Силата ТЕ

19.

Манила

Любимата тенисракета на Рафаел Амандо беше стара и дървена, с опъната корда — ракета, която още преди години бе излязла от мода. Етикетът й отдавна се беше изтрил, а кордата, която ставаше много крехка, когато се намокри, постоянно трябваше да се сменя. Амандо, слаб професионалист към петдесетте, със закачливо и благо лице, бе използвал тази ракета за пръв път, когато игра на полуфиналите в Уимбълдън преди тридесет и пет години.

Притежаваше три магазина в Манила, специализирани за продажба на тенис оборудване, но не искаше да приеме теорията, че колкото по-лека е ракетата, толкова по-добре. Клиентите му предпочитаха стоманени, графитни или керамични ракети, защото бяха здрави и леки. Той обслужваше клиентите, но нямаше намерение да споделя вкусовете им. Любовта му към традиционния тенис не отслабваше.

Беше 6:15 сутринта, когато седна на закуска с папая, кокосово мляко, пържени яйца, желе от гуава върху препечена филийка и чисто кафе. Беше облечен с бял екип за тенис, носеше тъмни очила. Гъстата му посивяла коса бе разделена на път по средата. Както винаги закуси сам в трапезарията на дома си, който приличаше на ранчо. Гледаше към глинения си тенискорт през плъзгащата се стъклена врата.

Жена му и майка му още спяха. Дъщеря му учеше в Харвард, а синът му — в медицинското училище към Филипинския университет. Два кралски шпаньола се излежаваха до стола му. Рафаел Амандо вече не беше уплашеното десетгодишно момченце, което осигуряваше проститутки на американските войници в следвоенна Манила.

След закуска глътна капсула с мултивитамини, две таблетки витамин С и лъжица масло от пшенични зародиши. Прислужницата раздигна след закуската, после се върна със сак и го остави на масата до револвера на Амандо — „Смит & Уесън 357“.

Докато тя стоеше тихо отстрани, той погледна в сака, за да се увери, че всичко си е на мястото. Превръзки за китките, за главата, кърпа, две ябълки, буркан солени ядки, две кутии с топки за тенис. Имаше и ампула със солни таблетки и малък буркан с таблетки калаен хлорид. Амандо се потеше много и научи колко е важно да замества ключовите, разтворими във вода, елементи в тялото си.

Затвори сака и го подаде на прислужницата. Кимна й, знак, че трябва да го даде на Фелипе, неговия шофьор и телохранител. Той щеше да отиде до гаража и след минути мерцедесът щеше да се появи пред къщата. Животът на Амандо бе добре подреден.

Стана от масата, взе бялото сатенено сако от стола и го метна върху раменете си. После, след като провери предпазителя, мушна магнума в колана си.

Фелипе беше въоръжен с нападателна пушка „Берета“, както и с „Таурус РТ-92“, бразилски пистолет, който събираше петнадесет патрона. Амандо не си мислеше за силите, които стояха зад високото ниво на престъпността в страната му. Знаеше само, че в тези опасни времена един богат човек не може да остане без защита.

Домът му се намираше в малко предградие край американското военно гробище, където почиваха телата на 17 000 американски войници, загинали през Втората световна война. Имотът му и имотите на няколко съседи бяха заградени със стени, покрити със счупени стъкла. Жената на Амандо казваше, че той най-напред е пропилял живота си в борба да спечели пари, а сега го пропилява в борба да ги запази.

Както във всяка делнична сутрин отиваше да даде частен урок по тенис на Чарлз Суи. Урокът, който щеше да се проведе на частния корт на Суи, беше заплануван за 7:15 и щеше да свърши час по-късно. После Суи щеше да вземе душ, да се облече и да отиде в офиса си за недвижими имоти преди девет.

Трудно можеха да се вземат пари от стиснатия Суи. Цепеше косъма на две. Плащаше на Амандо само половината от нормалната му такса и се оправдаваше с това, че го смята за приятел, а приятелството било нещо далеч по-ценно от парите. Приятелството беше само дума. Парите бяха друга работа.

Накрая бившият полуфиналист от Уимбълдън прие водача на Триадата като частен ученик с половин такса. Ако не беше го направил, щеше да получи много скъпо образование в ръцете на Чарли Змията.

Амандо излезе пред къщата си с дървената ракета в ръце и потрепери в хладната утрин. Фелипе закъсняваше. Трябваше да си поговори с него, преди мързелът да му стане навик.

Синоптичната прогноза бе предвидила много слънце и влажност, но без валежи. Господи, Амандо така искаше да завали. Дъждът означаваше отменяне на срещата със строгия, безчувствен Чарлз Суи. Така можеше цял ден да се занимава със своите работи.

Мерцедесът на Амандо, тъмносин и с матови тъмнозелени стъкла, бавно навлезе по покритата с чакъл пътечка и приближи към къщата. Когато спря, той тръгна с кривокраката си походка, станала толкова скъпа на филипинските запалянковци по време на успешната му кариера. Умът му бе зает с бекхенда на Чарлз Суи. Там имаха значителни проблеми. Очакваше Фелипе да излезе от колата и както обикновено да му отвори задната врата.

Но от предната седалка се измъкна друг човек — с недоядена ябълка в едната ръка и с беретата на Фелипе в другата. Той хвърли ябълката и дръпна магнума от колана на Амандо.

— Влизай в колата или ще те убия още тук — извика Бенджи. Беше облякъл шофьорското сако и фуражката на Фелипе.

Стреснатият тенисист се отпусна на задната седалка и видя до себе си още едно момче със странни очи, момче, което го гледаше толкова властно, че той се разтрепери. Що за момче беше това?

Колата се отдалечи от къщата и се насочи към портата на заграждението. Страхът му бързо нарасна. Дали щеше да види жена си отново? Защо добрият му приятел Чарлз Суи не можа да го защити от това? Амандо заби десния си палец в дланта на лявата си ръка — китайска техника за притискане на жизненоважни точки, която той често използваше, за да се успокои. Започна да се поти обилно.

— Фелипе мъртъв ли е? — попита той.

Тод поклати глава.

— Къде ме водите?

Бенджи погледна в огледалото.

— По път ти е, това е съвсем сигурно.

— На тенискорта ли ще се срещнеш с Чарлз Суи или у дома му? — попита странното момче.

Амандо се стресна.

— Суи? Ще се изправите срещу него? Не знаете какво правите.

Тод се наведе към него.

— Отговори ми на въпроса.

Амандо усети как потта се стича по гърба и по хълбоците му. Защо се страхуваше толкова от това момче?

— Ще се срещнем в едно бунгало до тенискорта — отвърна. — Суи го използва за съблекалня. Той е много саможив човек. Къщата му е една от най-хубавите във Форбс Парк, но малко хора са влизали вътре.

Бенджи се усмихна.

— Аз съм влизал. Даже съм ползвал тоалетната.

— За откуп ли съм отвлечен? — попита Амандо.

— Разкажи ни за охраната на входа към Форбс Парк — заповяда Тод.

Мерцедесът приближи до портите на заграждението. Амандо бе напрегнат както при мач пойнт в Уимбълдън. Нима пазачите не видяха, че шофьорът му е друг?

Изкашля се.

— Пазачите… — Спря. Прозорците на мерцедеса бяха тъмни. Неговите пазачи нямаше да видят нищо. С разтуптяно сърце изтри потта от челото си с ръкава на бялото си сатенено сако.

И защо вратите на заграждението бяха отворени? Той и съседите му плащаха сума пари за охрана. Какво, по дяволите, ставаше тук? Когато мерцедесът излезе от портите и се насочи към главния път, видя пазачите. И двамата лежаха по очи в тревата.

— Живи са — поясни Тод. — Ако изпълняваш каквото ти кажем, нищо няма да ти се случи. Предизвикаш ли мен или моя приятел, ще умреш незабавно. Ясно ли е?

Амандо притисна ръце о коленете си, погледна през рамо към дома си, за който се бе трудил толкова упорито, и се запита дали ще го види отново.

— Разбирам.

— Разкажи ми за охраната на Форбс Парк — настоя Тод.

Двадесет и две минути по-късно Чарлз Суи посегна към вратата на бунгалото.

Бенджи отвори вратата и насочи магнума на Амандо към Суи, който беше облечен със сив халат, сандали и носеше две бежови кърпи, преметнати върху лявата ръка. Няколко секунди се гледаха втренчено и омразата им нарастваше. Вече нямаха нищо общо. Всеки желаеше смъртта на другия. Младежът притежаваше мигновената сила, пистолета, но Чарлз притежаваше силата на опита и усещането, че го превъзхожда. Защо Бенджи не беше на самолета? Да не би нещо да не се е получило с бомбата?

С пистолет в ръка, момчето го блъсна в стаята, ритна вратата и застана зад него. Без да му обръща внимание, Чарлз Суи изгледа свирепо Рафаел Амандо, който седеше на сгъваем метален стол край редица метални гардероби. Застаряващият тенисист не сваляше очи от дървената си ракета, която бе извадил от калъфа. Сега я стискаше с две ръце.

Чарлз Суи погледна студено към Тод.

— Ти си онзи, който убива със свещници.

— Ти си онзи, който изгаря жени и слага бомби на самолетите — отвърна момчето.

Остра болка прониза главата на Суи. Последва леко гадене. Мигрената. Захвърли кърпите си и пъхна стиснатите си юмруци в джобовете на халата.

— След като знаеш кой съм, трябва да знаеш от кого да се страхуваш.

— Не се страхувам от никого. Твоят кръстник се страхува от мен.

Суи затаи дъх. Разбира се. Напоследък кръстникът му се държеше странно; това неземно момче беше причината за поведението му. Те бяха свързани по някакъв начин, но как? Може би връзката включваше и стария свещеник, когото кръстникът му уби — подбрана информация, докладвана на Чарлз Суи от шпионката му, внедрена в домакинството на Лин Пао.

Тя не знаеше защо е бил убит свещеникът. Знаеше само, че незабавно след това е била издадена заповед да бъдат избити всички членове на „Нефритовите орли“.

Даже с пистолета на Бенджи, насочен към главата му, Чарлз Суи изпитваше гордост. Бе успял да надхитри кръстника си. Мислителят и органистът беше открил тайната на Черния генерал. Най-страховитата драконова глава в Азия се страхуваше от едно момче. Чарлз Суи щеше да убие това момче и така да спечели безкрайната благодарност на кръстника си.

Натисна копчето на сигнализатора в десния джоб на халата си — продължителни серии от безшумни сигнали — знак, че е в опасност. Из цялата му къща имаше въоръжени пазачи. За секунди трябваше да пристигнат в бунгалото.

Тод застана пред Суи, бръкна в джоба на халата му и извади сигнализатора.

Бенджи се ухили.

Чарлз Суи стисна зъби от болезнената мигрена, а момчето му каза:

— Не изпраща сигнал. И телефоните ти не работят. Това сигурно си го забелязал. Още от ранни зори никой не може да ти се обади. И ти не можеш да се обадиш на никого.

— Но сега някой се опитва да се свърже с теб — каза Бенджи. Просто изгарят от нетърпение да ти кажат за бомбата. Тя избухна, само че не уби хората, които ти искаше. Искам да ти кажа, че ние сме тук — съвсем живи.

— Не знам за какво говориш.

— Да бе. Точно така.

Суи седна върху металния стол, кръстоса крака и въздъхна. Вгледа се в Тод и се опита да разнищи загадъчната връзка между това момче и Лин Пао. Нуждаеше се от време, за да може отново да се контролира. Нямаше да позволи да бъде победен от това странно момче.

— Е, малки воине — каза, — изглежда, че доста лесно сте влезли в имота ми. Сега да видим как ще излезете без затруднения. Моят скъп приятел Рафаел каза ли ви, че след тениса имам навик да се връщам в къщата и да вземам душ? Каза ли ви, че до службата ме съпровождат поне двама телохранители? Ако не се върна в къщата, мога да ви уверя, че моите хора ще дойдат да ме потърсят.

— Преди час бомбата ти уби едно младо момиче на име Джоан. Нейната карма бе да се жертва за другите, за да плати грешките си от предишния живот. Сега ти трябва да платиш за това, че я уби — заяви Тод.

Суи разтри врата си и се разсмя.

— Разбирам. И ти трябва да измиеш кръвта с кръв, така ли?

— Преди да умреш, разкажи ми за убийството на сестрата на Нелсън Бърлин.

Той сви вежди.

— Преди да умра? Не забравяме ли нещо, малки воине? Да допуснем, че сте успели да минете покрай пазачите до стените, но ако през следващите пет минути не ме видят на тенискорта, моите хора ще разберат, че нещо не е наред. И това ще означава, че не аз, а ти ще умреш.

Ухиленият Бенджи пристъпи отдясно на Суи и насочи пистолета към чатала му. Мъжът се облегна назад в стола си.

— Знаеш, че ще го направя — изсъска младежът.

Суи кимна. Една вена започна да пулсира в слепоочието му.

— Да, знам, че ще го направиш.

Бенджи отстъпи назад и смъкна магнума.

— Изпей си песента, човече.

Времето отвън се промени внезапно и неестествено. Сякаш падна нощ. Слънцето изчезна, а птиците, очевидно търсещи подслон, полетяха диво край малката сграда. Лек дъждец забарабани по прозорците. Бързо последва силен вятър. Стъклата на прозорците задрънчаха.

Мрежата на корта се откъсна от единия стълб и се повлече по корта като дълго, сиво знаме. От линиите се надигна тебеширен прах и се завъртя във въздуха заедно с опадалите листа и парченца хартия. В бунгалото настана тишина. Двамата мъже и двете момчета гледаха към прозорците или нагоре към покрива, върху който заудряха едри капки дъжд. В бунгалото стана студено. Само Тод прие спокойно странната промяна на времето.

С очи, вперени в тавана, Суи започна разказа си:

— Нелсън Бърлин изнасилил и убил сестра си. Станало е в Китай към края на войната с Япония. Баща ми, кръстникът ми и китайското правителство са променили фактите около убийството й според желанието си. И според нуждите си.

— Някой е бил наказан за престъплението — напомни му Тод. — Кой е бил?

— Един американски мисионер, Томас Сървис. Решен да принуди сестра си да му се подчини, Бърлин прострелял Сървис. Раната била сериозна, но не фатална. В болницата постоянно тъпчели Сървис с успокоителни и така му попречили да разкаже какво се е случило в действителност. И американското, и китайското правителство търсели бързо разрешение на тази доста объркана работа. Баща ми и кръстникът ми измислили такава история, която като че ли задоволявала всички засегнати. Всички, без господин Сървис. Една сутрин го взели от болницата и го екзекутирали. Казвали са ми, че цялата работа не продължила повече от пет минути.

— И оттогава Нелсън Бърлин работи за Триадата — отбеляза Тод.

— Подариха му живота в замяна на някои услуги. Правителството на генералисимус Чанг и нашата организация разбраха колко ценна е една такава уговорка. Ти разбираш, малки воине, че без нашата помощ Нелсън Бърлин никога нямаше да постигне такива успехи. Ние сме главен инвеститор в неговите компании. Това помага на него, помага и на нас.

— Забогатявате за сметка на госпожица Бърлин и господин Сървис.

Суи сви рамене.

— Двамата искаха да служат на Китай. Може да се каже, че го правят, тъй като нашата организация представлява по-голямата част от Китай и винаги ще бъде така. Млади човече, сериозно ли вярваш, че ще можеш да накажеш Бърлин за нещо, което се е случило толкова отдавна?

Изтрещя гръмотевица. В далечината блесна светкавица и дъждът забарабани по бунгалото толкова силно, сякаш бе градушка. Уплашеният Амандо наведе глава към ракетата си и се помоли да види отново жена си. Даже Бенджи престана да се усмихва. Но потупа Суи с магнума по рамото, защото искаше да се увери, че някой в стаята е по-уплашен от него.

— Познай какво, човече. Не мисля, че някой ще ни види да излизаме от тук в този порой. Ти как мислиш?

Мъжът затвори очи. Опитваше се да се пребори с мигрената. Това, разбира се, беше немислимо. Но в същото време не можеше да се отрече — синът на Ди Палма предварително знаеше за бурята. Така бе. Иначе нямаше да запази такова самообладание. Ето защо и сега излъчваше ледено спокойствие, каквото не бе виждал у друг човек, освен у кръстника си.

Суи се разгневи. Щеше да умре от ръцете на едно дете. Шибано дете. Смешно, да. Невероятна ирония на съдбата!

Той изкрещя, скочи от стола и хукна към вратата.

Тод грабна от пода дървената ракета на Амандо и хукна след него. Суи стигна до вратата, отвори я и изскочи навън. Момчето го следваше по петите. Бурята и мракът ги погълнаха.

Бенджи и Амандо гледаха как дъждът се излива през отворената врата, как влиза в бунгалото, измокря килима, полираната масичка и изправения кантар. Две минути по-късно Тод се върна, като влачеше с една ръка мокрия и окървавен труп на Суи. С другата стискаше дървената ракета, по която бяха полепнали човешки косми и кръв.

Амандо се обърна и повърна.

Бенджи не се отдръпна. Погледна към Суи, после към Тод.

— Карма — прошепна.

Тод кимна.

С Бенджи зад волана и ужасения Амандо на задната седалка до Тод мерцедесът почти стигна до порталната врата. Точно тогава една светкавица улучи бунгалото и то пламна.