Силата ТЕ

15.

Манила, Китайското гробище

Приличаше на малко, тихо селце с къщи, дървета, електрически жици, градини и пощенски кутии. Би могло да е жилищен квартал в едно спокойно манилско предградие. Но това беше Китайското гробище и къщите бяха най-необикновените гробници на света.

Тези съвсем нормални домове с килими, с тоалетни и с климатични инсталации бяха предназначени за мъртвите. В тези странни гробници живите приемаха духовете на мъртвите и правеха всичко възможно, за да ги удовлетворят. При неделните посещения те презареждаха хладилниците, сменяха електрическите крушки, носеха вестници и окачваха чисти дрехи в гардеробите. Не беше необичайно някой жив да седне и да играе маджонг с празния стол край масата на мъртвия.

Деветдесет минути след като оставиха Бари Оменс в хотела, Тод, Бенджи и Джоан слязоха от таксито пред входа на Китайското гробище. Трима водачи следяха приближаването им. Тод ги попита за Алфредо Локсин.

Локсин, слаб, посивял филипинец, без предни зъби, бе най-възрастният водач. Той се представи и взе плика, който Тод бе получил в хотела. Извади листчето, огледа го и кимна. След като прибра в джоба си банкнотата от сто песо, която момчето беше оставило в плика, водачът каза:

— Да, аз написах това. Човекът, с когото искате да се видите, ви чака. Последвайте ме моля.

Леко прегърбен, Локсин ги поведе из почти празното гробище, край безжизнените домове, украсените будистки и католически гробници, край елите и малките борчета. Никой не говореше. Джоан се вкопчи в ръката на Тод и наведе глава, сякаш се страхуваше да не види някой призрак. Бенджи вървеше отзад, от време на време поглеждаше през рамо, радостен, че все още е светло.

Насред гробището Локсин се обърна надясно към два драконови храма и тръгна по бетонна пътека, водеща към върха на малък склон. Спря се пред едноетажна тухлена къщичка с тясна, добре поддържана градинка. Бяха вървели в пълно мълчание. Не срещнаха други посетители.

Напрегнат от тишината, Бенджи попита:

— За бога, Гутанг вътре ли е или не е?

Водачът му се скара:

— Мислиш, че съм ви водил по целия този път за нищо? Мислиш, че аз съм вървял до тук за нищо? — Изруга под нос и тръгна обратно към входа на гробището. Шибани хлапета. Защо си мислят, че светът започва с тях?

Без да сваля очи от отдалечаващия се мъж, момчето каза:

— Не вярвам на човек, който прекарва цялото си време край мъртвите. Тод, какво ще кажеш? Мислиш ли, че Гутанг е вътре?

Тод пристъпи към къщата и спря.

— Той е до прозореца към градината.

Бенджи вдигна очи към небето.

— Проверява ни, така ли? — Шляпна се по лявата буза и уби един комар. Комари, влага, задръствания по улиците. Манила не се беше променила.

Бенджи едва издържаше. Докато се мотаеха из гробището, той си мислеше, че хладнокръвното, неприветливо копеле Чарли Змията е много опасно. Колкото по-скоро си изнесеше задника от тук, толкова по-добре.

Погледна към Джоан, която беше още по-уплашена и правеше всичко възможно, за да скрие страха си. Беше срамежлива, с най-тъмната коса и най-тъжните очи, които някога бе виждал. Той я смяташе за много привлекателна, усещаше, че притежава свежест, липсваща на градските момичета. Изпитваше желание да я защитава от големия лош свят. „Отнасяй се към нея с уважение — заповяда му Тод. — Почитай я.“ Не си даде труд да допълни: „Не я чукай“. На Бенджи всичко му беше ясно.

Току-що навършила шестнадесет години, Джоан беше от Каосиунг, най-стария град в Тайван, и мечтаеше да стане секретарка. Преди месец баща й я изпрати на север, в Тайпе, в едно училище за секретарки, ръководено от приятел на семейството. Трябваше да живее при леля си и след четири месеца да се върне у дома.

Но още щом пристигна на адреса, където трябваше да се намира училището, тя се озова в празно помещение, където трима мъже я накараха да подпише договор, в който се казваше, че тя дължи пари на „Змиите сто стъпки“. Значителна сума. Бащата на Джоан, собственик на няколко таксита, беше комарджия и бе затънал в дългове към Триадата. Продаде я на кредиторите си, за да си спаси живота. Дългът му бе прехвърлен на Джоан.

За да го върне, тя трябваше да работи в един от нюйоркските салони за масаж, собственост на Триадата. Дългът включваше пътните й разноски до Америка и ежедневните й разходи там.

Тя обожаваше Тод, от което Бенджи изпитваше лека ревност, но можеше да я преживее. Очевидно тя се възбуждаше, докато чакаше смирено Тод. Бенджи я възприемаше като малкото пуделче на приятеля си, мнение, което разумно пазеше за себе си. Джоан се грижеше за храната на Тод, приготвяше дрехите му, пълнеше ваната му и даже го наблюдаваше, докато спи. Никакво чукане. Тод бе отдаден изцяло на работата. И всеки около него трябваше да е такъв.

Джоан бе мила с Бенджи, но другото момче бе нейният господ и господар. Какво друго можеше да се очаква? Нима тя не бе робиня на Тод в предишния си живот?

Бенджи, Тод и Джоан Тъжните очи. Трима души, които започваха от там, където бяха спрели преди четиристотин години. Животът беше карма, а кармата, както той добре знаеше, не можеше да се промени. Мислейки за това, се учуди за какво ли си говорят двамата. Те постоянно си шепнеха нещо и не го споделяха с него. Най-накрая успя да хване Тод насаме и го попита за какво си бъбрят.

В началото той не отговори. „Ще вземе да ме нашиба по задника заради това, че го питам за нещо, което не ми влиза в работата“ — помисли си Бенджи. Когато най-накрая Тод проговори, отговорът изуми приятеля му.

— Смъртта скоро ще дойде при Джоан. Подготвям я. — Бенджи вече никога не повдигна тази тема.

В гробището Тод почука на входната врата на малката тухлена къщичка, където ги чакаше Гутанг. С узито в ръка Бенджи застана зад него и бързо огледа празното гробище. Когато вратата се отвори, той вдигна узито и го насочи към къщата.

— Не съм въоръжен — чу се плах мъжки глас от къщата. — Влизайте.

Вътре Раул Гутанг затвори леко вратата след хлапетата, после ги въведе в малка трапезария. След като затвори кепенците, той посочи към една кръгла маса. Предметите — чинии, сребърни прибори, калаени свещници, свежи цветя — бяха преместени от едната страна и половината маса бе свободна. Тод и Джоан седнаха. Бенджи остана до прозореца, надзърна през кепенците и се обърна към масата.

Мъжът взе голям кафяв плик от лавицата над камината и се върна до масата. Остана прав и зачака. Наближаваше трийсет, слаб, сух и красив филипинец с черна коса, мустаци и писклив глас. Имаше тик на лявото си око. Извади зелена носна кърпичка, за да изтрие потта от лицето и врата си. „Копелето вони от страх“ — помисли си Бенджи.

Тод сложи на масата половинката от хилядадоларовата банкнота и я бутна към Гутанг. Компютърният оператор му хвърли плика и грабна скъсаната половинка от банкнотата. С треперещи ръце той си извади портфейла, измъкна от там своята половинка и я постави до половинката на Тод. Съвпадаха. Усмихна се и погледна към изхода.

— Ще проверим какво има в плика, после си тръгваш — заповяда Бенджи.

— Да, да — отвърна Гутанг. — Но моля ви, побързайте.

Тод сложи лаптопа на масата и каза:

— Добре си направил, че си удостоил жена си с такава хубава къща. Съжалявам, че е починала толкова млада.

Филипинецът кимна.

— Тя беше китайка. Ние със семейството й мислехме, че къщата… — Изведнъж спря. — Откъде знаеш за жена ми?

Момчето вдигна кафявия плик.

— Тя почина при катастрофа преди две години. Пиян шофьор удари колата й челно и освен нея уби и единственото ви дете. Наскоро пак си се сгодил.

Шокираният Гутанг кимна.

— Елизабет Куан. Работехме заедно в компютърния отдел на „Таалтекс“. Компанията не обича интимните връзки между служителите, така че пазехме отношенията си в тайна. Тя беше чудесна жена. — Очите му се насълзиха. — Те я нападнаха. Правили снимки, докато я изнасилвали, копелетата.

— Тя искаше отмъщение — каза Тод.

— Молих я да забрави за отмъщението, но тя беше много горда жена. Заради това я убиха. Аз не съм смел, но не можех да ги оставя да се отърват така. Господин Маки мисли, че правя това заради парите. Парите са важни, разбира се. Възнамерявам незабавно да напусна Филипините. Но парите не са всичко. Разбираш ли?

— Да. Духовете на жена ти и на годеницата ти са доволни от теб.

Мъжът престана да бърше сълзите си, усмихна се и прошепна:

— Да. Те са доволни. Благодаря, че ми каза това. Имах нужда да чуя тези думи.

Тод извади дискетата от плика и отвори компютъра си.

Гутанг отиде до масата и се изправи зад него.

— Това са компаниите, създадени от Лин Пао и Нелсън Бърлин, за да управляват парите на Пао. Някои са законни предприятия, други са компании „черупки“. Разбираш ли от компании „черупки“9?

Без да откъсва очи от монитора, Тод кимна.

— Баща ми беше полицай. Много пъти е обсъждал с мен тези неща. Той ще разбере повече от това тук, но да, разбрах по-голямата част от това, което ми казваш.

— Лин Пао работи с пари в брой и тези пари трябва да минат през банка, преди да се вложат в законен бизнес или преди да се похарчат. Тук се намесва Нелсън Бърлин. Той пере парите на Пао. Изчиства ги така, че да могат да се използват в почтеното общество.

— Чрез „Таалтекс“?

— В тази част от света Бърлин прави всичко чрез „Таалтекс“ — поясни той. — Използва и азиатските си хотели. Използва азиатски банки, където има лични и делови сметки. Понякога смесва парите на Пао със своите, после превежда всичко от банката си в Манила до множество банки в Европа и Латинска Америка. След цялото това пътешествие парите на Лин Пао са чисти. Всичко е законно.

— Последните пари на Лин Пао, които пренасях, заминаха за Панама — сети се Бенджи. — Онова ченге, което го хванаха, Ван Руутън, то трябваше да вземе парите, преди да превърти. Според мене господин Бърлин не е нищо повече от обикновено муле, също като нас — всички останали тъпи китайци.

Гутанг потупа Тод по рамото, после посочи към монитора.

— Това е една манилска компания за недвижими имоти, в която Бърлин има дял. Управлява я Чарлз Суи, представителят на Лин Пао в тази част от Азия. Компанията се занимава със строителство, с отдаване на сгради под наем и със строителен мениджмънт в поне дузина страни. Тя също така урежда плащанията на Лин Пао за наркотиците и оръжията. Не е задължително да са пари в брой. Понякога плащат със стоки — петрол, памук, ламарина. Това е друг начин за пране на пари. — Направи пауза после допълни: — Този човек, той е бразилец. Живее в Рио де Жанейро. Отговаря за хотелите на Бърлин в Южна Америка. Всички незаконни пари, които му праща Лин Пао, се връщат под формата на смарагди.

— Какво означават тези списъци на цюрихски банки? — попита Тод.

Филипинецът се усмихна.

— Това са плащания, превеждани от Лин Пао и господин Бърлин на президента Маркос. Филипините са източник на евтина работна ръка, нещо много важно за Бърлин и за другите бизнесмени. Много японски компании също експлоатират нашите хора. Боже, прости ми, че съм им помагал да го правят. Бърлин плащаше на Маркос чрез швейцарски банки, а в замяна на това Маркос потушаваше работническите вълнения. Американецът убеди Лин Пао да финансира някои политически мероприятия.

Тод извади дискетата и изключи компютъра.

— Баща ми ще бъде много доволен от тази информация. Благодаря ви, господин Гутанг. Не е необходимо да оставате повече тук.

Мъжът огледа малката къщичка.

— Съпругата ми беше много почтена жена. Също и Елизабет Куан. Загубих две любими жени. Ти си прав. Уважавам паметта им, като изобличавам Нелсън Бърлин и Лин Пао. Моля ви, благодарете на Мартин Маки за парите.

Тод протегна ръка.

— Ще го направя, сър.

— Ти си истински джентълмен. Сега разбирам защо баща ти ти има такова доверие. Кажи му, че много жени бяха убити, за да може тази информация да се запази в тайна. Техните души също трябва да бъдат почетени.

— Той ще разбере.

Стиснаха си ръцете. После Гутанг огледа за последен път къщичката и излезе.

Бенджи затвори вратата зад него, отиде до прозореца и погледна през кепенците. Тод върна дискетата в плика и го подаде на Джоан. Тя го прибра в чантичката си.

Изведнъж Бенджи извика:

— Мамка му.

Обърна се към Тод.

— Четирима мъже току-що тръгнаха след Гутанг в подножието на хълма. Не съм сигурен, но мисля, че са китайци. Десет към едно, че са момчета на Чарли Суи. Ако го проследят, ще се заинтересуват от нас. А ако проследят нас, за него няма да е по-добре. Че кой друг може да се интересува от нас, ако не Триадата?

Бенджи пак погледна през прозореца.

— Мамка му, Гутанг почти се беше измъкнал. Събориха го на земята пред драконовите храмове. Човече, наистина ще му разкажат играта. Юмруци, ритници, всичко. Бедното копеле. Ще им съобщи всичко за дискетата, това е сигурно. Ще им каже всичко, което поискат да узнаят. Как, по дяволите, са ни намерили?

Тод затвори очи и взе от масата един меден свещник. Тихо се помоли на духовете на къщата да му простят, защото бе принуден от кармата си да вземе свещника и така да оскверни гробницата.

Отвори очи и погледна към спътниците си, които не откъсваха поглед от него. Без да каже и дума, той ги изведе от къщата. Минаха край тясната градинка и се изкачиха на възвишението. В подножието му, край драконовите храмове, четирима китайци стояха над проснатия Раул Гутанг.

— Мисля, че трябва да изчезваме от тук — предложи Бенджи.

Тод, вперил очи в четиримата, поклати глава.

— Още не, не можем да им се измъкнем с Джоан. Сигурно е, че ще тръгнат след нас. Искам да е при моите условия.

Бързо нареди на двамата какво да правят. Докато той говореше, един от китайците се опита да изправи окървавения Гутанг на крака. Другите трима, двама от които носеха рязани пушки, тръгнаха нагоре по възвишението. Право към хлапетата.

Тод се обърна и побягна. Бенджи и Джоан го последваха. Китаецът хукна нагоре.

С Бенджи по петите му, Тод изчезна зад къщичката. Джоан бягаше по-бавно и залиташе, за да ги настигне. Тревистото хълмче зад къщичката водеше надолу към редица гъсти, ниски храсти. От другата страна на храстите се издигаше огромен сив мавзолей. Зад него се виждаха много домове, построени за мъртвите.

Тримата китайци успяха да стигнат до къщичката на Гутанг. Момичето бе единствената им видима мишена. То се опитваше да се промъкне през гъстите храсти, които скъсаха роклята му и като че ли му пречеха да продължи. С огромни усилия и изподраскана цялата, Джоан се промъкна през храстите.

Наведе се, огледа краката си, после вдигна глава и забеляза тримата убийци на Триадата да тичат надолу право към нея. Тя се изправи, свали и другата си обувка, захвърли я и хукна към огромния мавзолей. Стрелците я чуха как моли момчетата да не я изоставят. Те очевидно бяха отпрашили напред.

Виковете й за помощ информираха преследвачите й, че ще се сблъскат със слаб и разделен противник. Тя щеше да падне най-напред. После щяха да останат трима въоръжени мъже срещу две момчета. Много неравно състезание.

Водачът на стрелците, широкоплещест мъж с тъмни очила, бе получил заповед да достави главите на Бенджи и партньора му. А пък Гутанг току-що бе дал една дискета на хлапетата. На Чарли Змията това сигурно щеше да му се стори интересно. Колкото до момичето, водачът и хората му щяха да се позабавляват с кучката, преди да я убият.

В подножието на хълма китайците вдигнаха пушките си високо и започнаха да си проправят път през храстите. Вперил очи в хленчещото момиче, водачът им се усмихна. То куцаше. Страхотно шоу. Привлече им вниманието.

Водачът излезе пръв от храстите и пръв трябваше да умре. Той си проправи път през храсталака почти без никакви затруднения и стъпи върху изсъхналата трева. Беше с гръб към Тод, който лежеше скрит под храстите. Момчето се надигна и удари със свещника широкоплещестия по гърба. Мъжът отвори уста и се свлече на колене. С втория удар улучи темето на здравеняка и го уби веднага.

Бенджи лежеше по корем под храстите. Държеше пръст върху спусъка на узито, а прикладът бе опрян в гърдите му. Изведнъж един крак, обут в сандал, стъпи върху корема му. Другият стрелец на Суи бе излязъл от храстите.

Момчето стреля в глезена му, той извика и подскочи във въздуха, размахвайки ръце и крака. Човекът, слаб, зъбат и вонящ на чесън, болезнено се приземи отляво до Бенджи. Крещеше и се гърчеше, вдигна глезена си и го сграбчи с две ръце.

Бенджи се изправи на колене, прицели се в гърдите на ранения и дръпна спусъка.

Автоматът засече.

Едно отсечено „щрак“ го накара да погледне през рамо. Подскочи от ужас от това, което видя. Беше чул зареждането на пушка, пушка, която сега бе насочена към главата му.

Третият убиец, дребен, с груби черти, стоеше насред храстите, прикладвал пушката на дясното си бедро. Целеше се в Бенджи. „Не е Джоан тази, която ще умре. Аз съм.“ Той се напрегна да поеме удара от късото убийствено оръжие.

Тод реагира бързо. Щом забеляза опасността, надвиснала над приятеля му, метна свещника. Улучи челюстта на дребосъка и той изгуби равновесие. Пушката му падна в храстите. Замаян от болка, нападателят падна настрани в храстите, после започна да рови с ръце, опитвайки се да се изправи.

Бенджи обезумя. Извика, подскочи и се хвърли върху човека, който за малко щеше да го убие. Двамата се превъртяха върху затревената могила. Когато престанаха да се търкалят, момчето остана върху убиеца. Отслабнал от удара на Тод, дребосъкът не направи почти нищо, за да се защити. Усилията му не можеха да се сравнят с яростта на Бенджи.

Той го възседна, заби палци в очите му, после хвана ушите и вкара палците си дълбоко в черепа. Когато палците стигнаха до очните кухини, Бенджи дръпна навън и извади очите. Дребосъкът се разкрещя и млъкна чак когато му счупи врата.

Младежът седя дълго до трупа. Беше навел глава и постоянно виждаше пушката, насочена към него. След едно потупване по рамото той вдигна очи и видя над себе си Тод и Джоан.

— Един живее, друг умира. Това е карма — каза Тод.

Бенджи кимна. Да, карма.

Стана, взе узито и ги последва към гробището. Слабият, зъбат китаец зад тях седна и сграбчи ранения си крак, стиснал зъби от ужасната болка. Трябваше да е мъртъв. Бенджи искаше да го убие.

По-малкото момче му спаси живота. Всичко свърши, каза по-малкият. Един истински воин не убива беззащитните. Остави го жив. И Бенджи се подчини. Направи го неохотно, но се подчини.

Какво беше това момче, което говореше за воини и което волевият Бенджи слушаше без възражения? Оцелелият гледаше как хлапетата се отдалечават от него. Не откъсна очи от Тод чак докато момчето изчезна в далечината.