Славея

Глава 12

В една много студена сутрин в края на ноември Виан се събуди с лице, мокро от сълзи. Отново бе сънувала Антоан.

Въздъхна и стана от леглото, като внимаваше да не събуди Софи. Виан бе спала напълно облечена, с вълнен жакет, пуловер, вълнени чорапи, вълнен панталон (на Антоан, отрязан отдолу, за да ѝ стане), плетена шапка и вълнени ръкавици с един пръст. Още не бе дошла Коледа, а студът вече бе настъпил. Сложи си и една жилетка, но не успя да се стопли.

Без да сваля ръкавиците, пъхна ръце в прореза в основата на матрака и извади кожената кесия, която Антоан ѝ бе оставил. Не бяха останали много пари. Много скоро щеше да се наложи да живеят само с учителската ѝ заплата.

Тя върна парите в кесията (броенето им се бе превърнало в мания, откакто времето се застуди) и слезе долу.

Вече никога нищо не достигаше. През нощта тръбите замръзваха и нямаха вода до обяд. Налагаше се Виан да оставя кофи, пълни с вода, близо до печката и камината, за да има за миене. Газта и електричеството бяха оскъдни, както и парите, затова пестеше и от двете. Пламъците на печката бяха толкова слаби, че водата едва се стопляше. Рядко палеха лампите.

Тя стъкми огъня, после се уви в дебелия пухен юрган и седна на дивана. До нея имаше торба с прежда, с която се бе сдобила, след като разплете един от старите си пуловери. Плетеше на Софи шал за Коледа и тези ранни утринни часове бяха единственото време, което можеше да отдели.

Проскърцващите звуци в старата къща ѝ правеха компания и тя се съсредоточи върху бледосинята прежда и начина, по който потракващите куки потъваха и изскачаха от меките нишки, създавайки във всеки миг нещо, което преди това не бе съществувало. Плетенето успокояваше нервите ѝ и се превърна в обичаен сутрешен ритуал. Ако дадеше воля на мислите си, може би щеше да си спомни как майка ѝ седи до нея и я учи, повтаряйки: „Едно налице, две наопаки, точно така… красиво…“.

Или как Антоан слиза по стълбите, само по чорапи, усмихва ѝ се и я пита какво му плете…

Антоан.

Входната врата бавно се отвори, навявайки студен въздух и купчина листа. Влезе Изабел, в старото палто на Антоан, с ботуши до коленете и шал, увит около главата и врата, скриващ всичко освен очите ѝ. Видя Виан и се закова на място.

— О. Ти си станала. — Размота шала и закачи палтото. Виновното изражение на лицето ѝ не можеше да се сбърка. — Бях навън да нагледам пилетата.

Ръцете на Виан застинаха; куките спряха да потракват.

— Най-добре е да ми кажеш кой е той, това момче, с което се срещаш и заради което постоянно се измъкваш тайно от вкъщи.

— Кой е луд да ходи по срещи с момчета в този студ? — Изабел отиде при Виан, дръпна я, за да стане, и я поведе към огъня.

От внезапната топлина Виан потрепери. Досега не бе осъзнавала колко ѝ е студено.

— Ти — рече тя, изненадана, че това я накара да се усмихне. — Ти би се измъквала в студа, за да се срещнеш с момче.

— Трябва да е някой, който наистина си заслужава. Кларк Гейбъл може би.

Софи се втурна в стаята и се сгуши до майка си.

— Колко е хубаво — рече тя и простря ръце към пламъците.

За един красив, нежен миг Виан забрави тревогите си, после Изабел изведнъж го прекъсна:

— Е, май е по-добре да вървя. Трябва да съм първа на опашката пред месарницата.

— Добре е да хапнеш нещо, преди да излезеш — рече Виан.

— Дай моя дял на Софи — отвърна Изабел, облече отново палтото и уви шала около главата си.

Виан изпрати сестра си до вратата и я проследи с поглед как потъва в мрака, после се върна в кухнята, запали газената лампа и слезе в килера в мазето, където лавици опасваха каменните стени. Преди две години този килер беше претъпкан с буркани, пълни с гъша мас, пушени бутове и наденици.

А сега припасите на кафето от цикория вече почти привършваха. На дъното на големия стъклен буркан проблясваха последните кристалчета захар, а брашното беше по-скъпоценно от златото. Слава богу, че реколтата от зеленчуци беше богата, въпреки че градината бе опустошена от бежанците. Тя бе затворила в буркани и консервирала всеки плод и зеленчук, колкото и малки да бяха.

Протегна ръка към самуна хляб от непресято брашно, който вече мухлясваше. Едно варено яйце и препечена филийка съвсем не бяха достатъчна закуска за едно подрастващо момиче, но можеше да бъде и по-лошо.

— Искам още — заяви Софи, когато приключи.

— Не мога да ти дам — отвърна майка ѝ.

— Германците вземат цялата ни храна — каза Софи точно когато Бек излезе от стаята си, облечен в сиво-зелената си униформа.

— Софи — смъмри я Виан остро.

— Е, вярно е, млада госпожице, че германските войници вземат много храна от френските селяни, но мъжете, които се бият, трябва да ядат, нали?

Софи се намръщи насреща му.

— Не трябва ли всички да ядат?

— Oui, мамзел. А и ние, германците, не само вземаме, ние даваме на нашите приятели. — Той бръкна в джоба на униформата и извади блокче шоколад.

— Шоколад?

— Софи, не — възпря я Виан, но Бек омайваше дъщеря ѝ, дразнеше я, като правеше фокуси с шоколада, който се появяваше и изчезваше в ръката му. Най-накрая го даде на момичето, което изпищя възторжено и разкъса станиола.

Бек пристъпи към Виан.

— Изглеждате… тъжна тази сутрин — промълви тихо.

Жената не знаеше как да отговори.

Той ѝ се усмихна и излезе. Отвън, тя чу как мотоциклетът запали и потегли.

— Т’ва беше страашен шоколад — рече Софи, облизвайки устните си.

— Знаеш ли, може би е по-добре да изяждаш по едно парче всяка вечер, вместо да го излапаш наведнъж. А и не е нужно да споменавам, че една от човешките добродетели е споделянето с ближния.

— Танте Изабел казва, че е по-добре да си дързък, отколкото слаб. Казва още, че ако скочиш от скала, поне ще летиш, преди да паднеш.

— А, да. Това звучи типично за Изабел. Може би не е зле да я помолиш да ти разкаже за онзи път, когато си счупи китката, скачайки от дървото, на което поначало изобщо не биваше да се катери. Хайде, ставай, да вървим на училище.

Отвън двете застанаха край калния и заледен път да почакат Рашел и децата. Всички заедно поеха на дългото студено пътуване пеша към училището.

— Преди четири дни ми свърши кафето — заговори Рашел. — Осведомявам те, в случай че се чудиш защо съм такава вещица.

— Аз съм тази, която напоследък често избухва — отвърна Виан. Зачака Рашел да възрази, но тя я познаваше достатъчно добре, за да разбере кога зад едно обикновено заявление се крие нещо повече. — Работата е там, че… постоянно мисля за разни неща.

Списъкът. Беше написала имената преди седмици и нищо не се бе случило. Въпреки това тревогата не я напускаше.

— Антоан? Гладът? Измръзването до смърт? — усмихна се Рашел. — Коя от тези незначителни тревоги те е обсебила тази седмица?

Училищният звънец издрънча.

— Побързай, маман, закъсняваме. — Софи я сграбчи за ръката и я повлече напред.

Виан се остави да я водят нагоре по каменните стъпала. Тя, Софи и Сара влязоха в нейната класна стая, която вече бе пълна с ученици.

— Закъсняхте, мадам Мориак — усмихна се Жил. — Това е един ваш недостатък.

Всички се засмяха.

Виан съблече палтото си и го закачи.

— Както винаги, си много остроумен, Жил. Да видим ще продължиш ли да се усмихваш след контролното по правопис.

Този път учениците простенаха и Виан не можа да сдържи усмивката си, когато видя умърлушените им физиономии. Всички изглеждаха толкова оклюмали; а и честно казано, беше много трудно да се чувства човек другояче в тази студена стая със затъмнени прозорци, през които не проникваше достатъчно светлина, за да разпръсне сенките.

— О, какво пък толкова, тази сутрин е много студено. Може би имаме нужда от една игра на гоненица, която да ни сгрее кръвта.

Одобрителен рев огласи стаята. Виан едва смогна да грабне палтото си, преди да бъде пометена навън от класната стая от вълната от смеещи се деца.

Бяха на двора само няколко минути, когато Виан чу ръмженето на автомобили, приближаващи към училището.

Децата не обърнаха внимание — както изглеждаше, напоследък само самолетите им правеха впечатление — и продължиха с играта.

Виан отиде до края на сградата и надникна иззад ъгъла.

Черен мерцедес-бенц се изкачваше с рев по прашната алея, калниците му бяха украсени с малки знаменца със свастики, които се развяваха на студения вятър. Следваше го френска полицейска кола.

— Деца — извика Виан, забързана към двора, — елате тук! Стойте до мен.

Двама мъже завиха зад ъгъла и закрачиха към тях. Единият, когото не бе виждала никога досега, беше висок, елегантен мъж, с руса коса, облечен в дълго черно кожено палто. Железен кръст украсяваше високата права яка. Другия го познаваше; от години беше полицай в Кариво. Пол Жоилире. Антоан често отбелязваше, че мъжът е злобен и малодушен.

— Мадам Мориак — каза френският полицай, като кимна официално.

Не ѝ хареса погледът в очите му. Напомни ѝ на начина, по който понякога момчетата се споглеждаха един друг, когато смятаха да тормозят някое беззащитно дете.

— Bonjour[41], Пол.

— Тук сме заради някои от вашите колеги. Вие няма за какво да се притеснявате, мадам. Не фигурирате в списъка.

Списъкът.

— Какво искате от колегите ми? — чу се да пита тя, но гласът ѝ бе едва доловим, макар че децата бяха притихнали.

— Някои учители ще бъдат уволнени днес.

— Уволнени? Защо?

Нацисткият офицер махна с бледата си ръка, сякаш отпъждаше досадна муха.

— Евреите, комунистите и масоните. Онези — продължи презрително, — на които повече не е разрешено да преподават в училище, да работят в държавни учреждения или в съдебната власт.

— Но…

Нацистът кимна към френския полицай, двамата се обърнаха като един и влязоха с наперена крачка в училището.

— Мадам Мориак? — Някой я дръпна за ръкава.

— Маман — изплака Софи. — Те не могат да го направят, нали?

— Разбира се, че могат — намеси се Жил. — Проклети нацистки копелета.

Виан трябваше да му се скара и да го накаже за нецензурния език, но в момента не можеше да мисли за нищо друго, освен за списъка с имена, който бе дала на Бек.

Вече часове Виан се бореше със съвестта си. Тя продължи да преподава през остатъка от деня, въпреки че не можеше да си спомни как съумя. В съзнанието ѝ се бе загнездил погледът на Рашел, с който я прониза, докато излизаше от училището с останалите уволнени учители. Накрая, по обяд, макар че вече не достигаха преподаватели в училище, тя помоли друг колега да я замести в класната стая.

Сега стоеше в края на градския площад.

През целия път до тук си повтаряше какво ще каже, но когато видя нацисткото знаме да се развява над hôtel de ville, решителността ѝ се разколеба. Навсякъде, където и да погледнеше, имаше германски войници — вървяха по двама или яздеха великолепни охранени коне, или фучаха нагоре и надолу по улиците в блестящи черни ситроени. На отсрещната страна на площада, един нацист наду свирката си и удари с приклада на пушката възрастен мъж, който падна на колене.

Върви, Виан.

Тя се изкачи по каменните стъпала към затворените дъбови врати, където свежо избръснатият млад часовой я спря и настоя да узнае по каква работа е дошла.

— Тук съм, за да се видя с капитан Бек — отвърна тя.

— А. — Часовоят отвори вратата и посочи широкото каменно стълбище, като вдигна два пръста в знак, че трябва да се качи на втория етаж.

Виан пристъпи в голямата зала на кметството. Наоколо гъмжеше от мъже в униформи. Тя се опита да избегне погледите им, докато прекосяваше с бърза крачка фоайето на път към голямото стълбище, което изкачи под бдителния поглед на фюрера, чийто портрет заемаше по-голямата част от стената.

На втория етаж спря един мъж в униформа и го попита:

— Капитан Бек, s’il vous plaît[42]?

— Oui, мадам. — Той я поведе към вратата в дъното на коридора и почука енергично. Когато отвътре отговориха, офицерът отвори вратата.

Бек седеше зад бюро, инкрустирано в черно и златно — очевидно заграбено от някое от богатите имения в околността. На стените зад него бяха окачени портрет на Хитлер и множество военни карти. Върху бюрото имаше пишеща и циклостилна машина. В ъгъла се виждаше купчина конфискувани радиоапарати, но най-лошо от всичко беше храната. До задната стена бяха струпани безброй кутии с храна, осолени и сушени меса и шунка, пити кашкавал и сирена.

— Мадам Мориак — рече той и бързо се изправи. — Каква приятна изненада. — Приближи се към нея. — Какво мога да направя за вас?

— Става дума за учителите, които вие уволнихте от училището.

— Не съм аз, мадам.

Виан погледна към отворената врата зад тях, пристъпи към него и рече, снижавайки глас:

— Вие ми казахте, че списъкът с имена е просто бюрокрация.

— Съжалявам. Наистина. Това ми казаха.

— Ние имаме нужда от тях в училище.

— Присъствието ви тук е… може би опасно. — Той скъси малкото разстояние помежду им. — Вие не бихте желали да привличате вниманието към себе си, мадам Мориак. Не и тук. Има мъже… — Погледна към вратата и замълча. — Вървете, мадам.

— Ще ми се да не бяхте помолили за онази услуга.

— На мен също, мадам. — Той я изгледа разбиращо. — А сега си вървете. Моля ви. Не бива да сте тук.

Виан се извърна от капитан Бек — от цялата тази храна и портрета на фюрера — и напусна кабинета му. Докато слизаше по стълбите, видя как войниците я наблюдаваха, подсмихваха се един на друг, несъмнено се подиграваха на поредната французойка, преследваща красив германски офицер, който току-що бе разбил сърцето ѝ. Но чак когато пристъпи на огряната от слънцето улица, напълно осъзна грешката си.

Няколко жени бяха на площада или близо до него и я видяха как излиза от нацисткото леговище.

Една от жените беше Изабел.

Виан забърза надолу по стъпалата към Елен Рюел, съпругата на пекаря, която доставяше хляб за комендантството.

— Осъществявате светски контакти, мадам Мориак? — подхвърли Елен лукаво, докато Виан я подминаваше с бърза крачка.

Изабел почти се затича към нея. С примирена въздишка Виан застина на място, изчаквайки сестра ѝ да дойде при нея.

— Какво си правила там? — попита настоятелно Изабел с прекалено висок тон или може би просто така прозвуча в ушите на Виан.

— Днес уволниха учителите в училище. Не. Не всички от тях, само евреите, масоните и комунистите. — Споменът набъбна в гърдите ѝ, повдигна ѝ се. Пред очите ѝ отново изникна картината на притихналия коридор и смутените учители, които останаха. Никой не знаеше какво да прави, как да се противопостави на нацистите.

— Само те, а? — натърти Изабел с изопнато лице.

— Не исках да прозвучи така. Исках да уточня. Те не уволниха всички учители. — Дори в собствените ѝ уши извинението прозвуча неубедително, затова тя млъкна.

— Всичко това не обяснява присъствието ти в тяхната главна квартира.

— Аз… мислех, че капитан Бек ще може да ни помогне. Да помогне на Рашел.

— Отишла си при Бек за услуга?

— Налагаше се.

— Французойките не молят нацистите за услуга, Виан. Mon Dieu, би трябвало да го знаеш.

— Знам — отвърна Виан предизвикателно. — Но…

— Но какво?

Виан не можеше да издържа повече.

— Аз му дадох списък с имена.

Изабел се вцепени. За един миг сякаш престана да диша. Погледът, с който измери Виан, болеше повече от плесница през лицето.

— Как можа да го направиш? Ти ли им даде името на Рашел?

— Аз н-не знаех — заекна Виан. — Как можех да зная? Той каза, че е просто бюрокрация. — Сграбчи ръката на сестра си. — Прости ми, Изабел. Наистина. Не знаех.

— Не за моята прошка трябва да молиш, Виан.

Виан усети изгарящ до кости срам. Как можеше да е толкова глупава и как, в името Божие, щеше да изкупи греха си? Погледна към часовника на китката си. Часовете скоро щяха да свършат.

— Отиди в училище — каза Виан. — Вземи Софи и Сара и ги заведи у дома. Аз трябва да свърша нещо.

— Каквото и да е то, надявам се, че добре си го обмислила.

— Върви — подкани я Виан уморено.

Параклисът „Света Жана“ беше малка каменна нормандска църква в края на града. Зад него, сред средновековните каменни стени, се намираше манастирът „Сестрите на свети Йосиф“, чиито монахини се грижеха за сиропиталище и училище.

Виан влезе в църквата, стъпките ѝ отекваха по студения каменен под; дъхът ѝ образуваше облаче пред нея. Тя свали ръкавиците, за да докосне с върховете на пръстите си замръзналата светена вода. Прекръсти се и отиде до една празна пейка и коленичи. Затвори очи и сведе глава в молитва.

Нуждаеше се от напътствие — и прошка, но за пръв път в живота си не можеше да намери думи за своята молитва. Как можеше да ѝ бъде простено за такава глупава, неразумна постъпка?

Бог виждаше вината и страха ѝ и Той щеше да я съди. Отпусна преплетените си в молитвен жест ръце, изправи се и седна на дървената пейка.

— Виан Мориак, това ти ли си?

Майката игуменка Мари-Терез пристъпи до Виан и седна. Зачака Виан да заговори. Между тях винаги е било така. Виан беше на шестнайсет и бременна, когато за пръв път дойде да потърси съвета ѝ. Майката игуменка утеши младото момиче, след като папа я нарече позор; майката игуменка бе тази, която организира прибързаната сватба и уговори папа да позволи на Виан и Антоан да превърнат „Льо Жарден“ в свой дом; майката игуменка бе уверила Виан, че едно дете винаги е чудо и че младежката любов може да издържи изпитанията и да оцелее през годините.

— Вие знаете, че в дома ми е разквартируван германски офицер — заговори Виан накрая.

— Те са настанени във всички големи къщи и всеки хотел.

— Той поиска от мен да му кажа имената на учителите в нашето училище, които са евреи, комунисти и масони.

— А. И ти си му ги съобщила.

— Постъпих като глупачка, както ме нарече Изабел, нали?

— Ти не си глупачка, Виан. — Възрастната монахиня се взря във Виан. — А сестра ти винаги съди прибързано. Определено си спомням това за нея.

— Питам се дали щяха да узнаят тези имена и без моята помощ.

— Те уволниха евреите от заеманите им постове в целия град. Не го ли знаеш? Мосю Пеноа вече не е началник на пощата, а съдия Брайе беше сменен. Получих вести от Париж, че директорката на колежа „Савинье“ е била принудена да се пенсионира, както и всички певци евреи в Операта. Може би са се нуждаели от помощта ти, а може би не — каза майката игуменка с едновременно строг и нежен глас. — Но това няма значение.

— Какво имате предвид?

— Мисля, че докато тази война продължава, всички ние ще трябва да се вгледаме по-надълбоко в душите си. Тези въпроси не са за тях, а за нас.

Виан усети как сълзи запариха в очите ѝ.

— Вече не знам какво да правя. Антоан винаги се е грижел за всичко. Вермахтът и Гестапо са повече, отколкото мога да понеса.

— Не мисли за това, кои са те. Мисли за това, коя си ти, с кои жертви можеш да се примириш и кои ще те сломят.

— Всичко ме сломява. Трябва повече да приличам на Изабел. Тя е толкова уверена за всичко. За нея тази война е черно и бяло. Изглежда, нищо не я плаши.

— Изабел също има съмнения и колебания. Като всички нас. Вече съм го преживяла, в Голямата война. Знам, че трудностите и изпитанията едва сега започват. Ти трябва да бъдеш силна.

— Като вярвам в Бог.

— Да, разбира се, но не само като вярваш в Бог. Боя се, че молитвите и вярата няма да са достатъчни. Пътят на праведността често е опасен. Подготви се, Виан. Това е едва първото ти изпитание. Поучи се от него. — Майката игуменка се наведе напред и отново прегърна Виан. Виан се вкопчи в нея, лицето ѝ се притисна до грубото вълнено расо.

Когато се отдръпна, се чувстваше малко по-добре.

Майката игуменка се изправи, улови ръката на Виан и я дръпна, за да стане.

— Може би тази седмица ще отделиш време да посетиш децата и да се позанимаваш с тях? Те много обичат, когато ги учиш да рисуват. Както можеш да си представиш, напоследък има много мрънкания и оплаквания от празни стомаси. Слава на Бога, че монахините имат прекрасна градина, а козето мляко и сирене са божия благодат. При все това…

— Да — съгласи се Виан. Всички знаеха какво означава да се затегнат коланите, особено за децата.

— Ти не си сама и не си отговорна за всичко — рече нежно майката игуменка. — Поискай помощ, когато се нуждаеш от нея, и я дай, когато можеш. Мисля, че така служим на Бог — на нас самите и на останалите — в мрачни времена като тези.

Ти не си отговорна за всичко.

През целия път до дома Виан размишляваше над думите на майката игуменка.

Тя винаги бе намирала утеха във вярата. Когато маман започна да кашля и после когато кашлицата ѝ се превърна в сухи трескави пристъпи, които оставяха кървава диря върху носните кърпички, Виан се молеше на Бог за всичко, от което се нуждаеше. Помощ. Напътствия. Как да излъжат смъртта, надвиснала над тях. На четиринайсет тя обеща на Господ каквото и да е — всичко — само и само Той да спаси живота на маман. Когато молбите ѝ останаха нечути, тя се обърна към Господ и се помоли да ѝ даде сили, за да се справи с последствията — своята самота, студенината на папа, гневното мълчание и пиянските изблици, хленчещата настойчивост на Изабел, просеща внимание.

От време на време се обръщаше към Бог, молеше за помощ, обещаваше безрезервната си вяра. Искаше да повярва, че тя не е сама и не носи цялата отговорност, а че по-скоро животът ѝ протича според Неговия план, въпреки че тя не можеше да го види.

Сега тази надежда бе крехка и уязвима като фино стъкло.

Тя беше сама и никой друг не бе отговорен, освен нацистите.

И тя бе направила ужасна, огромна грешка. Не можеше да я заличи, колкото и да се надяваше на такава възможност; не можеше да я поправи, но една добра жена щеше да поеме отговорността — и вината — и да се извини. Каквото и друго да беше или да не беше, каквито и да бяха недостатъците ѝ, тя искаше да бъде добра жена.

И затова знаеше какво трябва да направи.

Знаеше го, но когато стигна пред прага на къщата на Рашел, установи, че не може да помръдне. Краката ѝ натежаха, а още повече сърцето ѝ.

Тя пое дълбоко дъх и почука на вратата. Чу се тътрене на крака и след миг вратата се отвори. Рашел държеше спящия си син в едната си ръка, а от другата висеше гащеризон.

— Виан — усмихна се тя, — влизай.

Виан едва не се поддаде на малодушието. О, Рашел, отбих се само за да те видя. Вместо това пое дълбоко дъх и влезе след приятелката си в дома ѝ. Зае обичайното си място в удобния тапициран стол до пращящия огън в камината.

— Вземи Ари, аз ще направя кафе.

Виан протегна ръце към спящото бебе и го взе в прегръдките си. Той се сгуши в нея и тя го погали по гръбчето и го целуна по темето.

— Чухме, че някои колети са били доставени на военнопленниците в лагерите от Червения кръст — каза Рашел след минута, като влезе в стаята с две чаши кафе. Остави едната върху масичката до Виан. — Къде са момичетата?

— У дома, с Изабел. Навярно се учат как да стрелят с пушка.

Рашел се засмя.

— Има и по-лоши умения. — Свали гащеризона от рамото си и го хвърли в плетения кош при останалите дрехи за изкърпване. После седна срещу Виан.

Виан вдъхна дълбоко сладкото бебешко ухание. Когато вдигна глава, Рашел се взираше в нея.

— Това е един от онези дни, нали? — попита тихо.

Виан ѝ се усмихна треперливо. Рашел знаеше колко силно понякога тъгуваше Виан за изгубените си бебета и колко дълбоко се молеше за още деца. Между тях имаше трудни моменти — не много, съвсем малко — когато Рашел забременя с Ари. Радостта на Виан за Рашел бе примесена… със зрънце завист.

— Не — отвърна тя. — Вдигна леко брадичка и погледна приятелката си в очите. — Трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

Гостенката пое дълбоко въздух.

— Спомняш ли си деня, когато написахме картичките? И че капитан Бек ме чакаше, когато се прибрах у дома?

— Oui. Аз ти предложих да дойда с теб.

— Съжалявам, че не дойде, макар че не съм сигурна дали щеше да има някаква разлика. Той просто щеше да изчака, докато си тръгнеш.

Рашел понечи да се надигне.

— Той да не би…

— Не, не — побърза да я прекъсне Виан. — Не е това. През онзи ден, когато се върнах, го заварих да работи край масата в трапезарията. Той… ме помоли да напиша списък с имена. Искаше да знае кои учители в училище са евреи или комунисти. — Тя замълча. — Попита и за хомосексуалистите и масоните, като че ли хората говорят за подобни неща.

— И ти си му казала, че не знаеш?

Срамът застави Виан да отвърне поглед, но само за секунда. Насили се да продължи:

— Аз му написах името ти, Рашел. Заедно с останалите.

Рашел застина неподвижно; кръвта се отдръпна от лицето ѝ, тъмните очи се откроиха още по-силно.

— И те ни уволниха.

Виан преглътна мъчително и кимна.

Рашел стана, мина покрай Виан, без да спира, игнорирайки мълчаливата ѝ молба: моля те, Рашел, отдръпвайки се, за да не бъде докосната. Отиде в спалнята си и трясна вратата.

Минутите бавно се нижеха в поети дихания и заседнали в гърлото молитви, във въздишките на стола. Виан наблюдаваше как тънките черни стрелки на часовника на камината тиктакат напред. Потупваше бебето по гърба в ритъма на изминалите минути.

Най-после вратата се отвори. Рашел се върна в стаята. Косата ѝ бе разрошена, сякаш неспирно бе прокарвала пръсти през нея; бузите ѝ бяха на петна от тревога или гняв. А може би и от двете. Очите ѝ бяха зачервени от пролетите сълзи.

— Съжалявам — пророни Виан. — Прости ми.

Рашел приближи, спря пред нея и я погледна. В очите ѝ лумнаха гневни пламъци, тутакси потушени от примирението.

— Всички в града знаят, че съм еврейка, Виан. Винаги съм се гордяла с това.

— Знам. Това си повтарям и аз. Въпреки това не биваше да му помагам. Съжалявам. Не бих те наранила за нищо на света. Надявам се, че го знаеш.

— Разбира се, че го знам — промълви Рашел тихо. — Но, Ви, трябва да бъдеш по-внимателна. Знам, че Бек е млад и красив, дружелюбен и любезен, но той е нацист, а те са опасни.

Зимата на 1940 г. беше най-студената, откакто всички се помнеха. Всеки ден валеше сняг, покривайки с дебело пухкаво одеяло дърветата и полята; ледени висулки блещукаха от клюмналите клони на дърветата.

Въпреки това Изабел се събуждаше всяка петъчна сутрин часове преди зазоряване и разнасяше „терористичните позиви“, както ги наричаха нацистите. Позивите от миналата седмица съобщаваха за военните операции в Северна Африка и предупреждаваха французите, че ограниченията на храна през зимата не са резултат от британската блокада — както твърдеше нацистката пропаганда — а са по-скоро следствие от безогледното плячкосване от германците на всичко, което Франция произвеждаше.

Изабел разпространяваше тези позиви вече месеци и ако трябваше да бъде честна, не забелязваше да оказват голямо въздействие върху хората от Кариво. Доста от селяните продължаваха да поддържат Петен. А мнозина не се интересуваха. Обезпокоителен брой от съседите ѝ поглеждаха на германците и си мислеха: толкова са млади, почти момчета, и продължаваха да се влачат през живота със сведени глави, водени от единствената мисъл да стоят по-далеч от всяка опасност.

Разбира се, нацистите бяха забелязали позивите. Някои от сънародниците ѝ бяха готови да използват всякаква възможност, за да се подмажат — и да дадат на нацистите позивите, които намираха в пощенските си кутии, беше добро начало.

Изабел знаеше, че германците търсят тези, които печатат и разпространяват позивите, но не си даваха много зор. Особено през тези снежни дни, когато всички говореха само за „Лондонския блиц“[43]. Навярно нацистите знаеха, че един лист хартия не е достатъчен, за да повлияе върху хода на войната.

Днес Изабел лежеше в леглото, Софи се бе свила до нея като тънко стъбло на папрат, а Виан спеше непробудно от другата страна на момичето. Сега трите спяха заедно в леглото на Виан. През последния месец бяха струпали в леглото всеки юрган и одеяло, които успяха да изнамерят в къщата. Изабел лежеше и гледаше как дъхът и образува малки бели облачета, чезнещи в мразовитата стая.

Знаеше колко студен ще е подът дори през вълнените чорапи, с които си бе легнала. Знаеше и че това ще е последният път през целия ден, когато ще ѝ е топло. Събра сили и се измъкна изпод купчината юргани и одеяла. До нея Софи изпъшка в съня си и се претъркули до топлото тяло на майка си.

Когато краката на Изабел докоснаха пода, остра болка прониза пищялите ѝ. Тя потръпна и закуцука към вратата.

Стълбището сякаш беше безконечно; болката в краката беше почти непоносима. Проклетите подути измръзнали места. Всички страдаха от тях тази зима. Предполагаше се, че бяха от липсата на масло и мазнини, но Изабел знаеше, че са причинени от студеното време, чорапите на дупки и обувките, които се разпадаха по шевовете.

Искаше да запали огъня — копнееше дори само за миг топлина — но и последните тресчици дърво бяха на привършване. В края на януари започнаха да отпарят дъските от хамбара и да ги горят, заедно с кутиите за инструменти, старите столове и всичко, което можеха да намерят. Тя възвари чаша вода и я изпи на малки глътки, надявайки се топлата течност да залъже стомаха ѝ, че не е празен. Изяде малък къшей стар хляб, уви се със стари вестници, после облече палтото на Антоан и нахлузи ръкавиците и ботушите. Главата и вратът ѝ бяха омотани с вълнен шал, но въпреки това, когато излезе навън, от студа дъхът ѝ секна. Затвори вратата и пое бавно и тежко в снега, подутите ѝ и измръзнали пръсти на краката пулсираха при всяка крачка, а пръстите на ръцете ѝ се вледениха в ръкавиците.

Навън цареше зловеща тишина. Тя изгази през преспите, дълбоки до коленете, отвори счупената порта и излезе на побелялото от отъпкания сняг шосе.

Заради студа и снега ѝ бяха нужни три часа, за да разнесе позивите (тази седмица бяха посветени на Блица — само за една нощ швабите бяха хвърлили 32 000 бомби върху Лондон). Зората бе бледа и немощна, като рядка постна супа. Тя бе първа на опашката пред месарницата, но скоро дойдоха и останалите. В седем сутринта съпругата на месаря вдигна рулетката и отключи вратата.

— Октопод — обяви жената.

Изабел усети как я прободе разочарование.

— Никакво месо?

— Не и за французите, мазмел.

Тя чу недоволното мърморене на жените зад гърба си, искаха месо, а по-назад и на тези, които знаеха, че няма да имат късмета да се сдобият дори с октопод.

Изабел пое увития в хартия октопод и напусна магазина. Поне бе взела нещо. Вече нямаше сухо мляко, не можеше да се купи нито с купони, нито на черния пазар. Все пак малко ѝ провървя и след два часа висене на опашка успя да купи парче камамбер. Сложи безценните покупки в кошницата, покри ги с дебела кърпа и закуцука надолу по „Виктор Юго“.

Докато минаваше покрай кафенето, пълно с германски войници и френски полицаи, усети уханието на сварено кафе и прясно опечени кроасани и червата ѝ изкуркаха.

— Мамзел.

Един френски полицай ѝ кимна отривисто и с жест ѝ посочи, че се налага да я заобиколи. Тя се отдръпна настрани и оста да го наблюдава как поставя плакат на една изоставена витрината. Първият афиш гласеше:

СЪОБЩЕНИЕ

ЗА ШПИОНАЖ СА РАЗСТРЕЛЯНИ ЕВРЕИНЪТ

ЯКОВ МАНСАР, КОМУНИСТЪТ ВИКТОР ЯБЛОНСКИ

И ЕВРЕИНЪТ ЛУИ ДЕВРИ.

А вторият:

СЪОБЩЕНИЕ

ОТ СЕГА НАТАТЪК ВСИЧКИ ФРАНЦУЗИ,

АРЕСТУВАНИ ЗА НЯКАКВО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ИЛИ

НАРУШЕНИЕ, ЩЕ БЪДАТ СМЯТАНИ ЗА ЗАЛОЖНИЦИ.

КОГАТО СЕ ИЗВЪРШИ ВРАЖДЕБЕН АКТ СРЕЩУ

ГЕРМАНИЯ ВЪВ ФРАНЦИЯ, ЗАЛОЖНИЦИТЕ

ЩЕ БЪДАТ РАЗСТРЕЛВАНИ.

— Те ще разстрелват обикновени французи за нищо? — удиви се тя.

— Няма защо да се плашите, мамзел. Тези предупреждения не се отнасят за красиви жени като вас.

Изабел го изгледа кръвнишки. Той беше по-лош от германците, един французин да причинява това на своите сънародници. Затова ненавиждаше правителството във Виши. Каква полза имаше, че управляват половин Франция, щом това ги превръщаше в марионетки на нацистите?

— Зле ли ви е, мадмоазел?

Толкова общителен. Толкова загрижен. Какво щеше да направи, ако го нарече предател и се изплюе в лицето му?

— Добре съм, merci.

Изабел го проследи с поглед как прекоси самоуверено улицата, с изправен гръб, с безупречно нагласена шапка върху късо подстриганата кестенява коса. Германските войници в кафенето го посрещнаха топло, потупаха го по гърба и го поканиха радушно в компанията си.

Изабел се извърна отвратено.

И в този момент го съзря: ярко сребрист велосипед, облегнат на стената на кафенето. Тутакси осъзна колко много щеше да промени живота ѝ, ще облекчи болката, ще улесни ежедневното ѝ пътуване до и от града.

Обикновено войниците в кафенето щяха да пазят велосипеда, но в тази снежна сутрин никой не седеше край масите на тротоара.

Не го прави.

Сърцето ѝ се разтуптя, дланите под ръкавиците се изпотиха и сгорещиха. Тя се озърна. Жените на опашката пред месарницата се стараеха да не забелязват нищо и избягваха да се споглеждат. Витрините на кафенето на отсрещната страна на улицата бяха запотени; вътре мъжете представляваха неясни силуети.

Толкова уверени в себе си.

В нас, помисли си тя горчиво.

В този миг и последната ѝ капка колебание се изпари. Тя стисна дръжката на кошницата и закуцука по заледената настилка на улицата. От тази секунда, от тази първа стъпка светът се размаза около нея и времето забави своя ход. Тя чуваше дишането си, виждаше облаците пара пред лицето си. Сградите се замъгляваха или се сливаха в бели грамади, снегът я заслепяваше, докато накрая можеше да вижда единствено блясъка на сребристото кормило на велосипеда и двете черни гуми.

Изабел знаеше, че има само един начин да го направи. Бързо. Без да се оглежда встрани, без да спира.

Някъде излая куче. Врата се затръшна.

Изабел продължи да върви; пет крачки я разделяха от велосипеда.

Четири.

Три.

Две.

Тя пристъпи на тротоара, хвана кормилото на велосипеда и скочи на седалката. Подкара го по калдъръмената улица, шасито подскачаше по неравностите на пътя. Зави зад ъгъла, замалко не падна, но запази равновесие и натисна здраво педалите надолу към „Льо Гранд“.

Когато стигна там, сви в уличката, скочи от велосипеда и потропа на вратата. Четири силни почуквания.

Вратата бавно се отвори. Анри я видя и се намръщи.

Тя нахлу вътре.

Малката стая за срещи тънеше в полумрак. Само една газена лампа бе поставена върху издрасканата дървена маса. Анри беше сам. Правеше наденици от месото и сланината, оставени върху един поднос. Готовите наденици висяха от куките на стената. Стаята миришеше на месо, кръв и цигарен дим. Изабел дръпна велосипеда в стаята и затръшна вратата.

— Е, здравей — рече той, докато бършеше ръцете си в една кърпа. — Да не би да има насрочена сбирка, за която аз не знам?

— Не.

Той погледна велосипеда до нея.

— Този велосипед не е твой.

— Откраднах го — отвърна тя. — Направо изпод носовете им.

— Той е, или беше, велосипедът на Ален Дешан. Той изостави всичко и избяга в Лион със семейството си в началото на окупацията. — Анри пристъпи към нея. — Напоследък съм виждал един есесовец да го кара из града.

— Есесовец? — Въодушевлението на Изабел помръкна. Носеха се страшни слухове за есесовците и тяхната жестокост. Може би трябваше по-добре да обмисли това…

Анри я приближи, толкова близо, че тя усети топлината на тялото му.

Досега никога не се бе озовавала насаме с него, нито толкова близо до него. За пръв път забеляза, че очите му не бяха нито кафяви, нито зелени, а по-скоро лешниковосиви, които извикаха представата за мъгла в гъста гора. Тя видя малък белег на веждата му, останал от някогашна дълбока или лошо зашита рана, и това изведнъж я накара да се запита какъв ли е бил животът му, довел го тук и в редиците на комунистите. Той беше поне десетина години по-голям от нея, макар че, ако трябваше да бъде честна, понякога изглеждаше още по-възрастен, сякаш бе преживял огромна загуба.

— Ще трябва да го пребоядисаш — каза той.

— Нямам никаква боя.

— Аз имам.

— Би ли…

— Целувка — рече той.

— Целувка? — повтори тя, за да печели време. Това бе едно от нещата, които преди войната бе приемала за даденост. Мъжете я желаеха; винаги я бяха желали. Изабел искаше това да се върне, искаше да кокетничи с Анри и той да флиртува с нея, и въпреки това мисълта я натъжи, изпълни я с усещането за невъзвратима загуба, сякаш целувките вече не означаваха толкова много, а флиртуването — още по-малко.

— Една целувка и довечера ще пребоядисам велосипеда ти, а утре ще си го вземеш.

Тя пристъпи към Анри и повдигна лице към неговото.

Двамата се притиснаха, въпреки палтата, вестниците и вълнените дрехи помежду им. Той я взе в обятията си и я целуна. За един прекрасен миг тя отново беше Изабел Росиньол, страстното момиче, за което мъжете копнееха.

Когато целувката свърши и той се отдръпна, тя се почувства… празна. Тъжна.

Би трябвало да каже нещо, да се пошегува или да се престори, че е изпитала много повече, отколкото в действителност. Това щеше да направи преди, когато целувките означаваха повече, а може би по-малко.

— Има някой друг — рече Анри, изучавайки я с напрегнат поглед.

— Не, няма.

Анри докосна нежно бузата ѝ.

Изабел си помисли за всичко, което Анри ѝ бе дал. Той я бе включил в тази нелегална група от френското съпротивително движение и ѝ бе дал шанс; той бе повярвал в нея. И въпреки това, когато я целуна, тя си мислеше за Гаетан.

— Той не ме искаше — промълви. За пръв път споделяше истината с някого. Признанието я изненада.

— Ако нещата бяха различни, щях да те накарам да го забравиш.

— А аз щях да ти позволя да опиташ.

Тя видя как ѝ се усмихна, тъгата в очите му.

— Син — каза той след миг мълчание.

— Син?

— Такъв цвят боя имам.

Изабел се усмихна.

— Колко подходящо.

По-късно същия ден, докато се редеше на опашка след опашка за малко храна или когато събираше дърва и ги отнасяше у дома, тя си мислеше за онази целувка.

Единственото, което си повтаряше отново и отново, беше:

само ако…