Славея

Глава 21

Когато лятото настъпи в долината на Лоара, беше толкова горещо, колкото зимата бе студена. Виан жадуваше да отвори прозореца на спалнята, за да нахлуе свеж въздух, но никакъв полъх не разхлаждаше късната гореща юнска нощ. Тя отметна влажната коса от лицето си и се отпусна в стола до леглото.

Софи изхленчи насън. Виан различи неясното, провлачено „маман“ и потопи кърпата в купата с вода, която бе оставила върху единственото останало нощно шкафче. Водата беше топла, като всичко останало в стаята на горния етаж. Тя изстиска кърпата над купата, наблюдавайки как водата се стича обратно в съда. После постави влажната кърпа върху челото на дъщеря си.

Софи измърмори нещо неразбираемо и започна да се мята.

Виан я прегърна, шепнейки нежни думи в ухото ѝ, усещайки изгарящата ѝ топлина под устните си.

— Софи — промълви тя, като молитва без начало и край. — Тук съм. — Повтори го отново и отново, докато момичето не се успокои.

Треската се влошаваше. От дни Софи беше неразположена, оплакваше се, че всичко я боли и не се чувства добре. Отначало Виан помисли, че това е само извинение, за да се измъкне от задълженията, които и двете споделяха. Работата в градината, прането, затварянето на зимнина, кърпенето на дрехите. Виан непрекъснато се опитваше да свърши повече работа, да приготви повече зимнина. Дори сега, в средата на лятото, тя се тревожеше за идната зима.

Обаче тази сутрин Виан най-после видя истината, което я накара да се почувства като ужасна майка, задето не я бе прозряла от самото начало: Софи беше болна, много болна. Треската я измъчваше през целия ден, а температурата ѝ не спираше да се покачва. Не можеше да задържи нищо в стомаха си, дори водата, от която тялото ѝ толкова отчаяно се нуждаеше.

— Искаш ли малко лимонада?

Нямаше отговор.

Виан се наведе и целуна горещата буза на Софи.

Пусна кърпата в купата с вода и слезе на долния етаж. Върху масата в трапезарията отвореният кашон чакаше да бъде напълнен — последният ѝ колет за Антоан. Беше започнала да го подготвя вчера и щеше да е приключила и да го е изпратила, ако състоянието на Софи не се бе влошило.

Виан беше в кухнята, когато чу вика на дъщеря си.

Жената изтича нагоре по стълбите.

— Маман — изграчи момичето и се закашля. Беше ужасна, раздираща кашлица. Тя се мяташе в леглото, дърпаше завивките, опитваше се да ги отметне. Виан се опита да успокои дъщеря си, но Софи приличаше на дива котка, извиваше се, пищеше, кашляше.

Само ако имаше малко от лекарството на доктор Колис[68]. То правеше чудеса за кашлицата, но разбира се, нямаше нито капка.

— Всичко е наред, Софи. Маман е тук — промълви Виан успокояващо, ала думите ѝ нямаха ефект.

Бек изникна до нея. Знаеше, че трябва да се ядоса, че той беше тук — тук, в нейната спалня — ала беше прекалено уморена и изплашена, за да лъже себе си.

— Не знам как да ѝ помогна. В града не може да се купи нито аспирин, нито антибиотик, дори на каквато и да било цена.

— Дори и с перлите?

Тя го погледна изненадано.

— Вие знаете, че съм продала перлите на маман?

— Аз живея с вас. — Той замълча. — Работата ми е да знам какво правите.

На това Виан не знаеше как да отговори.

Капитанът сведе поглед към Софи.

— Тя кашля през цялата нощ. Чух я.

Софи изведнъж бе застинала, лежеше плашещо неподвижно.

— Ще ѝ олекне.

Той бръкна в джоба си и извади малко шишенце с антибиотик.

— Ето.

Виан го погледна. Не преувеличаваше ли, като си мислеше, че той спасяваше живота на дъщеря ѝ? Или може би той искаше тя да си мисли така? Тя можеше да оправдае това, че приемаше храна от него — в крайна сметка той трябваше да се храни, а тя бе длъжна да му готви.

Това беше услуга, ясна и недвусмислена, и за нея щеше да има цена.

— Вземете го — подкани я той нежно.

Тя пое шишенцето от ръката му. За секунда двамата го държаха. Тя почувства пръстите му върху своите.

Погледите им се преплетоха и нещо премина помежду им, въпросът бе зададен и отговорът получен.

— Благодаря ви — пророни тя.

— Няма защо.

— Сър, Славея е тук.

Британският консул кимна.

— Доведете я.

Изабел влезе в тъмния кабинет, обзаведен с махагонови мебели, намиращ се в дъното на извития коридор. Още преди да стигне до бюрото, мъжът зад него се изправи.

— Радвам се отново да ви видя.

Тя се отпусна върху неудобния кожен стол и взе чашата коняк, която той ѝ предложи. Този последен преход през Пиренеите бе доста труден, въпреки идеалното юлско време. Един от американските пилоти не желаеше да изпълнява „момичешки“ заповеди и бе продължил сам. Бяха получили сведения, че е бил арестуван от испанците.

— Янки — рече тя, клатейки глава. Нямаше нужди от повече думи. Двамата с контакта ѝ Иън — с кодово име Вторник — работеха заедно от самото начало на маршрута за бягство на Славея. С помощта на нелегалната група на Пол бяха организирали мрежа от безопасни квартири във Франция, привличайки на своя страна групи от партизани, готови да пожертват живота си, за да помогнат на свалените пилоти да се върнат у дома. Френските мъже и жени всяка нощ оглеждаха небесата, за да проверяват за улучени от германците самолети или падащи към земята парашути. Претърсваха улиците, надничаха в сенките, оглеждаха хамбарите, търсейки скрити войници от съюзническите сили. След завръщането им в Англия пилотите не можеха да участват отново в мисии — не и след като познаваха нелегалната мрежа — вместо това подготвяха колегите си за най-лошото — обучаваха ги на техниките за укриване, учеха ги да намират помощ, снабдяваха ги с франкове, компаси и снимки за фалшиви документи.

Изабел отпи от коняка. Опитът я бе научил, че трябва да внимава с алкохола след преход. Обикновено беше по-обезводнена, отколкото осъзнаваше, особено в лятната жега.

Иън побутна плика към нея. Тя го взе, преброи банкнотите вътре и пъхна парите в джоба на дрехата си.

— През последните осем месеца ти доведе тук осемдесет и седем пилоти, Изабел — отбеляза той, докато се настаняваше на мястото си зад бюрото. Само в тази стая, когато бяха на четири очи, той се обръщаше към нея с истинското ѝ име. В официалната кореспонденция с МИ9 тя беше Славея. За останалите служители в посолството и в Англия тя беше Жулиет Жервез. — Мисля, че трябва да намалиш темпото.

— Да намаля темпото?

— Германците търсят Славея, Изабел.

— Нищо ново, Иън.

— Те се опитват да внедрят свои хора в маршрута за бягство. Нацисти, преструващи се на свалени пилоти. Ако попаднеш на някой от тях…

— Ние сме много предпазливи, Иън. Знаеш го. Аз лично разпитвам всеки мъж. А мрежата ни в Париж е щателна в проверките.

— Те търсят Славея. Ако те открият…

— Няма. — Тя се изправи.

Той също стана и впи поглед в лицето ѝ.

— Бъди внимателна, Изабел.

— Винаги съм внимателна.

Мъжът заобиколи бюрото, хвана ръката ѝ и я поведе към изхода на сградата.

Тя си отдели малко време, за да се полюбува на красивото крайбрежие на Сан Себастиан, да се разходи по пътеката над бушуващите морски вълни отдолу и да се наслади на сградите без свастики. Но такива моменти, когато се докосваше до нормалния живот, бяха лукс, който не можеше да си позволи задълго. Изпрати на Пол съобщение via courier[69] със следния текст:

Скъпи чичо,

Надявам се да си добре, когато четеш това писмо.

Аз съм на любимото ни място край морето.

Нашите приятели пристигнаха благополучно.

Утре ще посетя grandmère в Париж в три часа.

С обич,

Жулиет

Тя се върна в Париж по заобиколен маршрут; отби се във всяка от безопасните къщи в Кариво и Брантом, в По и Поатие — и плати на помагачите си. Храната и дрехите за укриващите се летци не струваха малко и след като всеки мъж, жена и дете (най-вече жените), които подпомагаха маршрута за бягство, рискуваха живота си, нелегалната мрежа се стараеше да не ги затруднява и финансово.

Нямаше случай да мине по улиците на Кариво (скрита под пелерината и качулката), без да помисли за сестра си. Напоследък Виан и Софи много ѝ липсваха. Спомняше си с топлота онези вечери, когато играеха белот или дама, седнали край огъня, как Виан учеше Изабел да плете (или поне се опитваше) и смеха на Софи. Понякога си представяше, че Виан ѝ предлага възможност, която не бе прозряла навремето: дом.

Но вече бе твърде опасно за това. Изабел не можеше да рискува живота на Виан, като се появи в „Льо Жарден“. Със сигурност Бек щеше да попита какво е правила толкова дълго време в Париж. Може би щеше да се заинтригува достатъчно, за да провери.

В Париж тя слезе от влака и се смеси с тълпата от хора с бледи изпити лица и тъмни дрехи, сякаш населяващи картините на Едвард Мунк. Докато минаваше покрай блестящия позлатен купол на Дома на инвалидите, по улиците се стелеше лека мъгла, забулвайки багрите на дърветата. Повечето от кафенетата бяха затворени, столовете и масите бяха натрупани под прокъсаните тенти. На отсрещната страна на улицата се намираше апартаментът, който през последния месец наричаше свой дом — мрачна, мизерна таванска стая, завряна над изоставена charcuterie[70]. Стените още миришеха леко на свинско и подправки.

Чу как някой изкрещя: Halt! Разнесоха се свирки; хорски писъци. Неколцина войници от Вермахта, придружени от френски полицаи, заобиколиха малка група от хора, които тутакси паднаха на колене и вдигнаха ръце. Тя видя жълти звезди върху гърдите им.

Изабел забави крачка.

Анук се появи до нея и преплете пръсти с нейните.

— Bonjour — изрече тя прекалено оживено, за да предупреди Изабел, че ги наблюдават. Или поне Анук се притесняваше, че може да ги следят.

— По начина, по който се появяваш и изчезваш, приличаш на един от героите от онези американски комикси. Може би Сянката.

Анук се усмихна.

— Как беше последната ти ваканция в планините?

— Нищо особено.

Анук се наклони по-близо.

— Имаме сведения, че нещо се подготвя. Германците събират жени за канцеларска работа в неделя вечер. Заплащането е двойно. Всичко е много тайно.

Изабел извади плика с банкнотите от джоба си и го подаде на Анук, която го пъхна в отворената си ръчна чанта.

— Работа нощем? При това канцеларска?

— Пол ти е уредил назначение — добави Анук. — Започваш в девет. Когато свършиш, ще отидеш в апартамента на баща ти. Той ще те чака.

— Oui.

— Може да е опасно.

Изабел сви рамене.

— Кое не е?

Същата нощ Изабел прекоси града, за да отиде в префектурата на полицията. Паважът под краката ѝ тътнеше глухо от колелата на автомобилите и камионите, движещи се наблизо. Многобройни колела.

— Ти, там!

Изабел спря. Усмихна се.

Един германец се приближи към нея с вдигната пушка. Погледът му се спря върху гърдите ѝ, търсейки жълтата значка.

— Тази нощ съм на работа — каза тя, сочейки сградата на префектурата на полицията пред нея. Въпреки че прозорците бяха затъмнени, мястото беше оживено. Наоколо бе пълно с германски офицери от Вермахта и френски жандарми, които влизаха и излизаха от сградата, което беше странно за толкова късен час. В двора се виждаше дълга редица паркирани автобуси. Шофьорите се бяха събрали на групички, пушеха и разговаряха.

Полицаят наклони глава.

— Влизай.

Изабел стисна яката на протритото си кафяво палто. Макар че навън беше топло, тази вечер девойката не желаеше да привлича внимание. Един от най-добрите начини да останеш незабележим, беше да се облечеш като мушитрънче, една от онези малки кафяви птички — кафяво, кафяво и още кафяво. Беше покрила русата си коса с черен шал, завързан като тюрбан с голям възел отпред, и не си бе сложила никакъв грим, дори червило.

Държеше главата си сведена, докато минаваше покрай групата френски полицаи в униформи. Спря чак, когато влезе в сградата.

Преддверието беше огромно, със стълбища от двете страни и врати на кабинети, разположени близо една до друга, но тази вечер приличаше на фабричен цех, със стотиците жени, седнали зад бюрата, притиснати едно до друго. Телефоните неспирно звъняха и френските полицаи сновяха забързано.

— Дошла си, за да помогнеш със сортирането? — попита отегчен френски жандарм, седнал зад бюрото, което беше най-близо до вратата.

— Oui.

— Ще ти намеря място, където да работиш. Ела с мен — рече той и я поведе във вътрешността на стаята.

Бюрата бяха толкова нагъсто, че Изабел трябваше да се обърне настрани, за да мине по тясната пътека към незаетото, което мъжът ѝ посочи. Когато седна и се намести на стола, лактите ѝ се допираха с тези на жените от двете ѝ страни. Бюрото беше затрупано с кашони.

Тя отвори първия кашон и видя вътре купчина картички. Взе първата и се втренчи в нея.

ЩЕРНХОЛЦ, ИСАК

Авеню „Раст“, № 12

4-ти арондисман

Саботьор (обущар, майстор на сабо)

Изреждаха се имената на съпругата и децата му.

— Трябва да отделяш евреите, родени в чужбина — каза жандармът, приближил се незабелязано до нея.

— Пардон? — попита тя, докато вземаше друга картичка. Тази беше на Бер, Симон.

— Онзи кашон там. Празният. В него ще отделяш евреите, родени във Франция, от родените някъде другаде. Интересуват ни само чужденците евреи. Мъже, жени и деца.

— Защо?

— Те са евреи. Кого го е грижа? А сега се захващай за работа.

Изабел се завъртя на стола. Пред нея имаше стотици картички, а в помещението — най-малко стотина жени. Не беше възможно точно да се определи мащабът на тази операция. Какво ли означаваше това?

— Колко дълго си тук? — попита тя жената до нея.

— От дни — отвърна съседката ѝ, отваряйки друг кашон. — За пръв път от месеци снощи децата ми не си легнаха гладни.

— Какво правим?

Жената сви рамене.

— Чух да говорят нещо за операция „Пролетен вятър“.

— Какво означава това?

— Не искам да знам.

Изабел започна да преглежда картичките в кашона. Когато стигна до една от последните, ръката ѝ застина.

ЛЕВИ, ПОЛ

Улица „Бландин“, № 61, an. С

7-и арондисман

Професор по литература

Толкова бързо се изправи на крака, че се блъсна в жената до нея, която изруга заради прекъсването. Картичките върху бюрото ѝ се посипаха върху пода. Изабел незабавно коленичи, за да ги събере, като междувременно се осмели да пъхне тази на мосю Леви в ръкава си.

В мига, в който се изправи, някой я сграбчи за ръката и я повлече надолу по тясната пътека. Тя се буташе в жените в редицата.

Когато се озова в празното пространство до стената, някой я завъртя и я блъсна назад толкова силно, че тя се удари в нея.

— Какво означава това? — озъби се френският полицай. Стискаше я така силно, че сигурно бе оставил синина върху ръката ѝ.

Дали бе напипал картичката в ръкава ѝ?

— Съжалявам. Толкова съжалявам. Нуждая се от работата, но съм болна, нали разбирате? Грип. — Тя се закашля колкото можа по-силно.

Мина покрай него и излезе от сградата. Отвън продължи да кашля, докато зави зад ъгъла. Тогава хукна да тича.

— Какво може да означава това?

Изабел надникна през затъмняващите завеси на апартамента, взирайки се надолу към улицата. Папа седеше край масата в трапезарията и нервно трополеше с изцапаните си с мастило пръсти върху дървото. Чувстваше се добре да бъде тук отново — с него — след месеци на раздяла, но беше твърде развълнувана, за да почине и се наслади на уютната атмосфера на мястото.

— Сигурно грешиш, Изабел — рече папа, на втората чаша коняк, откакто се бе върнала. — Каза, че там имало навярно десет хиляди картички. Това са всички евреи в Париж. Едва ли…

— Въпросът е какво означава това, папа, а не фактите — прекъсна го Изабел. — Германците събират имената и адресите на всеки евреин, който не е роден в Париж. Мъже, жени, деца.

— Но защо? Пол Леви е от полски произход, това е вярно, но живее тук от десетилетия. Бил се е за Франция в Голямата война, брат му загина за Франция. Правителството във Виши ни увери, че ветераните ще бъдат защитени от нацистите.

— Виан бе помолена да даде списък с имена — каза Изабел. — Поискаха да напише имената на всички учители в нейното училище, които са евреи, комунисти и масони. След това всички бяха уволнени.

— Едва ли могат да ги уволнят два пъти. — Баща ѝ допи питието си и си наля още едно. — Освен това френските полицаи събират имената. Ако бяха германците, щеше да бъде различно.

Изабел нямаше отговор на това. Двамата водеха този разговор през последните три часа.

Сега минаваше два сутринта и нито един от тях не можеше да се досети за вероятна причина защо правителството във Виши и френската полиция ще събират имената и адресите на всеки евреин, роден извън Франция и живеещ в Париж.

Тя видя проблясването на сребриста светлина отвън. Повдигна още малко завесата и се втренчи надолу към пустата улица.

Дълга редица автобуси се движеха по нея. С угасените си боядисани фарове те приличаха на стоножка, проточила се на няколко пресечки.

Тя бе забелязала автобуси отвън пред префектурата на полицията, повече от десетина бяха паркирани в двора.

— Папа… — Преди да довърши, тя чу стъпки да се изкачват отвън пред апартамента им.

Някакъв позив бе пъхнат през процепа под вратата.

Папа стана и отиде да го вземе. Донесе го и го остави до свещта на масата.

Изабел застана зад него.

Папа я погледна.

— Това е предупреждение. Пише, че полицията ще събере всички чужденци евреи и ще ги депортира в лагерите в Германия.

— Ние седим тук и говорим, когато трябва да се действа — заяви Изабел. — Трябва да скрием нашите приятели в сградата.

— Мястото е толкова малко — отвърна папа. Ръката му трепереше. Това я накара отново да се запита — с нова сила — какво бе видял през Голямата война, какво знаеше той, което тя не подозираше.

— Това е всичко, което можем да направим — настоя Изабел. — Можем да скрием на безопасно място някои от тях. Поне за тази нощ. Утре ще знаем повече.

— Безопасно място. И къде е това място, Изабел? Ако френската полиция се е заела с изпълнението, ние сме изгубени.

Изабел нямаше отговор на това.

Без да кажат нищо повече, двамата излязоха от апартамента.

Да се промъкваш безшумно в стара сграда като тази, не беше лесно, а баща ѝ, който вървеше пред нея, никога не бе стъпвал леко. Конякът го бе направил още по-нестабилен, докато я водеше надолу по тясното извито стълбище към апартамента точно под тях. Той се препъна два пъти и изруга непохватността си. Почука на вратата.

Почака, преброи до десет и отново почука. Този път по-силно.

Вратата се отвори много бавно, отначало имаше само тясна пролука, после се разтвори докрай.

— О, Жулиен, това си ти — каза Рут Фридман. Бе наметнала мъжко палто върху дългата до пода нощница, босите ѝ нозе се подаваха отдолу. Косата ѝ бе навита на ролки и покрита с шал.

— Видя ли позива?

— Получих един. Вярно ли е? — прошепна тя.

— Не знам — отвърна баща ѝ. — Цяла нощ по улиците минават автобуси и камиони. Тази вечер Изабел беше в префектурата на полицията и там са събирали имената и адресите на всички евреи, които не са родени във Франция. Мисля, че трябва за известно време да доведеш децата при нас. Имаме скривалище.

— Но… съпругът ми е военнопленник. Правителството във Виши обеща, че ние ще бъдем защитени.

— Не съм сигурна, че можем да вярваме на правителството във Виши, мадам — каза Изабел на жената. — Моля ви. Просто се скрийте засега.

Рут остана за миг на прага, с разширени очи. Жълтата звезда върху палтото ѝ бе ярко напомняне за начина, по който светът се бе променил. Изабел разбра кога жената взе решение. Обърна се на пети и влезе вътре. След по-малко от минута се появи, побутвайки двете си дъщери към вратата.

— Какво да носим?

— Нищо — отвърна Изабел. Поведе семейство Фридман нагоре по стълбите. Когато се озоваха на безопасно място, в апартамента им, баща ѝ ги отведе в тайната стаичка в задната спалня и затвори вратата.

— Ще отида да доведа семейство Визняк — заяви Изабел. — Още не премествай гардероба обратно на мястото му.

— Те живеят на третия етаж, Изабел. Ти никога няма да…

— Заключи вратата след мен. Не отваряй, освен ако не чуеш моя глас.

— Изабел, не…

Тя вече бе изчезнала, тичайки надолу по стълбите, едва докосвайки перилото в бързината. Когато наближи площадката на третия етаж, чу гласове, идващи отдолу.

Те се качваха по стълбите.

Бе закъсняла. Девойката се сви, скрита от асансьора.

На площадката се появиха двама френски полицаи. По-младият почука два пъти на вратата на семейство Визняк, почака секунда или две и я отвори с крак. Отвътре се чу женски стон.

Изабел се прокрадна по-близо, заслуша се.

— …сте мадам Визняк? — попита полицаят. — Съпругът ви е Емил, а децата са Антон и Елен?

Изабел надникна иззад ъгъла.

Мадам Визняк беше красива жена, с млечнобяла кожа и разкошна коса, която Изабел никога не бе виждала толкова разрошена, като в момента. Носеше дантелен копринен пеньоар, навярно струвал цяло състояние, когато е бил купуван. Малкият ѝ син и дъщеря ѝ, които притискаше към себе си, гледаха уплашено, с широко отворени очи.

— Опаковайте си багажа. Вземете само най-необходимото. Ще бъдете преместени — каза по-възрастният полицай, докато прелистваше списъка с имената.

— Но… съпругът ми е в затвор близо до Питивие. Как ще ни намери?

— След войната вие ще се върнете.

— О. — Мадам Визняк се намръщи и прокара ръка през разбърканата си коса.

— Децата ви са френски граждани, родени във Франция — каза полицаят. — Можете да ги оставите тук. Те не са в моя списък.

Изабел не можеше да остане скрита. Тя се изправи и слезе по стълбите до площадката.

— Аз ще ги взема, Лили — заяви, опитвайки се да говори спокойно.

— Не! — извикаха децата в един глас и се вкопчиха в полите на майка си.

Френските полицаи се извърнаха към нея.

— Как се казвате? — попита единият.

Тя застина. Кое име да каже?

— Росиньол — отвърна накрая, въпреки че с фалшивите ѝ документи за самоличност това бе опасен избор. При все това името Жервез щеше да ги накара да се запитат какво прави в тази сграда почти в три сутринта и си пъха носа в работите на съседите си.

Полицаят погледна списъка и махна с ръка.

— Вървете. Тази вечер не сте моя грижа.

Изабел мина покрай тях и пристъпи до Лили Визняк.

— Аз ще взема децата, мадам.

Лили сякаш не разбираше.

— Мислите, че ще тръгна без тях?

— Мадам, моля ви — замоли се Изабел. — Аз ще се погрижа за тяхната безопасност.

— Безопасност? — намръщи се Лили. — Но ние сме в безопасност с френската полиция. Така ни увериха. А една майка не може да изостави децата си. Някой ден ще разберете. — Извърна се към децата. — Опаковайте някои неща.

Френският полицай, застанал до Изабел, докосна леко ръката ѝ.

— Вървете си — рече той, когато тя се обърна. — Изабел видя предупреждение в очите му, но не знаеше дали иска да я изплаши, или предпази. — Сега.

Изабел нямаше избор. Ако останеше, ако започнеха да я разпитват, рано или късно, името ѝ щеше да бъде съобщено в префектурата на полицията — може би дори на германците. Заради дейността ѝ в нелегалната мрежа по прехвърлянето на хора в Испания през маршрута за бягство, както и заради фалшивите документи, които изготвяше баща ѝ, младото момиче не смееше да привлича внимание. Дори и с безобиден въпрос, като например къде отвеждат съседката ѝ.

Мълчаливо, забила поглед в пода (не смееше да се довери на себе си и да ги погледне), тя мина покрай полицаите и се отправи към стълбите.