Силата ТЕ

26.

Ню Йорк

В 8:32 същата вечер Ди Палма се изкачи с болничния асансьор, после се отправи към стаята на дежурните сестри. Сестрата, която трябваше да бъде там, не се виждаше.

Примигващите светлинки на таблото привлякоха погледа му. Всяка от тях бе повикване от някой пациент, който искаше подлога, болкоуспокоителни, чаша вода или просто търсеше за нещо дежурната сестра. Ди Палма се запита дали Жан също не се нуждае от помощ. Хукна към стаята й.

Отиде до края на празния коридор толкова бързо, колкото му позволяваше болният крак, зави наляво и влезе в ниша с четири стаи. Стаята на Жан бе първата вдясно. Той видя висока, дълголика жена, оплешивяла от химиотерапията, която бавно куцукаше напред-назад, подпряна на бастун. Пред стаята на Жан забеляза три букета цветя и количка с метални съдове за хранене. Обаче не видя двамата униформени полицаи, които трябваше да я охраняват.

С разтуптяно сърце залитна напред. Бастунът му изтрака по покрития с линолеум под. Вратата на стаята зееше отворена. Леглото й беше празно.

Той влезе в стаята бавно и се огледа. Лампите и телевизорът бяха включени. Бил Кросби на екрана бе неимоверно сърдечен и знаеше всичко. В гардероба висеше чистата нощница, която той донесе на Жан от къщи. Там бяха и палтото, и роклята, с които я приеха преди три дни. На перваза на прозореца и край едната стена се виждаха кошници с плодове и кутии със сладкиши.

Страхът отново го обзе. Той отвори вратата към банята и включи осветлението. Намери ченгетата. Единият лежеше във ваната, а другият бе до тоалетната на пода. Ди Палма влезе, наведе се и опипа пулса на ченгето във ваната. Беше жив, а също и партньорът му.

Не забеляза следи от изстрели, от хладно оръжие, никакви следи от тъп предмет, използван като оръжие срещу двамата полицаи. Какво се бе случило, по дяволите? Огледа по-отблизо полицая във ваната. И видя. Охлузване върху лявата буза.

И двете ченгета бяха пребити с юмруци. Някой бе примамил тези момчета, беше се приближил и ги бе подредил. И после бе отвлякъл Жан. Ди Палма се върна в стаята и седна на леглото. Жан вече бе минала през ада. Защо това трябваше да се случи точно с нея?

— Той ме измами, онова копеле — сподели тя с него при първото му посещение в болницата. — Грег настоя да отида до Губернаторския остров. Никога не бях чувала за това място. Каза, че успял да надхитри бюрократите. Но не можел да ми говори по телефона. Каза ми, че се опитва да ти спаси живота, че баща му щял да те убие, но ти не си искал да чуеш за това. Твърдеше, че си го ненавиждал и не си отговарял на обажданията му.

— Прав е бил, че го ненавиждах — каза Ди Палма. — Но е излъгал за всичко останало. Грег не се е свързвал с мен след краткия ни разговор за Тароко.

— Нямаше как да разбера, че лъже. Помислих си, че съм ти задължена да разбера какво става и да те предупредя. Исусе, той беше толкова убедителен. Каза, че ако ти разбереш за срещата ни, ще се опиташ да я осуетиш. Не бивало да ти казвам. Искал просто да се реваншира за това, че се е държал толкова зле с мен. Наистина ме убеди. Знаех, че си получил информация от него, и помислих, че знае нещо.

— Какво стана на Губернаторския остров?

— Само след две минути разбрах, че той лъже, и знаеш ли какво? Той си призна. Каза, че ме извикал, за да те прецака, точно така се изрази. След като научиш, че съм отишла при него, си щял да се побъркаш. Просто искал да си върне. В този момент направо превъртях.

Ди Палма се усмихна.

— И аз така чух. Казаха ми, че гласът ти се чувал по целия остров.

— Не ме интересуваше. Наистина добре го подредих. Нарекох го с всички обидни думи, които ми дойдоха наум. Даже го зашлевих. Бях като побъркана. Изведнъж започна да ми се гади. Едва не припаднах. Грег ми наля едно питие, мисля, че беше „J & В“, само това си спомням. После се събудих в болницата.

— Някой е сложил отрова в бутилката. Грег също е пил с теб. Очевидно е пийнал малко повече.

Жан се изправи в леглото и покри лице с шепи.

Бебето. Тя не само бе изгубила детето, което очакваше. Тя не знаеше кой е бащата.

Ди Палма я хвана за ръката.

— Тод ми каза, че детето е било мое.

Тя го погледна.

— Така ли каза?

Той кимна.

Жан изтри сълзите си с ръка.

— Кажи на сина си, на сина ни, че много го обичам. Много, много.

— Сама му го кажи.

— Ще го направя. Мили боже, какъв товар ми падна от сърцето. Ако Тод не беше се върнал в Ню Йорк, ако ми се наложеше да живея, без да знам това…

Отново покри лице.

Франк я взе в прегръдките си. След малко тя го попита:

— Свърши ли си работата с ФБР?

— Почти. За около десет секунди на някого му хрумна страхотната идея, че аз съм очистил Ван Руутън и същевременно съм се опитал да се избавя от теб. Ревнив съпруг и всички тези глупости. По-късно разумът им надделя.

— И ние плащаме на тези хора, за да ни защитават. Сега кого подозират?

— Лин Пао. Ако Грег беше оживял, той щеше да загуби много. Досега загубите му са малки. По-голяма част от американските му операции продължават да действат. Сега достойно ще може да се появи на срещата в Хонконг.

— Ами какво става с Тод и Лин Пао? — попита Жан.

— Познаваш Тод. Той спазва обещанията си.

— И ти ще отидеш с него.

— Той ми е син.

Ди Палма седна върху празното легло на жена си и се опита да се успокои. Не беше изчезнала отдавна. Преди два часа говориха по телефона. Той я посещаваше и през трите дни на престоя й, понякога и по два пъти дневно. Исусе, тя толкова мразеше болниците.

Пресегна се към телефона. Трябваше да се обади в полицията. Да им каже, че Жан е изчезнала.

Телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката и се заслуша.

— Ало? Там ли е Франк ди Палма?

— Кой се обажда?

— Хектор Чакон. Шерифът. Обадих се в апартамента ви и взех този номер от едно хлапе, Бенджи. Казах му, че е важно да си поговорим. Срещнахме се, когато…

— Знам кой сте. Сега не мога да говоря с вас. Жена ми е отвлечена. Трябва да се свържа с полицията.

— Знам къде е тя.

Ди Палма се изправи. Бастунът се претърколи върху коленете му и падна на пода.

— Слушам.

— Ще я изведат извън страната. Вероятно вече са тръгнали.

— Извън страната? Какво говориш, по дяволите? Можеш да знаеш това само ако си замесен.

— Нямам нищо общо с отвличането на жена ти, но знам кой го направи. Ти ще ми помогнеш и аз ще ти помогна. Някой се опита да ме убие тази вечер. Сигурен съм, че ще продължат да опитват, докато постигнат своето. Както вече казах, ти ще ми помогнеш и аз ще ти помогна…

— Чакон, кой отвлече жена ми?

— Губиш си времето, господин Ди Палма, а точно сега нямаш много време. Колкото по-скоро се съберем и измислим нещо, толкова по-скоро ще научиш нещо за жена си.

Франк затвори очи.

— Кога можем да се срещнем?

— Бих казал, че можем да го направим още сега.

Деветнадесет минути по-късно, зад една бодега14 на Сто и пета улица и Лексингтън авеню, той се срещна с Хектор Чакон. Около тях бяха струпани кашони с ананаси, кокосови орехи, кафяви корени от таро и полуузрели банани. Миризмата на осолена моруна бе по-силна от тази на плодовете. Чакон искаше срещата да се проведе в Източен Харлем, на негова територия.

Магазинчето принадлежеше на чичо му. Четиримата латиноамериканци с пистолети и мачете от другата страна на вратата му бяха братовчеди. Чакон си имаше телохранители, но се страхуваше от силата и парите на Нелсън Бърлин. Беше със същото пилотско яке и каубойски ботуши, които носеше и при срещата им на Губернаторския остров. Само че сега не беше толкова нахакан. Изглеждаше уплашен до смърт.

— Къде е жена ми? — попита Ди Палма.

Чакон разкопча якето си и той видя затъкнатия в колана му колт.

— Вече е на път към Тайван. Хората на Лин Пао я взеха от болницата и я качиха на самолета. Трябваше да летя с нея, затова знам. Става дума за еднопосочен полет. От такъв не се връщаш обратно.

— И защо именно Жан?

Той сви рамене.

— Нямам представа. Изглежда, че ти си направил нещо на Лин Пао и той иска да ти върне с твоята старица.

Ди Палма се намръщи и се замисли. Сега всичко бе на лична основа между него и Черния генерал. Вече не се противопоставяха Ди Палма и Ван Руутън, а Ди Палма и Лин Пао. Нещо много лично. Дали беше заради дискетата? И ако е така, защо не преследваше него? Какво, по дяволите, беше направил, за да го накара да постъпи така? Нямаше значение. Просто трябваше да си върне Жан.

— Какво искаш от мен? — попита.

Чакон вдигна рамене, после ги отпусна.

— Искам помощта ти, за да мога да остана жив. Тази вечер Нелсън Бърлин се опита да ме очисти. Проклетият кучи син искаше да ми свети маслото.

— Знаеш твърде много за убийството на сина му.

Изненаданият поглед на пуерториканеца потвърди думите му.

— Единственото, което те свързва с Бърлин, е Ван Руутън. Защо иначе ще иска смъртта ти? Сигурно е вътрешна работа. Постъпил си адски глупаво, като си си помислил, че можеш да се отървеш. Колко ти плати той, за да убиеш сина му?

Чакон поклати глава.

— Не на мен, човече. За това трябва да говориш с проклетия Стам. Той ми даде бутилката. Аз просто влязох в стаята, взех една бутилка и оставих друга. Това е. Нямах представа какво ще стане.

— Да-а, точно така. Когато режеш месото толкова тънко, със сигурност ще пукнеш от глад. Наистина ли мислиш, че някой ще повярва на тази глупава история?

— Знам правилата на играта. Печели онзи, който пръв се качи на борда. Ако мога да се предам в близките ден-два, после да помоля за защита, сигурно ще се оправя.

— Ти и Ван Руутън. Два брилянтни мозъка в действие. Знаеш ли какво мисля, че се е случило? Мисля, че си видял възможност да позабогатееш. Не ти е било достатъчно онова, което са ти платили. Полакомил си се и си се върнал за още.

Пуерториканецът сведе поглед към ботушите си.

— Понякога сам трябва да се бориш за хляба си, нали разбираш?

— Бърлин не е от хората, които можеш да измамиш. Но предполагам, че вече си го разбрал.

Чакон докосна кашон с кокосови орехи.

— Бях тръгнал да се срещна с мацката си. Тя живее на Западната двайсет и трета, до парка. Трима типове ме чакаха пред блока й. Хора на Стам. Шибани копелета. Обясниха ми, че съм спечелил първата награда — безплатно пътуване до Тайван. Еднопосочно. Аз и жена ти. Казаха, че екипажът бил китайски и че пилотът се казвал Вон Хунг Лоу. Забавни типове.

Той се усмихна.

— Ей, това им е хубавото на ботушите. Като ритнеш някого, той съвсем ясно разбира, че са го ритнали. Още от четиринадесетгодишен се занимавам с карате. Шотокан. Най-силният стил. Имам страхотен страничен ритник, наистина стра-а-ахотен. Онези тримата ме блъснаха към една кола и точно тогава ритнах топките на единия. Стигнаха му чак до темето. Цапнах другия с юмрук, извадих си пищова и застрелях третия духач. Право в носа. Човече, трябваше да го видиш как се разполови. Оставих го да си пикае в гащите.

Ди Палма мислеше за Жан, не за уменията му в бойните изкуства. Тя щеше да умре и той не можеше да направи нищо. Нищо. Болките в стомаха му се засилиха.

— Нещо друго за жена ми? — попита.

Чакон поклати глава.

— Не. Останах с впечатление, че Бърлин няма нищо общо с това. Всичко е китайска операция. Включително и самолетът. Поне този, на който щяха да ме качат. Което е странно, защото Бърлин ще лети тази вечер за Тайван. Можеше да я вземе със себе си.

Ди Палма примигна.

— Откъде знаеш, че Бърлин заминава за Тайван?

— Стам ми каза. Той ще пътува с него. Няколко дни преди това ми каза, че по-скоро би си отрязал пениса, отколкото да иде в Тайван. Но все пак отива. Мисля, че се страхува от Лин Пао.

Ди Палма щракна с пръсти.

— Бърлин трябва да излети от летище „Кенеди“. Къде е телефонът?

— Ами нашата сделка? Искам да се предам на теб. Точно сега не вярвам на никого. Бърлин е богат. Кой знае на кого плаща кучият му син. ФБР, ОБН.

— На федералните шерифи.

— Да бе, никой не е тръгнал по петите ти, Джак, господарят ти не те заплашва, че ако не се съгласиш да съдействаш, цял живот ще си мъкнеш задника по улиците.

— Избий си това от главата, Чакон. Ти си преминал от другата страна. Нямаш никакви извинения. — Добави: — Жена ми е най-важна за мене. Още сега ме заведи до телефона. След като се обадя тук-там, искам и ти да се обадиш веднъж. Искам да се обадиш на Нелсън Бърлин.

Чакон се опули насреща му.

— Сигурно си превъртял.

— Ако мога да задържа Бърлин, имаш шанс да оживееш. Нали заради това ми се обади?

— Да-а, но…

— Никакви „но“. Звъниш на Бърлин и говориш с него.

— Мамка му, той или е на летището, или вече е тръгнал.

Ди Палма кимна.

— Знам. Ето защо се нуждая от теб. Трябва бързо да се обадя на три-четири места, после ти предавам телефона. Оставаш там, докато се свържеш с Бърлин. А когато го направиш, искам да говориш колкото може по-дълго. Непременно продължавай да говориш. Разбираш ли?

В терминала за излитане зад огромния товарен склад Нелсън Бърлин седна зад бюрото във фоайето на ВИП и гледаше телефона. Когато иззвъня, той погледна към Дейв Стам, който седеше върху бюрото. Едва след минута вдигна слушалката.

— Да, господин Чакон.

— Защо не вдигаш телефона?

Бърлин, як мъж към шестдесетте с бледосини очи и червен нос, внимателно докосна кичура червеникавобяла коса, останала над едното му ухо.

— Вие сте човекът, който забавя нещата, господин Чакон. Мислех, че искате да постигнем някакво споразумение.

— Твоите хора се опитаха да ме убият, човече, а на мен това не ми харесва. Извини ме, че нямам доверие на шибания ти богаташки задник.

Бърлин продължи да се усмихва.

— Преди минута затворихте, защото казахте, че ви следят. Следяха ли ви, господин Чакон?

Стам поклати глава. Бърлин кимна: „Трябва да заловим този глупак, така че нека поиграем неговата игра“.

— Искам и двамата да разберете, че няма да можете да ме убиете толкова лесно — заяви пуерториканецът.

— И аз имам такава информация. Добре, нека да преминем към същността. Вече забавихте полета ми с двадесет минути. Боя се, че ако в следващите секунди не стигнем до нещо, ще трябва да ви оставя сам да си блъскате главата.

— Става дума за пари, Джак. Твоите пари и това как аз да получа част от тях.

Бърлин присви устни и започна да чертае въображаеми кръгове с маникюра си.

— Продължавайте.

— Искам да ми платиш заради това, което свърших за теб.

— Платихме ви.

— Не е достатъчно. Умря един човек, когото трябваше да охранявам, и мисля, че това струва доста повече, отколкото ми дадохте.

— Колко повече?

— Сто бона.

— Е, определено се оценяваме доста високо, не е ли така?

Стам едва не подскочи от бюрото, когато ядосаният Бърлин скочи на крака и сграбчи слушалката с две ръце.

— Слушай какво, испанско копеле, мен никой, ама никой не ме изнудва, разбираш ли? Мога да те изтрия от лицето на земята и на никого няма да му пука от това.

— По-добре се успокойте, господин Бърлин. Така или иначе аз ще си взема своето.

— Не разбираш и дума от това, което ти казвам, нали? Такива като теб никога не разбират. Ако ти платя сега, къде е гаранцията, че няма да се върнеш за още? Къде е гаранцията, че няма да пъхнеш ръка в джоба ми и никога да не я извадиш от там?

— Хей, искам просто да си разчистим сметките. Заложих си задника заради теб, сега си искам моето. Мамка му, те сигурно знаят, че това е вътрешна работа. Вече разпитаха всички дежурни поне по два пъти и като че това няма край. Аз…

Лицето на възрастния мъж почервеня.

— Твоите проблеми не ме интересуват. Достатъчно дълго ме задържа вече. Сега ще ме извиниш. Имам си работа.

Тресна слушалката и погледна към Стам.

— Ти трябваше да се погрижиш за това малко гаднярче.

— Моите хора го подцениха. Той…

Бърлин не се сдържа. Никога не го правеше.

— Не ти се плаща за извинения. Ако не можеш да се справиш с това, ще намеря друг, който ще може. Обещавам ти го.

Стам се почувства по-унизен от улично псе. Внимателно сложи шапката върху сивата си перука и го последва във фоайето, а после навън в студената нощ.

Една от трите лимузини, паркирани пред фоайето, беше тяхна. На летището не се виждаше жива душа. Единствените хора бяха униформените шофьори, застанали край колите. Един от тях беше обърнат с гръб; другият се наведе и огледа предната гума на колата си.

Шофьорът на Бърлин не беше излязъл от колата. Стам изтича напред, отвори задната врата и пропусна Бърлин. „Колкото по-скоро излетим, толкова по-добре — помисли си. — Когато наближим Тайван, старецът ще започне да се притеснява за Лин Пао. И ще престане да рита задника ми.“

Стам влезе в колата, затвори вратата и видя пред себе си Франк ди Палма. Той държеше в лявата си ръка „Смит & Уесън 38“. С другата си ръка стискаше бастуна от черен дъб.

Дейв хвърли поглед през рамото му. На предната седалка се бяха разположили две азиатчета. Едното бе хлапето на Ди Палма.

Вратата от страната на Бърлин се отвори и влезе Бенджи, облечен в шофьорска униформа. След като се настани срещу Бърлин, той свали шофьорската си фуражка, хвърли я на пода и извади изпод сакото си автомат „Узи“.

Стам кимна.

— Франк.

— Дейв. Как е жена ти?

— Добре се справя. Спасиха яйчника й, а това е важно нещо.

— Радвам се да го чуя. Ако нямате нищо против, бихме искали да пътуваме заедно с теб и господин Бърлин до Тайван.

Стам се усмихна.

— На мен не ми пука. Вие какво ще кажете, господин Бърлин?

Бърлин се обърна към Ди Палма:

— Какво ви кара да си мислите, че ще ви позволя да се качите в самолета ми?

Франк се наведе към него.

— Това, че Лин Пао държи жена ми и аз ще те убия на място, ако не правиш каквото ти казвам.

Бенджи погледна към Стам, чиито очи не се откъсваха от Ди Палма.

— Има ли охрана в самолета? — попита Ди Палма.

Стам поклати глава.

— Това не е пътуване за забавление. Пътуваме само ние и двамата пилоти — това е всичко.

Той погледна през прозореца отдясно и видя дузина китайски хлапета, които стояха на тротоара и гледаха към колата. Едното беше с шофьорска униформа и палто. Определено вътре можеше да се събере още един като него.

— Твои ли са? — попита Стам.

Ди Палма кимна.

— Всичките.

Бърлин промълви малко по-смирено:

— Ди Палма, даже ако ви пуснем в самолета и стигнете до Тайван, вие ще имате големи неприятности. Очевидно отивате там, за да се заемете с Лин Пао. Да приемем, че оцелеете, което е малко вероятно, как смятате да напуснете страната? Или не сте мислили за това?

— Преди около четиридесет години ти си изнасилил и си убил сестра си — напомни му Франк. — Преди няколко дни уби сина си. Предполагам, че това те притеснява. — Въздъхна. — Докато идвах насам, все се питах защо не си взел Жан със себе си. После разбрах. Ти си убил една жена и след това си станал собственост на Лин Пао. Решил си, че е най-умно да не се замесваш в убийството на друга жена и да оставиш куките на Черния генерал да се забият още по-дълбоко в плътта ти.

Бърлин се облегна назад.

— Ти не разбираш какво ми е било през всичките тези години. Не можех да го оставя пак да ме изиграе. Просто не можех.

— Само ти си разбираш. — Ди Палма се пресегна към Дейв Стам, който много бавно бръкна в джоба на палтото си, извади беретата си и му я подаде.

— Човекът има право, Франк — каза Стам. — Лесно е да влезете, но ще ви е адски трудно да се измъкнете. Може да се каже, че е нещо като женитбата.

Ди Палма отвори вратата, подхвърли беретата на едно китайче и пак затвори.

— Защо просто не почакаме, за да видим как ще се справя? Каква уговорка имате там?

Стам сви рамене.

— Приземяваме се на частното летище. Никакви митници, нищо. Контактуваме единствено с хората на Пао. Ще ни чакат с коли. Ще ни закарат при него. Това е то.

Бърлин се обърна към него:

— По дяволите, плащам ти, за да вършиш нещо. Така че направи нещо.

Стам погледна надолу към шапката си и започна да я върти спокойно в ръцете си.

— Господин Бърлин, казват, че двете най-опасни неща на света са евреин с адвокат и грък с маратонки. Можете да добавите и трето, а то е мъж с пистолет, насочен към теб, точно както сега. Не се бийте с Франк ди Палма, господин Бърлин. Махнете му се от пътя, особено когато държи пистолет. — Ухили се. — От едната страна имате Черния генерал, а от другата — Франк ди Палма и бандата му. Аз предлагам да си седнем на задниците и да гледаме какво ще стане. Сигурно ще ви е интересно. Няма начин да не е.