Славея

Глава 24

Лятото свърши. Златните дни отстъпиха пред сивите небеса и дъжда. Изабел бе толкова съсредоточена върху маршрута за бягство, че почти не забелязваше промяната във времето.

През един мразовит октомврийски следобед, тя слезе от вагона на влака и се смеси в тълпата пътници, с букет есенни цветя в ръка.

Докато вървеше по булеварда, германски автомобили задръстваха платното, надуваха клаксони. Военните крачеха уверено сред тълпата от унили, облечени в сиви раздърпани дрехи парижани. Знамената със свастики плющяха на вятъра. Тя забърза към стъпалата на метрото.

Тунелът гъмжеше от хора, а стените му бяха облепени с плакати с нацистка пропаганда, демонизираща англичаните и евреите и представяща фюрера като отговор на всеки въпрос.

Внезапно се разнесе воят на сирените за въздушно нападение. Токът спря, потапяйки всички в мрак. Тя чу мърморенето на хората, бебешки плач, старческа кашлица. Отдалеч се разнесе тътенът на експлозиите. Навярно бомбардираха Булон Биянкур[74] — отново — и защо не? Заводите „Рено“ произвеждаха камиони за германците.

Когато сирените възвестиха края на въздушната тревога, в първия миг никой не помръдна, докато лампите не светнаха отново.

Изабел бе стигнала почти до влакчето, когато се чу силно изсвирване.

Тя застина. Нацистки войници, придружени от френски колаборационисти, нахлуха в тунела, говореха помежду си, сочеха към хората, дърпаха ги настрани, принуждаваха ги да коленичат.

Една пушка се появи пред нея.

— Документите — излая германецът.

Изабел стисна цветята в едната си ръка и нервно затършува с другата в чантата. В букета бе скрито послание за Анук. Разбира се, претърсването не беше неочаквано. След началото на успехите на съюзниците в Северна Африка германците постоянно спираха хората, изискваха документите им. По улиците, магазините, гарите, църквите. Никой никъде не се чувстваше в безопасност. Тя подаде фалшивата си carte d’identité.

— Имам среща с приятелка на майка ми за обяд.

Един французин застана до германеца и провери внимателно документа ѝ. Поклати глава, германецът го върна на Изабел и каза:

— Минавай.

Изабел се усмихна, кимна в знак на благодарност, забърза към влакчето и влезе във вагона малко преди вратите да се затворят.

Когато слезе на станцията на шестнайсети арондисман, вече се бе успокоила. Влажна мъгла се стелеше по улиците, закривайки сградите, а шлеповете се движеха бавно по Сена. Звуците се усилваха от мъглата, отекваха някак странно. Някъде тупкаше топка (навярно момчета играеха на улицата). Един от шлеповете наду сирената си и шумът се задържа във въздуха.

На улицата тя зави зад ъгъла и влезе в бистрото — едно от малкото осветени. Силен вятър къдреше навеса. Тя мина покрай празните маси и се отправи към външния бар, където поръча café au lait (разбира се, без кафе и мляко).

— Жулиет? Това ти ли си?

Изабел видя Анук и се усмихна.

— Габриел. Колко се радвам да те видя. — Изабел ѝ подаде цветята.

Анук поръча кафе.

— Вчера говорих с чичо Анри — каза тя, докато двете стояха на студа, отпивайки от кафето. — Мъчно му е за теб.

— Да не е болен?

— Не. Не. Тъкмо обратното. Смята да даде прием следващия вторник. Помоли ме да ти донеса поканата.

— Да му занеса ли подарък от твое име?

— Не, но едно писмо ще е мил жест. Ето, написала съм го.

Изабел взе писмото и го пъхна в подплатата на чантата си.

Анук я погледна. Под очите ѝ имаше тъмни кръгове. Нови бръчки се бяха появили на бузите и около веждите ѝ. Този живот в нелегалност започваше да ѝ се отразява.

— Добре ли си, приятелко? — попита Изабел.

Усмивката на Анук бе уморена, но искрена.

— Oui. — За миг замълча. — Миналата вечер видях Гаетан. Той ще присъства на срещата в Кариво.

— Защо ми го казваш?

— Изабел, ти си най-прозрачният човек, когото някога съм срещала. Всяка мисъл и всяко чувство се отразяват в очите ти. Не си ли забелязала колко често си споменавала името му пред мен?

— Наистина ли? А аз мислех, че добре се прикривам.

— Всъщност е мило. Напомня ми защо се борим. Прости неща: момиче и момче и тяхното бъдеще. — Тя целуна Изабел по бузите. Сетне прошепна: — Той също често те споменава.

За късмет на Изабел, през този късен октомврийски ден в Кариво валеше.

В такива дни никой не обръщаше внимание на хората наоколо, дори германците. Тя вдигна качулката и придърпа яката на палтото около гърлото си; въпреки това дъждът обливаше лицето ѝ и се стичаше по врата, докато сваляше велосипеда от влака и го буташе по перона.

В покрайнините на града се качи на седалката. Избра една по-глуха улица и завъртя педалите, заобикаляйки площада. В дъждовен есенен ден като този, навън почти нямаше хора; само жени и деца стояха на опашки за храна, от палтата и шапките им капеше дъждовна вода. Повечето германци стояха вътре.

Когато стигна пред хотел „Белвю“ вече се чувстваше изморена. Слезе от седалката, заключи велосипеда за уличната лампа и влезе вътре.

Звънецът над главата ѝ издрънча, оповестявайки появата ѝ на германските военни, които седяха във фоайето и пиеха следобедното си кафе.

— Мамзел — обади се един от офицерите, протягайки ръка към златистата pain au chocolat[75]. — Измокрили сте се до кости.

— Тези французи, не им стига акълът да не излизат, когато вали дъжд.

Те се засмяха.

Тя продължи да се усмихва, докато минаваше покрай тях. Спря до бюрото на рецепцията и удари звънеца.

От задната стаичка излезе Анри, понесъл табла с кафета. Видя я и кимна.

— Един момент, мадам — рече той и се изниза покрай нея, понесъл таблата към двамата агенти от СС, приличащи на паяци в черните си униформи.

— Добре дошла, мадам Жервез. Радвам се да ви видя отново — усмихна се Анри, когато се върна на рецепцията. — Разбира се, стаята ви е готова. Ако ме последвате…

Тя кимна и тръгна след Анри по тесния коридор, сетне нагоре по стълбите до втория етаж. Там той пъхна ключа в ключалката, завъртя го и отвори вратата, разкривайки малка стая с едно легло, нощно шкафче и лампа. Въведе я вътре, затвори вратата с ритник и я грабна в прегръдките си.

— Изабел — промърмори и я притисна по-здраво. — Толкова се радвам да те видя. — Пусна я и отстъпи назад. — След Роменвил… тревожех се.

Изабел смъкна мократа качулка.

— Oui. — През изминалите два месеца нацистите бяха предприели крути мерки срещу тези, които наричаха саботьори и участници в Съпротивата. Най-после бяха започнали да проумяват ролята, която жените играеха в тази война, и бяха арестували повече от двеста французойки в Роменвил.

Тя разкопча палтото си и го разстла върху единия край на леглото. Бръкна под подплатата, извади един плик и го подаде на Анри.

— Това е за теб — каза тя и му подаде парите от МИ9. Неговият хотел беше една от най-важните обезопасени квартири, използвани от тяхната група. Изабел изпитваше задоволство, че те приютяваха англичани, янки и участници в Съпротивата под самите носове на нацистите. Тази вечер тя щеше да отседне в една от най-малките стаи в хотела.

Издърпа стола иззад надрасканото бюро и седна.

— Срещата за довечера ли е насрочена?

— В единайсет вечерта. В изоставен хамбар във фермата на Ангелер.

— За какво се отнася?

— Не съм осведомен. — Той приседна на ръба на леглото. Изабел разбра по изражението на лицето му, че се кани да каже нещо сериозно и изпъшка.

— Чух, че нацистите отчаяно искат да намерят Славея. Говори се, че се опитват да внедрят свои агенти в маршрута за бягство.

— Знам това, Анри. — Тя повдигна едната си вежда. — Надявам се, че не се готвиш да ми кажеш, че е опасно.

— Ти пътуваш прекалено често, Изабел. Колко прехода си направила?

— Двайсет и четири.

Анри поклати глава.

— Нищо чудно, че толкова отчаяно те търсят. Разбрахме, че е организиран друг маршрут за бягство през Марсилия и Перпинян, който също е успешен. Можеш сериозно да загазиш, Изабел.

Тя остана изненадана колко я трогна загрижеността му и колко приятно бе да чуе собственото си име. Беше хубаво отново да бъде Изабел Росиньол, дори само за кратко, и да поседи с някого, който я познава. Прекарваше толкова голяма част от живота си в криене и бягство, в обезопасени къщи, с непознати.

При все това не виждаше смисъл да говори за това. Маршрутът за бягство беше извънредно ценен и си заслужаваше риска, който поемаха.

— Ти наглеждаш сестра ми, oui?

— Oui.

— Нацистът все още ли е разквартируван там?

Погледът на Анри избягна нейния.

— Какво има?

— Преди време Виан бе уволнена от училището.

— Защо? Учениците я обичат. Тя е отличен учител.

— Слухът е, че се е осмелила да зададе въпрос на офицер от Гестапо.

— Това не ми звучи типично за Виан. Тя няма доходи. От какво живее?

Анри доби смутено изражение.

— Носят се слухове.

— Слухове?

— За нея и нациста.

През цялото лято Виан укриваше сина на Рашел в „Льо Жарден“. Тя не се осмели нито веднъж да излезе с него навън, дори в градината. Без документи не можеше да го представи за някой друг, освен за Ариел дьо Шамплен. Налагаше се да оставя Софи у дома с детето и всяко отиване до града беше мъчително изпитание, опъващо нервите ѝ до скъсване, струващо ѝ се, че продължава цяла вечност. Тя каза на всички, за които можа да се сети — собствениците на магазини, бавачки, селяните — че Рашел е била депортирана с двете си деца.

Това беше всичко, което можа да измисли.

Днес, след един дълъг, изтощителен ден, през който вися на опашка само за да ѝ кажат, че няма нищо останало, Виан напусна отчаяна града. Носеха се слухове за още депортации, арести из цяла Франция. Хиляди френски евреи бяха изпратени в концентрационни лагери.

Когато се прибра у дома, тя закачи мократа пелерина на закачалката до входната врата. Не се надяваше, че ще изсъхне до утре, но поне нямаше да капе по целия под. Събу калните гумени ботуши до прага и пристъпи в коридора. Както обикновено, Софи стоеше до вратата и я чакаше.

— Добре съм — каза Виан.

Софи кимна сериозно.

— Ние също.

— Ще изкъпеш ли Ари, докато аз приготвя вечерята?

Софи гушна Ари в прегръдките си и излезе от стаята.

Виан свали шала от главата си и го закачи. После сложи кошницата в умивалника, за да изсъхне и отиде в килера, където взе парче наденица, няколко малки омекнали картофа и глава лук.

Върна се в кухнята, запали печката и загря черния чугунен тиган. Добави малко от скъпоценното олио и сложи наденицата да се изпържи.

Виан се взираше в местото, докато го разделяше на малки късчета с дървената лъжица, наблюдавайки как променя цвета си от розово, сиво до златистокафяво. След това добави нарязаните на кубчета картофи, накълцан на ситно лук и чесън. Скилидките чесън зацвърчаха, добиха кафеникав цвят и изпълниха въздуха с апетитно ухание.

— Мирише на много вкусно.

— Хер капитан — промълви тя тихо. — Не чух мотоциклета ви.

— Мамзел Софи ми отвори.

Тя намали пламъка на печката, захлупи тигана и се извърна с лице към него. По взаимно негласно споразумение двамата се преструваха, че нощта в овощната градина никога не се е случвала. Никога не я споменаваха, ала тя винаги сякаш витаеше помежду им.

През онази нощ нещата незабележимо се бяха променили. Сега Бек вечеряше с тях през повечето дни; най-вече храна, която той носеше вкъщи — никога в големи количества, само резен шунка или пакет брашно, или няколко наденици. Говореше открито за съпругата и децата си, а тя за Антоан. Всичките им думи бяха предназначени да укрепят стената, която вече бе пробита. Той постоянно предлагаше — много любезно — да изпрати колетите на Виан до Антоан, в които тя слагаше малкото неща, които можеше да отдели: чифт зимни ръкавици, които бяха прекалено големи, цигарите, които Бек бе оставил, скъпоценно бурканче с конфитюр.

Виан се стараеше никога да не остава насаме с капитана. Това беше най-голямата промяна. Вече не излизаше след вечеря в задния двор, нито оставаше във всекидневната, след като Софи си легнеше. Не се доверяваше на себе си да бъде сама с него.

— Донесох ви подарък — каза той.

Подаде ѝ няколко документа. Акт за раждане на бебе, родено през юни 1939, с баща Етиен и майка Айми Мориак. Момчето беше наречено Даниел Антоан Мориак.

Виан погледна към Бек. Тя ли му бе казала, че двамата с Антоан искаха да нарекат сина си Даниел? Сигурно му е споделила, въпреки че не си го спомняше.

— Сега е опасно да се приютяват еврейски деца. Или поне много скоро ще стане.

— Сигурно сте рискували много заради него. Заради нас — рече тя.

— За вас — уточни той тихо. — И това са фалшиви документи, мадам. Не го забравяйте. За да подкрепят версията ви, че сте го осиновили от роднини.

— Никога няма да им кажа, че вие сте ми ги осигурили.

— Не се тревожа за себе си, мадам. Ари трябва незабавно да се превърне в Даниел. Изцяло. И трябва да сте изключително внимателна. Гестапо и СС са… зверове. Победите на съюзниците в Африка са тежък удар за нас. А това окончателно решение за евреите… това е злодейство, което е невъзможно да се проумее. Аз… — Той млъкна и се взря в нея. — Искам да ви защитя.

— И го правите — отвърна тя и срещна погледа му.

Той понечи да пристъпи към нея и тя към него, макар да знаеше, че беше грешка.

Софи нахлу в кухнята.

— Ари е гладен, маман. Не спира да хленчи.

Бек застина. После се пресегна покрай нея — закачи леко ръката ѝ със своята — и взе вилицата от плота. Отдели една хапка наденица, хрупкаво кубче картоф и малко карамелизиран лук.

Докато дъвчеше, не откъсваше очи от нея. Беше толкова близо, че тя усещаше дъха му върху бузата си.

— Вие сте невероятна готвачка, мадам.

— Merci — отвърна тя сковано.

Той отстъпи назад.

— Съжалявам, че не мога да остана за вечеря, мадам. Трябва да изляза.

Виан откъсна поглед от него и се усмихна на Софи.

— Подреди масата за трима — каза тя.

По-късно, докато вечерята къкреше на печката, Виан повика децата на леглото.

— Софи, Ари, седнете тук. Трябва да поговоря с вас.

— Какво има, маман? — разтревожи се Софи.

— Германците депортират и евреите, родени във Франция. — Тя замълча. — Децата също.

Софи пое рязко въздух и погледна тригодишния Ари, който скачаше щастливо върху леглото. Той беше твърде малък, за да научи новата си самоличност. Тя можеше до втръсване да му повтаря, че от сега нататък името му е Даниел Мориак, но той нямаше да разбере защо. Ако вярваше, че майка му ще се върне и я очакваше, рано или късно, щеше да направи грешка, която щеше да доведе до депортирането му, а можеше и да причини смъртта на всички тях. Виан не можеше да рискува. Трябваше да разбие сърцето му, за да ги защити.

Прости ми, Рашел.

Двете със Софи се спогледаха мъчително. Знаеха какво трябва да се направи, но как можеше една майка да причини това на детето на друга жена?

— Ари — подхвана Виан тихо и обгърна лицето му с длани. — Твоята маман е с ангелите на небето. Тя няма да се върне.

Той спря да подскача.

— Какво?

— Тя си замина завинаги — каза Виан отново, усещайки как в очите ѝ напират сълзи и се стичат по страните ѝ. Трябваше да го повтори отново и отново, докато той повярва. — Сега аз съм твоята маман. И ти ще се казваш Даниел.

Детето се намръщи, дъвчейки шумно вътрешната страна на устничката си, разперило пръсти, сякаш броеше.

— Ти каза, че тя ще се върне.

Виан се ненавиждаше, че трябва да изрече следващите думи.

— Няма да се върне. Тя замина. Като болното зайче, което умря миналия месец, помниш ли? — Бяха го погребали в двора с голяма церемония.

— Заминала е като зайчето? — Кафявите му очи се наляха със сълзи и се търкулнаха по бузките му. Устничката му затрепери. Виан го гушна в прегръдките си и погали гръбчето му. Но не можеше да го дари с пълна утеха, нито да го пусне. Най-после, тя се отдръпна леко, за да го погледне. — Разбираш ли… Даниел?

— Ти ще бъдеш мой брат — намеси се Софи с треперещ глас. — Наистина.

Виан имаше чувството, че сърцето ѝ се пръска на хиляди късчета, ала нямаше друг начин да спаси сина на Рашел. Помоли се той да е достатъчно малък, за да забрави, че някога е бил Ари, макар че тъгата от тази молитва съкруши душата ѝ.

— Кажи го — пророни тя безстрастно. — Кажи ми името си.

— Даниел — отвърна той, очевидно объркан, опитващ се да ѝ угоди.

Докато вечеряха наденица с картофи и по-късно, когато миеха чиниите и се приготвяха да си легнат, Виан го караше отново и отново да повтаря името си. Молеше се тази лъжа да е достатъчна да го спаси, документите му да издържат проверката. Никога повече тя нямаше да го нарече Ари или да мисли за него като за Ари. Утре щеше да го подстриже колкото може по-късо. После ще отиде в града и ще разкаже на всички (онази клюкарка Елен Рюел щеше да бъде първа) за детето, което е осиновила от починалата си братовчедка в Ница.

Дано Господ им помогне и да опази всички тях.