Славея

Глава 32

Май 1944

Франция

През осемнайсетте месеца, откакто нацистите окупираха цяла Франция, животът бе станал още по-опасен, ако изобщо това бе възможно. Френските политически затворници бяха интернирани в „Дранси“[80] и затворени във „Френ“ — стотици хиляди френски евреи бяха депортирани в концентрационните лагери в Германия. Сиропиталищата в Ньой сюр Сен и Монтрьо бяха изпразнени и децата бяха изпратени в лагери, а децата, които бяха държани в колодрума „Д’Ивер“ — повече от четири хиляди — бяха разделени от родителите им и депортирани сами в концентрационни лагери. Силите на съюзниците бомбардираха денонощно. Постоянно имаше арести; хора бяха извличани от домовете им и магазините им за най-незначителното провинение, заради слух, че симпатизират на силите на Съпротивата, и изпращани в затвора или депортирани. Невинни заложници бяха разстрелвани заради неща, за които не знаеха нищо, и всеки мъж между осемнайсет и петдесет и пет години трябваше да бъде въдворен в принудителните трудови лагери в Германия. Никой не се чувстваше в безопасност. Вече нямаше жълти звезди върху дрехите. Никой не поглеждаше, нито разговаряше с непознати. Електричеството беше спряно.

Изабел стоеше на оживения ъгъл на парижка улица, готова да пресече, но преди дървената подметка на вехтата ѝ обувка да докосне калдъръма, пронизително изсвири свирка. Тя отстъпи назад в сянката на разцъфналия кестен.

През тези дни Париж се бе превърнал в арена, кънтяща от женски писъци. Шум, шум, шум. Свирки свиреха, оръжия гърмяха, камиони трополяха, войници крещяха. Във войната бе настъпил прелом. Силите на съюзниците бяха навлезли в Италия и фашистите не можаха да ги отблъснат. Загубите озлобяваха нацистите, тласкаха ги към все по-голяма агресия. През март те избиха повече от триста италианци в Рим като отмъщение заради партизанските бомбардировки, убили двайсет и осем германци. И последно, генерал Дьо Гол бе поел контрола над „Сражаваща се Франция“[81], тъй като нещо много голямо се планираше за тази седмица[82].

Колона германски войници маршируваха по булевард „Сен Жермен“, на път към „Шанз-Елизе“, предвождани от офицер на бял кон.

Веднага щом отминаха, Изабел прекоси улицата и се смеси с тълпата германски войници, струпана на отсрещния тротоар. Вървеше свела глава, облечените ѝ в ръкавици ръце стискаха дръжката на чантата. Дрехите ѝ бяха износени и окъсани, като на повечето парижани, а дървените подметки на обувките ѝ отекваха по каменната настилка. Никой вече нямаше кожени обувки. Тя мина покрай дълги опашки от домакини и деца с изпити лица, застанали пред boulangeries[83]и boucheries[84]. През последните две години отново и отново намаляваха дажбите; жителите на Париж оцеляваха с по 800 калории на ден. По улиците не се виждаха кучета, котки и плъхове. Тази седмица човек можеше да си купи тапиока и консервиран зелен боб. Нищо друго. На булевард „Дьо ла Гар“ бяха струпани купчини от мебели, произведения на изкуството и бижута — всички ценности, иззети от хората, които бяха депортирани. Вещите им се сортираха, подреждаха в кашони и изпращаха в Германия.

Тя влезе в „Ле дьо Маго“[85] на булевард „Сен Жермен“ и седна в дъното; върху скамейката, покрита с червен молескин, тя чакаше търпеливо, под погледите на статуетките на двамата китайски мандарини. Една жена, която може би беше Симон дьо Бовоар[86], седеше на масата близо до витрината на кафенето. Беше се навела над един лист и трескаво пишеше. Изабел се отпусна върху удобната пейка; чувстваше се уморена до смърт. Само през изминалия месец тя бе прекосила три пъти Пиренеите и бе посетила всяка от обезопасените къщи, за да плати на passeurs. Всяка стъпка бе опасна сега, когато нямаше Свободна зона.

— Жулиет.

Тя вдигна глава и видя баща си. Той се бе състарил през последните години — всички те се бяха състарили. Лишенията, гладът, отчаянието и страхът бяха оставили белезите си върху него — кожата му беше груба, бледожълтеникава като пясък, набраздена с дълбоки бръчки.

Той беше толкова слаб, че сега главата му изглеждаше прекалено голяма за тялото.

Седна в сепарето срещу нея и сложи сбръчканите си ръце върху махагоновата маса с неравна повърхност.

Тя се пресегна напред, сключи пръсти около китките му. Когато отдръпна ръцете си, една от дланите ѝ стискаше фалшивите документи, навити на тънко руло с големината на молив, които той бе скрил в ръкава си. Тя ги пъхна ловко в корсажа си и се усмихна на сервитьора, който току-що се бе появил.

— Кафе — поръча баща ѝ с уморен глас.

Изабел поклати глава.

Сервитьорът се върна, сложи пред него чаша с ечемичено кафе и отново изчезна.

— Те имаха среща днес — каза баща ѝ. — Високопоставени нацисти. СС бяха там. Чух думата „Славея“.

— Ние сме много внимателни — рече тя тихо. — А ти поемаш по-голям риск от мен, като крадеш непопълнени документи за самоличност.

— Аз съм стар човек. Те дори не ме забелязват. Може би трябва за известно време да спреш. Да оставиш на някой друг да поеме вместо теб преходите през планините.

Тя го изгледа многозначително. Казваха ли хората подобни неща на мъжете? Жените бяха неотделима част от Съпротивата. Защо мъжете не можеха да го проумеят?

Той въздъхна, прочел отговора в оскърбения ѝ поглед.

— Имаш ли нужда от място, където да отседнеш?

Предложението му я трогна. То ѝ напомни колко далеч бяха стигнали в отношенията си. Все още не бяха близки, но работеха заедно и това беше нещо. Той вече не я отблъскваше, а сега… ето, тази покана. Всичко това ѝ даваше надежда, че един ден, когато войната свърши, те биха могли наистина да поговорят.

— Не мога. Не бих те изложила на риск. — Тя не беше ходила в апартамента повече от осемнайсет месеца. Нито беше стъпвала в Кариво, не бе виждала и Виан през цялото това време. Изабел рядко прекарваше три нощи подред на едно и също място. Животът ѝ се бе превърнал във върволица от тайни стаи, прашни матраци и подозрителни непознати.

— Знаеш ли нещо за сестра си?

— Имам приятели, които я наглеждат. Чувам, че тя не рискува, не привлича вниманието и се грижи за безопасността на дъщеря си. Тя ще е добре — отвърна тя и долови нотката на надежда, която смекчи думите.

— Тя ти липсва — отбеляза баща ѝ.

Изабел изведнъж се улови, че мисли за миналото, изпълнена със съжаление, че не може да го забрави. Да, сестра ѝ ѝ липсваше, но Виан ѝ бе липсвала от години, през целия ѝ живот.

— Е. — Той рязко се изправи.

Тя забеляза ръцете му.

— Ръцете ти треперят.

— Спрях да пия. Сега не е време да си пияница.

— Не съм много сигурна — усмихна му се тя. — Напоследък пиенето ми се струва добра идея.

— Бъди внимателна, Жулиет.

Усмивката ѝ помръкна. Всеки път когато напоследък се срещнеше с някого, ѝ беше трудно да се сбогува. Никога не знаеше дали щеше отново да го види.

— Ти също.

Полунощ.

Изабел се скри в тъмнината зад порутената каменна стена. Намираше се навътре в гората, облечена в селски дрехи — дочен гащеризон, видял и по-добри дни, ботуши с дървени подметки и тънка блуза, ушита от стара завеса за душ. Вятърът носеше миризмата на пушек от близките огньове, но тя не съзираше дори проблясък на светлина.

Зад нея изпука клонка.

Тя се сви още по-ниско, затаи дъх.

Разнесе се изсвирване. Беше жизнерадостната песен на славей. Или нещо подобно. Изабел подсвирна в отговор.

Чу стъпки; дишане. И после:

— Из?

Младата жена се изправи и се обърна. Тънък лъч светлина се плъзна покрай нея, сетне рязко угасна. Тя прекрачи падналия дънер и се озова в обятията на Гаетан.

— Липсваше ми — промълви той след целувката и се отдръпна с неохота, която не ѝ убягна. Двамата не се бяха виждали повече от осем месеца. Всеки път когато Изабел чуеше за дерайлирал влак, за взривен хотел, пълен с германци, или за сражение с партизаните, сърцето ѝ се свиваше от тревога.

Той я хвана за ръката и я поведе през гората, толкова тъмна, че тя не можеше да види мъжа до себе си, нито пътеката под краката си. Гаетан повече не включи фенерчето. Познаваше тези места като петте пръста на ръката си, живееше тук вече повече от година.

В края на гората излязоха на голяма тучна поляна, където хора се бяха подредили в редици. Държаха фенерчета, които движеха плавно напред и назад като фарове, осветявайки равната площ между дърветата.

Тя чу над главата си бученето на самолетните двигатели, усети полъха на въздуха върху бузите си, миризмата на изтощение. Те се спускаха ниско, летяха толкова близко над тях, че клоните на дърветата потреперваха. Изабел чу остро стържене, удар на метал в метал и тогава се появи парашутът, падащ надолу, с голяма кутия, люлееща се под него.

— Хвърлиха оръжията — каза Гаетан. Дръпна ръката ѝ и отново я поведе към дърветата, нагоре по хълма, към скрития дълбоко в гората лагер. В средата му големият лагерен огън пламтеше в яркооранжева светлина, скрита от гъстия листак. Неколцина мъже стояха край него, пушеха цигари и разговаряха. Повечето от тях бяха дошли тук, за да се спасят от принудителното депортиране в трудовите лагери в Германия. Щом се озоваваха тук, те се въоръжаваха и ставаха участници в партизанската война срещу Германия; нелегални бойци, действащи под закрилата на нощта. Наричаха ги макѝ. Те бомбардираха влаковете, взривяваха складовете с муниции, наводняваха каналите и правеха всичко, което можеха, за да прекъснат потоците от суровини и хора от Франция към Германия. Получаваха оръжие и екипировка — и информация — от съюзниците. Живееха винаги рисковано; когато врагът ги откриваше, наказанията бяха бързи и много често брутални. Изгаряне, изтезания с електрически ток, ослепяване. Всеки макѝ носеше хапче цианкалий в джоба си.

Мъжете бяха небръснати, измършавели, с изпити лица. Повечето носеха кафяви панталони от рипсено кадифе и черни барети — оръфани, изкърпени, избелели.

Макар че Изабел вярваше в каузата им, не би искала да се озове сама тук.

— Ела — подкани я Гаетан. Поведе я покрай огъня към малка мръсна палатка с отметнато брезентово платнище. Вътре се виждаха един спален чувал, купчина дрехи и чифт кални ботуши. Както обикновено, миришеше на мръсни чорапи и пот.

Изабел сведе глава и се прегърби ниско, за да влезе.

Гаетан седна до нея и пусна брезентовото платнище. Не запали фенерчето (мъжете можеха да видят силуетите им и да започнат да подсвиркват).

— Изабел — промълви той. — Липсваше ми.

Тя се наклони напред и се остави да я вземе в прегръдките си и да я целуне. Когато целувката свърши — прекалено скоро — тя пое дълбоко дъх.

— Нося съобщение за вашата група от Лондон. Пол го получи днес в пет следобед: „Дълги ридания от есенни цигулки“.

Тя го чу как поема дълбоко дъх. Очевидно съобщението, получено по Би Би Си, беше шифровано.

— Важно ли е? — попита тя.

Ръцете му се протегнаха към лицето ѝ, обхванаха го нежно, привлякоха го за нова целувка. Тази беше изпълнена с тъга. Още едно сбогуване.

— Толкова важно, че трябва веднага да тръгвам.

Тя можа само да кимне.

— Никога няма време — прошепна. Всеки миг, който имаха заедно, беше откраднат или изтръгнат насила. Те се срещаха, спотаяваха се в тъмни ъгли, мръсни палатки или задни стаички, любеха се в мрака, но никога след това нямаха възможност да лежат спокойно в леглото като любовници и да разговарят. Той винаги я напускаше или тя си тръгваше. Всеки път когато я прегърнеше, тя си мислеше — това е последният път, когато го виждам. И чакаше той да ѝ каже, че я обича.

Казваше си, че се води война. Че той я обича, но се страхува от тази любов, че се бои, че може да я изгуби, и това някак си ще го боли повече, отколкото ако признае чувствата си. През добрите дни тя дори вярваше в това.

— Колко е опасно това, заради което заминаваш?

Отново мълчание.

— Ще те намеря — рече той тихо. — Може би ще дойда в Париж за една нощ и двамата ще се промъкнем в някое кино и ще освиркваме кинопрегледите, после ще се разходим из градините около музея „Роден“.

— Като любовници — додаде тя, опитвайки се да се усмихне. Това беше нещо, което винаги си казваха, тази споделена мечта за живот, която изглеждаше недостижима и почти невъзможна.

Той докосна лицето ѝ с нежност, която извика сълзи в очите ѝ.

— Като любовници.

През последните осемнайсет месеца, докато войната ескалираше и нацистката агресия растеше, Виан откри и скри три деца в сиропиталището. Отначало обикаляше близките села, следвайки указанията, дадени ѝ от ОСЕ. След време майката игуменка се свърза с Американския еврейски комитет за взаимно подпомагане — координационна група, контролираща еврейските благотворителни организации в САЩ, финансираща борбата за спасяването на еврейските деца — и те насочиха Виан към още нуждаещи се деца. Майките понякога се появяваха на прага ѝ, облени в сълзи, отчаяни, умоляващи я за помощ. Виан никога не върна някоя от тях, но винаги изтръпваше от ужас.

Сега, през топлия юнски ден на 1944-та, седмица след като повече от сто и петдесет хиляди войници на съюзниците дебаркираха в Нормандия, Виан стоеше в класната стая в сиропиталището и се взираше в децата, които седяха отпуснати и уморени на чиновете. Разбира се, че бяха уморени.

През изминалата година бомбардировките почти не спряха. Въздушните нападения бяха толкова постоянни, че Виан вече не си даваше труд да отвежда децата си в мазето, когато завиеше сирената за въздушна тревога. Тя просто лежеше в леглото с тях, притиснала ги здраво в прегръдките си, докато се чуеше сигналът за край на тревогата или бомбардировката спреше.

Никога не спираше за дълго.

Виан плесна с ръце и призова за вниманието им. Може би една игра щеше да повдигне духа им.

— Пак ли ще има въздушно нападение, мадам? — попита Емил. Сега той беше на шест години и вече никога не споменаваше майка си. Когато го попитаха, отговаряше: „Умря, защото се разболя“, и това беше всичко. Не помнеше, че някога е бил Жан Жорж Рюел.

Както Даниел нямаше спомен за този, който някога е бил.

— Не. Няма да има въздушно нападение — отвърна тя. — Всъщност си мислех колко задушно е в стаята. — Тя разхлаби яката на блузата си.

— Това е заради затъмнените прозорци, мадам — обади се Клодин (някогашна Бернадет). — Майката игуменка каза, че се чувства като пушен бут във вълненото си расо.

Децата се разсмяха.

— По-добре е, отколкото студа през зимата — заяви Софи и всички закимаха в знак на съгласие.

— Мислех си — поде Виан, — че днес е подходящ ден да…

Преди да довърши мисълта си, отвън се чу ръмжене на мотоциклет; миг по-късно стъпки — подковани ботуши — затрополиха по каменния коридор.

Всички застинаха.

Вратата на класната стая се отвори.

Фон Рихтер влезе. Докато приближаваше към Виан, свали фуражката си и я пъхна под мишница.

— Мадам, бихте ли излезли в коридора с мен?

Виан кимна.

— Един момент, деца — каза тя. — Докато ме няма, четете тихо.

Фон Рихтер я хвана под ръка — болезнена, груба хватка — и я изведе в постлания с каменни плочи двор пред класната стая. Наблизо се чуваше звукът на водата, бълбукаща в покрития с мъх фонтан.

— Тук съм, за да попитам за един ваш познат. Анри Навар.

Виан мислено се помоли да не трепне.

— Кой, хер щурмбанфюрер?

— Анри Навар.

— A. Oui. Хотелиерът. — Тя стисна ръце, за да спре треперенето им.

— Той приятел ли ви е?

Виан поклати глава.

— Не, хер щурмбанфюрер. Познавам го бегло. Градът е малък.

Фон Рихтер я изгледа преценяващо.

— Щом ме лъжете за нещо толкова незначително, навярно трябва да се запитам за какво още ме лъжете.

— Хер щурмбанфюрер, не…

— Видели са ви с него. — Дъхът му миришеше на бира и бекон, а очите му бяха присвити.

Той ще ме убие, помисли си тя за пръв път. Толкова дълго беше внимателна, никога не го предизвикваше, нито му противоречеше, винаги — когато можеше — избягваше погледа му. Но през последните седмици той бе станал избухлив, напълно непредвидим.

— Градът е малък, но….

— Той беше арестуван за подпомагане на врага, мадам.

— О — промълви тя.

— Ще поговорим повече за това, мадам. В малка стая без прозорци. И повярвайте ми, ще изкопна истината от вас. Ще разбера, ако работите с него.

— Аз?

Той я стисна толкова силно, че тя си помисли, че костта ѝ ще се счупи.

— Ако открия, че знаете нещо за това, ще разпитам децата ви… настоятелно… и тогава ще ви изпратя в затвора във Френ.

— Не ги наранявайте, умолявам ви.

За пръв път тя го молеше за нещо и отчаянието в гласа ѝ го накара напълно да застине. Дишането му се учести. И тогава тя видя ясно, като синьото в очите му: възбуда. Повече от година и половина тя се бе държала изключително предпазливо в негово присъствие, обличаше се и се държеше като малко мушитрънче, никога не привличаше вниманието му, никога не казваше нещо повече от „да“ или „не, хер щурмбанфюрер“. Сега, само за миг, всичко бе съсипано. Тя бе издала слабото си място и той го бе видял. Сега вече знаеше как да я нарани.

Часове по-късно Виан седеше в стая без прозорци, в подземието на кметството. Седеше сковано на стола, ръцете ѝ толкова силно стискаха подлакътниците, че кокалчетата ѝ бяха побелели.

Беше тук от дълго време, сама, опитвайки се да измисли най-подходящите отговори. Колко знаеха те? Щяха ли да ѝ повярват? Дали Анри я беше издал?

Не. Ако знаеха, че е подправяла документи и е укривала еврейски деца, вече щеше да бъде арестувана.

Вратата зад нея се отвори със скърцане, после се чу щракване и се затвори.

— Мадам Мориак.

Тя се изправи.

Фон Рихтер я обиколи бавно, без да сваля опипващия си поглед от тялото ѝ. Тя беше с избеляла, изкърпена рокля, без чорапи, с груби обувки с дървени подметки. Косата ѝ не беше мита от два дни, покрита с памучен тюрбан, завързан на челото. Червилото ѝ отдавна бе свършило, така че устните ѝ бяха бледи.

Той спря пред нея, прекалено близо, скръстил ръце на гърба.

Беше ѝ нужна цялата смелост, за да вдигне брадичка, и когато го стори — когато погледна в ледено сините му очи — разбра, че е загазила.

— Видели са ви с Анри Навар да се разхождате на площада. Той е заподозрян, че сътрудничи на маки, онези страхливци, които живеят като животни в горите и помагат на врага в Нормандия.

Едновременно с десанта на съюзниците в Нормандия френските партизани предизвикваха хаос в цялата страна — разрушаваха железопътни линии, взривяваха обекти, наводняваха канали. Нацистите отчаяно се опитваха да ги открият и да ги накажат.

— Аз почти не го познавам, хер щурмбанфюрер; не знам нищо за мъжете, които помагат на врага.

— На глупак ли ме правите, мадам?

Тя поклати глава.

Той искаше да я удари. Тя го виждаше в сините му очи: гнусно, противно желание. То бе посято, когато го помоли да не наранява децата, и сега Виан нямаше представа как да го изкорени.

Той се пресегна и плъзна пръст по брадичката ѝ. Жената потръпна.

— Наистина ли сте толкова невинна?

— Хер щурмбанфюрер, живеете в дома ми повече от година и половина. Виждате ме всеки ден. Храня децата, работя в градината и преподавам в сиропиталището. Едва ли имам време да помагам на съюзниците.

Върховете на пръстите му погалиха устата ѝ, разтвориха леко устните ѝ.

— Ако открия, че ме лъжете, ще ви причиня болка, мадам. И ще се наслаждавам на това. — Ръката му се отдръпна. — Но ако кажете истината сега, ще ви пощадя. Както и вашите деца.

Тя потрепери при мисълта какво ще стане, ако той открие, че през цялото време е живял с еврейско дете. Това щеше да го направи да изглежда като глупак.

— Никога не бих ви излъгала, хер щурмбанфюрер. Трябва да го знаете.

— Ето какво знам — рече той, наведе се по-близо и прошепна в ухото ѝ: — Надявам се, че ме лъжете, мадам.

После се отдръпна.

— Изплашена сте — заяви с усмивка.

— Няма от какво да се страхувам — каза тя, неспособна да го произнесе по-силно.

— Ще видим дали е вярно. Засега, мадам, можете да си вървите у дома. И се молете да не открия, че сте ме излъгали.

Същия ден Изабел вървеше нагоре по стръмната калдъръмена улица в Урюн. Чуваше отекването на стъпки зад себе си. В това пътуване до тук от Париж последните ѝ „питомци“ — майор Фоули и сержант Смит — спазваха стриктно инструкциите ѝ и бяха преминали безпроблемно през няколко контролно-пропускателни пункта. От доста време не се бе озъртала назад, но не се съмняваше, че двамата се движат точно според указанията — най-малко на стотина метра един от друг.

Като изкачи възвишението, тя видя един мъж, седнал на пейка пред затворената поща. Държеше табела, на която пишеше: ГЛУХ И НЯМ. ЧАКАМ МАМАН ДА МЕ ВЗЕМЕ. Удивително, но тази проста хитрост успяваше да заблуди нацистите.

Изабел отиде при него.

— Имам чадър — изрече тя на английски с ясно доловим чужд акцент.

— Май ще вали — отвърна той.

Тя кимна и добави:

— Вървете на петдесетина метра след мен.

Сетне продължи сама да се изкачва нагоре по хълма, сама.

Когато стигна до имота на мадам Бабино, наближаваше привечер. Спря се на завоя на пътя, за да изчака пилотите да я настигнат.

Пръв пристигна мъжът, когото беше видяла на пейката.

— Здравейте, мадам — рече той и смъкна баретата, взета назаем. — Майор Том Дауд, мадам. Трябва да ви предам най-добри пожелания от Сара в По, мадам. Тя е превъзходна хазайка.

Изабел се усмихна уморено. Те бяха толкова… необикновени, тези янки, с непринудени усмивки и силни гласове. И толкова благодарни. Не приличаха на англичаните, които ѝ благодаряха кратко, с хладен тон и твърдо ръкостискане. Вече бе изгубила бройката на американците, които я бяха прегръщали с толкова силен устрем, че я бяха повдигали във въздуха.

— Аз съм Жулиет — представи се тя на майора.

Следващият, който пристигна, беше майор Фоули.

— Ама и тези планини си ги бива — рече той с широка усмивка.

— Много точно казано — присъедини се Дауд и протегна ръка. — Дауд. Чикаго.

— Фоули. Бостън. Приятно ми е да се запознаем.

Сержант Смит беше последен от групата. Появи се няколко минути по-късно.

— Здравейте, господа — изрече сковано. — Това се казва разходка.

— Още нищо не сте видели — засмя се Изабел.

Тя ги поведе към къщата и чукна три пъти на вратата.

Мадам Бабино открехна вратата, видя Изабел през пролуката и се усмихна, отстъпвайки назад, за да влязат. Както винаги, чугунената тенджера висеше над пламъците в почернялото от сажди огнище. Масата бе подредена за пристигането им с чаши с топло мляко и празни купи за супа.

Изабел се огледа.

— Къде е Едуардо?

— В хамбара, с още двама летци. Имаме затруднения с доставката на провизии. Заради проклетите бомбардировки. Половината град е в развалини. — Тя сложи длан върху бузата на Изабел. — Изглеждаш уморена, Изабел. Добре ли си?

Докосването бе толкова успокояващо, че младата жена си позволи само за миг да се облегне на ръката ѝ. Искаше да разкаже на приятелката си за своите грижи, да се разтовари за кратко, но това беше още един лукс, който им бе отнет в тази война. Всеки сам си носеше теглото. Изабел не разказа на мадам Бабино, че Гестапо бе разширило периметъра на търсене на Славея или че се притесняваше за баща си, сестра си и племенницата си. Какъв беше смисълът? Всички имаха семейства, за които да се тревожат. Това бяха обикновените безпокойства, белязаните точки върху картата на тази война.

Изабел се пресегна към ръцете на възрастната жена. Сега животът им бе изпълнен с толкова много ужаси, но съществуваше и това: приятелство, изковано в огън, което бе доказало, че е по-здраво от стоманата. След толкова години на самота, прекарани в манастири и пансиони, Изабел никога не приемаше за даденост факта, че сега има приятели, хора, за които да се грижи и които са загрижени за нея.

— Добре съм, приятелко.

— А онзи твой хубавец?

— Продължава да взривява гари и влакове. Видях го малко преди десанта в Нормандия. Тогава усетих, че се готви нещо голямо. Знам, че той активно участва. Тревожа се…

Изабел чу далечното ръмжене на двигател. Обърна се към мадам.

— Очакваш ли някого?

— Никой не идва до тук с кола.

Летците също бяха чули шума. Прекратиха разговорите. Смит вдигна глава. Фоули извади ножа от колана.

Козите отвън заврещяха. Една сянка се мярна покрай прозореца.

Преди Изабел да успее да изкрещи предупредително, вратата се разтвори с трясък и в стаята нахлуха неколцина есесовци.

— Вдигнете ръце над главите!

Някой удари силно Изабел по тила с приклада на пушката. Тя изохка и политна напред.

Краката ѝ се подкосиха и тя се свлече, удряйки глава в каменния под.

— Арестувани сте! — беше последното, което чу, преди да изгуби съзнание.