Славея

Глава 2

Август 1939

Франция

Виан Мориак излезе от хладната, измазана с хоросан кухня и пристъпи в предния двор. В тази красива лятна утрин в долината на Лоара всичко цъфтеше. Белите чаршафи плющяха на вятъра, а избуялите рози грееха край старата каменна ограда, която скриваше дома ѝ от пътя. Две трудолюбиви пчели жужаха сред цветовете; тя чу в далечината монотонното потракване на влака и после нежния смях на малката си дъщеря.

Софи.

Виан се усмихна. Осемгодишното ѝ момиченце навярно тичаше из къщата, а баща ѝ се суетеше около нея, докато се приготвяха за съботния пикник.

— Дъщеря ти е истински тиранин — обяви Антоан, появявайки се на прага.

Той се приближи към нея, намазаната му с брилянтин черна коса блестеше на слънцето. Тази сутрин се бе занимавал с мебелите — изстърга с шкурка един стол, който стана гладък като сатен — и тънък слой дървесен прах бе посипал лицето и раменете му. Беше едър мъж, висок, с широки рамене, грубо лице и тъмна набола брада, която се налагаше постоянно да бръсне.

Антоан плъзна ръка около кръста ѝ и я притегли към себе си.

— Обичам те, Ви.

— Аз също те обичам.

Това беше най-безспорната истина в нейния свят. Тя обичаше всичко в този мъж, усмивката му, начина, по който мърмореше насън, смеха му, след като кихне, и оперните арии, които пееше под душа.

Беше се влюбила в него преди петнайсет години, в двора на училището, преди дори да знае какво е любов. За нея той беше първият във всичко — първата целувка, първата любов, първият любовник. Преди да го срещне, тя беше мършаво, непохватно и притеснително момиче, заекващо, когато се изплаши, което ставаше доста често.

Едно момиче без майка.

Сега трябва да бъдеш зряла, бе казал баща ѝ, когато за пръв път пристъпиха прага на тази къща. Тя беше на четиринайсет години, с подути от плач очи, смазана от непоносима мъка. Само в един миг къщата от лятна семейна вила се бе превърнала в затвор. Маман беше мъртва по-малко от две седмици, когато папа се отказа да бъде баща. Откакто пристигнаха тук, той нито веднъж не улови ръката ѝ, не сложи своята върху рамото ѝ, нито ѝ предложи кърпичка, за да попие сълзите ѝ.

Н-но аз съм само едно момиче, промълви тя.

Вече не си.

Виан погледна малката си сестра, Изабел, която, на четири години, още смучеше палеца си и не разбираше какво става. Изабел не спираше да пита кога маман ще се прибере у дома.

Когато вратата се отвори, на прага се появи висока слаба жена, с гърбав нос като канелка и малки, тъмни очи като стафиди.

Това ли са момичетата?, попита жената.

Папа кимна.

Те няма да са проблем.

Всичко се случи толкова бързо. Виан дори не разбра. Папа захвърли дъщерите си като мръсно бельо, оставяйки ги с някаква непозната. Разликата в годините на момичетата бе толкова голяма, че сякаш бяха от различни семейства. Виан искаше да утеши Изабел — наистина го искаше — но болката ѝ бе толкова непоносима, че бе невъзможно да мисли за някой друг, особено за едно своеволно, капризно и шумно дете като Изабел. Виан все още си спомняше онези първи дни тук: как Изабел пищеше, а мадам я шляпаше по дупето. Виан умоляваше сестра си, повтаряйки отново и отново: Mon Dieu[2], Изабел, престани да пищиш. Просто изпълнявай нарежданията ù, но дори и на четири, Изабел никого не слушаше.

Виан бе съсипана от всичко това — скръбта по мъртвата ѝ майка, болката от изоставянето от баща ѝ, внезапната промяна в живота им и досадните хленчения на Изабел, жадна за вниманието ѝ.

Антоан бе този, който спаси Виан. През онова първо лято след смъртта на маман двамата бяха станали неразделни. Той беше нейното бягство. На шестнайсет тя беше бременна; на седемнайсет вече беше омъжена и господарка на „Льо Жарден“. Два месеца по-късно пометна и за известно време не беше на себе си. Няма друг начин да се опише това. Тя се обви в скръбта си като в пашкул, неспособна да се грижи за никого и нищо — и със сигурност не и за една нуждаеща се четиригодишна сестра.

Но това бе минало. Не беше от спомените, които искаше да съживи в красив ден като днешния.

Облегна се на съпруга си, когато дъщеря им изтича към тях и обяви:

— Готова съм. Да вървим.

— Е — ухили се Антоан, — принцесата е готова и трябва да потегляме.

Виан се усмихна и се върна в къщата, за да вземе шапката си от закачалката до вратата. С ягодово руса коса, с порцеланова кожа и морскосини очи, тя винаги се пазеше от слънцето. Докато нагласи сламената шапка с широка периферия и вземе дантелените ръкавици и кошницата за пикник, Софи и Антоан вече бяха излезли през портата.

Виан ги настигна по прашния път пред дома им. Беше толкова тесен, че можеше да мине само един автомобил. Отвъд него се ширеха акри тучни ливади като зелен килим, нашарен тук-там с червени макове и сини метличини. Горите приличаха на по-тъмни кръпки на общия фон. В това ъгълче от долината на Лоара върху полетата растеше трева, а не лозя. Въпреки че беше само на два часа път от Париж с влак, тук все едно беше съвсем различен свят. Малцина туристи го посещаваха, дори през лятото.

От време на време някой автомобил минаваше с грохот покрай тях или велосипедист, или волска каруца, но през повечето време бяха сами на пътя. Живееха на около километър и половина от Кариво, градче с по-малко от хиляда жители, известно най-вече като спирка на поклонниците, поели по поречието на Лоара, по стъпките на света Жана д’Арк. В града нямаше промишленост и трудно се намираше работа — освен на летището, гордостта на Кариво. Единственото в периметър от много километри.

В градчето тесните калдъръмени улички се виеха покрай древните варовикови сгради, някак си тромаво наклонени една към друга. От каменните стени се ронеше хоросан, бръшлянът скриваше следите от разрухата, невидима, но осезаема. Селото сякаш се състоеше от отделни части, стотици години скърпвани небрежно и хаотично — криви улички, неравни стъпала, задънени алеи. Ярки цветове освежаваха каменните сгради — червени навеси, опънати върху черни метални рамки, балкони от ковано желязо, украсени с кичести мушката в глинени сандъчета. Навсякъде различни изкушения мамеха окото: витрина с разноцветни макарони[3], грубо изплетени кошнички от върбови клонки, пълни със сирене, шунка и saucisson[4], щайги със зрели домати, патладжани и краставици. В този слънчев ден кафенетата бяха пълни с посетители. Край металните масички бяха насядали мъже, пиеха кафе, пушеха свити на ръка кафяви цигари и шумно спореха.

Един типичен ден за Кариво. Мосю Ла Шоа метеше улицата пред своя saladerie[5], мадам Клоне миеше прозореца на шапкарския си магазин, а група младежи се шляеха рамо до рамо из града, подритваха боклуците по пътя и си подаваха цигара един на друг.

В края на града те свиха към реката. Виан остави кошницата за пикник и постла одеялото върху тревиста поляна край брега, в сянката на клонестия кестен. Извади от кошницата хрупкава франзела, парче мазно сирене, две ябълки, няколко тънки резена байонска шунка и бутилка „Боленже“ реколта 1936. Наля на съпруга си чаша от шампанското и седна до него, докато Софи хукна към брега на реката.

Слънчевият ден премина в омарата на лениво задоволство. Те разговаряха, смяха се и споделяха вкусната храна. Чак когато денят вече клонеше към своя край, а Софи бе с въдицата край реката, Антоан, който свиваше на дъщеря им венец от маргаритки, каза:

— Хитлер много скоро ще ни въвлече в неговата война.

Война.

Напоследък всички говореха само за това и Виан не искаше да слуша повече приказки за войната. Особено в такъв прекрасен слънчев ден.

Тя засенчи очите си с ръка и се взря в дъщеря си. Отвъд реката се ширеше грижливо обработената зелена долина на Лоара. Нямаше огради, нито граници, само безкрайни километри тучни вълнисти хълмове и поля, осеяни с дървета, а тук-там се мяркаше каменна къща или хамбар. Във въздуха се носеха малки бели цветчета като памучни снежинки.

Виан се изправи на крака и плесна с ръце.

— Ела, Софи. Време е да се прибираме у дома.

— Не можеш да пренебрегнеш това, Виан.

— Защо трябва да се тревожа? Защо? Ти си тук, за да ни закриляш.

Усмихната (може би прекалено широко), тя прибра в кошницата остатъците от трапезата, сгъна одеялото и поведе семейството си обратно по прашния път.

След по-малко от половин час тримата стигнаха до здравата дървена порта на „Льо Жарден“, каменната провинциална къща, собственост на семейството от триста години. Посивялата от годините двуетажна постройка имаше сиви капаци на прозорците, гледащи към овощната градина. Бръшлянът се виеше около двата комина и скриваше тухлите отдолу. От първоначалния парцел бяха останали само двайсет и осем декара, останалите осемстотин са били продадени в продължение на две столетия, през които богатството на семейството бавно се бе стопявало. Тези двайсет и осем декара бяха предостатъчни за Виан. Не смяташе, че им трябват повече.

Виан затвори вратата зад тях. В кухнята медните и чугунените тенджери и тигани висяха от желязната стойка над печката. Изсушени клонки лавандула, розмарин и мащерка бяха окачени под откритите греди на тавана. Медната мивка, зеленясала от годините, беше достатъчно голяма, за да се изкъпе малко куче в нея.

Гипсовата мазилка върху стените се бе олющила тук-там и отдолу се виждаше някогашният слой боя. Всекидневната представляваше разнородна смесица от мебели и тъкани — канапе с извезана дамаска, обюсонови килими, старинен китайски порцелан, кретон и туал[6]. Някои от картините върху стените бяха прекрасни — може би ценни — а други аматьорски. Тази безразборна смесица от стилове носеше отпечатъка на пропиляно богатство и старомоден вкус, всичко изглеждаше малко износено, но удобно.

Тя се спря в салона и се взря през остъклените врати, водещи към задния двор, където Антоан люлееше Софи на люлката, която бе сковал за нея.

Виан окачи внимателно шапката си върху закачалката до вратата, извади престилката и я завърза на кръста. Докато Софи и Антоан играеха навън, тя се зае да приготви вечерята. Уви парче розово свинско филе в дебел резен бекон, завърза го и го запържи до кафеникаво в горещо олио. После, докато свинското се печеше в печката, приготви останалите блюда. В осем часа — точно навреме — извика съпруга си и дъщеря си за вечеря и не можа да сдържи усмивката си при тропота на стъпки, откъслечния разговор и скърцането на краката на столовете, докато те се настаняваха край масата.

Софи седна начело на трапезата, надянала венеца от маргарити, който Антоан ѝ бе изплел край реката.

Виан остави подноса на масата. Апетитно ухание изпълни стаята — на печено свинско, хрупкав бекон и ябълки, карамелизирани в гъст винен сос, сгушени сред картофите с кафява коричка. Редом имаше купа с пресен грах, задушен в масло, подправен с естрагон, току-що набран от градината. И панер с франзелите, които Виан бе омесила и изпекла вчера сутринта.

Както винаги, Софи бъбреше неуморно по време на вечерята. В това отношение приличаше на своята танте[7] Изабел — момиче, което не можеше да си сдържа езика.

Най-после стигнаха до десерта — ile flottante, острови от изпечени целувки, плуващи в гъст crème anglaise[8] — и на масата се възцари доволна тишина.

— Е — подхвана най-после Виан, като остави настрани полупразната си десертна чиния, — време е да се измият чиниите.

— Ах, маман — простена Софи.

— Никакво хленчене — отсече Антоан. — Вече си голяма.

Виан и Софи отидоха в кухнята, както правеха всяка вечер, заеха местата си — Виан при дълбоката медна мивка, а Софи край каменния плот — и започнаха да мият и подсушават чиниите. Виан усети сладкия, остър аромат на цигарата, която Антоан изпушваше след вечеря, да се носи из къщата.

— Днес папа не се засмя на нито една от историите ми — отбеляза Софи, докато майка ѝ подреждаше чиниите върху грубата дървена стойка, висяща от стената. — Нещо не е наред с него.

— Не се е засмял? Е, това определено е повод за тревога.

— Той се тревожи за войната.

Войната. Отново.

Виан изкъшка дъщеря си от кухнята. Горе, в стаята на Софи, тя приседна върху двойното легло, заслушана в бърборенето ѝ, докато момичето обличаше пижамата си, после си изми зъбите и си легна.

Виан се наведе и я целуна за лека нощ.

— Страх ме е — промълви Софи. — Ще има ли война?

— Не се страхувай — успокои я майка ѝ. — Папа ще ни пази.

Но докато го изричаше, тя си спомни едно друго време, когато нейната маман ѝ бе казала същото: не се страхувай.

Тогава нейният баща бе заминал на фронта.

Софи не изглеждаше убедена.

— Но…

— Няма „но“. Няма за какво да се тревожиш. А сега заспивай.

Целуна отново дъщеря си, като задържа малко по-дълго устните си върху бузата на малкото момиче.

Виан слезе по стълбите и се отправи към задния двор. Навън нощта бе душна; въздухът ухаеше на жасмин. Тя откри Антоан да седи на един от металните столове върху тревата, краката му бяха протегнати, а тялото му бе изкривено неудобно на една страна.

Тя пристъпи до него и отпусна ръка върху рамото му. Той издиша дима и отново смукна дълбоко от цигарата. После вдигна глава към нея. На лунната светлина лицето му изглеждаше бледо и помръкнало. Почти непознато. Съпругът ѝ бръкна в джоба на жилетката и извади лист хартия.

— Мобилизиран съм, Виан. Както почти всички мъже между осемнайсет и трийсет и пет години.

— Мобилизиран? Но… ние не сме във война. Аз не…

— Трябва да се явя за военния сбор във вторник.

— Но… но… ти си пощаджия.

Той задържа погледа ѝ и тя внезапно почувства, че не ѝ достига въздух.

— Както изглежда, вече съм войник.