Славея

Глава 33

Когато Изабел се свести, китките и глезените ѝ бяха завързани за дървен стол; въжетата се впиваха в плътта ѝ толкова стегнато, че не можеше да помръдне. Пръстите ѝ бяха вкочанени. От тавана над нея висеше гола крушка, хвърляйки конусовиден сноп светлина в тъмнината. В стаята миришеше на плесен, урина и влага от водата, процеждаща се между пукнатините в каменните стени.

Някъде пред нея пламна кибритена клечка.

Тя чу драсването, усети миризмата на сяра и се опита да повдигне глава, но от движението я прониза толкова остра болка, че неволно изохка.

— Gut[87] — рече някой. — Боли.

Гестапо.

Той издърпа стола от мрака и седна с лице към нея.

— Болка — просто каза. — Или без болка. Изборът е твой.

— В такъв случай без болка.

Той я удари силно. Устата ѝ се напълни с кръв, с остър и метален вкус. Усети как потича по брадичката ѝ.

Два дни — помисли си тя. — Само два дни.

Трябваше да издържи четиресет и осем часа, без да издаде имена. Ако успее, ако не се пречупи, баща ѝ, Гаетан, Анри, Дидие, Пол и Анук щяха да имат време да се спасят. Те скоро щяха да узнаят, че е била арестувана, ако вече не го знаеха. Едуардо щеше да изпрати вест, а след това щеше да се укрие. Такъв беше планът им.

— Име? — излая мъжът и извади малко тефтерче и молив от малкото джобче на куртката.

Тя усети как кръвта капе от брадичката ѝ в скута.

— Жулиет Жервез. Но вие го знаете. Видяхте документите ми.

— Имаме документи, които те идентифицират като Жулиет Жервез, вярно е.

— Тогава защо ме питате?

— Коя си ти наистина?

— Наистина съм Жулиет.

— Къде си родена? — попита той лениво, изучвайки безупречно поддържаните си нокти.

— В Ница.

— И какво правиш в Урюн?

— Била съм в Урюн? — учуди се тя.

При тези думи той вдигна глава и погледът му се върна с интерес към нея.

— На колко си години?

— Двайсет и две или приблизително толкова, така мисля. Рождените дни вече нямат голямо значение.

— Изглеждаш по-млада.

— Чувствам се по-стара.

Той бавно стана от стола, надвеси се над нея.

— Ти работиш за Славея. Искам името му.

Те не знаеха коя е тя.

— Не знам нищо за птиците.

Ударът дойде изневиделица, зашеметяващ с жестокостта, с която се стовари отгоре ѝ. Главата ѝ се отметна настрани, удари се силно в облегалката на стола.

— Разкажи ми за Славея.

— Казах ви…

Този път той я удари с металната линийка по бузата, толкова силно, че тя усети как кожата ѝ се сцепи и кръвта бликна.

Той се усмихна и повтори.

— Славея.

Тя се изплю с все сила, но от устата ѝ изскочи само малка храчка кръв, която падна в скута ѝ. Изабел разтърси глава, за да проясни погледа си, и тутакси съжали.

Той отново запристъпва към нея, равномерно пляскайки с окървавената линийка по дланта си.

— Аз съм ротмистър Шмид, комендант от Гестапо в Амбоаз. А ти си?

Той ще ме убие, помисли си Изабел. Напрегна се, опъвайки въжетата, като дишаше тежко. Усещаше вкуса на собствената си кръв.

— Жулиет — прошепна, отчаяна, че той няма да ѝ повярва.

Не можеше да издържи два дни.

Това беше рискът, за който всички я предупреждаваха, ужасната истина за това, което правеше. Как може да ѝ се е струвало като приключение? Можеше да загине не само тя, но и всички, които обичаше.

— Ние арестувахме повечето от твоите съучастници. Няма смисъл да умреш, за да защитиш мъртъвци.

Вярно ли беше?

Не. Ако беше вярно, тя също щеше да бъде мъртва.

— Жулиет Жервез — рече отново.

Гестаповецът я зашлеви толкова свирепо с линийката, че столът политна настрани и се стовари на пода. Главата ѝ се удари в камъка и в същия миг той я изрита в корема с върха на ботуша си. Никога не бе изпитвала подобна болка. Чу го да казва:

— А сега, мадмоазел, кажи кой е Славея.

Но тя не би могла да отговори, дори и да искаше.

Той отново я изрита с все сили.

Свестяването възкреси болката.

Всичко я болеше. Главата, лицето, тялото. Нужни бяха непосилни усилия — и смелост — за да повдигне глава. Все още бе вързана за глезените и китките. Въжетата се впиваха в разкъсаната, окървавена кожа, режеха насинената ѝ плът.

Къде съм?

Мракът я заобикаляше, но не беше обикновената тъмнина на неосветена стая. Това беше нещо друго; непрогледна, мастилена чернота, притиснала израненото ѝ лице. Тя усещаше стена на сантиметри от лицето си. Опита се да придвижи съвсем леко крака си напред и болката отново избухна, забивайки зъби в дълбоките раните на глезените ѝ.

Тя беше в кутия.

Скована от студ. Усещаше дъха си и знаеше, че на светло щеше да го види. Космите на ноздрите ѝ бяха вледенени. Разтърсиха я силни неконтролируеми тръпки.

Изкрещя от ужас; ехото от вика ѝ отекна обратно към нея и тя изгуби съзнание.

Вледеняване.

Изабел потрепери от студ, изскимтя немощно. Сега усещаше дъха си — облак пара пред лицето ѝ, превръщащ се в скреж върху устните. Миглите ѝ бяха замръзнали.

Мисли, Изабел. Не се предавай.

Пленницата раздвижи тялото си, съвсем малко, борейки се със студа и болката.

Беше седнала, глезените и китките ѝ все още бяха завързани.

Гола.

Затвори очи, погнусена от представата как той я съблича, докосва я, докато е била в безсъзнание.

Изведнъж в зловонния мрак дочу удари на барабан. Отначало помисли, че е кръвта ѝ, болезнено пулсираща, или сърцето ѝ, туптящо отчаяно, за да остане живо, но не беше това.

Беше мотор, наблизо, бръмчеше. Разпозна звука, но какво беше?

Отново потръпна, опитвайки се да размърда пръстите на ръцете и краката, да се пребори със зловещото усещане, че крайниците ѝ са парализирани. Преди беше болката в краката ѝ, после изтръпване, а сега… нищо. Раздвижи единственото, което можеше — главата си — и се удари с тъп звук в нещо твърдо. Беше гола, завързана за стол вътре в…

Студено. Тъмно. Бръмчене. Малко…

Хладилник.

Тя се паникьоса и се изви, опитвайки се трескаво да се освободи, да прекатури тази ледена клетка, но напразните усилия само изцедиха силите ѝ. Сломиха я. Тя не можеше да се движи. Не можеше да помръдне нищо освен пръстите на ръцете и краката, които бяха прекалено измръзнали, за да се подчиняват. Не така, моля те.

Щеше да измръзне до смърт. Или да се задуши.

Собственото ѝ дишане отекваше обратно към нея, обкръжаваше я, трептящ обръч от въздух, стягащ се около нея. Тя заплака и сълзите ѝ замръзнаха, превръщайки се в ледени висулки върху бузите. Помисли си за всички хора, които обичаше — Виан, Софи, Гаетан, баща ѝ. Защо не им бе казвала, че ги обича, всеки ден, когато можеше? А сега щеше да умре, без да каже нито дума на Виан.

Виан, помисли си тя. Само това. Името. Отчасти молитва, отчасти съжаление, отчасти сбогуване.

От всеки уличен стълб на градския площад висеше по един труп.

Виан застина на място, неспособна да повярва на очите си. Отсреща възрастна жена стоеше под един от обесените. Въздухът бе изпълнен с проскърцващите стенания на опънатите въжета. Виан запристъпва предпазливо през площада, опитвайки се да стои по-надалеч от уличните стълбове…

Посинели лица, подути, отпуснати тела.

Трябваше да има поне десетина мъртви мъже тук — французи, определи тя. Маки, съдейки по вида им — суровите партизани от горите. Носеха кафяви панталони, черни барети и ленти с френския трикольор около ръцете.

Виан се приближи до старицата, прегърна я през раменете.

— Не бива да сте тук — рече тя.

— Синът ми — промълви жената прегракнало. — Той не може да остане тук.

— Елате — подкани я Виан, този път малко по-грубо. Поведе я през площада. На улица „Льо Гранд“ жената се отскубна от прегръдката ѝ и се отдалечи, хлипайки и мърморейки под нос.

На път към boucherie Виан мина покрай още три мъртви тела. Кариво сякаш бе затаил дъх. През последните месеци съюзниците непрекъснато бомбардираха района и няколко от сградите в града бяха в развалини. Изглежда, винаги нещо се срутваше или рушеше.

Въздухът миришеше на смърт и градът бе притихнал; опасността се спотайваше във всяка сянка, надничаше иззад всеки ъгъл.

На опашката пред месарницата Виан чу жените да разговарят със снижени гласове.

— Отмъщение…

— В Тул е още по-лошо…

— Чухте ли за Орадур сюр Глан?

Въпреки случващото се, с всичките арести, депортации и екзекуции, Виан не можеше да повярва на последните слухове. Вчера сутринта нацистите навлезли с маршова стъпка в малкото селце Орадур сюр Глан — недалеч от Кариво — и под дулата на пушките подкарали всички към църквата, под предлог за проверка на документите.

— Всички в селото — прошепна жената, която Виан бе заговорила. — Мъже. Жени. Деца. Нацистите са застреляли всички, после залостили вратите и изгорили църквата до основи. — Очите ѝ се наляха със сълзи. — Истина е.

— Не може да бъде — промълви Виан.

— Моята Диди ги е видяла да застрелват бременна жена в корема.

— Тя е видяла това? — изуми се Виан.

Възрастната жена кимна.

— Диди се крила с часове зад една заешка клетка и видяла цялото село в пламъци. Каза, че никога няма да забрави писъците. Не всички са били мъртви, когато са ги подпалили.

Това навярно беше отмъщението за щурмбанфюрера, заловен от френските партизани.

Дали същото щеше да се случи и тук? Дали следващия път, когато претърпят поражение във войната, Гестапо или СС ще съберат жителите на Кариво, ще ги заключат в кметството и ще открият огън?

Тя взе малката кутия с олио, която тази седмица можеше да купи с купоните за храна, и излезе от магазина, като спусна качулката, за да предпази лицето си.

Някой я сграбчи за ръката и я дръпна грубо настрани. Тя се препъна, изгуби равновесие и едва не падна.

Той я дръпна в тъмната уличка и откри лицето си.

— Папа! — пророни Виан, прекалено смаяна от появата му, за да каже нещо повече.

Видя белезите на войната по лицето му — дълбоките бръчки, набраздили челото му, торбичките под уморените очи, лишената от цвят кожа и побелялата коса. Той беше ужасяващо слаб; старчески петна бяха осеяли хлътналите му бузи. Тя си спомняше завръщането му от Голямата война, когато изглеждаше също толкова зле.

— Има ли някое спокойно място, където можем да поговорим? — попита той. — Предпочитам да не се срещам с твоя германец.

— Той не е моят германец, но oui.

Тя едва ли би могла да го обвинява, че не желае да се среща с Фон Рихтер.

— Къщата до моята е празна. От източната страна. Германците я смятат прекалено малка, за да ѝ обърнат внимание. Можем да се срещнем там.

— След двайсет минути — каза той.

Виан придърпа качулката над шала, покриващ главата ѝ, и излезе от уличката. Когато напусна града и закрачи по калното шосе към дома, тя се опита да намери отговор на въпроса защо баща ѝ бе дошъл тук. Знаеше — или предполагаше — че Изабел живее с него в Париж, въпреки че това бе само догадка. Доколкото знаеше, сестра ѝ и баща ѝ водеха отделен живот в един и същи град. Виан не бе чувала нищо за Изабел от онази ужасна нощ в хамбара, макар че Анри ѝ бе казал, че сестра ѝ е добре.

Тя забърза покрай летището, без да поглежда разбитите и все още димящи самолети след последното въздушно нападение.

Спря пред портата на Рашел и огледа пътя нагоре и надолу. Никой не я бе проследил, нито я наблюдаваше. Тя се промъкна в двора и забърза към изоставената къща. Входната врата отдавна бе разбита и висеше леко накриво. Жената пристъпи прага.

Вътре цареше мрак, дебел слой прах покриваше всичко. По-голяма част от мебелите бяха реквизирани или разграбени от крадци, липсващите картини бяха оставили тъмни правоъгълници по стените; във всекидневната бе останало само старото малко канапе с мръсни възглавници и счупен крак. Виан приседна неспокойно на ръба, потропвайки с крак по прашния под.

Гризеше нокътя на палеца си, неспособна да стои неподвижно, когато чу стъпките. Приближи до прозореца и повдигна затъмняващата завеса.

Баща ѝ беше пред вратата. Но това не беше баща ѝ, не и този прегърбен старец.

Тя го пусна в къщата. Когато той я погледна, бръчките по лицето му сякаш се задълбочиха; гънките по страните му приличаха на торбички с разтопен восък. Той прокара ръка през оредяващата си коса. Дългите бели кичури щръкнаха като остриета, придавайки му странния вид на човек, ударен от електрически ток.

Пристъпи бавно към нея, леко накуцвайки. За миг целият ѝ живот се възкреси, това тътрене, непохватният начин, по който се движеше. Думите на маман: Прости му, Виан, той вече не е на себе си и не може да си прости… ние трябва да го сторим.

— Виан. — Той изрече името ѝ тихо, дрезгавият му глас пресекна. Това отново ѝ напомни за „преди“, когато баща ѝ беше на себе си. Отдавна забравен спомен. В годините „след“ тя бе заключила всички тези спомени като в шкаф; с времето бе забравила. Сега си спомни. Пробудените чувства я изплашиха. Той толкова много пъти я бе наранявал.

— Папа.

Той отиде до канапето и седна. Възглавниците хлътнаха уморено под немощното му тяло.

— Бях ужасен баща за вас, момичета.

Това беше толкова изненадващо — и вярно — че Виан не знаеше какво да каже.

Баща ѝ въздъхна.

— Вече е прекалено късно да се поправи каквото и да било.

Тя се отпусна на канапето до него.

— Никога не е прекалено късно — изрече предпазливо. Дали беше вярно? Дали можеше да му прости?

Да. Отговорът дойде мигновено, неочаквано, като появата му тук.

Баща ѝ се извърна към нея.

— Имам да кажа толкова много, но не разполагам с време.

— Остани тук — отвърна тя. — Аз ще се грижа за теб и…

— Изабел е била арестувана и обвинена в сътрудничество с врага. Затворена е в Жиро.

Виан си пое рязко дъх. Съжалението, което я връхлетя, бе безмерно, както и вината. Какви бяха последните думи към сестра ѝ? И повече не се връщай.

— Какво можем да направим?

— Ние? — попита той. — Добър въпрос, но не е този, който трябва да бъде зададен. Ти не бива да правиш нищо. Ще останеш тук, в Кариво, и ще стоиш по-далеч от всякакви опасности, както досега. Ще се грижиш за сигурността на дъщеря си. Ще чакаш съпруга си.

Беше ѝ нужна цялата воля, за да не каже: Сега съм различна, папа. Помагам да се укриват еврейски деца. Искаше да се види отразена в погледа му, поне веднъж да го накара да се гордее с нея.

Направи го. Кажи му.

Как би могла? Той изглеждаше толкова стар, седнал на това канапе. Стар, прекършен и изгубен. Бледа сянка на някогашния мъж. Нямаше нужда да знае, че Виан също рискува живота си, не биваше да се тревожи, че може да изгуби и двете си дъщери. По-добре да го остави да си мисли, че тя е в безопасност, доколкото изобщо някой можеше да бъде. Страхливка.

— Изабел ще има нужда от дом, където да се върне, когато всичко това свърши. Ти ще ѝ кажеш, че е постъпила правилно. Един ден ще се терзае за това. Ще си мисли, че е трябвало да остане с теб, да те защити. Ще си спомни, че е заминала, зарязвайки те с нациста, рискувайки живота ви, и ще се измъчва заради своя избор.

Виан долови недоизказаното признание в думите му. Той ѝ разказваше собствената си история по единствения начин, по който можеше, прикривайки се зад Изабел. Казваше, че се е упреквал за решението си да постъпи в армията по време на Голямата война, че е агонизирал при мисълта какво е причинило участието му на неговото семейство. Той знаеше колко променен се е върнал от фронта, как вместо болката да го сближи със съпругата и децата му, го е отчуждила от тях. Съжаляваше, че ги е отпратил, оставяйки ги да живеят с мадам Дюма преди толкова много години.

Какво огромно бреме трябва да е бил подобен избор. За пръв път тя видя детството си през очите на възрастен, от дистанция, с мъдростта, почерпана от тази война. Сраженията бяха пречупили баща ѝ; винаги го бе знаела. Маман непрекъснато го повтаряше, но Виан чак сега го разбираше.

Войната го бе прекършила.

— Вие, момичета, ще бъдете поколението, което ще продължи напред, ще си спомня — рече той. — Спомените за случилото се… трудно ще се забравят. Вие трябва да останете заедно. Покажи на Изабел, че е обичана. Печално, но аз никога не го направих. Сега е твърде късно.

— Говориш така, сякаш се сбогуваш.

Виан видя тъжния, безнадежден поглед в очите му и разбра защо беше тук, какво беше дошъл да ѝ каже. Щеше да се пожертва заради Изабел. Тя не знаеше как, но бе убедена в това. Това бе неговият начин да се реабилитира за всичките онези случаи, когато ги бе разочаровал.

— Папа — промълви тя. — Какво си решил да направиш?

Той сложи ръка на бузата ѝ. Докосването му бе топло, вдъхващо вяра, успокояващо, това бе бащинско докосване. Тя не го бе осъзнавала — или не го бе признавала пред себе си — колко много ѝ е липсвал. И сега, точно когато бе зърнала едно различно бъдеще, едно изкупление, то се бе разсеяло като дим около нея.

— На какво си готова, за да спасиш Софи?

— На всичко.

Виан се взираше в този мъж, който, преди войната да го промени, я бе научил да обича книгите, писането и да забелязва залеза. Отдавна не си бе спомняла за онзи мъж.

— Трябва да вървя — рече той и ѝ подаде един плик. Върху него с треперещия му почерк бе написано Изабел и Виан. — Прочетете го заедно.

Изправи се и се обърна, за да си тръгне.

Тя не беше готова да го изгуби. Вкопчи се в него. Парче от маншета му се откъсна, когато сграбчи ръката му. Тя се втренчи в него: ивица памучен плат на кафяво-бяло каре лежеше в дланта ѝ. Парче плат, като останалите, завързани на трите клона. Спомени за изгубените и отсъстващи обични хора.

— Обичам те, папа — отрони тихо Виан, осъзнавайки истинността на думите си, колко вярно е било винаги. Любовта се бе превърнала в загуба и тя я бе пропъдила, ала някак си, невероятно, но частица от тази любов бе останала. Любовта на една дъщеря към баща ѝ. Неизменна. Непоносима, но несъкрушима.

— Как можеш да ме обичаш?

Тя преглътна мъчително, видя сълзите в очите му.

— Как мога да не те обичам?

Той я дари с един последен, продължителен поглед — целуна я по двете бузи — и сетне се отдръпна.

— Аз също те обичам — промълви толкова тихо, че тя едва го чу, и после си тръгна.

Виан го наблюдаваше как се отдалечава. Когато изчезна, тя се върна у дома. Там се спря под ябълковото дърво, окичено с парчета плат. През годините, когато ги бе завързвала на клоните, дървото бе залиняло и плодовете му бяха станали горчиви.

Другите ябълкови дървета бяха здрави и силни, но това — дървото на спомените ѝ — беше почерняло и изсъхнало, като бомбардирания град отвъд него.

Тя завърза карирания плат до ивицата дантела на Рашел.

После влезе в къщата.

В камината във всекидневната гореше огън; цялата къща беше топла и задимена. Какво прахосничество. Тя затвори вратата зад себе си и се намръщи.

— Деца? — извика.

— Те са горе, в моята стая. Дадох им малко шоколад и игра да си играят.

Фон Рихтер. Какво правеше тук посред бял ден?

Дали я бе видял с баща ѝ?

Знаеше ли за Изабел?

— Дъщеря ти ми благодари за шоколада. Тя е такава сладурана.

Виан вече бе научила урока си и не показа страха си. Остана неподвижна и мълчалива, опитвайки се да успокои препускащото си сърце.

— Но твоят син. — Той леко натърти на думата. — Не прилича на теб.

— С-съпругът ми, Ан…

Той я зашлеви толкова бързо, че тя дори не видя движението. Сграбчи ръката ѝ и я стисна силно, извивайки меката плът. Тя извика тихо, когато есесовецът я блъсна към стената.

— Пак ли смяташ да ме лъжеш?

Той взе двете ѝ ръце, изви ги над главата ѝ и ги притисна към стената с ръката си в черна ръкавица.

— Моля ви… — пророни тя, — недейте…

Мигом осъзна, че беше грешка да го моли.

— Проверих списъците. Двамата с Антоан имате само едно дете. Момиче, Софи. Другите си погребала. Кое е това момче?

Виан беше толкова изплашена, че не можеше да разсъждава трезво. Знаеше единствено, че не може да каже истината, защото Даниел щеше да бъде депортиран. И само един бог знаеше какво щяха да сторят те на Виан… на Софи.

— Братовчедката на Антоан умря при раждането на Даниел. Ние осиновихме бебето малко преди избухването на войната. Знаете колко трудно е напоследък да се издадат официални документи, но аз имам акт за раждане и свидетелство за кръщене. Сега той е наш син.

— Значи, е твой племенник. Роднина, но не кръвен. Кой може да е сигурен, че баща му не е комунист? Или евреин?

Виан преглътна с усилие. Той не подозираше истината.

— Ние сме католици. Знаете го.

— Какво би направила, за да го задържиш при себе си?

— Всичко — отвърна тя.

Той разкопча блузата ѝ, бавно, играейки си с всяко копче. Когато платът се разтвори, пъхна ръката си вътре, плъзна я по гърдите ѝ и толкова силно стисна зърното ѝ, че тя извика от болка.

— Всичко? — попита Фон Рихтер.

Устата и бе пресъхнала и тя преглътна мъчително.

— В спалнята, моля — едва продума. — Децата ми.

Той отстъпи назад.

— След вас, мадам.

— Ще ми позволите ли да задържа Даниел тук?

— Пазарите ли се с мен?

— Да.

Той я сграбчи за косата, дръпна я силно и я повлече към спалнята. Затвори с ритник вратата и я блъсна към стената. Тя издаде сподавен вик, когато се удари. Той я притисна грубо, вдигна полата ѝ и разкъса плетените ѝ гащи.

Виан извърна глава и затвори очи. Чу потракването на разкопчаващата се катарама и копчета.

— Погледни ме — заповяда той.

Тя не помръдна, едва дишаше. Не отвори очи.

Той отново я удари. Тя остана неподвижна, със здраво стиснати очи.

— Ако ме погледнеш, Даниел остава.

Виан извърна глава и бавно отвори очи.

— Така е по-добре.

Тя стисна зъби, докато той смъкваше панталона си. Разтвори грубо краката ѝ и насили тялото и душата ѝ. Виан не издаде нито звук.

Нито отвърна поглед.