Силата ТЕ

25.

Китайският квартал, Манхатън

Айвън Хо слушаше нетърпеливо. Докато Ийп Вуу говореше, той стоеше облегнат на билярдната маса в сутерена на салона за масаж на Елизабет стрийт. Беше скръстил ръце на гърдите си, а изпъкналите му очи примигваха неспокойно. Дени Чан, широкоплещестият китаец, който го придружаваше през нощта, когато го пребиха в същата тази стая, стоеше отляво. Той беше облечен със същото зелено кожено яке. Физиономията му беше също толкова неприятна.

Дребният Вуу, със зализана коса и златни зъби, блеснали в полумрака, говореше бързо, почти несвързано. Хо беше неспокоен и не го биваше за слушател. Десният крак още го болеше, както и счупените ребра — наранявания, получени в същия този сутерен от приятелчето на Бенджи. Колкото по-скоро Вуу заговореше за основната им задача, толкова по-добре.

Когато той съобщи, че двете момчета са били проследени до клуба по кендо в Ийст Сайд, Хо кимна. Когато каза, че са изчезнали от клуба през задния вход и оттогава никой не ги е виждал, Хо започна да мига по-бързо. На челото му се появи бръчка и се задържа за известно време.

Когато Вуу свърши, той се ядоса.

— Онези типове, които са ги следили, са шибани идиоти. Оставят две хлапета да им се измъкнат изпод носа. Някой не се ли сети да ги проследи и вътре?

Дребосъкът сведе поглед.

— Ти каза да не влизаме вътре. Ти каза, че ако се приближим твърде много, Бенджи ще ни познае.

Хо удари с ръка по масата.

— По дяволите, не ми напомняй какво съм казал. Ще се радвам, когато отново ще мога да работя с „Нефритовите орли“. Направо ми се повдига, като работя с вас.

Погледна часовника си. Почти 9 часа вечерта. Да не знаеш къде са Тод и Бенджи бе все едно да си затворен в тъмна стая с две змии. Те стават още по-опасни, защото не ги виждаш. Възнамеряваше да нападне момчетата още тази вечер. Най-късно утре.

Знаеше къде ще отседнат. Знаеха го и тримата убийци от тайванското разузнаване, които сега го чакаха горе. Но докато не откриеше момчетата, не можеше да ги убие.

Докато другите двама в сутерена гледаха и мълчаха, Хо извади бутилчица от вътрешния джоб на сакото си, разви капачката и отпи голяма глътка бренди. Затвори бутилчицата, пъхна я в джоба си и погледна към затворената врата. Искаше да убие момчето на Ди Палма със собствените си ръце, но беше доста уплашен. От поражението, претърпяно от ръцете на момчето, Хо бе с наранено коляно и счупени ребра. Но това не беше всичко. Това поражение пречупи увереността му, той изгуби уважението на Китайския квартал и започна да пие твърде много.

Черния генерал му даде втора възможност. Трета нямаше да има. Трябваше да се избави от Тод и Бенджи. Иначе тайванските убийци, „Осемте ножа от Севера“, щяха да занесат в Тайпе още една китайска глава.

Единственото решение бе да изпрати убийците в Бруклин Хайтс, където живееше Ди Палма, и да чака завръщането на момчетата. Рано или късно двете врабченца трябваше да се върнат в гнездото. Нека Хо действа решително, уверено и ще спечели.

На вратата се почука. Вуу отвори, очаквайки да види администраторката или бияча. Вместо това покрай него се втурна Тод с шинай в ръка. В кендо шинай заместваше истинския меч и позволяваше на бойците да атакуват с пълна сила. Но в ръцете на специалист той можеше да бъде смъртоносен, особено когато се използваше срещу човек без броня.

Тод изкрещя и нападна Айвън Хо и Дени Чан. Чан посегна към браунинга в колана си, пистолет, препоръчан от чернокожите наркопласьори, които бяха направо влюбени в него. Момчето обаче го удари по китката, челото и слепоочието. Шинай свистеше в ръцете му. Ударите на бамбука по костите прозвучаха като пистолетни изстрели. Чан падна назад, удари се в прашния бойлер и се строполи на земята. Повече не помръдна.

Изуменият Айвън Хо огледа стаята, пълна с членове на „Нефритовите орли“. Беше твърде уплашен, за да ги преброи, но прецени, че в сутерена има поне дузина момчета. Почти всички носеха пистолети. Той се обърна и погледна към Тод.

Тод погледна Бенджи и кимна.

Той излая някаква команда на кантонски и двама от „Нефритовите орли“, млади, слабички момчета с жестоки лица, се приближиха до масата и сложиха на нея един вързоп. Едното момче остави резачка до вързопа, увит в зелена мушама. Бенджи заповяда на Хо.

— Отвори го.

Когато той се поколеба, младежът го зашлеви по лицето и повтори заповедта.

Той се обърна и бавно разтвори мушамата. Съдържанието беше отвратително. Хо бързо се обърна. Върху масата лежаха окървавените глави на тримата тайвански убийци. Тод се изправи зад него и хвърли още неща на масата. Хо погледна и видя портфейлите и личните карти на мъртвите разузнавачи. Срещна погледа на момчето. Секунди по-късно Хо извърна очи.

— Ти предаде тези момчета — каза му Тод. — Заради това сега те оставям на тях.

Момчетата го сграбчиха и го блъснаха към масата. Той се развика, но някой пъхна в устата му мръсен чорап. После го положиха по гръб върху масата. Момчетата притискаха ръцете и краката му.

Той риташе, извиваше се и се дърпаше, но те го държаха здраво. Видя над себе си Тод, после момчето се скри в навалицата. Една отрязана глава лежеше до лицето на Хо.

Някой дръпна стартера на резачката.

Ди Палма се изправи до шкафчето си в съблекалнята на кендо клуба. Съблече своя кейкоги, тежко ръчно изработено памучно палто, което се носеше за защита по време на битка. Бронята му — предпазители за кръста, гърдите и маска за лицето — лежеше върху дървената пейка до него. Предпазителите за ръцете и шинай вече бяха в отвореното шкафче.

Още не беше съблякъл хакамата — разкопчана памучна риза. Развързваше я, когато ги видя. Двама гладко избръснати бели мъже с меки шапки и палта приближаваха към него. Копия на застаряващия Трой Донахю направо от Националния комитет на републиканците. Агенти от ФБР.

Продължи да развързва хакамата. Когато стигнаха до него, той вече я бе свалил и я сгъваше прилежно. Внимаваше да не останат никакви гънки. Не беше тренирал толкова усърдно, откакто се върна от Манила. Имаше нужда да си избистри ума. Но нямаше никаква нужда от разговори с ФБР. Което обаче не спря агентите.

Очакваше федералните да му кажат нещо за Ван Руутън или за дискетата. Мислеше си за Тод и Бенджи, които влязоха през предната врата и излязоха през задната. Тогава, зает с тренировката си, не спря. Малко се притесни, но продължи да тренира.

— Господин Ди Палма, аз съм агент Крос от ФБР, а това е партньорът ми агент Шонстайн. Може ли да поговорим някъде?

Ди Палма престана да сгъва хакамата, погледна значката и картата на Крос и каза:

— Да-а. Ей там в ъгъла.

Крос се огледа. Ъгълът не беше достатъчно уединен, но в този свят човек взема каквото може и се опитва да се справи с него по най-добрия начин.

Ди Палма си избърса лицето с носна кърпичка и зачака. Агентът пак се огледа, пое си дълбоко дъх и прошепна:

— Става дума за съпругата ви. Тя е настанена в болница в Ийст Сайд. Мислят, че умира. За нещастие е пометнала.

Франк замръзна. Шонстайн не сваляше очи от него.

Крос продължи:

— Съжалявам, че ви притесних, но нямаше друг начин. Намерили са я с Ван Руутън…

Ди Палма стисна кърпичката.

— Ван Руутън и жена ми?

Крос наведе глава и разтри врата си.

— Ван Руутън е мъртъв. Прилича на убийство. Искаме да ви зададем няколко въпроса.