Славея

Глава 8

Капитулацията беше горчив хап за преглъщане, но маршал Петен беше почтен мъж. Герой от последната война с Германия. Да, той беше стар, но Виан вярваше, че възрастта е предимство, позволяващо му да преценява по-добре обстоятелствата. Той бе открил начин техните мъже да се приберат у дома, за да не се повторят ужасите на Голямата война.

Виан разбираше това, което Изабел не можеше: Петен бе капитулирал заради доброто на Франция, за да спаси живота на мъжете и да опази нацията. Наистина условията на капитулацията бяха тежки: Франция бе разделена на две зони. Окупирана зона — северната половина от страната и крайбрежните области (включително Кариво) — щяха да бъдат завзети и управлявани от нацистите. Обширната средна част на страната, земите на юг от Париж и край морето, щяха да бъдат Свободна зона, управлявана от новото френско правителство във Виши, начело с маршал Петен, в сътрудничество с нацистите.

Веднага след капитулацията на Франция храната стана оскъдна. Изчезна сапунът за пране. Не можеше да се разчита на порционните карти и купоните за храна. Телефонните услуги станаха ненадеждни, както и пощенските. Нацистите ефикасно отрязаха комуникациите между градовете и селата. Единствената позволена пощенска услуга бяха официалните германски пощенски картички. Но за Виан това не беше най-лошата промяна.

Беше невъзможно да се живее с Изабел. На няколко пъти след капитулацията, докато Виан работеше в градината, засяваше я отново и се опитваше да съживи пострадалите плодови дръвчета, тя спираше насред работа и виждаше Изабел застанала до портата да се взира в небето, като че ли нещо тъмно и ужасно се бе насочило към тях.

Изабел говореше само за жестокостта на нацистите и решителността им да избият французите. Тя не умееше — естествено — да сдържа езика си и тъй като Виан не желаеше да я слуша, Софи бе станала единствената публика на Изабел, нейна предана последователна. Сестра и пълнеше главата на бедната Софи с ужасяващи картини на това, което щеше да се случи, толкова живописни, че детето започна да сънува кошмари. Виан не смееше да ги оставя сами, затова днес, както и предишните дни, ги накара да я придружат до града, за да видят какво могат да купят с купоните.

Трите стояха на опашката за храна пред месарницата вече два часа. Изабел се оплакваше почти през цялото време. Очевидно не виждаше смисъл и тя да се реди на опашката.

— Виан, погледни — заговори Изабел.

Поредната драма.

— Виан. Погледни.

Тя се извърна — само за да накара сестра си да замълчи — и ги видя.

Германците.

По цялата улица прозорци и врати се захлопваха трескаво. Хората изчезваха толкова бързо, че Виан изведнъж установи, че стои сама на тротоара, със сестра си и дъщеря си. Грабна ръката на Софи и я издърпа към затворената врата на месарницата.

Изабел пристъпи предизвикателно на улицата.

— Изабел — изсъска Виан, но сестра ѝ не помръдна, със зелени очи, блестящи от омраза, с бледо и красиво, деликатно лице, нашарено с драскотини и синини.

Зеленият военен камион, начело на колоната, спря пред Изабел. В каросерията войниците седяха на пейките, с лице един към друг, отпуснали небрежно пушките върху коленете си. Изглеждаха млади, гладко обръснати и нетърпеливи под чисто новите каски, с медали, проблясващи върху сиво-зелените им униформи. Повечето бяха наистина много млади. Никакви чудовища; всъщност почти момчета. Извиха шии, за да видят кое бе спряло движението. Когато видяха застаналата насред улицата Изабел, войниците започнаха да се усмихват и да ѝ махат.

Виан сграбчи ръката на Изабел и я дръпна от платното.

Военната колона изтрополи покрай тях — върволица от автомобили, мотоциклети и камиони, покрити с камуфлажни мрежи. Бронирани танкове минаваха с грохот по калдъръмената улица. Следваха войниците.

В две дълги редици маршируваха през града.

Изабел закрачи дръзко до тях нагоре по „Виктор Юго“. Германците ѝ махаха, приличаха повече на туристи, отколкото на окупатори.

— Маман, не можеш да я оставиш сама — обади се Софи.

— Merde. — Виан стисна ръката на Софи и хукна след Изабел. Настигнаха я на следващата пресечка.

Градският площад, обикновено пълен с хора, сега беше почти опустял. Само малцина жители на градчето се бяха осмелили да останат, докато германските автомобили спираха пред кметството.

Появи се офицер — или поне Виан предположи, че е офицер по начина, по който излайваше заповедите.

Войниците маршируваха по големия квадратен площад, покрит с калдъръм, завладявайки го с мощното си присъствие. Свалиха френското знаме и го замениха с тяхното нацистко знаме: огромна черна свастика на червен и черен фон. Когато знамето се развя, войниците се заковаха като един, вдигнаха десните си ръце и изкрещяха Heil Hitler[27].

— Ако имах оръжие — процеди Изабел, — щях да им покажа, че не всички от нас искат да капитулират.

— Шшт — сгълча я Виан. — С тази твоя уста всички ни ще убиеш. Да вървим.

— Не. Аз искам…

Виан се извърна рязко към Изабел.

— Стига. Няма да привличаш вниманието към нас. Ясно ли е?

Изабел метна последен, изпълнен с ненавист, поглед към маршируващите войници и се остави Виан да я отведе.

Измъкнаха се от главната улица и поеха по малка странична пресечка, която ги отведе на алеята зад магазина за дамски шапки. Още чуваха пеенето на войниците. Тогава отекна изстрел. После още един. Някой изкрещя.

Изабел спря.

— Да не си посмяла! — изсъска Виан. — Движи се.

Продължиха по тъмните улички, криеха се в сенките на портите, когато чуваха наближаващи гласове. Отне им по-дълго време от обичайното, за да прекосят града, но най-после стигнаха до прашния път. Минаха мълчаливо покрай гробището и не отрониха нито дума по целия път до дома. Когато влязоха в къщата, Виан затвори вратата зад тях и я заключи.

— Видя ли? — тутакси заговори Изабел. Очевидно едва бе дочакала да изстреля въпроса си.

— Върви в стаята си — нареди Виан на Софи. Каквото и да се канеше да каже Изабел, тя не желаеше дъщеря ѝ да го чуе. Виан свали шапката от главата си и остави празната кошница. Ръцете ѝ трепереха.

— Те са тук заради летището — продължи Изабел, докато кръстосваше нервно стаята. — Не мислех, че ще стане толкова бързо, дори и след капитулацията. Не вярвах… мислех, че нашите войници ще се сражават. Мислех…

— Престани да си гризеш ноктите. Ще ги разкървавиш.

Изабел приличаше на луда, с дългата до кръста разплетена руса коса и насиненото лице, изкривено от ярост.

— Нацистите са тук, Виан. В Кариво. Знамето им се вее от hôtel de ville[28], както и от Триумфалната арка и Айфеловата кула. Не бяха в града повече от пет минути, когато проехтя изстрел.

— Войната свърши, Изабел. Така каза маршал Петен.

— Войната е свършила? Войната е свършила? Не ги ли видя там, с пушките, знамената и цялата им арогантност? Трябва да се махнем от тук, Ви. Ще вземем Софи и ще напуснем Кариво.

— И къде ще отидем?

— Където и да е. Може би в Лион. Или в Прованс. Как се казваше онзи град в Дордон, откъдето маман беше родом? Брантом. Може да намерим нейната приятелка, онази жена от баските, как ѝ беше името? Тя може да ни помогне.

— От твоите приказки ме заболя главата.

— Главоболието ти е най-малкият ти проблем — отсече Изабел и отново започна да кръстосва стаята.

Виан се приближи към нея.

— Няма да правиш нищо налудничаво или глупаво. Разбра ли?

Изабел изръмжа от безсилие и се запъти с гневна крачка нагоре по стълбите, като затръшна вратата зад себе си.

Капитулация.

Думата прогаряше мозъка на Изабел. Същата нощ, докато лежеше в стаята за гости на долния етаж, втренчена в тавана, тя усети как отчаянието се загнездва толкова надълбоко в нея, че почти не можеше да мисли разумно.

Нима трябваше да прекара войната в тази къща като някое безпомощно момиче, да пере, да виси на опашки за храна и да мете пода? Да стои със скръстени ръце и да наблюдава как врагът завзема цяла Франция?

Винаги се бе чувствала самотна и неудовлетворена, изпълнена с разочарование — или поне това изпитваше, откакто се помнеше — но никога толкова остро като сега. Беше заклещена в провинцията, без приятели и без нищо, което да прави.

Не.

Все трябваше да има нещо, което може да направи. Дори тук, дори сега.

Да скрие ценностите.

Мисълта я осени изведнъж. Германците щяха да оплячкосат къщите в града; в това тя не се съмняваше и щяха да заграбят всичко ценно. Собственото ѝ правителство — всички до един страхливци — го знаеха. Затова бяха опразнили по-голяма част от Лувъра и бяха окачили фалшиви картини по стените на музея.

— Не е кой знае какъв план — промърмори Изабел. Но беше по-добро от нищо.

На следващия ден, веднага щом Виан и Софи тръгнаха за училище, Изабел се зае за работа. Пренебрегна молбата на сестра си да отиде в града за храна. Не можеше да понесе да види нацистите, а едва ли имаше голямо значение, ако един ден останат без месо. Вместо това, тя претършува къщата, отваряше шкафове и скринове, разрови чекмеджетата, погледна под леглата. Вземаше всяка по-ценна вещ и я трупаше върху масивната маса в трапезарията. Имаше доста ценни семейни вещи. Дантели, изплетени от прабаба ѝ, комплект сребърни солнички за сол и пипер, голям поднос от лиможки порцелан с позлатени ръбове, принадлежал някога на лелите ѝ, няколко малки картини от художници импресионисти, покривка за маса, изработена от фина алансонска дантела с цвят на слонова кост, няколко албума със снимки, фотография в сребърна рамка на Виан, Антоан и Софи като бебе, перлите на майка ѝ, сватбената рокля на Виан и още много. Изабел подреди всичко в големия кожен пътнически сандък с дървен обков и го повлече през стъпкана трева, потръпвайки всеки път, когато задереше в някой камък или се удареше в нещо. Когато стигна до хамбара, дишаше тежко и цялата бе плувнала в пот.

Хамбарът беше по-малък, отколкото го помнеше. Плевникът — някога единственото място на света, където се чувстваше щастлива — всъщност представляваше малък балкон на втория етаж, издадена част от пода, кацнала най-отгоре на паянтовата стълба, под покрива, изкован от дъски, през чиито процепи можеше да се види небето. Колко часове бе прекарала тук сама с детските книжки с картинки, преструвайки се, че някой го е грижа за нея и ще дойде да я търси? Очаквайки сестра си, която винаги беше навън с Рашел или Антоан.

Пропъди спомените.

В средата хамбарът не беше широк повече от десетина метра. Бил е построен от нейният прадядо, за да държат тук кабриолетите — в миналото, когато семейството е било заможно. Сега в средата беше паркирано само едно старо рено. Клетките бяха пълни с части на трактор, обвити в паяжини дървени стълби и ръждясали фермерски инструменти.

Тя затвори вратата и отиде до колата. Шофьорската врата се отвори със скърцане и неохотно дрънчене. Изабел се качи, запали двигателя, подкара около два метра, сетне спря.

Сега се виждаше капакът на пода, служещ за врата към мазето. Направена от дъски, свързани с кожени ремъци, дълга около метър и петдесет и широка метър и двайсет, вратата на мазето беше почти незабележима, особено сега, когато бе затрупана с прахоляк и старо сено. Тя я отвори, подпря я на мръсния и нащърбен калник на автомобила и се взря в мрака, лъхащ на мухъл.

Хвана сандъка за ремъка, светна джобното фенерче, нагласи го под другата мишница и заслиза бавно надолу по стълбата, тътрузейки сандъка, стъпало по стъпало, докато не стигна до дъното. Сандъкът изтрополи върху прашния под до нея.

Също като хамбара и плевника, когато беше дете, тази скрита дупка ѝ се бе струвала по-голяма. Беше широка около два и половина и дълга три метра, с рафтове покрай едната стена и стар матрак върху пода. Някога върху рафтовете бяха подредени буретата за вино, но сега се виждаше само стар фенер върху един от тях.

Тя напъха сандъка в ъгъла в дъното, а после се върна в къщата, където събра няколко консерви, одеяла, превързочни материали, спирт и лекарства, ловната пушка на баща ѝ и бутилка вино, и ги подреди върху рафтовете.

Когато се изкачи обратно по стълбата, завари Виан в хамбара.

— Какво, за бога, правиш там долу?

Изабел избърса прашните си ръце в избелелия и протрит памучен плат на полата.

— Крия ценните ти вещи и донесох малко продоволствия — в случай че се наложи да се крием от нацистите. Слез да погледнеш. Мисля, че свърших добра работа. — Тя се върна надолу по стълбата, а Виан я последва в тъмнината. Изабел запали фенера и гордо показа ловната пушка на папа, консервите и медицинските материали за първа помощ.

Виан отиде право при кутията с бижута на майка им и я отвори.

Вътре имаше брошки, обици, колиета, повечето ефектни, но не много скъпи украшения. Но на дъното, върху подложка от синьо кадифе, лежаха перлите, които grandmère[29] е носила на сватбения си ден и които бе дала на маман да сложи на своята сватба.

— Някой ден може да се наложи да ги продадеш — рече Изабел.

Виан затвори рязко капака на кутията.

— Те са наследствени бижута, Изабел. За сватбата на Софи… и твоята. Никога няма да ги продам. — Тя въздъхна нетърпеливо и се извърна към Изабел. — Каква храна успя да купиш в града?

— Не съм ходила в града, занимавах се с това.

— Естествено. Много по-важно е да скриеш перлите на маман, вместо да имаме на масата нещо прилично за вечеря. Честно, Изабел. — Виан поклати отвратено глава, изпухтя недоволно и се изкачи нагоре по стълбата.

Изабел излезе от мазето и върна реното на старото му място върху капака на пода. После скри ключовете зад счупената дъска на една от клетките. В последния момент извади делкото, за да не може автомобилът да запали. Скри го при ключовете.

Когато най-после се върна в къщата, Виан беше в кухнята и пържеше картофи в чугунения тиган.

— Надявам се, че не си гладна.

— Не съм. — Изабел мина покрай Виан, без да я поглежда. — О, да не забравя, скрих ключовете и делкото на колата в първата клетка зад счупената дъска. — Във всекидневната тя включи радиото и нагласи станцията, надявайки се да чуе новините по Би Би Си.

— Тук е Би Би Си. Генерал Дьо Гол ще говори пред вас.

— Виан! — извика Изабел към кухнята. — Кой е генерал Дьо Гол?

Виан влезе във всекидневната, като бършеше ръце в престилката. — Какво е…

— Шшт — прекъсна я Изабел остро.

— …водачите, които дълги години са били начело на френската армия, сформираха правителство. Под претекст че армията ни е била победена, това правителство се свърза с врага с намерението да се сложи край на враждебните действия.

Изабел се взираше като омагьосана в малкото дървено радио. Този мъж, за когото те никога не бяха чували, говореше директно на народа на Франция, не се обръщаше с изявление към тях, както Петен, а говореше на тях със страстен глас.

— Претекст за поражение. Знаех си!

— …противникът със сигурност ни превъзхождаше, и все още ни превъзхожда, по военна техника, по земя и въздух. Танковете, самолетите, стратегията на германците поразиха нашите генерали толкова силно, че и до ден-днешен не могат да се съвземат от болката. Но казана ли е последната дума? Цялата ни надежда ли е изчезнала? Поражението окончателно ли е?

— Mon Dieu — прошепна Изабел. Точно това чакаше да чуе. Имаше нещо, което да се направи, битка, в която да се сражава. Капитулацията не беше окончателна.

— Каквото и да се случи — продължаваше гласът на Дьо Гол, — пламъкът на френската съпротива не е и няма да угасне.

Изабел не осъзна, че плаче. Французите не се бяха предали. Сега Изабел трябваше да измисли как да отговори на този призив.

Два дни след като нацистите окупираха Кариво, те свикаха събрание на населението в късния следобед. Всички бяха длъжни да присъстват. Без изключение. Въпреки това Виан бе принудена да се кара с Изабел, за да я накара да дойде. Както обикновено, сестра ѝ не смяташе, че обичайните правила важат и за нея, и искаше да използва непокорството, за да покаже недоволството си. Сякаш нацистите се интересуваха какво мисли една безразсъдна осемнайсетгодишна девойка за тяхната окупация на нейната страна.

— Почакай тук — рече Виан нетърпеливо, когато най-после изведе Изабел и Софи от къщата. Затвори внимателно счупената порта зад тях, която щракна с мек звук.

Миг по-късно на шосето се появи Рашел, с бебето на ръце и Сара, крачеща редом с нея.

— Това е най-добрата ми приятелка, Сара — каза Софи, като погледна към Изабел.

— Изабел — заговори Рашел с усмивка. — Радвам се да те видя отново.

— Наистина ли? — попита Изабел.

Рашел пристъпи към Изабел.

— Това беше много отдавна — подхвана Рашел нежно. — Ние бяхме млади, глупави и егоисти. Съжалявам, че се отнасяхме зле към теб. Пренебрегвахме те. Сигурно ти е било много тежко.

Устата на Изабел се отвори и затвори. За пръв път тя нямаше какво да каже.

— Да вървим — подкани ги Виан, раздразнена, задето Рашел бе казала това, което Виан не бе събрала сили да изрече. — Не бива да закъсняваме.

Дори толкова късно през деня, времето беше необичайно топло и не след дълго Виан усети, че започва да се поти. Когато стигнаха в града, те се присъединиха към мърморещата тълпа, изпълваща докрай тесните калдъръмени улици. Магазините бяха затворени, капаците на прозорците — спуснати, въпреки че жегата щеше да бъде непоносима, когато хората се приберат по домовете си. Повечето от витрините бяха празни, което не бе изненадващо. Германците ядяха толкова много; дори по-лошо, оставяха храна в чиниите в кафенетата. Небрежност и жестокост — ето какво беше това, когато толкова много майки брояха бурканите в мазетата, за да разпределят всяка ценна хапка за децата си. Нацистката пропаганда беше навсякъде — по прозорците и стените на магазините; навред бяха разлепени плакати, изобразяващи усмихнати германски войници, заобиколени от френски деца с надписи, насърчаващи французите да приемат своите окупатори и да станат добри граждани на Райха.

С приближаването на кметството, мърморенето на тълпата престана. Сега се чувстваха още по-зле, задето следваха покорно инструкциите и вървяха слепешком към мястото с охранявани врати и залостени прозорци.

— Не бива да влизаме вътре — обади се Изабел.

Рашел, извисяваща се между двете сестри, изцъка с език. Премести бебето в ръцете си и го потупа успокояващо по гръбчето.

— Бяхме повикани.

— Още една причина, за да се скрием — настоя Изабел.

— Софи и аз ще влезем — заяви Виан, макар че трябваше да признае, че цялата бе настръхнала от предчувствието за нещо лошо.

— Имам лошо предчувствие — изказа Изабел страха ѝ на глас.

Като хилядокрака стоножка тълпата навлезе през вратите към голямата зала на кметството. От гоблените, красящи някога тези стени, древно съкровище от времената, когато в долината на Лоара са ловували крале, нямаше и следа. Вместо тях по стените висяха свастики и пропагандни плакати — Вярвайте в Райха! — и огромен портрет на Хитлер.

Под портрета стоеше мъж, облечен в черна военна куртка, декорирана с медали и железни кръстове, бричове до коленете и излъскани до блясък ботуши. Около десния му бицепс бе препасана лента с червена свастика.

Когато залата се напълни, войниците затвориха дъбовите врати, които проскърцаха в знак на протест. Офицерът ги погледна, изпъна високо дясната си ръка и извика: Heil Hitler!

Сред тълпата се разнесе тихо мърморене. Какво трябваше да направят? Heil Hitler, процедиха неколцина неохотно. В залата започна да мирише на пот, препарат за почистване на кожа и цигарен дим.

— Аз съм щурмбанфюрер Велд от Гехейме Щаатсполицай[30]. Гестапо — каза мъжът в черната униформа на френски със силен немски акцент. — Тук съм, за да приложа в действие условията на примирието, сключено в името на родината и фюрера. Няма да е никак тежко за онези, които се подчиняват на правилата. — Той се прокашля. — Правилата са: всички радиоприемници трябва веднага да бъдат предадени в кметството, както и всички оръжия, експлозиви и амуниции. Всички изправни превозни средства ще бъдат конфискувани. Всички прозорци трябва да бъдат снабдени с черни платна за затъмняване и да бъдат спуснати. Комендантският час е от девет вечерта и незабавно влиза в действие. След залез-слънце всички светлини трябва да бъдат угасени. Ние ще контролираме цялата храна, независимо дали е лично производство, или внос. — Той замълча и огледа множеството, събрано пред него. — Не е толкова зле, нали? Ние ще живеем задружно, нали? Но едно трябва да ви е ясно. Всеки опит за саботаж, шпионаж или съпротива ще бъде незабавно и безмилостно смазван. Наказанието за подобно поведение е екзекуция. — Той извади пакет цигари от малкото джобче на куртката и изтръска една цигара. Запали я и се взря толкова настойчиво в хората, сякаш се опитваше да запомни всяко лице. — Въпреки че голяма част от некадърните ви и страхливи войници ще се завърнат, трябва да ви уведомим, че онези, които са пленени, ще останат в Германия.

Виан долови смущението, обзело присъстващите. Погледна към Рашел, по чието лице бяха избили червени петна — признак на тревога.

— Марк и Антоан ще се върнат у дома — заяви Рашел упорито.

— Сега можете да се разотивате, тъй като съм сигурен, че се разбрахме — продължи щурмбанфюрерът. — Ще наредя на моите офицери да ви чакат тук до девет без петнайсет тази вечер. Ще им предадете всичко, което подлежи на конфискация. Не закъснявайте. И… — Той се усмихна уж добродушно. — Не рискувайте живота си, за да запазите радиото си. Каквото и да задържите — или скриете — ние ще го намерим, а като го намерим… смърт. — Изрече го толкова небрежно, с такава мила усмивка, че за миг хората не го осъзнаха.

Тълпата остана неподвижна, несигурна дали е безопасно да се разотиде. Никой не искаше да направи първата крачка, после внезапно всички се раздвижиха, като стадо, към отворените врати, извеждащи навън.

— Копелета — процеди Изабел, когато излязоха на алеята.

— А аз бях толкова сигурна, че ще ни позволят да запазим оръжията си — каза Рашел, запали цигара, всмукна дълбоко и издиша бързо дима.

— Аз пък ще ви кажа, че ще задържа нашата пушка — заяви Изабел високо. — И радиото.

— Шшт — смъмри я Виан.

— Генерал Дьо Гол смята…

— Повече не желая да слушам тези глупости. Ще се снишим, докато нашите мъже се върнат у дома — отсече Виан.

— Mon Dieu! — остро възкликна Изабел. — Да не мислиш, че твоят съпруг ще може да се справи с това?

— Не — тросна се Виан. — Вярвам, че ти ще се справиш, ти и твоят генерал Дьо Гол, за когото никой никога не е чувал. А сега да вървим. Докато кроиш планове как да спасиш Франция, аз трябва да се погрижа за градината. Хайде, Рашел, ние, тъпаците, трябва да вървим.

Виан стисна ръката на Софи и закрачи бързо напред. Не си даде труд да погледне назад, за да види дали Изабел я следва. Знаеше, че сестра ѝ няма къде да отиде и куцука напред с изранените си нозе. Обикновено Виан от любезност щеше да крачи редом с нея, но сега беше прекалено ядосана, за да я е грижа.

— Сестра ти може би има право — каза Рашел, докато минаваха покрай нормандската църква в края на града.

— Ако застанеш на нейна страна за това, може да бъда принудена да те нараня, Рашел.

— Искам да кажа, че е възможно сестра ти да не греши изцяло.

Виан въздъхна.

— Не ѝ го казвай. Тя и без това вече е непоносима.

— Ще трябва да се научи да се държи прилично.

— Ти я научи. Тя е доказала единствено, че се съпротивлява на всякакви опити да се промени или да се вслуша в гласа на разума. Посещавала е два пансиона за благородни девици и все още не се е научила да си сдържа езика или да води любезен разговор. Преди два дни, вместо да отиде в града за месо, тя е скрила ценните вещи в един тайник в мазето. За всеки случай.

— Би трябвало и аз да скрия моите. Не че имаме кой знае какво.

Виан стисна устни. Нямаше смисъл повече да говори за това. Много скоро Антоан щеше да се прибере у дома и да обуздае Изабел.

Пред портата на „Льо Жарден“ Виан се сбогува с Рашел и децата ѝ, която продължи към дома си.

— Защо трябва да им даваме нашето радио, маман? — попита Софи. — То е на папа.

— Няма да го дадем — заяви Изабел, която ги настигна. — Ще го скрием.

— Няма да го крием — рязко обяви Виан. — Ще направим това, което ни казаха, и ще кротуваме. Много скоро Антоан ще си дойде у дома и той ще знае какво да правим.

— Добре дошла в Средновековието, Софи — подхвърли подигравателно Изабел.

Виан дръпна рязко портата, спомняйки си твърде късно, че бежанците я бяха счупили. Нещастната порта издрънча на единствената си панта. На Виан ѝ бе необходимо цялото самообладание, за да се престори, че нищо не се е случило. Запъти се с гневна крачка към къщата, отвори вратата и веднага завъртя ключа на кухненската лампа.

— Софи — каза, докато сваляше шапката си. — Би ли подредила масата, ако обичаш?

Виан пренебрегна мърморенето на дъщеря си, което трябваше да се очаква. Само за няколко дни Изабел бе научила племенницата си да се противопоставя на по-възрастните.

Виан запали печката и се зае да приготви вечерята. Когато кремсупата от картофи с късчета бекон завря, тя започна да разчиства. Естествено, Изабел никаква не се мяркаше, за да помогне. Тя въздъхна и напълни умивалника, за да измие чиниите. Беше толкова погълната от работата си, че ѝ отне минута да чуе, че някой чука на входната врата. Оправяйки косата си, тя влезе във всекидневната, където завари Изабел да се надига от дивана с книга в ръце. Сестра ѝ четеше, докато Виан готвеше и чистеше. Естествено.

— Очакваш ли някого? — попита Изабел.

Виан поклати глава.

— Може би не бива да отваряме — предложи Изабел. — Да се престорим, че не сме вкъщи.

— Най-вероятно е Рашел.

На вратата отново се почука.

Дръжката бавно се завъртя и вратата се отвори със скърцане.

Да. Разбира се, че беше Рашел. Кой друг би…

В дома ѝ влезе германски войник.

— О, моите пардони — каза мъжът на ужасен френски. Свали фуражката, пъхна я под мишницата и се усмихна. Беше хубав мъж — висок, с широки рамене и тесни бедра, с бледа кожа и светлосиви очи. Виан предположи, че е приблизително на нейната възраст. Военната му униформа беше старателно изгладена и изглеждаше чисто нова. Железен кръст украсяваше вдигнатата якичка. От верижката около врата му висеше бинокъл, а около кръста му беше препасан войнишки колан от грапава кожа. Зад него, през клоните на овощните дървета, тя видя мотоциклета му, паркиран в крайпътната канавка. Към него бе прикрепен кош, пълен с автомати.

— Мадмоазел — рече той на Виан, кимна кратко и щракна с токове.

— Мадам — поправи го тя с надеждата, че го е изрекла надменно и овладяно, но дори в собствените ѝ уши гласът ѝ прозвуча изплашено. — Мадам Мориак.

— Аз съм hauptman, капитан, Волфганг Бек. — Подаде ѝ лист хартия. — Френският ми не е много добър. Моля да извините моето неумение. — Когато се усмихна, на бузите му се появиха две дълбоки трапчинки.

Тя взе листа, сведе поглед и се намръщи.

— Не чета немски.

— Какво искате? — попита Изабел, застанала до Виан.

— Вашата къща е най-красивата и най-близката до летището. Забелязах я още като пристигнахме. Колко спални има?

— Защо? — попита Изабел едновременно с Виан, която отговори:

— Три.

— Аз съм разквартируван тук — каза капитанът на нескопосания си френски.

— Разквартируван? — удиви се Виан. — Искате да кажете… че ще останете?

— Oui, мадам.

— Разквартируван? Вие? Мъж? Нацист? Не. Не. — Изабел поклати глава. — Не.

Усмивката на капитана не помръкна.

— Вие бяхте в града — рече той, вперил поглед в Изабел. — Видях ви, когато пристигнахме.

— Забелязали сте ме?

Той се усмихна.

— Сигурен съм, че всеки мъж в моята рота, в чиито вени тече кръв, ви е забелязал.

— Много забавно, че споменахте „кръв“ — промърмори Изабел.

Виан смушка сестра си.

— Съжалявам, капитане. Понякога моята по-малка сестра е доста несдържана. Но аз съм омъжена, разбирате ли, моят съпруг е на фронта, а в къщата сме само сестра ми и дъщеря ми, така че сам виждате колко е неуместно да останете тук.

— А, значи, предпочитате да се изнесете и да оставите къщата на мен. Колко трудно ще бъде за вас.

— Да се изнесем? — ахна Виан.

— Смятам, че ти не разбра капитана — намеси се Изабел, без да откъсва поглед от германеца. — Той се нанася в дома ти, всъщност си го присвоява и онзи лист хартия е заповед за реквизиция, което го прави възможно. Както, разбира се, и примирието, подписано от Петен. Или трябва да го настаним тук, или да напуснем дома на предците ни.

Капитанът изглеждаше смутен.

— Това, боя се, е положението. Страхувам се, че мнозина от вашите съселяни са изправени пред същия проблем.

— Ако заминем, ще си върнем ли нашия дом? — попита Изабел.

— Не бих разчитал на това, мадам.

Виан се осмели да пристъпи към него. Може би щяха да успеят да се разберат.

— Предполагам, че съпругът ми всеки момент ще се прибере у дома. Навярно бихте могли да изчакате, докато той си дойде?

— Уви, аз не съм генерал. Аз съм просто капитан от Вермахта. Изпълнявам заповеди, мадам, не ги раздавам. И ми е наредено да се разквартирувам тук. Но ви уверявам, че съм джентълмен.

— Ние ще си тръгнем — отсече Изабел.

— Да си тръгнем? — обърна се смаяно Виан към сестра си. — Това е моят дом. — И додаде към капитана: — Може ли да разчитам на вашето джентълменство?

— Разбира се.

Виан погледна към Изабел, която бавно поклати глава.

Виан знаеше, че всъщност нямаше избор. Тя трябваше да опази Софи, докато Антоан се прибере у дома, и тогава той щеше да се погрижи за този проблем. Сигурно той щеше скоро да се върне, сега, след като примирието беше подписано.

— На долния етаж има малка спалня. Там ще ви бъде удобно.

Капитанът кимна.

— Merci, мадам. Ще донеса багажа си.

— Да не си полудяла? — избухна Изабел, когато вратата се затвори зад капитана. — Не можем да живеем с нацист.

— Той каза, че е от Вермахта. Това едно и също ли е?

— Изобщо не ме интересува тяхната йерархия. Ти не си видяла какво са способни да ни причинят, Виан. Но аз, да. Трябва да се махнем. Ще отидем при съседите, при Рашел. Можем да живеем с нея.

— Къщата на Рашел е по-малка от нашата и аз няма да оставя дома си на германците.

На това Изабел нямаше какво да отговори.

Виан усети как шията я засърбява от притеснението. Старият нервен навик се бе завърнал.

— Ти, ако искаш, върви, но аз ще чакам Антоан. Ние капитулирахме, така че той скоро ще се прибере у дома.

— Виан, моля те.

Входната врата се разтресе. Ново почукване.

Виан пристъпи вцепенено към вратата. Завъртя дръжката с трепереща ръка и отвори вратата.

Капитан Бек стоеше на прага, стиснал фуражката в едната ръка и малък кожен куфар в другата.

— Здравейте отново, мадам — изрече той, сякаш бе отсъствал известно време.

Виан се почеса по шията, чувствайки се уязвима под този мъжки поглед. Отстъпи бързо и каза:

— Оттук, хер капитан.

Като се обърна, тя видя всекидневната, обзавеждана от жените от три поколения в семейството. Златистата хоросанова замазка по стените, с цвета на прясно изпечена козуначена кифла, сивите каменни подове, застлани със старинни обюсонови килими, масивните резбовани дървени мебели, тапицирани с мохер и извезани дамаски, порцелановите лампи, завесите от златист и червен туал, антиките и съкровищата, събирани през годините, когато фамилията Росиньол са били богати търговци. Доскоро стените бяха украсени с картини. Сега бяха останали само няколко евтини репродукции. Изабел бе скрила най-скъпите и ценни платна.

Виан мина покрай всичко това към малката спалня за гости, разположена под стълбището. Спря се пред затворената врата вляво от банята, която е била добавена в началото на 20-те години. Зад гърба си чуваше дишането на капитана.

Отвори вратата, разкривайки тясна стая с голям прозорец със синьо-сиви завеси, стигащи на дипли до пода. Върху изрисувания скрин с чекмеджета бяха поставени изящна синя кана и купа. В ъгъла се виждаше стар дъбов гардероб с огледала върху вратите. До двойното легло имаше нощно шкафче, а върху него старинен часовник от позлатен бронз. Дрехите на Изабел бяха пръснати навсякъде, сякаш се готвеше да заминава на продължителна ваканция. Виан бързо ги засъбира, взе и малкия куфар. Когато свърши, се обърна.

Той бе оставил своя багаж на пода. Тя го погледна и водена от обикновена учтивост, му отправи напрегната усмивка.

— Не се тревожете, мадам — рече мъжът. — Ние сме предупредени, че трябва да се държим като джентълмени. Майка ми би изисквала същото, а истината е, че тя ме плаши повече от моя генерал. — Забележката беше толкова обикновена, че Виан се стресна.

Нямаше представа как да се държи с този непознат, който беше облечен като враг, а приличаше на млад мъж, когото би могла да срещне в църквата. А и каква беше цената, ако кажеше не каквото трябва?

Той не помръдна, спазвайки почтителна дистанция.

— Извинявам се за неудобството, мадам.

— Съпругът ми скоро ще се върне у дома.

— Всички се надяваме да е скоро.

Още една изнервяща забележка. Виан кимна любезно и го остави сам в стаята, затваряйки вратата зад гърба си.

— Кажи ми, че той няма да остане — спусна се Изабел към нея.

— Той каза, че ще остане — отвърна Виан уморено, отмятайки косата от очите си. Чак сега осъзна колко силно трепери. — Знам какво е отношението ти към нацистите. Просто се постарай той да не го разбере. Няма да ти позволя да излагаш на риск живота на Софи с детинското си непокорство.

— Детинско непокорство! Да не би…

Вратата на стаята за гости се отвори и Изабел млъкна.

Капитан Бек се запъти уверено към тях, широко усмихнат. Тогава видя радиото в стаята и спря.

— Не се тревожете, дами. Аз с удоволствие ще отнеса радиото ви на коменданта.

— Наистина ли? — изви вежди Изабел. — И вие смятате това за проява на любезност?

Виан усети стягане в гърдите. В Изабел бушуваше буря. Страните на сестра ѝ бяха пребледнели, устните ѝ бяха свити в тънка безцветна линия, а очите присвити. Взираше се свирепо в капитана, сякаш можеше да го убие с поглед.

— Разбира се. — Той се усмихна леко смутено. Внезапната тишина, изглежда, го изнерви. — Имате много красива коса, мадмоазел — изтърси неочаквано. — Това е подходящ комплимент, нали? — додаде, когато Изабел се намръщи.

— Така ли мислите? — процеди тя с нисък глас.

— Много е красива — усмихна се Бек.

Изабел влезе в кухнята и се върна с чифт кухненски ножици.

Усмивката му се стопи.

— Да не ме разбрахте погрешно?

— Изабел, недей — опита се да я възпре Виан, когато сестра ѝ уви около юмрука си гъстата си руса коса. Втренчи се със сурова непоколебимост в красивото лице на капитан Бек, отряза косата и му подаде дългата руса опашка.

— Може би ни е verboten[31] да притежаваме нещо красиво, нали, капитан Бек?

Виан ахна.

— Моля ви, сър. Не ѝ обръщайте внимание. Изабел е глупаво, горделиво дете.

— Не — поклати глава Бек. — Тя е разгневена. А разгневените хора грешат по време на война и умират.

— Както и войниците — отряза Изабел.

Бек се засмя насреща ѝ.

Изабел издаде звук, наподобяващ ръмжене, и се завъртя на пети. Изкачи се с маршова стъпка по стълбите и толкова силно затръшна вратата на стаята горе, че къщата потрепери.

— Препоръчвам ви да поговорите с нея — рече Бек. Погледна Виан така, сякаш двамата се разбираха един друг. — Подобни… драматични изпълнения на погрешното място могат да бъдат много опасни.

Виан го остави насред всекидневната ѝ и се качи на горния стаж. Откри Изабел да седи върху леглото на Софи, толкова бясна, че цялата трепереше.

Дълбоки драскотини загрозяваха страните и шията ѝ; напомняне за онова, през което бе преминала и оцеляла. А сега косата ѝ беше грубо отрязана, с неравни краища.

Виан хвърли вещите на сестра си върху леглото и затвори вратата.

— Какво, за бога, си мислеше?

— Мога да го убия в съня му, просто ще прережа гърлото му.

— И да не би да си въобразяваш, че те няма да дойдат да търсят капитана, който е разквартируван тук? Mon Dieu, Изабел. — Тя пое дълбоко дъх, за да успокои разклатените си нерви. — Знам, че помежду ни има проблеми, Изабел. Знам, че се отнасях зле към теб, когато беше дете. Бях прекалено млада и изплашена, за да мога да ти помогна. А папа се държеше още по-лошо с теб. Но сега не става дума за това и ти повече не можеш да се държиш като опърничаво и безразсъдно момиче. Сега става дума за дъщеря ми. Твоята племенница. Ние трябва да я защитим.

— Но…

— Франция капитулира, Изабел. Не вярвам този факт да ти е убягнал.

— Не чу ли генерал Дьо Гол? Той каза…

— И кой е този генерал Дьо Гол? Защо трябва да го слушаме? Маршал Петен е герой от войната и наш лидер. Ние трябва да вярваме на нашето правителство.

— Шегуваш ли се, Виан? Правителството във Виши сътрудничи на Хитлер. Как не разбираш, че това е опасно? Петен греши. Нима човек трябва да следва сляпо лидера?

Виан пристъпи бавно към сестра си, донякъде се страхуваше от нея.

— Ти не помниш последната война — поде тя и стисна ръце, за да спре треперенето им. — А аз, да. Помня бащите, братята и чичовците, които не се завърнаха у дома. Помня как съучениците ми плачеха тихо, когато с телеграма идваха лошите новини. Спомням си мъжете, които се завръщаха с патерици, с развети празни крачоли на панталоните, липсващи ръце или обезобразени лица. Помня какъв беше папа преди войната и колко различен се върна у дома, как пиеше и тръшкаше вратите, как ни крещеше и после, когато спря да говори и се затвори в себе си. Не мога да забравя разказите за Вердюн и Сома и за милионите френски войници, умиращи в окопите, подгизнали от кръвта им. И жестокостите на германците, не забравяй и това. Те са били безжалостни, Изабел.

— Не това исках да кажа. Ние трябва…

— Те са били безмилостни, защото ние бяхме във война с тях, Изабел. Петен ни спаси, за да не преживеем отново този ад. Той осигури нашата безопасност. Той спря войната. Сега Антоан и нашите мъже ще си дойдат у дома.

— В света на Heil Hitler? — процеди Изабел презрително. — „Пламъкът на френската съпротива не е и няма да угасне.“ Това каза Дьо Гол. Ние трябва да се борим, както можем. За Франция, Ви. За да я има Франция.

— Достатъчно — заповяда Виан. Пристъпи достатъчно близо, за да прошепне на Изабел или да я целуне, но Виан не направи нито едното от двете. Заговори със спокоен и равен глас: — Ти ще се настаниш в стаята на Софи, а тя ще се пренесе при мен. И запомни това, Изабел: той може да ни застреля. Да ни застреля, и никого няма да го е грижа. Няма да предизвикваш този войник в дома ми.

Виан видя, че Изабел я разбра и думите ѝ я разтърсиха. Сестра ѝ се скова.

— Ще се опитам да си сдържам езика.

— Направи повече от това. Постарай се.