Славея

Глава 13

В един прекрасен ден в края на април 1941 г. Изабел се протегна върху вълненото одеяло, постлано на полето срещу къщата. Сладкото ухание на свежа трева изпълни ноздрите ѝ. Когато затвореше очи, почти успяваше да забрави, че грохотът на моторите в далечината е на германски камиони, откарващи войници — и френска продукция — на гарата в Тур. След съсипващата зима тя се радваше на слънчевите лъчи, струящи върху лицето ѝ, чиято топлина я унасяше в блажена дрямка.

— Ето къде си била.

Изабел въздъхна и седна.

Виан беше облечена в избеляла синя карирана памучна рокля, посивяла от твърдия домашен сапун. Гладът през зимата я бе смалил, изострил бе скулите и задълбочил ямката на шията. Главата ѝ бе увита в стар шал, скриващ косата, изгубила блясъка и къдриците си.

— Това пристигна за теб. — Виан ѝ подаде лист хартия. — Беше доставено. От мъж. За теб — рече тя, сякаш този факт трябваше да бъде повторен.

Изабел се изправи тромаво на крака и издърпа листа от пръстите на сестра си. Върху него бе надраскано на ръка: Завесите са дръпнати. Тя протегна ръка към одеялото и започна да го сгъва. Какво означаваше това? Досега никога не я бяха призовавали. Навярно нещо важно се случваше.

— Изабел? Ще бъдеш ли така добра да обясниш?

— Не.

— Беше Анри Навар. Синът на собственика на странноприемницата. Не знаех, че го познаваш.

Изабел скъса бележката на малки парченца и ги хвърли на земята.

— Нали знаеш, че той е комунист — прошепна Виан.

— Трябва да вървя.

Виан я сграбчи за китката.

— Не можеш цяла зима да се измъкваш от вкъщи, за да се срещаш с комунист. Знаеш какво мислят нацистите за тях. Опасно е дори да те видят заедно с този мъж.

— Да не мислиш, че ме е грижа какво мислят нацистите? — тросна се Изабел и изскубна ръката си. Затича се боса през полето. В къщата грабна някакви обувки и се метна на велосипеда. Извика едно au revoir на смаяната Виан и завъртя енергично педалите надолу по прашния път.

В града мина с велосипеда покрай изоставения магазин за дамски шапки — наистина завесите бяха дръпнати — после обърна, сви по калдъръмената алея и спря.

Облегна колелото на грубата варовикова стена и почука четири пъти. Чак при последното почукване ѝ хрумна, че може да е капан. Мисълта я накара да поеме рязко въздух и да се озърне наляво и надясно, но вече бе твърде късно.

Анри отвори вратата.

Изабел хлътна вътре. В стаята се стелеше гъст цигарен дим, а вонята на изкипяло кафе от цикория се смесваше със застоялата миризма на кръв — от приготвянето на надениците. Едрият мъжага, който я бе сграбчил първия път пред нацисткия пропаганден плакат — Дидие — седеше на стар дървен стол с висока облегалка. Беше се облегнал толкова силно назад, че предните два крака на стола бяха във въздуха, а гърбът му опираше на стената зад него.

— Не биваше да носиш бележката у дома, Анри. Сестра ми задава въпроси.

— Беше важно незабавно да говорим с теб.

Изабел усети лек пристъп на възбуда. Дали най-после щяха да я помолят да направи нещо по-важно от пускането на позиви в пощенски кутии?

— Е, тук съм.

Анри запали цигара. Тя усещаше, че я наблюдава, докато всмуква сивия дим и оставя кибрита.

— Чувала ли си за префекта на Шартрьоз, който бе арестуван и измъчван, задето е комунист?

Изабел се намръщи.

— Не.

— Той прерязал гърлото си с парче стъкло, за да не издаде някого или да не си признае. — Анри угаси цигарата в подметката на обувката и пъхна фаса в джоба на сакото, за да го изпуши по-късно. — Той организира група, хора като нас, които искат да последват призива на Дьо Гол. Той, този, който прерязал гърлото си, се опитвал да стигне до Лондон, за да говори лично с Дьо Гол. Целта му е да организира френско съпротивително движение за свободна Франция

— Не е ли умрял? — изненада се Изабел. — Не е ли прерязал гласните си струни?

— Не. Наричат го чудо — обади се Дидие.

Анри изгледа изпитателно Изабел.

— Имам писмо, което е много важно и което трябва да бъде занесено на една от свръзките ни в Париж. За нещастие, напоследък много зорко ме следят. Както и Дидие.

— О — пророни Изабел.

— Сетих се за теб — каза Дидие.

— За мен?

Анри бръкна в джоба си и извади смачкан плик.

— Ще занесеш ли това на нашия човек в Париж? Той очаква да го получи след една седмица, ако броим от днес.

— Но… аз нямам аусвайс.

— Oui — рече Анри тихо. — Ако те заловят… — Остави заплахата да увисне във въздуха. — Със сигурност никой няма да си помисли нищо лошо за теб, ако откажеш. Това е опасно.

Опасно беше меко казано. Навсякъде в Кариво бяха разлепени съобщения за екзекуциите из цялата Окупирана зона. Нацистите убиваха френски граждани за най-дребните провинения. Заради присъединяването ѝ към френското съпротивително движение щяха най-малкото да я тикнат в затвора. Въпреки това девойката вярваше в свободна Франция, така както сестра ѝ вярваше в Бога.

— Значи, искате от мен да си намеря пропуск, да отида в Париж, да занеса писмото и да се върна у дома. — Казано така, не звучеше чак толкова рисковано.

— Не — възрази Анри. — Ние имаме нужда да останеш в Париж и да бъдеш нашата… пощенска кутия, образно казано. През следващите месеци ще има много подобни доставки. Баща ти има апартамент там, oui?

Париж.

Това беше мястото, където жадуваше да бъде, откакто баща ѝ я бе прокудил. Да напусне Кариво, да се върне в Париж и да бъде част от организацията от хора, които се съпротивляваха на тази война.

— Баща ми няма да ми предложи подслон.

— Убеди го да го направи — обади се накрая Дидие, вперил поглед в нея. Преценяваше я.

— Той не е мъж, който може лесно да бъде убеден — отвърна тя.

— Значи, не можеш да го направиш. Voilà. Получихме отговор.

— Почакайте — възпротиви се Изабел.

Анри се приближи към нея. Тя прочете нежеланието в погледа му и разбра, че той искаше тя да откаже тази задача. Несъмнено се тревожеше за нея. Вирна брадичка и го погледна право в очите.

— Ще го направя.

— Ще се наложи да лъжеш всички, които обичаш, и винаги да се страхуваш. Можеш ли да живееш така? Никъде няма да се чувстваш в безопасност.

Изабел се изсмя горчиво. Това не се различаваше много от живота, който водеше още от малка.

— Ще наглеждаш ли сестра ми? — попита тя Анри. — Да се увериш дали е в безопасност?

— Нашата работа си има своята цена — отвърна Анри и я изгледа тъжно. В погледа му се съдържаше истината, която всички те вече бяха научили. Никой не беше в безопасност. — Надявам се, че го разбираш.

Изабел разбираше единствено, че има шанс да направи нещо значително.

— Кога трябва да замина?

— Веднага щом си осигуриш аусвайс, което няма да е лесно.

Какво, за бога, си мислеше това момиче?

Наистина, да получава бележка, каквато си разменяха учениците, от мъж? При това комунист?

Виан разви върху кухненския плот жилестото парче овнешко, което беше полагаемата се дажба за тази седмица.

Изабел винаги е била непокорна и безразсъдна; истинско природно бедствие, момиче, което обичаше да нарушава правилата. Безброй монахини и учители бяха разбрали, че тя не можеше нито да бъде контролирана, нито обуздавана.

Но това. Това не беше, като да целунеш момче на дансинга или да избягаш, за да гледаш пътуващ цирк, или да откажеш да носиш еластични пликчета и чорапи.

Сега беше военно време, в окупирана страна. Как бе възможно Изабел все още да вярва, че постъпките ѝ нямат последствия?

Най-после Виан се зае да кълца овнешкото. Добави едно безценно яйце към сместа, стар хляб, после я овкуси със сол и пипер. Оформяше кюфтетата, когато чу буботенето на мотоциклета, приближаващ към къщата. Отиде до входната врата и я открехна леко, колкото да надникне.

Главата и раменете на капитан Бек се виждаха над каменната ограда, докато слизаше от мотора. Миг по-късно зелен военен камион спря зад него и паркира. В двора ѝ се появиха трима други германски войници. Мъжете поговориха помежду си, а после се събраха край покритата с увивни рози каменна ограда, която прадядо ѝ бе построил. Един от войниците вдигна тежък ковашки чук и го стовари с все сили върху оградата, която се разтърси и част от нея рухна. Камъните се натрошиха на парчета, плетеницата от рози падна, розовите им венчелистчета се разпиляха върху тревата.

Виан изтича в двора.

— Хер капитан!

Чукът отново се стовари. Прааас!

— Мадам — рече Бек с нещастен вид. Виан се притесняваше, че вече го познаваше достатъчно добре, за да отгатне настроението му. — Имаме заповед да съборим всички огради край шосето.

Докато единият войник рушеше оградата, другите двама приближиха до входната врата, смеейки се на някаква тяхна шега. Без да помолят за разрешение, минаха покрай нея и влязоха в дома ѝ.

— Много съжалявам — рече Бек и прекрачи купчината камъни на път към нея. — Знам, че обичате розите. И още повече съжалявам, но моите хора имат официална заповед за реквизиция в дома ви.

— Реквизиция?

Войниците излязоха от къщата; единият носеше картината с маслени бои, която висеше над камината, а другият — дълбокото меко кресло от салона.

— Това беше любимото кресло на моята баба — промълви Виан тихо.

— Съжалявам — още веднъж изрече Бек. — Не можах да предотвратя това.

— Какво, за бога…

Виан не бе сигурна дали да се чувства облекчена, или разтревожена, когато Изабел издърпа велосипеда си над каменната купчина и го подпря на дървото. Вече нямаше преграда между нейния имот и шосето.

Изабел изглеждаше красива, с порозовяло лице, блестящо от капки пот от въртенето на педалите. Лъскави руси вълни обрамчваха лицето ѝ. Избелялата червена рокля прилепваше по тялото, подчертавайки женствените ѝ извивки.

Войниците спряха и я зяпнаха възхитено, навитият на руло обюсонов килим от всекидневната висеше между раменете им.

Бек свали фуражката си. Той каза нещо на войниците, които носеха навития килим, и те забързаха към камиона.

— Съборили сте нашата ограда? — попита Изабел.

— Щурмбанфюрерът иска да може да вижда всички къщи от пътя. Някой разпространява антигерманска пропаганда. Ще го намерим и ще го арестуваме.

— Нима смятате, че едни безобидни листчета си заслужават всичко това? — попита Изабел.

— Те далеч не са безобидни, мадмоазел. Те окуражават тероризма.

— Тероризмът трябва да се избягва — рече Изабел и скръсти ръце.

Виан не можеше да откъсне поглед от Изабел. Нещо ставаше с нея. Явно сестра ѝ обуздаваше емоциите си, застинала като котка преди скок.

— Хер капитан — заговори Изабел след минута.

— Oui, мамзел?

Войниците минаха покрай тях, понесли масата от кухнята.

Изабел изчака да отминат и пристъпи към капитана.

— Моят папа е болен.

— Болен ли е? — изуми се Виан. — Защо нищо не знам за това? Какво му е?

Изабел не ѝ обърна внимание.

— Той помоли да отида в Париж, за да се грижа за него. Но…

— Той иска ти да се грижиш за него? — потресе се Виан.

— Нуждаете се от пропуск за пътуване, за да тръгнете, мамзел? — каза капитан Бек. — Знаете го.

— Знам го. — Изабел сякаш бе спряла да диша. — Аз… мислех, че може би вие ще ми осигурите такъв. Вие сте семеен мъж. Със сигурност разбирате колко е важно да се отзова на молбата на баща ми.

Странно, докато Изабел говореше, капитанът се извърна леко, за да погледне Виан, като че ли всичко зависеше от нея.

— Бих могъл да ви уредя пропуск, oui — кимна капитанът. — За спешен семеен случай като този.

— Много съм ви благодарна — отвърна Изабел.

Виан бе смаяна. Нима Бек не виждаше как сестра ѝ го манипулира? И защо той гледаше към Виан, докато той вземаше решението си?

Веднага щом Изабел получи това, което искаше, тя се върна при велосипеда. Хвана кормилото и го подкара към хамбара. Гумите на колелата подскачаха и се друсаха върху неравната земя.

Виан хукна след нея.

— Папа е болен? — попита задъхано, когато настигна сестра си.

— Папа е добре.

— Ти излъга? Защо?

Изабел забави отговора си само за секунда, но паузата беше ясно доловима.

— Предполагам, че няма причина да лъжа. Вече всичко излезе наяве. Аз се измъквах от вкъщи всяка петъчна сутрин, за да се срещам с Анри, и сега той ме помоли да замина за Париж с него. Очевидно той има много приятно pied-à-terre[44] в Монмартър.

— Да не си полудяла?

— Мисля, че съм влюбена. Малко. Може би.

— Смяташ да прекосиш окупираната от нацистите Франция, за да прекараш няколко нощи в Париж в леглото на мъж, в когото може би си влюбена. Малко.

— Знам — подсмихна се Изабел. — Толкова е романтично.

— Сигурно те е обзела треска. Може би имаш някаква болест на мозъка. — Виан сложи ръце на хълбоците и изпухтя от неодобрение.

— Ако любовта е болест, сигурно съм заразена от нея.

— Мили боже. — Виан скръсти ръце. — Мога ли да направя нещо, което да спре тази глупост?

Изабел я погледна.

— Ти ми вярваш? Ти вярваш, че бих могла да прекося окупираната от нацистите Франция само за забавление?

— Това не е, като да избягаш, за да отидеш на цирк, Изабел.

— Но… ти вярваш, че мога да направя това?

— Разбира се. — Виан сви рамене. — Толкова е глупаво.

Изабел изглеждаше странно унила.

— Просто стой далеч от Бек, докато ме няма. Не му вярвай.

— Това не е ли типично за теб? Достатъчно се тревожиш за мен, за да ме предупредиш, но не е достатъчно, за да останеш с мен. Има значение само това, което ти искаш. Двете със Софи можем да изгнием, но теб няма да те е грижа.

— Това не е вярно.

— Не е ли? Върви в Париж. Забавлявай се, но нито за минута недей да забравяш, че изоставяш племенницата си и мен. — Виан скръсти ръце и погледна към мъжа в двора ѝ, който надзираваше оплячкосването на къщата и. — С него.