Силата ТЕ

2.

Манила, 11:45, същата нощ

Разтревожената Анджела Рамос реши, че информаторката й се е уплашила и няма да посмее да се появи. Информаторката се казваше Елизабет Куан, 24-годишна компютърна операторка от „Таалтекс“, която твърдеше, че притежава доказателства, че компанията пере пари за мощен тайвански наркобарон, известен като Черния генерал.

Мисълта да му се противопостави плашеше Елизабет Куан. Анджела Рамос също се чувстваше безсилна. Черният генерал си бе пробил път нагоре със зъби и нокти от кошмарните шанхайски бордеи и от Златния триъгълник, където се произвеждаше опиум. Сега стоеше начело на азиатския подземен свят. По пътя нагоре се бе прославил със своята жестокост и двуличност.

Дребничката, пресипнала госпожица Куан обаче имаше причина да се разбунтува. Тя бе изнасилена в компютърната зала от двамата си надзиратели. И двамата мъже си направили снимки, докато я изнасилвали, и ги показваха на колегите си. Жената искаше да си отмъсти.

Тя не разказа за нападението нито на шефовете в компанията, нито на полицията. Сексуалният тормоз от страна на надзирателите, особено по време на нощните смени, бе обичайна практика. Работничките наричаха „Таалтекс“ „Дюшечената компания“, защото често им поставяха условие да лягат или да се измитат. И тъй като не можеха да си позволят да изгубят работата си, те доста лесно можеха да бъдат сплашени.

Макар да беше упорита и претенциозна, госпожица Куан имаше достойнство. „Таалтекс“ трябваше да си плати за обидата. За да си отмъсти, тя се обърна към Анджела Рамос.

Пред зейналия прозорец на кухнята, в тъмните тихи бараки, изпотената Анджела Рамос огледа две отдавна изоставени бензинови колонки и запали цигара. През последната седмица пушеше по-малко, не гълташе дима и си избираше цигари с по-малко катран. Това бе най-твърдата й стъпка към отказването.

Бръкна в джоба на тънката си памучна престилка и напипа миникасетофона, подарък от кръстника й, който живееше в Хонконг. Беше човек със здрав разум и вчера настоя Анджела да напусне Филипините заради собствената й безопасност.

— За теб става твърде опасно да оставаш там — предупреди я той. — „Таалтекс“ вече е подготвил бесилката. Сега им трябва само врат и той съвсем логично може да е твоят.

Щеше да се пенсионира и да замине за Флорида, „отровения рай“, както сам го наричаше. Притежаваше луксозен апартамент в Кей Бискейн с изглед към океана.

— Ела с мен в Америка — каза й, — и се махни от тези проклети подлеци в окаяната си страна. Там не можеш да се забавляваш.

Да се забавлява? Не и докато изстрадваше последствията от жестоката си битка с „Таалтекс“, последствия, които започнаха от колит и стигнаха до камъни в бъбреците и сърцебиене. Сега водеше борба срещу плановете на компанията да отреже началните надници от 1.25 до 1.00 долар на ден. Не и докато се опитваше да застане начело на профсъюза, който в момента защитаваше управлението на компанията. Организираше забавяне на производството и седящи стачки, за да протестира срещу рисковите условия на работа в „Таалтекс“. Персонално атакуваше дългосрочната политика на мениджърите, които отказваха да гарантират отпуски и да изплащат болничните листове.

Тя нямаше съпруг, нито любовник и макар че жените, с които работеше, я обожаваха, имаше малко приятели. Подобни връзки изискваха жертви, които бяха непосилни за нея на този етап от живота й.

Да се забавлява? Едва ли. Твърде много се страхуваше от „Таалтекс“, за да го направи. Компанията бе по-мощна от много правителства и не беше независима. Кръстникът й наричаше подобни хора НСН — не се спират пред нищо.

— Повече не можеш да им вярваш — каза той на Анджела, — по-скоро можеш да хванеш бик за оная работа и да го хвърлиш.

Тя наскоро бе навършила двадесет, закръглена жена с пълно лице и черна коса, толкова дълга, че можеше да седне върху нея. Тази вечер сплете косата си на дълга до кръста плитка заради влажния въздух. Така косата й нямаше да се накъдри. Тя мразеше къдрави коси.

Работата й в „Таалтекс“ беше да проверява готовите платки, преди те да заминат за Съединените щати, където бяха поставяни в танкове, ракетохвъргачки, бомбени укрития и друго военно оборудване. В работата й нямаше тайнственост, нямаше несигурност. Нито някаква перспектива, че ще е доволна от нея. Единствената перспектива бе постоянно да се отегчава до смърт.

Колкото повече се страхуваше от „Таалтекс“, толкова повече го мразеше. Имаше моменти, когато си мислеше, че ненавистта й към компанията може би е единственото й удоволствие. Кръстникът й я разбираше.

— Остани вярна на омразата си — посъветва я той. — Мисля, че не можеш да живееш без това.

Водена от тази ненавист тя организираше протести, стачки и демонстрации против „Таалтекс“. Същата тази ненавист бе причината, поради която тази вечер чакаше доказателствата за връзката на компанията с азиатския подземен свят. Омразата й я подтикна да организира утрешното бдение, срещу което „Таалтекс“ се противопостави енергично.

Бдението, което щеше да се проведе на площадката в зоната, бе в памет на две работнички, починали преди шест месеца. „Таалтекс“ уби и двете. Жените, Нелия и Сара Рамос, бяха сестри на Анджела Рамос. Сестри, които тя отгледа сама след смъртта на родителите си. И двете не доживяха до двадесет години.

Първа почина петнадесетгодишната Нелия, най-малката. Сладката, весела Нелия, чиято представа за хубавите неща в живота се изчерпваше с нов мотопед и дигитален касетофон, се опитваше да си набави тези неща чрез работата си в „Таалтекс“.

За да избегне плащането на майчински добавки, компанията задължаваше всички потенциални работнички да минат през тест за бременност. Жените с положителен резултат не бяха наемани. Даваха парична премия на всяка работничка, която се съгласеше на доброволна стерилизация.

Нетърпеливата Нелия търсеше бързи пари. Седмица след като започна работа в „Таалтекс“ и без да казва на сестрите си, тя се съгласи да я стерилизират. Но по време на операцията й пробиха пикочния канал и тя умря от отравяне на кръвта. Тъжен инцидент, заявиха от компанията.

Анджела Рамос го нарече „убийство“ и отказа да приеме обезщетението от сто долара.

Деветнадесетгодишната Сара Рамос, която работеше в „Таалтекс“ от пет години, почина след това. Високата кестенява Сара имаше гореща глава и беше страшно импулсивна. Ненавиждаше всички правила, освен онези, които сама си измисляше.

Поради заповедите за бърза работа или близките крайни срокове „Таалтекс“ понякога караше жените да работят по четиридесет и осем часа. За да издържат, управата им доставяше амфетаминови инжекции и други наркотици. Някои жени обаче привикваха към тях.

Един месец след смъртта на по-малката й сестра намериха трупа на Сара Рамос под душовете в бараките, където тя бе починала от свръхдоза амфетамин. От „Таалтекс“ казаха, че това било самоубийство. Анджела Рамос го нарече „убийство“ и обвини компанията.

Сълзите обаче не излекуваха болката й. В скръбта си тя не можеше да намери сили да понесе непоносимото. Небето бе прибрало двете й сестри, защото искаше Анджела да се опълчи срещу „Таалтекс“ с цялото си сърце. Сега това бе нейната карма, нейната цел в живота и ако се придържаше към нея, щеше да отиде в Рая.

Сега кръстникът й започна да играе по-важна роля в живота й. Навремето те бяха близки с бащата на Анджела, другарство, родено след войната в Пасифика, когато двамата се срещнали на процесите срещу японските военнопрестъпници. След година бащата на Анджела, Фидел, почина от рак на стомаха и тогава човекът от Хонконг започна да проявява към нея родителски интерес.

„Обаждай ми се, когато имаш нужда от помощ“ — казваше й той. Приемаше го като кръстник. Наскоро той получи доста пари и покани Анджела да живее с него в Хонконг. Не сестрите й, само нея. Не обичал жени в къщата си, така каза. Тя щяла да бъде изключение. Дължал го на баща й.

С билет, осигурен от новия й кръстник, Анджела отлетя за Хонконг и бързо разбра, че не може да живее там. Градът беше кошмарен. Шумен и пренаселен, по-мръсен от Филипините, а хората бяха твърде здраво свързани с кастите, за да допаднат на вкуса й. Бяха погълнати от своите семейства, кланове и секти. Просто не приемаха никакви чужденци.

А и не можеше да изостави сестрите си. Вярно, Филипините бяха бедна страна; бе невъзможно да си изкараш прехраната, освен ако не работиш за чуждестранна мултинационална компания. Но тя обичаше страната си; не беше готова да изостави родината или сестрите си, както и мечтите им някой ден да се захванат заедно с някакъв бизнес.

Когато сестрите й починаха, кръстникът й веднага разбра гнева й. От дома си в луксозния хонконгски квартал, кацнал на връх Виктория, той незабавно започна да съветва Анджела за войната й срещу „Таалтекс“. Нае Грегорио „Гринго“ Арбенз, известен манилски адвокат, да я представлява. Гротескно дебелият, но много умен Арбенз пътуваше навсякъде с пълна кола телохранители, колекционираше пауни и притежаваше нещо, което кръстникът на Анджела наричаше „зли познания“. Не излизаше евтино. Но самият Гринго Арбенз сподели с клиентката си:

— Струвам си всяко шибано песо, тъй като никой не е излекуван чрез милосърдие.

Очевидно за известно време торбата с хитрини на дебелака ефикасно държеше „Таалтекс“ настрани. Попречи на компанията да уволни Анджела, после предотврати понижението й в длъжност. Осуетяваше всеки опит да я затворят заради измислени криминални обвинения във вандализъм и кражба. Организира и светкавично медийно огласяване на случая й, като по този начин направи най-лошата реклама на „Таалтекс“ от години насам. Планираше да заведе процес срещу компанията за ролята й в смъртта на сестрите на Анджела.

Изглежда, че Арбенз успя да направи и невъзможното. Уменията му попречиха на „Таалтекс“ да сломи Анджела Рамос и я превърнаха в героиня. Азиатската преса я наричаше „спасителката на филипинските жени“. Най-дебелият Давид в историята, както написа един журналист, бе на път да убие американския Голиат.

Но преди две нощи дебелакът се обади на Анджела в бараката й и й заяви, че повече не може да я представлява. Тя се опита да разбере защо.

— Говори с кръстника си — каза Арбенз. — Той знае отговорите. Съжалявам. Наистина, ама наистина съжалявам.

С темперамента, наследен от майка й, Анджела го прокле на тагалонг, испански и английски. Нарече го дебелогъз мошеник и поиска да разбере как е могъл да й причини подобно нещо. Нима не виждаше, че тя се пребива, за да задържи работата си и се бори срещу най-алчните копелета, които Бог някога е създал? Нима не виждаше, че всеки момент ще рухне?

Когато телефонира на кръстника си няколко минути по-късно, той й каза:

— Става дума за Черния генерал. Знае какво сте запланували с госпожица Куан и се зае да го предотврати. Първата му стъпка бе да притисне Арбенз да се оттегли. Втората му стъпка ще е насочена срещу теб, госпожица Куан и мен. От сега нататък е най-добре да внимаваме.

Анджела го запита какво знаят те и как Черният генерал е разбрал за връзката между нея и Елизабет. Как е разбрал?

— Гадна работа е Черният генерал — продължи кръстникът й. — На два пъти сме кръстосвали шпаги. Споменала си на Гринго за Елизабет Куан и най-вероятно те са му подслушвали телефона. Обзалагам се, че някое мекере от „Таалтекс“ те е наблюдавало и на генерала е докладвало. Днес следобед хората отвлякоха шестгодишния син на Гринго. После му пратиха бележка, с която му заповядаха да се държи настрани от теб. Да те изостави незабавно.

Анджела въздъхна:

— Не знаех.

— Дясното ухо на момчето било прикрепено към бележката. Ако Гринго не изпълни заповедите на Черния генерал, всеки ден ще получава по някой орган на момчето.

Тя затвори очи.

— Света Дево, прости ми за нещата, които току-що му наговорих.

Кръстникът й продължи:

— Напразно губене на време е да се тормозиш за минали неща. Сега на въпроса — Черният генерал заплаши и мен. Трябва да престана да те подкрепям срещу „Таалтекс“ или да си нося последствията. Дадоха ми три дни да реша. Нахално копеле! Представи си — да заплашва някого с моето положение. За щастие аз нямам жена и деца, за които да се притеснявам.

Но съществуваше Анджела и той трябваше да я предпази от всякаква беда, защото иначе щеше да се чувства безкрайно виновен. Беше започнал да я обича като свое дете. Нищо не трябваше да й се случи. Ако тя пострадаше, той щеше да се бие с Черния генерал със зъби и нокти.

Анджела каза, че се чувства ужасно, задето е проклела Арбенз и заради това, че е въвлякла кръстника си в цялата тая каша.

Той я успокои:

— Обещах на баща ти, Бог да го прости, че ще се грижа за теб, и възнамерявам да спазя обещанието си. Колкото до мен, вървя по пътя, който ми подсказва провидението, и при всички положения скоро ще се наслаждавам на блажената си почивка в Америка, далеч от интриги, машинации и постоянни конспирации, които правят живота тук, в Хонконг, толкова привлекателен и отвратителен. — Между другото той имаше инструкции за Анджела.

Тя каза, че ще телефонира на Гринго Арбенз, но кръстникът й я прекъсна:

— Ще телефонираш в ада. Телефонът на Гринго не е чист. Винаги ли трябва да си толкова опърничава?

Когато тя се извини, той продължи:

— Всичко е простено и забравено. Нека сега планираме стратегията си. След като получиш информацията за Черния генерал от госпожица Куан, незабавно трябва да я донесеш в Хонконг. Не я пускай по пощата. Не я предавай на друг. Не казвай на никого за тази информация.

Анджела го попита:

— Той няма ли да те наблюдава?

— В никакъв случай не подценявам Черния генерал, но за тридесет години в Хонконг се научих да си затварям очите и да интригантствам не по-зле от тях. — Като начало той възнамеряваше да предаде информацията на госпожица Куан на един свой приятел в Ню Йорк. Приятелят му бил много известен телевизионен журналист, доста добър при това. Преди няколко години, когато американецът бил полицай, кръстникът на Анджела му спасил живота. Сега дошло времето журналистът да му върне услугата.

Тя попита дали на американеца може да му се вярва и кръстникът й отговори, че може. Жената и дъщерята на американеца били убити от китайски наркотрафиканти, нещо, което никой не забравя. Освен това пресата на янките обичала да одумва великите си мъже. Изобличи Черния генерал и така ще изобличиш шефовете на „Таалтекс“ или тези, които са създали условия за прането на пари.

Кръстникът на Анджела продължи:

— Американският ми приятел, Господ да го благослови, обича да изобличава престъпленията на силните на деня. Смятам, че интересът му към една компания, която търгува с наркобарон и осакатява деца, няма да е временен. И ако съм прав, интересът на страната му към тази история трябва да предизвика интерес по целия свят. След това на „Таалтекс“ и на Черния генерал ще им е доста трудно да предприемат нещо срещу нас.

Междувременно Анджела била изложена на огромна опасност, каза той. Трябвало да напусне Филипините. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Тя въздъхна:

— Аз не съм Рамбо. — Не беше смела и определено не бе щастлива от това, че Черният генерал се е намесил в живота й. Но имаше дълг към мъртвите си сестри и макар да й се искаше да избяга, не можеше да го направи. Две седмици, каза, после щяла да помисли за заминаване.

Две седмици можело да се окажат твърде много, подхвърли кръстникът й. Всеки луд си има план и Черният генерал не правел изключение. Откъде можеха да знаят, че той няма да атакува Анджела още тази седмица?

Тя се извини:

— Не мога да тръгна сега. — Първо, Елизабет Куан не можеше да й даде записите с информацията за прането на пари, преди един от надзирателите да излезе в отпуск. А това щеше да стане след два дни. Анджела не мислеше да ходи никъде без тези записи. Не и когато бе толкова близо до целта си — да накара „Таалтекс“ да платят за убийствата на Нелия и Сара. — Ако търсиш риба — пошегува се тя, — защо да се катериш по дърветата? — Мястото, където можеше да си върне на „Таалтекс“, беше тук, не в Хонконг.

— Значи си решила да не послушаш съвета на стареца — каза кръстникът й. — За мен не е изненада, че си предана на делото си. Баща ти винаги казваше, че ти си най-силната от трите принцеси. За него ти беше боец и мечтател, който си мисли, че може да хвърли камък към небето и да улучи звездите. Не, любов моя. Няма да губя времето и на двама ни, за да те убеждавам да тръгнеш. Нелия и Сара означаваха толкова много за теб.

Но след като вземела записите, Анджела веднага трябвало да напусне страната. Просто да се махне от проклетите Филипини. Тя винаги щяла да държи на истината, а Черният генерал — на лъжата. Сблъсъкът бил неизбежен.

Той продължи:

— Черният генерал, повярвай ми, е изключително жесток и безмилостен към всички. За нещастие ти никога не даваш мира на хора като него. И още нещо, трябва да запомниш една мъдрост — човек може да си прави планове, но само съдбата може да ги изпълнява. Внимавай, скъпо момиче. Много внимавай!

В кухнята на бараката Анджела Рамос запали още една цигара, после погледна часовника си. Наближаваше полунощ, а Елизабет Куан още я нямаше. Дяволите да я вземат тази малка китайка. Изморената Анджела щеше да си легне, ако момичето не се появеше. Притесняваше се, че не бе виждала Елизабет Куан във фабриката от вчера сутринта, когато под душовете в бараката си уредиха тази среща. Но може би напразно се тревожеше.

Тя се отдалечи от прозореца, отвори вратата на кухнята и пак погледна в тъмния, празен коридор. Елизабет Куан я нямаше. Влизането в заграждението беше проста работа, ако си жена. Трябваше само да минеш покрай един пазач на входа. Бараките не се заключваха. Но къде, по дяволите, се губеше Елизабет Куан?

Анджела затвори вратата на кухнята, седна на едно стъпало и стъпка цигарата. Помисли да телефонира на Елизабет Куан, която живееше съвсем наблизо със семейството си. Идваше на работа с автобус. Но единственият монетен телефон в бараките беше много стар и не работеше. Повреди се днес следобед и вече трябваше да е поправен, още нещо, което я вбесяваше.

Бараките бяха съвсем тихи, като се изключи бръмченето на електрическите вентилатори в самостоятелните стаи. Не се чуваше момичешко бърборене, касетофони, вода в тоалетните, затръшване на врати. Тук живееха петдесет и една жени. Те или спяха, или бяха твърде изтощени. В „Таалтекс“ се работеше на няколко смени и всички работнички редуваха дневните и нощните смени на всеки две седмици. Този нередовен график нарушаваше съня на жените и водеше до психически и емоционални разстройства. Всички се нуждаеха от повече почивка.

Кръстникът й беше прав, разбира се. Понякога тя ставаше твърдоглава, даже дебелоглава. Но не сляпа и глупава. Да накара „Таалтекс“ да плати за убийството на сестрите й бе нещо, което бе обмислила добре. И беше решила, че след като не може да се самоубие заради смъртта на Нелия и Сара, няма друг избор, освен да отмъсти за тях.

Това не означаваше, че не обърна внимание на предупрежденията на кръстника си за Черния генерал. Може би идеята да напусне островите колкото може по-скоро беше добра. Да приеме предложението на кръстника си и да замине с него за Америка. Без Гринго Арбенз, който да стои между нея и „Таалтекс“, щеше да се справи трудно във Филипините. Той беше нейният ангел хранител, нейната защита. Беше започнала да харесва дебелака. Благодарение на него тя стана Света Анджела, любимка на медиите и народна героиня.

Разсеяно подритна празна кутия от бира. Кутията се претърколи назад, после се върна. Подът бе затрупан с боклуци, фасове, дърводелски инструменти и гипсов прах, останал след работниците. Освен миризмите на боя и терпентин се усещаше и някаква воня, която тя не можа да разпознае. По нейно настояване тази стая, по-рано използвана като склад за мебели, сега бе превърната в кухня. След завършването й жените щяха да могат да се хранят тук, а не в главната зала, където колегите им често ги подлагаха на сексуален тормоз.

В никоя от другите бараки нямаше кухня, нито пък се предвиждаше да има. Тази кухня бе устроена само за да се постигне компромис с Анджела. Сега трябваше да се бори и за кухни в другите бараки.

В нейната барака нямаше трапезария; жените трябваше да се хранят в тесните си стаички или в коридора. Трябваше да се сменят при готвенето. Но жените, някои от тях не по-възрастни от тринадесет, не трябваше да бъдат опипвани и натискани, когато се появяха в главната зала. Никой не трябваше да избира между сексуалния тормоз и глада. А и кой, по дяволите, можеше да работи на празен стомах?

Анджела престана да си играе с празната бирена кутия и се вгледа в двата хладилника от другата страна. Оттам идваше ужасната воня. Даже двата отворени прозореца не можеха да я потиснат. Най-напред тя не я усети заради миризмите на боя и терпентин. Пък и умът й беше зает с Елизабет Куан. Сега започна да души.

И двата хладилника бяха нови. И двата блестяха на лунната светлина. Вратите им бяха облепени с кафяви лепенки. Не бяха включени; в стаята още нямаше електричество. Колкото до миризмата, тя бе ужасно неприятна.

Анджела покри носа и устата си с ръка, прекоси стаята и застана пред хладилниците. Исусе, от тази миризма можеше направо да повърне. Като че ли идваше от по-близкия хладилник.

Тя бръкна в джоба на престилката си, извади фенерче и го включи. Стаила дъх, започна да маха лепенката. Чудеше се какво може да вони така. Изведнъж се завъртя и едва не изпусна фенерчето. Вратата на кухнята беше отворена и там стоеше една жена.

Беше слаба, с червена кожена чантичка в едната ръка и с пазарска торба в другата. Държеше торбата пред лицето си. Лявата й китка бе украсена с гривна, добре позната на Анджела, както и на всеки друг, който познаваше жената. Това беше имитация на злато и нефрит, копие на италианския оригинал. Гривната сигурно бе единственото украшение, което жената притежаваше, тъй като никой не беше я виждал да носи друго бижу.

Елизабет Куан.

— Изгаси светлината. — Гласът от вратата се чу като дрезгав шепот.

С разтуптяно сърце Анджела изключи фенерчето и го пусна в джоба си. Но преди стаята да потъне в мрак, забеляза познатата синя рокля и обувките с връзки. Елизабет Куан, същество с добре установени навици. Малката китайка беше закъсняла. Но както казваше кръстникът и, всичко е простено и забравено. Щастливата и просълзена Анджела се втурна да я прегърне.

Леон Баколод вървеше спънато в неудобните обувчици. Влезе в кухнята и затвори вратата зад себе си. Една стъпка вдясно и той излезе от петното лунна светлина. Облегна се на стената и зачака в сянката. Сега държеше торбата отстрани.

Анджела беше почти до него, когато той хвърли червената чантичка на пода. После размаха пазарската торба и удари Анджела в лицето.

Изумената жена усети ужасна болка в главата, завъртя се и залитна към стълбата. Той пак вдигна торбата и я удари в дясното слепоочие. Тя падна по очи. Дясната й ръка претърколи кутия с разредител за боя върху нея. Светлосинкавата течност се разля по мръсния под и се смеси с кръвта й и с дългата й коса.

Подпалвачът сграбчи торбата си с две ръце, притисна я до гърдите си и застана над падналата жена. „Очаквам чиста работа“ — каза сладкодумният китаец. Е, точно това щеше да получи. Баколод нито харесваше, нито мразеше Анджела Рамос. Вярно, тя винаги се заяждаше за едно или за друго. Но, от друга страна, работата в „Таалтекс“ не беше точно като повик от Бога. Трябваше да признае, че тази жена имаше доста кураж.

Чиста работа. Баколод извади кутията с бензин от торбата и удари Анджела още веднъж, после остави кутията на пода и си пое дълбоко дъх. Сърцето му подскачаше лудо в гърдите; ръцете му трепереха като на парализиран старец. Молеше се на Девата да не получи пристъп.

Разтърси буйно глава. Добър начин да си съживи мозъка. От тръскането черната перука се смъкна на челото му и закри очите му. След като нагласи перуката, той прекоси стаята и клекна пред хладилника, към който се бе насочила Анджела. Сложи ръка на пода й опипа зад предния ръб. Намери ключа, стана и разкъса лепенката. Под нея имаше малка ключалка, инсталирана от самия Баколод. Той отключи вратата и я отвори.

Исусе Христе, каква гадна воня! Сбърчи нос от отвращение и се пресегна вътре, към голия труп на Елизабет Куан. Дребната дама си лежеше точно там, където я беше оставил. Напъхана в хладилника и воняща до небесата.

Снощи той подправи бележка, подписана с името на Анджела Рамос, и примами Елизабет Куан в главния склад, използван някога от японските войски да сушат тютюн. Тук, зад празните кашони, я удуши и напъха тялото й в един от новите хладилници, предназначени за бараката на Света Анджела. Защо Елизабет Куан трябваше да умре? Защото сладкодумният китаец беше наредил.

След като набързо прикрепи малка ключалка върху вратата на хладилника, Баколод покри ръбовете на вратата с кафяви лепенки. После повика трима пазачи и достави уредите на мястото им с две ръчни колички. Този хладилник може би им се бе сторил по-тежък от другия, но те не се оплакаха.

Издърпа тялото на Елизабет Куан от хладилника върху пода. Тя беше вкочанена, замръзнала в утробно положение. А пък вонята… Дребната китайка не само се разлагаше. Тя бе изпразнила вътрешностите си и бе изцапала хладилника отвътре. Дъното на отделението за храна бе кафяво от изпражненията й. Задната страна и стените бяха почервенели от кръвта и. Заради всичко това Баколод сигурно нямаше да се храни няколко дни.

Но мисълта за пожара го обзе изцяло и топките му пламнаха.

По-възбуден отколкото през цялата нощ, ухиленият Баколод поля ъглите на стаята с тънка струйка бензин, поля черчеветата на прозорците, стълбата и две дърводелски магарета. Плисна малко на вратата и изсипа останалото върху бояджийските комбинезони, разхвърляни край готварската печка. После взе кутия терпентин и изля по-голямата част от него по стените, като внимаваше да не залее роклята си. Роклята на Елизабет Куан. Останалото изля върху самата Куан, върху косата, гърба и бедрата й.

А сега да се погрижи за Света Анджела. Дългата й плитка, мокра от разредителя, подсети Баколод за нещо. Само от мисълта за него той се изпразни под роклята. Тихо се изкикоти. Той беше едно дяволски умно копеле.

Взе една отвертка, отвори кутия терпентин и изля съдържанието й върху косата, лицето и гърба на Анджела Рамос. След като свърши, клекна зад мъртвата жена и се взря в нея за няколко секунди. Поклащаше се леко и тихо си тананикаше. Въздъхна, пресегна се за пазарската торба и се изправи на крака. Забавата щеше да започне. Ето това чакаше от толкова време.

Извади от торбата пакета „Голоаз“ и кутия кибрит, запали една от френските цигари и сви назад капака на кибритената кутия. Клечките се показаха. Още едно дръпване, за да може цигарата да се разпали. После пъхна незапаления край зад главичките на клечките и остави кутията до стената. Постави подобни запалки и върху черчевето на прозореца, на стълбата, на ръба на отворена кутия разредител и до вратата. Пет бавно горящи фитила. Триминутни фитили. Достатъчно време, за да може Баколод да се измъкне от бараката преди началото на пожара.

Но първо.

Запали един последен „Голоаз“, вдиша дима, после се наведе и го пусна върху обляната с терпентин коса на Анджела Рамос. Малки сини пламъчета тръгнаха по плитката, после обхванаха раменете, косата и лицето й. Напълно възбуденият Баколод бръкна под роклята си, сграбчи пениса си с две ръце и започна да мастурбира с бесен ритъм. Свърши за секунди, олюля се, пое си дълбоко въздух и беше толкова щастлив, щастлив, щастлив.

Той избърса ръце в роклята си и тръгна несигурно към вратата. Изведнъж спря на място. Чантичката му. Не беше свикнал да носи чантичка. Исусе, за малко щеше да я забрави. Къде, по дяволите, изпусна това дяволско нещо?

Така. Хвърли я на пода, защото бързаше да очисти Рамос. И веднага се зае да пали пожара. Опипването в тъмното не беше лесна работа, но най-накрая намери чантичката.

Лош късмет. Тя бе паднала върху метална кутия и се беше отворила от удара. Монети, портфейл, броеница, ключове, всичко се бе разпиляло в шибаната метална кутия. Обезумелият Баколод падна на колене и започна да рови с треперещи ръце из разпилените пирони, болтове, отвертки и клещи. Ровеше във всички посоки в безумен опит да открие вещите си. Когато откриеше нещо, веднага го пъхаше в чантичката си и едва сдържаше сълзите си. Не трябваше да си позволява това забавяне.

Буум!

Звукът се чу отляво. Баколод го разпозна веднага и се ужаси. Погледна през рамо и видя тялото на Анджела Рамос обвито в пламъци. Изведнъж я намрази толкова, че ако можеше, щеше да я убие отново. Намрази я, защото пламна страшно бързо, по-бързо отколкото той беше преценил. Намрази я, защото след секунди цялата кухня щеше да избухне в пламъци.

Гледаше с болезнено възхищение как езиците на оранжево-сините пламъци тръгват от трупа на Анджела Рамос и плъзват по пода. Беше преценил, че бараките ще изгорят за минути; бяха направени от стар, изсъхнал дървен материал. Но не смяташе, че ще е вътре, когато това стане. Грабна чантичката от пода и затръшна вратата след себе си. Хукна по коридора, като полагаше огромни усилия да не се препъне с неудобните си обувки.

За секунди излезе от бараката, спря само за да заключи външната врата с дубликат от оригиналния ключ, който бе измъкнал по-рано от чантичката. Ръцете му трепереха; едва успя да уцели ключалката. После, обезумял от страх, мина край закръгления пазач с огромни уши, който стоеше на входа. Не обърна внимание на поканата му да изпушат току-що свита цигара от ливанска марихуана, примесена с опиум.

Минути по-късно в бараката за инструменти вече беше по шорти и чорапи до коленете. Наведе се до прозореца и погледна пожара. За миг нищо друго нямаше значение; страхът изчезна напълно. Гледаше пламъците, а тялото, умът и душата му се изпълваха с щастие. А когато беше щастлив, нямаше време да се страхува.

Пламъкът обви бараките със страхотна скорост. Проблесна през сутерена и яростно се разгоря на втория етаж. В сградата настана хаос и ужас. Жените пищяха истерично и викаха Бог и Девата да ги спасят. Никаква молитва обаче не можеше да свали решетките от прозорците или да отвори заключената врата.

Някои жени скочиха от прозорците на втория етаж. Размахваха ръце във въздуха и падаха върху подгизналата от дъжда червена пръст. Няколко жени се втурнаха към огъня, а Леон Баколод си помисли: „Не ви чака нищо добро, малки дами. Каквото ще бъде, ще бъде“.

Заграждението от бодлива тел се напълни с хора; с пазачи, засенчили очи срещу пламъка; с насълзени жени, които се прегръщаха; с администратори, които лудо размахваха ръце и издаваха заповеди. Баколод си помисли, че лаят на кучетата придава странен нюанс на този музикален съпровод. Ухиленият подпалвач нежно дръпна пениса си. Това беше добре. Определено беше най-доброто му постижение.

Облече униформата си, взе червената кожена чантичка и извади портфейла си, ключовете и броеницата. После пак пъхна ръка в чантичката и изпита едно от най-тежките разочарования в живота си. Толкова се ужаси, че едва не припадна. Пое си дъх, падна на колене и започна да уринира в гащите си. Догади му се.

Чантичката беше празна. Беше оставил часовника си в горящите бараки.