Славея

Глава 1

9 април 1995

Крайбрежието на Орегон

Ако съм научила нещо през дългия си живот, то е: в любовта откриваме какви искаме да бъдем; във войната разбираме какви сме наистина. Днес младите хора искат да знаят всичко за всички. Те мислят, че един проблем може да се разреши, като се говори за него. Аз съм от по-дискретното поколение, което не обича много да говори. Ние разбираме стойността на прошката, съблазънта на преоткриването.

Макар че напоследък се улавям да мисля за войната и моето минало, за хората, които съм изгубила.

Изгубила.

Звучи, сякаш съм заменила моите обични хора; може би съм ги оставила там, където не им е мястото, а после съм обърнала гръб, прекалено объркана, за да се върна назад в миналото.

Те не са изгубени. Нито са на по-добро място. Те си отидоха. Докато дните ми приближават своя край, осъзнавам, че мъката, също като съжалението, се запечатва в нашето ДНК и завинаги остава част от нас.

Състарих се през месеците след смъртта на съпруга ми и след моята диагноза. Кожата ми заприлича на сбръчкана восъчна хартия, която някой се е опитал да изглади, за да я използва отново. Очите често ми изневеряват — в тъмнината, когато проблясват автомобилни фарове, когато вали дъжд. Това е изнервящо, тази нестабилност на зрението ми. Може би затова се улавям, че обръщам взор назад. Миналото притежава яснотата, която вече не съзирам в настоящето.

Искам да вярвам, че когато си отида, ще намеря покой, че ще видя всички хора, които съм обичала и изгубила. И че най-после ще ми бъде простено.

Но това са само фантазии, нали?

Къщата ми, наречена „Върховете“ от богатия търговец на дървен материал, който я е построил преди повече от сто години, е обявена за продан, а аз се подготвям да се преместя, защото синът ми смята, че така е най-добре.

Той се старае да се грижи за мен, да ми показва обичта си в този най-тежък момент от живота ми и аз се примирявам с решенията му. Какво значение има къде ще умра? Защото точно за това става дума. Вече няма значение къде ще живея. И ето че опаковам в кашони живота си от това орегонско крайбрежие, където се установих преди близо петдесет години. Не са много нещата, които искам да взема със себе си. Но има една вещ.

Посягам към дръжката, за да спусна стълбата от тавана. Стъпалата се разгъват от тавана като протегната ръка на благовъзпитан кавалер.

Витата стълба се разклаща под краката ми, докато се изкачвам към тавана, където мирише на застояло и мухъл. Над главата ми виси само една крушка. Дръпвам връвта.

Прилича на трюма на стар параход. Стените са облицовани с дървена ламперия, посребрена от паяжините, висящи от вдлъбнатините между плоскостите. Таванът е толкова скосен, че мога да стоя права само в средата на помещението.

Виждам люлеещия се стол, на който седях, когато внуците ми бяха малки, после старата люлка и разнебитеното дървено конче върху ръждясали пружини, и стола, който дъщеря ми лакира, когато се разболя. Край стената са натрупани кашони с надписи „Коледа“, „Денят на благодарността“, „Великден“, „Хелоуин“, „Сервизи“, „Спортни принадлежности“. В тези кашони са нещата, които повече не използвам, но с които сърце не ми дава да се разделя. За мен, да призная, че вече не украсявам коледната елха, означава да се предам, а аз никога не съм умеела лесно да се отказвам. Това, което търся, е натикано в ъгъла: стар пътнически сандък, облепен с етикети.

С много усилия изтеглям тежкия сандък в средата на тавана, точно под висящата крушка. Коленича до него, но болката в коленете ми е толкова остра и пронизваща, че се плъзвам по хълбок и сядам на пода.

За пръв път от трийсет години повдигам капака на сандъка. Горното отделение е пълно с бебешки вещи. Миниатюрни обувчици, керамични фигури, детски рисунки с пастели, изобразяващи човечета и усмихнати слънца, ученически бележници, снимки от представления.

Изваждам дървената плоскост и я оставям настрани.

Вещите в дъното на сандъка са натрупани в безпорядъчна купчина: няколко дневника с изтъркани кожени подвързии; сноп стари пощенски картички, привързани със синя сатенена панделка; голям кашон, заврян в единия ъгъл; няколко тънки томчета с поезия от Жулиен Росиньол; и кутия за обувки, пълна със стотици черно-бели фотографии.

Най-отгоре лежи пожълтял от времето лист хартия.

Ръцете ми треперят, когато го вземам. Това е carte d’identité, лична карта от войната. Вглеждам се в малката паспортна снимка на млада жена. Жулиет Жервез.

— Мамо?

Чувам сина ми да се изкачва по скърцащите дървени стълби, стъпките му отекват в такт с ударите на сърцето ми. Дали ми е извикал преди това?

— Мамо? Не бива да си там горе. По дяволите. Тези стълби са толкова паянтови. — Той приближава и застава до мен. — Едно падане и…

Докосвам обутия му в панталон крак и леко клатя глава. Не мога да я вдигна.

— Недей — е всичко, което успявам да промълвя.

Той коленичи, после сяда. Усещам уханието на одеколона му, нещо ненатрапчиво и пикантно, примесено с едва доловим тютюнев дим. Той се е измъкнал да изпуши една цигара навън — навик, от който се бе отказал преди десетилетия, но отново бе възобновил след последната ми диагноза. Няма смисъл да изказвам на глас неодобрението си: той е лекар. Той знае по-добре от мен.

Инстинктът ми подсказва да хвърля картата обратно в сандъка и да затръшна капака, скривайки я отново. Това съм правила през целия си живот.

Сега умирам. Вероятно не много бързо, но не и много бавно. Изпитвам неустоимото желание да се върна назад в миналото.

— Мамо, ти плачеш.

— Така ли?

Искам да му кажа истината, но не мога. Чувствам се засрамена и притеснена от тази моя слабост. На моята възраст не би трябвало да се страхувам от нищо — и със сигурност не от собственото си минало.

— Искам да взема този сандък — изричам аз.

— Прекалено е голям. Ще прехвърля нещата, които искаш, в по-малък кашон.

Усмихвам се на опита му да ме контролира.

— Обичам те и отново съм болна. Поради тези причини ти позволявам да ми се налагаш, но още не съм умряла. Искам да взема този сандък със себе си.

— И какво толкова ти трябва от него? Тук има само наши стари рисунки и други боклуци.

Ако му бях казала истината преди много години или бях танцувала, пила и пяла повече, може би той щеше да вижда мен, вместо обикновената грижовна майка, на която винаги може да разчита. Той обича една моя непълна версия. Винаги съм смятала, че точно това искам: да ме обичат и да ми се възхищават. Сега ми се струва, че може би бих искала да ме познават.

— Приеми го като последното ми желание.

Виждам, че той иска да ми каже да не говоря така, но се страхува, че гласът му ще го издаде. Синът ми се прокашля.

— Вече два пъти го победи. Ще го победиш отново.

И двамата знаем, че това не е истина. Аз съм отпаднала и немощна. Вече не мога да спя, нито да се храня без помощта на медицинската наука.

— Разбира се, че ще го победя.

— Просто искам да си в безопасност.

Усмихвам се. Американците могат да бъдат толкова наивни.

Някога споделях оптимизма му. Мислех, че светът е безопасно място. Но това беше много отдавна.

— Коя е Жулиет Жервез? — пита Жулиен и аз се сепвам леко, когато чувам това име от устните му.

Затварям очи в полумрака, който мирише на плесен и отминал живот, мислите ми се връщат назад, като мост през годините и континентите. Противно на волята ми — или може би в съгласие с нея, кой вече може да каже? — аз си спомням.