Славея

Глава 34

Изабел се опита да пропълзи по-надалеч от… какво?

Дали я бяха ритали, или горили? Или заключили в хладилник? Не можеше да си спомни. Тя влачеше изтръпналите си от болка, окървавени крака по пода, всеки изминат сантиметър бе придружен от мъчителна агония. Всичко я болеше. Главата, бузата, челюстта, китките и глезените.

Някой я сграбчи за косата, дръпна главата ѝ назад. Груби, мръсни пръсти насилиха устата ѝ да се отвори; върху отворените ѝ устни плисна коняк, задави я. Тя го изплю.

Пуснаха косата ѝ. Ледена вода потече по лицето ѝ.

Тя отвори бавно очи.

Един мъж стоеше пред нея и пушеше цигара. От миризмата ѝ прилоша.

Колко дълго беше тук?

Мисли, Изабел.

Бяха я преместили в тази усойна, задушаваща килия. Две сутрини поред бе видяла изгрева на слънцето, нали?

Две или само една?

Дали беше осигурила достатъчно време на другарите от нелегалната група да се скрият? Не можеше да мисли.

Мъжът говореше, задаваше ѝ въпроси. Устата му се отваряше, затваряше, издухваше дим.

Тя потръпна инстинктивно, сви се на топка. Мъжът зад нея я изрита в гърба силно и тя застина.

И така. Двама мъже. Един пред нея и един отзад. Обърни внимание на този, който говори.

Какво казваше?

— Седни.

Тя искаше да се възпротиви, но нямаше сили. Изкатери се на стола. Кожата на китките ѝ бе разкъсана и окървавена, течеше гной. Опита се да прикрие с ръце голотата си, но знаеше, че е безполезно. Той щеше да разтвори краката ѝ, за да завърже глезените ѝ за краката на стола.

Когато седна, нещо меко удари лицето ѝ и падна в скута ѝ. Тя бавно сведе поглед.

Рокля. Не беше нейната.

Жената я притисна към голите си гърди и вдигна глава.

— Облечи я — нареди мъжът.

Ръцете ѝ трепереха, когато се изправи и нахлузи непохватно смачканата, безформена синя ленена рокля, която ѝ беше поне с три размера по-голяма.

— Славея? — каза мъжът и всмукна дълбоко от цигарата. Огънчето ѝ припламна в червено-оранжево и Изабел инстинктивно се сви в стола.

Шмид. Това беше името му.

— Не знам нищо за птиците — промълви тя.

— Ти си Жулиет Жервез — заяви той.

— Казах ви го стотици пъти.

— И не знаеш нищо за Славея.

— Точно това ви казах.

Той кимна рязко и Изабел тутакси чу стъпки, после вратата зад нея се отвори.

Тя си помисли: Не боли, това е само моето тяло. Те не могат да докоснат душата ми. Това се бе превърнало в нейна мантра.

— Приключихме с теб.

Усмивката му накара кожата ѝ да настръхне.

— Доведете го.

Един мъж, окован във вериги, влезе, препъвайки се в стаята.

Папа.

Тя видя ужаса в очите му и си представи как изглежда: сцепена устна, насинено око, разкъсана буза… следи от изгаряния с цигара по ръцете, сплъстена от кръв коса. Трябваше да остане неподвижна, да не помръдва, но не можеше. Закуцука напред, стиснала зъби от болка.

По лицето му нямаше синини, устата му не беше сцепена, не държеше от болка ръката си близо до тялото.

Те не го бяха изтезавали, което означаваше, че не са го разпитвали.

— Аз съм Славея — каза баща ѝ на мъжа, който я измъчваше. — Това ли искахте да чуете?

Тя поклати глава, изрече „не“ с толкова тих глас, че никой не чу.

— Аз съм Славея — пророни, изправена на изгорените си и окървавени крака. Обърна се към германеца, който я бе изтезавал.

Шмид се засмя.

— Ти, едно момиче? Прочутият Славей?

Баща ѝ каза нещо на английски на германеца, който очевидно не го разбра.

Изабел разбра: те можеха да говорят на английски.

Изабел беше достатъчно близо, за да докосне баща си. Ала не го стори.

— Не го прави — помоли се тя.

— Вече е направено — отвърна той. Устните му се разтеглиха в бавна усмивка и когато Изабел я видя, гърдите ѝ се стегнаха от болка. Спомените нахлуха на вълни, плискаха се във вълнолома, който бе издигнала през самотните си години. Как я взема в прегръдките си, върти я във въздуха; вдига я, когато е паднала на земята, изтръсква прахта, нашепвайки: Не толкова високо, моя малка лудетино, ще събудиш маман…

Тя си пое накъсано дъх и изтри очи. Той се опитваше да компенсира годините на пренебрежение, молейки за прошката ѝ и едновременно търсейки изкупление, жертвайки се заради нея. Това беше отглас от някогашния мъж — поета, в когото се бе влюбила нейната маман. Онзи мъж, този отпреди войната, може би щеше намери друг начин, може би щеше да открие идеалните думи, с които да излекува прекършеното им минало. Но папа вече не беше онзи мъж. Той бе изгубил прекалено много и заради тази загуба бе пропилял още повече. Това беше единственият начин, по който можеше да ѝ каже, че я е обичал.

— Не по този начин — прошепна тя.

— Няма друг. Прости ми — промълви той тихо.

Гестаповецът пристъпи между тях. Сграбчи баща ѝ за ръката и го повлече към вратата.

Изабел закуцука след тях.

— Аз съм Славея! — изкрещя тя.

Вратата се затръшна в лицето ѝ. Тя се дотътри до прозореца на килията, вкопчи се в грубите ръждясали пръти на решетката.

— Аз съм Славея! — извика отново.

Отвън, под жълтото утринно слънце, извлякоха баща ѝ на площада, където взводът за разстрел бе строен, с вдигнати пушки.

Баща ѝ политна напред и олюлявайки се, запристъпя през калдъръмения площад, покрай фонтана. Утринното слънце обливаше всичко в красиво златисто сияние.

— Трябваше да имаме време — прошепна тя, усещайки как сълзите бликват от очите ѝ. Колко често си бе представяла ново начало за нея и папа, за всички тях. Щяха да се съберат след войната, Изабел, Виан и папа, щяха да се научат да се смеят, да разговарят, отново да бъдат семейство.

Сега това никога нямаше да се случи; тя никога нямаше да опознае баща си, никога нямаше да почувства топлината на ръката му върху нейната, никога нямаше да заспи на дивана до него, никога нямаше да каже това, което трябваше да бъде изречено помежду им. Онези думи бяха изгубени, превърнати в призраци, които ще изчезнат неизказани. Те никога нямаше да бъдат семейството, което маман бе обещала.

— Папа — промълви тя. Думата внезапно ѝ се стори огромна, една непостижима мечта.

Той се обърна с лице към наказателния взвод. Тя го видя как се изправи и изпъна рамене. Отметна белите кичури коса от сухите си очи. През площада погледите им се преплетоха. Изабел се вкопчи по-силно в прътите, търсейки опора.

— Обичам те — промълвиха безмълвно устните му.

Прокънтяха изстрели.

Цялото тяло на Виан я болеше.

Тя лежеше в леглото, заобиколена от двете страни от спящите деца, опитвайки се да не си припомня всяка мъчителна подробност от снощното изнасилване.

С бавни стъпки отиде до помпата и се изми със студена вода, потръпвайки всеки път когато докосеше някое насинено място.

Нахлузи това, което се обличаше лесно — смачкана ленена рокля с копчета отпред, с прилягащ по тялото корсаж и клоширана пола.

През цялата нощ бе лежала будна в леглото, притиснала децата до себе си, като ту плачеше заради това, което ѝ бе сторил — което ѝ бе отнел — ту се изпълваше с гняв, задето не бе могла да го спре.

Искаше да го убие.

Искаше да убие себе си.

Какво щеше да си помисли сега Антоан за нея?

Наистина, една огромна част от нея искаше да се свие на топка в някой тъмен ъгъл и никога повече да не покаже лицето си.

Но дори това — срамът — беше лукс в тези дни. Как можеше да се тревожи за себе си, когато Изабел бе в затвора, а баща им смяташе да се опита да я спаси?

— Софи — каза тя, когато изядоха закуската от суха препечена филийка и твърдо сварено яйце. — Днес имам да свърша малко работа. Ти ще останеш у дома с Даниел. Заключи вратата.

— Фон Рихтер…

— Той замина и ще се върне утре. — Тя усети как лицето ѝ се сгорещява. Това бе нещо, което не би трябвало да ѝ е известно. — Той ми го каза миналата… нощ. — Гласът ѝ се пречупи при последната дума.

Софи се изправи.

— Маман?

Виан избърса сълзите си.

— Добре съм. Но трябва да вървя. Бъди послушна. — Целуна двете деца за довиждане и хукна навън, преди да започне да измисля причини, за да остане.

Като например Софи и Даниел.

И Фон Рихтер. Той бе казал, че тази нощ няма да се върне, но кой знае? Винаги можеше да нареди да я следят. Но ако се притесняваше прекалено много за всички „ако“, никога нямаше да свърши нищо. Когато започна да укрива еврейски деца, тя се бе научила да продължава, въпреки страха.

Трябваше да помогне на Изабел…

(Повече не се връщай.)

(Ако се върнеш, аз лично ще те издам.)

…и на папа, ако можеше.

Качи се във влака и седна на дървената скамейка във вагона трета класа. Неколцина от другите пътници — повечето жени — седяха със сведени глави и сключени в скута ръце. Висок хауптщурмфюрер стоеше на пост до вратата, с извадено оръжие. Отряд от милиционери с присвити очи — безмилостната полиция на Виши — се бе разположил в другия край на вагона.

Виан не погледна никоя от жените около себе си. Една от тях вонеше на чесън и лук. На Виан леко ѝ прилоша от тази миризма в горещия спарен вагон. За щастие, не пътуваше надалеч и малко след десет часа сутринта тя слезе на малка гара в покрайнините на Жиро.

Сега какво?

Слънцето се бе изкачило високо на небето, припичайки безмилостно. Малкият град бе замрял от жегата. Виан стискаше здраво ръчната чанта, усещайки как потта се стича надолу по гърба ѝ, капе от слепоочията ѝ. Повечето от светложълтите сгради бяха разрушени от бомбардировките; навсякъде се виждаха купчини отломки. Синият кръст на Лотарингия бе изрисуван върху една от каменните стени на изоставеното училище.

Тя срещна малко хора по извитите калдъръмени улички. От време на време момиче на велосипед или момче, бутащо ръчна количка, изтрополяваха покрай нея, но през по-голямата част от времето наоколо цареше тишина и лъхаше на запуснатост.

Тогава се чу женски вик.

Виан зави иззад последния ъгъл и видя градския площад. Труп на мъж бе завързан във фонтана в средата на площада. Водата, плискаща се около глезените му, бе почервеняла от кръвта. Главата му бе пристегната назад с войнишки колан и изглеждаше, сякаш бе полегнал, с леко отпусната уста и отворени, невиждащи очи. Гърдите му бяха на решето от куршумите, пуловерът му висеше разкъсан на парцали; гърдите и панталонът тъмнееха, прогизнали от кръвта.

Баща ѝ.

Изабел бе прекарала предишната нощ, свита във влажния, тъмен ъгъл на килията. Отново и отново преживяваше ужаса от смъртта на баща си.

Скоро щяха да я убият. Не се съмняваше в това.

Докато часовете се нижеха — отмервани от вдишванията, издишванията и ударите на сърцето — тя мислено съчиняваше писма за сбогом до баща си, Гаетан и Виан. Навързваше спомените в изречения, които запомняше, или поне се опитваше, но всички завършваха със „съжалявам“. Когато войниците дойдоха да я отведат, дрънкайки със старите ключове, а проядените от червеите врати изскърцаха върху неравния под, тя искаше да изкрещи, да протестира, да извика НЕ, но не ѝ бе останал глас.

Изправиха я на крака. Една жена с телосложението на брониран танк ѝ тикна обувки и чорапи и каза нещо на немски. Очевидно не говореше френски.

Подаде ѝ документите за самоличност на Жулиет. Бяха изцапани и смачкани.

Обувките ѝ бяха твърде малки и я убиваха на пръстите, но Изабел беше благодарна за тях. Жената я извлече от килията и я задърпа нагоре по неравните каменни стъпала, навън от сградата, към заслепяващата слънчева светлина на площада. Неколцина войници стояха до отсрещните сгради с пушки на гърбовете, заети със задълженията си. Тя видя тялото на баща си, разкъсано от куршумите и завързано във фонтана, и изкрещя.

Всички на площада вдигнаха глави. Войниците ѝ се присмяха, сочейки я с пръсти.

— Тихо — изсъска германското женище.

Изабел отвори уста да отвърне, когато съзря Виан да върви към нея.

Сестра ѝ пристъпваше тромаво напред, сякаш не можеше да контролира тялото си. Беше облечена с дрипава рокля, която Изабел помнеше, че някога бе красива. Червено-златистата ѝ коса беше увиснала и изгубила блясък, затъкната зад ушите. Лицето ѝ бе слабо и изпито, крехко като фина порцеланова чашка за кафе.

— Дойдох да ти помогна — пророни Виан тихо.

Изабел едва се сдържа да не избухне в сълзи. Повече от всичко на света копнееше да изтича при голямата си сестра, да падне на колене и да я моли за прошка, а сетне да я прегърне от благодарност. Да каже „съжалявам“ и „обичам те“, и всички неизречени помежду им думи. Ала не можеше да го стори. Трябваше да защити Виан.

— Както и той — рече тя и наклони глава към баща си, — върви си. Моля те. Забрави ме.

Германката дръпна Изабел напред. Тя се запрепъва, краката ѝ крещяха от болка, но не си позволи да се обърне. Мислеше, че я водят към взвода за разстрел, но тя продължи покрай отпуснатото тяло на баща ѝ, през площада, към улицата, където чакаше камион.

Жената натика Изабел в каросерията на камиона. Тя пролази в ъгъла и се сви там, сама. Платнището се спусна и се възцари мрак. Щом двигателят заръмжа и камионът потегли, Изабел отпусна брадичка между костеливите си колене и затвори очи.

Когато се събуди, камионът бе спрял. Някъде изсвири свирка.

Брезентовото платнище се отметна настрани и в каросерията нахлу сноп светлина, толкова ярка, че Изабел не можа да види нищо, освен сянката на мъжа, идващ към нея.

— Schnell, schnell[88]! — изкрещя германецът.

Издърпаха я от камиона и я хвърлиха върху калдъръмената улица като торба с боклук. На перона имаше четири празни товарни вагона за превозване на животни. Първите три бяха залостени. Четвъртият беше отворен — и наблъскан с жени и деца. Шумът беше оглушителен — крясъци, плач, кучешки лай, викове на войници, свирене на свирки, пухтенето на локомотива на чакащия влак.

Нацистът набута Изабел в тълпата, блъскаше я всеки път щом тя спреше, докато не стигнаха до последния вагон.

Там я вдигна и я запрати вътре; тя политна сред множеството, едва не падна. Само другите тела я задържаха на крака. Продължаваха да прииждат още жени, препъваха се напред, плачеха, стиснали ръцете на децата си, опитвайки се да намерят малко местенце между телата, където да се сместят.

Железни пръти препречваха прозорците. В ъгъла Изабел видя един варел.

Тяхната тоалетна.

Върху купчина от бали сено в другия ъгъл бяха струпани куфари.

Куцукайки, на всяка крачка пронизвана от остра болка в краката, Изабел си проправяше път през множеството от стенещи, ридаещи жени, покрай пищящите им деца, към дъното на вагона. В ъгъла видя една жена, застанала сама, скръстила предизвикателно ръце пред гърдите. Разрошената ѝ сива коса бе покрита с черен шал.

Насиненото лице на мадам Бабино се разтегли в широка усмивка, разкривайки зъбите ѝ, покафенели от тютюна. Изабел изпита толкова огромно облекчение, като видя приятелката си, че едва не се разплака.

— Мадам Бабино — прошепна Изабел, прегръщайки здраво по-възрастната жена.

— Мисля, че е време да ме наричаш Мишлин — отвърна приятелката ѝ. Беше облечена в мъжки панталон, който беше твърде дълъг за нея, и карирана бархетна риза. Докосна израненото, насинено, оплескано с кръв лице на Изабел. — Какво са ти сторили?

— Най-лошото, на което са способни — отвърна Изабел, опитвайки да овладее треперенето в гласа си.

— Не мисля. — Мишлин изчака думите да достигнат до съзнанието на Изабел, сетне кимна към кофата до обутите ѝ в ботуши крака. Беше пълна със сива вода, която се плискаше над ръбовете върху дървения под, дрънчащ под толкова много движещи се тела. До нея сцепен дървен черпак се бе прекатурил настрани. — Пий. Докато все още има — рече тя.

Изабел напълни черпака със застоялата вода. Вкусът ѝ я задави и тя се насили да я преглътне. Изправи се и подаде черпака на Мишлин, която го пресуши и изтри мокрите си устни с опакото на ръката.

— Нищо добро не ни очаква — каза Мишлин.

— Съжалявам, че те забърках в това — отвърна Изабел.

— В нищо не си ме забъркала, Жулиет — възрази Мишлин. — Аз исках да бъда част от това.

Свирката отново изсвири и вратите на вагона се затръшнаха, оставяйки ги в непрогледен мрак. Резетата издрънчаха, заключвайки ги от външния свят. Влакът се люшна напред. Хората изпопадаха един върху друг, върху пода. Бебетата запищяха, децата захленчиха. Някой пикаеше във варела и миризмата надделя над вонята на пот и страх.

Мишлин прегърна Изабел, двете жени се покатериха върху балите сено и седнаха една до друга.

— Аз съм Изабел Росиньол — промълви тя тихо и тъмнината погълна името ѝ. Ако съдбата ѝ бе отредила да умре в този влак, искаше някой да знае коя е била.

Мишлин въздъхна.

— Ти си дъщерята на Жулиен и Мадлен.

— От самото начало ли знаеше?

— Oui. Имаш очите на майка си и темперамента на баща си.

— Той беше екзекутиран — промълви Изабел. — Призна, че е Славея.

Мадлен улови ръката ѝ.

— Разбира се, че го е направил. Някой ден, когато станеш майка, ще разбереш. Някога смятах, че родителите ти не си подхождат — тихият интелектуалец Жулиен и твоята бликаща от енергия, силна духом майка. Мислех, че двамата нямат нищо общо, но в любовта често става така. Беше заради войната, нали разбираш; тя го пречупи като кибритена клечка. Непоправимо. Майка ти се опита да го спаси. С всички сили.

— Когато тя умря…

— Oui. Вместо да се съвземе, той се пропи и стана по-зле, но мъжът, в който се превърна, нямаше нищо общо с някогашния Жулиен — продължи Мишлин. — Някои истории нямат щастлив край. Дори любовните. Може би особено любовните.

Часовете бавно се нижеха. Влакът често спираше, за да се качат още жени и деца или за да избягнат бомбардировките. Жените се редуваха да седят на пода и да стоят прави, помагаха си една на друга, доколкото можеха. Водата свърши, а варелът с урината се препълни, разплисквайки я наоколо. Когато влакът намаляваше ход, Изабел се притискаше до стените на вагона и се взираше през пролуките, опитвайки се да види къде се намират, но виждаше единствено много войници, с кучета и камшици… и още жени, подкарани като добитък към товарните вагони. Жените пишеха имената си върху късчета хартия или парчета плат и ги пъхаха в цепнатините на вагона, надявайки се на чудо, че по някакъв начин ще бъдат запомнени.

На втория ден всички бяха изтощени и гладни и толкова жадни, че мълчаха, за да пестят слюнката си. Горещината и вонята във вагона бяха нетърпими.

Страхувай се.

Не беше ли ѝ казал това Гаетан? Беше ѝ предал заръката на Виан, изречена през онази нощ в хамбара.

Тогава Изабел не бе разбрала напълно посланието ѝ. Сега вече разбираше. Беше се смятала за недосегаема.

Но какво би променила?

— Нищо — прошепна тя в тъмнината.

Отново щеше да направи същото.

И това не беше краят. Не биваше да го забравя. Всеки ден, през който беше жива, имаше надежда за спасение. Не биваше да се отказва. Никога нямаше да се откаже.

Влакът спря. Изабел седна, със замътен поглед. Цялото тяло я болеше от побоя при разпита. Чу груби гласове, кучешки лай. Изсвири свирка.

— Събуди се, Мишлин. — Изабел нежно разтърси жената до нея.

Мишлин се сепна и се изправи.

Седемдесетината други хора във вагона — жени и деца — бавно се отърсиха от унеса на пътуването. Седналите се изправиха. Жените инстинктивно се събраха една до друга.

Изабел потръпна от болка, когато стъпи върху разранените си крака, обути в прекалено тесни обувки. Държеше студената ръка на Мишлин.

Големите врати на вагона се отвориха с глух тътен. Слънцето нахлу вътре, заслепи ги. Изабел видя офицери от СС, облечени в черно, стиснали каишките на озъбените си лаещи кучета. Крещяха заповеди на жените и децата, неразбираеми думи, чието значение бе очевидно. Слизайте долу, движете се, стройте се в редици.

Жените си помагаха една на друга, за да слязат. Стиснала ръката на Мишлин, Изабел стъпи на перона.

Палката се стовари толкова силно върху главата ѝ, че тя политна настрани и се свлече на колене.

— Стани — каза ѝ една жена. — Трябва да станеш.

Изабел се остави да ѝ помогнат да се изправи на крака. Замаяна, се облегна на жената. Мишлин застана от другата ѝ страна и я прегърна през кръста, за да я крепи.

Вляво от Изабел камшикът се изви във въздуха, изсвистя и се стовари върху лицето на една жена. Тя изкрещя и притисна с длан разцепената кожа на бузата си. Кръвта се стичаше между пръстите ѝ, но тя продължи да се движи.

Жените оформиха нестройни редици и преминаха по неравния участък през отворените порти, от двете страни на които се простираше ограда от бодлива тел, а над тях се извисяваше караулка.

Зад портите Изабел видя стотици — хиляди — жени, които приличаха на призраци, движещи се през сюрреалистичен пейзаж от сивота, с измършавели съсухрени тела, с хлътнали очи и мъртвешки изражения върху посивелите лица, с остригани коси. Бяха облечени в торбести, мръсни раирани дрехи; някои бяха боси. Само жени и деца. Никакви мъже.

Отвъд портите, под караулката, тя видя бараките, подредени в редици.

Труп на жена лежеше в калта пред тях. Изабел прекрачи мъртвата жена, прекалено вцепенена, за да мисли за нещо друго, освен: продължавай да вървиш. Последната жена, която спря, бе ударена толкова жестоко, че повече не стана.

Войниците издърпаха куфарите от ръцете им, откъснаха колиетата от шиите им, изскубнаха обиците и пръстените им. Когато взеха всичките им ценности, ги отведоха в едно помещение, където застанаха натъпкани една до друга, потейки се от горещината, замаяни от жажда. Една жена сграбчи ръката на Изабел и я издърпа настрани. Преди да се опомни, я съблякоха гола — всички бяха съблечени. Груби ръце драскаха кожата ѝ с мръсни нокти. Обръснаха я навсякъде — под мишниците, главата и срамните части — с такава злост, че я оставиха кървяща.

— Schnell!

Изабел застана до останалите избръснати, голи жени. Краката я боляха, ушите ѝ още пищяха от ударите. И тогава отново ги подбраха, като стадо, към друга сграда.

Тя внезапно си спомни историите, които бе чувала в МИ9 и по Би Би Си, новите ужасяващи разкази за евреи, умъртвявани с газ в концентрационните лагери.

Прониза я лек пристъп на паника, докато се тътреше със стадото към огромната зала, пълна с душове.

Изабел застана под един от душовете, гола и трепереща. Над шума от виковете на пазачите, затворниците и лая на кучетата тя чу дрънкането на износената вентилационна система. Нещо идваше, шумолеше по тръбите.

Това е.

Вратите на сградата се затвориха с трясък.

Леденостудена вода плисна от душовете, разтърси Изабел, смрази я до кости. Всичко свърши много бързо и отново ги подбраха. Тръпнеща, опитваща се напразно да прикрие голотата с треперещите си ръце, тя се движеше в тълпата, препъвайки се напред ведно с другите жени. Една по една бяха обезвъшлени. След това дадоха на Изабел безформена раирана дреха, чифт мръсни мъжки долни гащи и две леви обувки, без връзки.

Притиснала новите притежания към влажните си студени гърди, тя бе набутана в подобно на хамбар помещение, с дървени легла на два етажа. Седна върху едно от леглата и се отпусна за миг до останалите девет жени. Сетне с бавни движения се облече, легна и се втренчи в сивото дъно на леглото над главата ѝ.

— Мишлин? — прошепна.

— Тук съм, Изабел — отвърна приятелката ѝ от горното легло.

Изабел беше прекалено уморена, за да каже нещо повече. Чу отвън плющенето на кожени колани, свистенето на камшици и писъците на жените, които се движеха твърде бавно.

— Добре дошла в „Равенсбрюк“ — обади се жената до нея.

Изабел усети костеливото ѝ бедро до крака си.

Тя затвори очи, опитвайки се да блокира звуците, миризмата, страха, болката.

Остани жива, помисли си.

Остани. Жива.