Славея

Глава 7

Ecole élementaire[21] не беше голямо училище по градските стандарти, но беше просторно, с добро разположение, достатъчно голямо за децата от общината на Кариво. Преди да се превърне в училище, сградата е била конюшня на богат земевладелец с U-образна форма; в централния двор са пристигали каляските и търговците. Имаше сиви каменни стени, яркосини капаци на прозорците и дървени подове. Господарската къща, с която постройката някога е била свързана, е била разрушена при бомбардировка през Голямата война и никога не е била възстановена. Подобно на толкова много училища в малките френски градове, и това се намираше на края на града.

Виан беше в класната стая, зад бюрото, взираше се в сияещите лица на децата пред нея и попиваше горната си устна със смачкана носна кърпичка. На пода пред чина на всяко дете беше поставена задължителната газова маска. Сега децата ги носеха навсякъде.

Отворените прозорци и дебелите каменни стени ги предпазваха от знойните слънчеви лъчи, но въпреки това горещината бе задушаваща. Господ бе свидетел, че ѝ беше достатъчно трудно да се съсредоточи и без тази жега. Новините от Париж бяха страшни, ужасяващи. Всички говореха единствено за мрачното бъдеще и шокиращото настояще: германците бяха в Париж. Линията „Мажино“ беше пробита. Френските войници лежаха мъртви в окопите, а оцелелите бягаха от фронта. През последните три нощи — след телефонното обаждане на баща ѝ — тя не бе спала. Изабел се намираше незнайно къде между Париж и Кариво, а от Антоан нямаше никаква вест.

— Кой иска да спрегне глагола courir[22]! — попита тя уморено.

— Не трябва ли да учим немски?

Виан осъзна какво я бяха попитали току-що. Учениците се оживиха и изправиха гърбове с блеснали очи.

— Моля? — попита тя и се прокашля, за да спечели време.

Беше младият Жил Фурние, синът на месаря. Баща му и тримата му по-големи братя бяха заминали на фронта, оставяйки него и майка му да управляват семейната месарница.

— И да стреляме — присъедини се Франсоа, кимайки с глава. — Маман каза, че всички трябва да знаем как да стреляме по германците.

— Моята grandmére[23] пък твърди, че всички трябва да заминем — обади се Клер. — Тя помни последната война и казва, че сме глупаци, задето оставаме.

— Германците няма да прекосят Лоара, нали, мадам Мориак?

В предната редица, в средата, Софи седеше изправена на мястото си, скръстила ръце върху дървения чин, с широко отворени очи. Също като Виан, и тя бе разстроена от слуховете. Две нощи подред детето бе плакало, докато накрая бе заспало от изтощение, разтревожено за баща си. Сега дъщеря ѝ бе донесла със себе си Бебе в училище. Сара седеше на чина до най-добрата си приятелка, със същото изплашено изражение.

— Нормално е да се страхуваме — рече Виан и пристъпи към класа. Това беше казала миналата нощ на Софи и на себе си, но думите прозвучаха някак кухо.

— Аз не се страхувам — заяви Жил. — Имам нож. Ще убия всеки мръсен шваба, който се появи в Кариво.

Очите на Сара се разшириха.

— Те идват насам?

— Не — отвърна Виан. Не можа да го изрече с лекота; собственият ѝ страх полепна по думата, уголеми я. — Френските войници, вашите бащи, чичовци, вуйчовци и братя, са най-храбрите мъже на света. Сигурна съм, че те се бият за Париж, Тур и Орлеан в момента, докато говорим.

— Но Париж е превзет — възрази Жил. — Какво е станало с френските войници на фронта?

— По време на война има битки и престрелки. Загуби по време на сраженията. Но нашите мъже никога няма да позволят на германците да спечелят. Ние никога няма да се предадем. — Тя се приближи към учениците си. — Но ние също трябва да участваме; всички, които сме останали в тила. Ние трябва да сме смели и силни и да не вярваме в най-лошото. Длъжни сме да продължим да живеем нашия живот, така че бащите, братята и… съпрузите ни да имат дом, където да се завърнат, oui?

— Но какво става с танте Изабел? — попита Софи. — Grandpère[24]каза, че тя вече би трябвало да е тук.

— Моят братовчед също е избягал от Париж — обади се Франсоа. — И той още не е пристигнал.

— Моят чичо казва, че по пътищата цари хаос.

Звънецът удари и учениците скочиха от чиновете като пружини. В един миг войната, самолетите и страхът бяха забравени. Те бяха осем-деветгодишни деца, свободни в края на летния училищен ден и се държаха като такива. Крещяха, смееха се, разговаряха всички в един глас, бутаха се, тичаха към вратата.

Виан се зарадва на звънеца. Тя беше учителка, за бога. Какво можеше да каже за такива опасности? Как можеше да успокои детския страх, когато собственият ѝ напираше да изригне? Тя се залиса с обичайните задачи — събра отпадъците, останали от шестнайсетте деца, изтупа тебеширения прах от гъбите за бърсане на черната дъска, прибра учебниците. Когато всичко бе подредено по местата, тя пъхна листовете и моливите в кожената си чанта за училище и взе ръчната си чантичка от долното чекмедже на бюрото. Накрая си сложи сламената шапка, закрепи я с фиби на главата и излезе от класната стая.

Закрачи надолу по притихналите коридори, махайки за довиждане на колегите, които все още бяха в класните си стаи. Няколко от помещенията бяха заключени, тъй като мъжете учители бяха мобилизирани.

Спря се пред класната стая на Рашел и се загледа в приятелката си, която сложи сина си в количката и я подкара към вратата. Рашел смяташе да си вземе отпуск през този срок и да остане у дома, за да гледа Ари, но войната бе объркала плановете ѝ. Сега нямаше друг избор, освен да води бебето със себе си на работа.

— Изглеждаш така, както аз се чувствам — каза Виан, когато приятелката ѝ се приближи. От влагата косата на Рашел беше бухнала като тъмен облак около главата ѝ.

— Това едва ли е комплимент, но съм отчаяна, затова ще го приема за такъв. Между другото, имаш тебешир на бузата.

Виан избърса разсеяно бузата си и се наведе над количката. Бебето спеше дълбоко.

— Как е той?

— Как може да е едно десетмесечно бебе, което би трябвало да е у дома с майка си, вместо да бъде разнасяно из града под вражески самолети и по цял ден да слуша крясъците на десетгодишни ученици? Добре. — Тя се усмихна и отметна една влажна къдрица от лицето си, докато вървяха надолу по коридора. — Горчиво ли прозвучах?

— Не повече, отколкото ние останалите.

— Ха! Горчивината е полезна. Всички тези твои усмивки и преструвки ме карат да се изприщвам.

Рашел забута количката, която заподскача по трите каменни стъпала, а после продължи по алеята, водеща към затревената площ, където някога са се разхождали конете и търговците са разтоварвали стоката си. Водата в четиристотингодишния каменен фонтан, в средата на двора, продължаваше да шурти и бълбука.

— Елате, момичета! — извика Рашел на Софи и Сара, седнали заедно на пейка в парка. Двете момичета тутакси се подчиниха и закрачиха пред жените, бъбрейки неспирно, наклонили глави една към друга, хванати за ръце. Второ поколение най-добри приятелки.

Завиха по алеята и излязоха на улица „Виктор Юго“, точно пред бистрото, където старци седяха на столове от ковано желязо, пиеха кафе, пушеха цигари и бистреха политиката. Пред тях Виан видя да куцукат три изтощени мършави жени, с дрипави дрехи и лица, пожълтели от прахта.

— Горките жени — въздъхна Рашел. — Елен Рюел ми каза тази сутрин, че поне десетина бежанци късно снощи са пристигнали в града. Новините, които носят, не са добри. Но нали знаеш колко обича да преувеличава Елен и да разкрасява всяка история.

Обикновено Виан щеше да направи забележка каква клюкарка е Елен, но сега не ѝ се коментираше. Според папа, Изабел бе напуснала Париж преди дни. Сестра ѝ все още не бе пристигнала в „Льо Жарден“.

— Тревожа се за Изабел — рече тя.

Рашел улови ръката на приятелката си.

— Спомняш ли си първия път, когато сестра ти избяга от интерната в Лион?

— Тогава беше седемгодишна.

— Беше изминала целия път до Амбоаз. Сама. Без никакви пари. Прекарала две нощи в гората и убедила някого да я качи във влака.

Виан не помнеше почти нищо от онзи период, освен собствената си мъка. Когато изгуби първото си дете, бе изпаднала в отчаяние. „Изгубената година“, така я наричаше Антоан. Така мислеше за нея и тя. Когато Антоан ѝ каза, че ще заведе Изабел в Париж при папа, Виан бе почувствала — дано Бог ѝ прости — облекчение.

Нима беше чудно, че Изабел бягаше от всички интернати, в които я изпращаха? До ден-днешен Виан изпитваше непрекъснат срам заради това, как се бе отнесла към малката си сестра.

— Тя беше на девет първия път, когато стигна сама до Париж — рече Виан, опитвайки се да намери успокоение с тази стара история. Изабел беше жилава, упорита и решителна; винаги е била такава.

— Ако не греша, две години по-късно тя беше изключена, задето избягала от училище, за да отиде да гледа пътуващ цирк. Или беше, когато се спуснала по чаршаф от прозореца на втория етаж на общежитието? — усмихна се Рашел. — Истината е, че ако иска, Изабел ще стигне до тук.

— Господ да е на помощ на всеки, който се опита да ѝ попречи.

— Всеки момент ще се появи. Сигурна съм. Освен ако не е срещнала някой принц в изгнание и не се е влюбила до уши.

— Това е точно от нещата, които биха могли да ѝ се случат.

— Ето, виждаш ли? — подкачи я Рашел. — Вече се чувстваш по-добре. А сега ела у дома да пием лимонада. Точно това му е нужно на човек в горещ ден като днешния.

След вечеря Виан сложи Софи да спи и слезе долу. Беше прекалено разтревожена, за да си легне. Тишината в къщата не спираше да ѝ напомня, че никой не бе дошъл в дома ѝ. Място не можеше да си намери. Разговорът ѝ с Рашел не можеше да разсее тревогата ѝ, както и ужасяващото предчувствие, че нещо лошо се е случило с Изабел.

Виан стана, седна, после отново стана, отиде до входната врата и я отвори.

Отвън полетата се простираха, обагрени в пурпурно и розово под лъчите на залязващото слънце. Дворът бе пълен с познати гледки — добре поддържани ябълкови дървета се издигаха като стражи между предната врата и каменната ограда, покрита с пълзящи рози и лози, отвъд която се виждаха шосето към града и безкрайните декари ширнали се поля, осеяни тук-там с гъсти храсталаци и ниски дръвчета. Отдясно тъмнееше гъстата гора, в която двамата с Антоан често се промъкваха, когато бяха млади.

Антоан.

Изабел.

Къде бяха те? Дали той беше на фронта? Дали тя пътуваше от Париж насам?

Не мисли за това.

Трябваше да се заеме с нещо. С градината. Да разсее мислите си с работа.

След като взе износените градински ръкавици и нахлузи ботушите до вратата, Виан се отправи към градината, разположена върху равен участък земя между бараката и хамбара. Картофи, лук, моркови, броколи, грах, боб, краставици, домати и репички растяха в стройно подредени лехи. По баира между градината и хамбара бяха засадени малини и къпини в добре оформени редици. Тя коленичи в плодородния чернозем и започна да скуби плевелите.

Ранното лято обикновено бе време, изпълнено с обещания. Наистина нещата можеха да се объркат в този най-горещ сезон, но ако човек е спокоен и разумен и не пренебрегва всички важни задължения като плевене и разреждане, посевите ще израснат и ще дадат плод. Виан винаги се бе старала лехите да са идеално подредени и се грижеше за тях с твърда, но нежна ръка. По-важно от това, което тя даваше на градината, беше онова, с което градината ѝ се отплащаше. В нея тя намираше спокойствие.

Бавно и постепенно осъзна, че нещо не е наред. Първо чу необичаен звук, някакво треперене, глухо тупване, последвано от мърморене. После дойде миризмата: нещо напълно необичайно сред дъхавите градински ухания, нещо остро, кисело и парливо, което ѝ напомни за разложение.

Виан избърса челото си, съзнавайки, че размазва черната пръст по кожата си, и се надигна. Пъхна мръсните ръкавици в широките джобове отстрани на панталона, изправи се на крака и се отправи към портата. Преди да стигне до нея, се появиха три жени, сякаш родени от сенките. Те стояха скупчени една до друга на шосето, точно зад портата. Възрастна жена, облечена в парцали, притискаше останалите към себе си — млада жена с бебе на ръце и момиче, което държеше в едната си ръка празна клетка за птици и лопата в другата. Очите им бяха оцъклени, с трескави погледи; младата майка видимо трепереше. Лицата им бяха потни, а очите — пълни с отчаяно примирение. Възрастната жена протегна мръсните си празни ръце.

— Може ли да ни дадете малко вода? — попита тя с унил, безнадежден тон. Изглеждаше напълно сломена.

Виан отвори портата.

— Разбира се. Искате ли да влезете? Може би да поседнете?

Старицата поклати глава.

— Ние сме преди тях. Нищо не остава за тези, които са отзад.

Виан не разбра какво иска каже жената, но това нямаше значение. Виждаше, че жените са гладни и изтощени до смърт.

— Само за момент. — Тя влезе в къщата, взе малко хляб, моркови и резен сирене. Всичко, което можеше да отдели. Напълни винена бутилка с вода, върна се и им подаде продуктите. — Не е много — рече извинително.

— Много повече от това, което сме имали, откакто напуснахме Тур — каза младата жена с безжизнен тон.

— Били сте в Тур? — попита Виан.

— Пий, Сабин — каза старицата и поднесе бутилката към устните на момичето.

Виан тъкмо се канеше да попита за Изабел, когато възрастната жена остро рече:

— Те са тук.

Младата майка простена и притисна бебето към гърдите си, което беше прекалено тихо — а малките юмручета толкова посинели — че Виан ахна.

Бебето беше мъртво.

Виан познаваше тази безжалостна мъка, която те сграбчва в ноктите си и не те пуска; тя вече беше потъвала в тази бездънна сивота, която замъгляваше съзнанието и караше майката да се вкопчва в надеждата, която отдавна си бе отишла.

— Влез вътре — рече старицата на Виан. — Заключи вратата.

— Но…

Дрипавите жени отстъпиха назад — всъщност рязко се отдръпнаха — сякаш Виан беше заразна.

И тогава видя черна маса от силуети да се движи през полята и да напредва по шосето.

Вонята ги предшестваше. Човешка пот, мръсотия и телесни миризми. Когато наближиха, черното зловоние доби очертания. Тя видя хора по пътя и по полята; вървяха, куцаха, идваха към нея. Някои бутаха велосипеди, детски колички или теглеха ръчни колички. Кучета лаеха, бебета плачеха. Разнасяха се хрипове, кашлица, хленч. Те нахлуваха през полята, по шосето, неумолимо приближаваха, избутваха се един друг, извисяваха гласове.

Виан не можеше да помогне на толкова огромно множество. Хукна към къщата и заключи вратата. Вътре обиколи стаите, залости врати и прозорци. Когато свърши, застана във всекидневната, несигурна, с разтуптяно сърце.

Къщата започна да се тресе, съвсем леко. Стъклата на прозорците задрънчаха, капаците заудряха по каменните стени. От откритите греди на тавана се посипа прах.

Някой затропа по входната врата. Юмруците се сипеха един след друг по дървото като удари на чук. След всеки удар Виан потръпваше.

Софи изтича надолу по стълбите, притиснала Бебе до гърдите си.

— Маман!

Виан разтвори ръце и Софи се хвърли в прегръдките ѝ. Тя държеше здраво дъщеря си, докато отвън яростната атака продължаваше. Някой заблъска по страничната врата. Медните съдове, окачени в кухнята, се заудряха един в друг, зазвъняха като църковни камбани. Тя чу силното скърцане на дворната помпа. Те точеха вода.

— Почакай тук за малко. Седни на дивана.

— Не ме оставяй!

Виан се изскубна от ръцете на дъщеря си, натисна я да седне. Взе железния ръжен от камината и се прокрадна предпазливо нагоре по стълбите. Надникна през прозореца в спалнята, като се стараеше да не е видят отвън.

Десетки хора изпълваха двора ѝ; повечето жени и деца, движеха се като глутница гладни вълци. Гласовете им се сливаха в едно отчаяно ръмжене.

Виан се отдръпна. Ами ако външната врата не издържи? Толкова много хора можеха да строшат вратите, прозорците, дори стените.

Ужасена, тя слезе долу, затаила дъх. Успокои се чак когато видя Софи свита на дивана. Седна до дъщеря си, взе я в прегръдките си и я сгуши до гърдите си, както когато беше много по-малка. Погали къдравата коса на рожбата си. Една по-добра, по-силна майка щеше да ѝ разкаже някаква утешителна история, но Виан беше толкова изплашена, че напълно бе изгубила глас. В главата ѝ кънтеше една-единствена молитва, без край и начало. Моля те.

Притисна по-силно Софи и прошепна:

— Върви да си легнеш, Софи. Аз съм тук.

— Маман — пророни Софи и гласът ѝ почти се изгуби от блъскането по вратата. — Ами ако танте Изабел е там, отвън?

Виан се взря в малкото сериозно лице на момиченцето, покрито със слой мръсотия и пот.

— Господ да ѝ е на помощ — беше всичко, което успя да промълви.

При вида на сивата каменна къща Изабел усети как я залива вълна на изтощение. Раменете ѝ увиснаха. Пришките върху краката ѝ бяха станали непоносими. Пред нея Гаетан отвори портата. Тя я чу как изтрака и увисна настрани на пантите.

Облегна се на него и запристъпва, препъвайки се, към входната врата. Почука два пъти, потръпвайки всеки път, когато разкървавените ѝ кокалчета се удряха в дървото.

Никой не отговори.

Тя затропа с юмруци, опитвайки се да извика името на сестра си, но гласът ѝ беше прекалено хрипкав, за да се чуе някакъв звук.

Тя се олюля назад, едва не се свлече на колене от отчаяние.

— Къде може да се преспи? — попита Гаетан, като сложи ръка на кръста ѝ, за да я задържи права.

— Отзад. В беседката.

Той я поведе покрай къщата към задния двор. В гъстите, пропити с уханието на жасмин сенки на беседката Изабел рухна на колене. Почти не забеляза, че той изчезна, а когато се върна, носеше в шепите си възтопла вода, от която тя жадно отпи. Не ѝ стигна. Стомахът ѝ се присви от глад, остра, пронизваща болка се разпростя по цялото ѝ тяло. При все това, когато той понечи отново да тръгне, тя протегна ръка към него и промърмори нещо — молба да не я оставя сама. Гаетан се отпусна до нея и обви ръка около раменете ѝ, на която тя да облегне глава. Двамата лежаха един до друг върху топлата пръст, втренчили погледи в тъмния гъсталак от лози, които се виеха по гредите и се спускаха като водопад до земята. Малкото красиво кътче бе пропито с тежкия мирис на жасмин, разцъфнали рози и плодородна земя. И въпреки това, дори тук, сред тази тишина, беше невъзможно да се забрави това, през което бяха преминали… както и промените, които неумолимо приближаваха.

Тя бе доловила промяната в Гаетан, видя как гневът и безсилната ярост изтриха състраданието в очите му и усмивката върху устните му. Той почти не бе проговорил след бомбардировката, а когато заговореше, гласът му беше рязък и груб. И двамата сега знаеха повече за войната, за това, което предстоеше.

— Ще бъдеш в безопасност тук, със сестра ти — рече той.

— Не искам да съм в безопасност. А и сестра ми няма да ме иска.

Тя се извъртя, за да го погледне. Лунната светлина се процеждаше през дантелата от листа, осветяваше очите и устата му, оставяйки носа и брадичката в сянка. Той отново изглеждаше различен, състарен само за три дни; изтерзан, гневен. Миришеше на пот, кръв, кал и смърт, но Изабел знаеше, че и тя мирише на същото.

— Чувал ли си за Едит Кавел? — попита.

— Да ти приличам на образован мъж?

Тя се замисли за миг и отвърна:

— Да.

Той остана мълчалив доста дълго и тя разбра, че го е изненадала.

— Знам коя е. Спасила е живота на стотици съюзнически войници през Голямата война. Известна е с думите, че „патриотизмът не е достатъчен“. И тя е твоят герой, една жена, екзекутирана от врага.

— Една жена, която е променила света — каза Изабел, докато го изучаваше. — Аз разчитам на теб, престъпник и комунист, да ми помогнеш да променя света. Може би наистина съм луда и безразсъдна, както те твърдят.

— Кои са тези „те“?

— Всички. — Девойката замълча, усещайки как очакванията ѝ се засилват. Тя се бе зарекла никога да не се доверява на никого, а ето че вярваше на Гаетан. Той я гледаше, сякаш тя беше значима. — Ти ще ме вземеш със себе си. Както обеща.

— Знаеш ли как се подпечатват подобни сделки?

— Как?

— С целувка.

— Престани да се будалкаш. Това е сериозно.

— Какво може да е по-сериозно от една целувка на прага на войната? — Той се усмихваше, но не от сърце. Онази гневна пелена отново бе забулила очите му и това я плашеше, напомняше ѝ, че тя наистина изобщо не го познава.

— Бих целунала един мъж, който е достатъчно храбър, за да ме вземе да се сражавам редом с него.

— Мисля, че не знаеш нищо за целувките — въздъхна той.

— Покажи ти какво знаеш. — Изабел се претъркули от него и тутакси закопня за докосването му. Опитвайки се да звучи небрежно, тя приближи обратно лице към неговото и усети дъха му върху миглите си. — В такъв случай можеш да ме целунеш. За да подпечатаме нашата сделка.

Той бавно се протегна, сложи ръка на гърба ѝ и я притегли към себе си.

— Сигурна ли си? — попита, а устните му почти докоснаха нейните. Тя не знаеше дали я пита за готовността ѝ да отиде на война, или иска да получи разрешение за целувка, но точно в този момент това нямаше значение. Изабел си бе разменяла целувки с момчета, сякаш бяха дребни монети, забравени върху пейките в парка или сред възглавниците на креслата — целувки без значение. Никога досега, нито веднъж, не бе копняла истински да бъде целуната.

— Oui — прошепна тя и се наклони към него.

Когато я целуна, нещо се пропука в празното ѝ, вкаменено сърце, разцъфтя. За пръв път разбра за какво пише в любовните романи; осъзна, че пейзажът на женската душа може да се промени също толкова бързо, както светът по време на война.

— Обичам те — прошепна тя. Не беше произнасяла тези думи от четиригодишна; тогава ги казваше на майка си. При това заявление лицето на Гаетан се промени, доби сурово, затворено изражение. Усмивката, която ѝ отправи, беше толкова скована и фалшива, че тя не разбра какво става. — Какво? Нещо лошо ли направих?

— Не. Разбира се, че не — побърза да я увери той.

— Ние сме щастливци, че се намерихме един друг — заяви тя.

— Ние не сме щастливци, Изабел. Повярвай ми. — Докато го изричаше, я привлече за нова целувка.

Тя се отдаде на усещането от целувката, остави я да завладее цялата ѝ вселена. Най-после Изабел разбра какво означава да почувстваш, че си всичко за някого.

Когато Виан се събуди, първо забеляза тишината. Някъде пееше птица. Тя остана, заслушана, да лежи неподвижно в леглото. До нея Софи леко похъркваше и мърмореше в съня си.

Виан отиде до прозореца и повдигна затъмняващата завеса.

В двора ѝ клоните на ябълките висяха като счупени ръце от дърветата; портата също висеше настрани, две от трите панти бяха изтръгнати. Ливадата отвъд пътя беше изпотъпкана, цветята — прекършени. Бежанците, преминали през имота, бяха оставили след себе си вещи и отпадъци — куфари, бебешки колички, палта, които бяха твърде тежки, за да се носят през лятната жега, калъфки на възглавници и каруци.

Виан слезе долу и предпазливо отвори входната врата. Ослуша се за някакъв шум — не чу нищо — свали резето, отключи и завъртя дръжката.

Те бяха опустошили градината ѝ, бяха изскубнали всичко, което можеше да се яде, оставяйки след себе си стъпкани, скършени стъбла и купчини пръст.

Всичко беше унищожено. Напълно покрусена, Виан заобиколи къщата към задния двор, който също беше съсипан.

Канеше се да влезе вътре, когато чу някакъв звук. Мяукане. Може би плачеше бебе.

Ето че отново се разнесе. Нима някой бе оставил детето си?

Тя прекоси внимателно през двора и приближи към дървената беседка, обвита с пълзящи рози и жасмин.

Изабел лежеше свита на земята, роклята ѝ висеше, разкъсана на парцали, лицето ѝ бе порязано и насинено, с подуто ляво око, а върху корсажа ѝ бе забодено парче хартия.

— Изабел!

Брадичката на сестра ѝ се вирна леко напред; тя отвори едното си кървясало око.

— Ви — промърмори с прегракнал, немощен глас. — Благодаря, че ме остави заключена навън.

Виан пристъпи до сестра си и коленичи до нея.

— Изабел, цялата си в кръв и синини. Беше ли…

В първия миг Изабел, изглежда, не разбра.

— О. Това не е моята кръв. Поне повечето. — Озърна се. — Къде е Гает?

— Какво?

Изабел се изправи, олюлявайки се на крака, и едва не се строполи отново.

— Нима ме е изоставил? Направил го е. — Тя се разплака. — Той ме е изоставил.

— Хайде, ела — подкани я нежно Виан. Поведе сестра си към хладната къща, където Изабел изрита с такава сила опръсканите с кръв обувки, че те се удариха в стената и изтрополиха върху пода. Кървави отпечатъци останаха подире им до банята, свряна под стълбището.

Докато Виан топлеше вода и пълнеше ваната, Изабел седеше на пода, изпънала изцапаните си с кръв крака, мърмореше нещо под нос и бършеше сълзите от очите си, които се стичаха като кални ручейчета върху страните ѝ.

Когато ваната беше готова, Виан се върна при Изабел и нежно започна да я разсъблича. Сестра ѝ приличаше на дете, покорно, хленчещо от болки.

Виан разкопча гърба на някога червената рокля на Изабел и я свали предпазливо, сякаш се боеше, че дори най-лекото дихание може да събори сестра ѝ. Дантеленото бельо на Изабел на места беше изцапано с кръв. Виан развърза връзките на корсета и го смъкна.

Изабел стисна зъби и пристъпи във ваната.

— Облегни се назад.

Изабел се подчини и Виан изля топла вода върху главата на сестра си, като внимаваше да не влезе в очите ѝ. През цялото време, докато миеше мръсната коса на Изабел и израненото ѝ тяло, тя не спираше монотонно да мърмори утешителни, безсмислени думи, за да я успокои.

Помогна на Изабел да излезе от ваната и подсуши тялото ѝ с мека бяла кърпа. Сестра ѝ се втренчи в нея, с увиснала челюст и празни очи.

— Искаш ли малко да поспиш? — попита Виан.

— Да поспя — промърмори Изабел и се килна настрани.

Виан ѝ донесе нощница, която ухаеше на лавандула и розова вода, и ѝ помогна да я облече. Изабел едва можеше да държи очите си отворени, докато Виан я водеше нагоре по стълбите към спалнята и я нагласяше в леглото под тънкото одеяло. Изабел заспа, преди главата ѝ да докосне възглавницата.

Изабел се събуди в мрака. Помнеше дневната светлина.

Къде беше?

Тя се изправи толкова рязко, че ѝ се зави свят. Няколко пъти си пое накъсано дъх, сетне се огледа.

Спалнята на горния етаж в „Льо Жарден“. Някогашната ѝ стая. Не изпита топло чувство. Колко пъти мадам Дум я бе заключвала в стаята ѝ „за нейно добро“?

— Не мисли за това — изрече девойката на глас.

Следващият спомен бе още по-лош: Гаетан. Накрая той я бе изоставил; това я изпълваше с дълбоко разочарование, стигащо чак до мозъка на костите, което прекалено добре познаваше.

Облече безформената домашна рокля, която Виан бе разстлала в долния край на леглото. После слезе по тясната стълба, като се държеше за желязното перило. Всяка болезнена стъпка я изпълваше с триумф.

На долния етаж къщата бе тиха, чуваше се единствено пращенето на радиото, пуснато с намален звук. Сигурна бе, че Морис Шевалие пееше любовна песен. Идеално.

Виан беше в кухнята, надянала памучна престилка на карета върху бледожълтата домашна рокля. Шал на цветя покриваше косата ѝ. Белеше картофи с малък кухненски нож. Зад нея чугунената тенджера издаваше весели къкрещи звуци.

От уханието устата на Изабел се напълни със слюнка.

Виан се спусна да издърпа един от столовете край малката масичка в ъгъла на кухнята.

— Ето, седни.

Изабел се строполи върху стола. Виан ѝ донесе чинията, която вече бе приготвила. Голям комат все още топъл хляб, триъгълен резен сирене, малко желе от дюли и няколко парчета шунка.

Изабел взе хляба в зачервените си, издрани ръце, поднесе го към лицето си и вдъхна апетитното ухание на прясно изпечено. Ръцете ѝ трепереха, когато взе ножа и намаза обилно хляба с дюлево желе и сирене. Когато остави ножа, той изтрака върху масата. Вдигна хляба и го захапа; най-вкусната хапка в живота ѝ. Комбинацията от хрупкава коричка и мека вътрешност, мазното сирене и плодът едва не я накара да припадне. Изяде останалото като обезумяла, почти не обърна внимание на чашата café noir[25] която сестра ѝ бе оставила до чинията.

— Къде е Софи? — попита Изабел с издути от храната бузи. Беше ѝ трудно да спре да яде, дори да бъде любезна. Посегна към една праскова, задържа зрелия ароматен плод в ръка и заби лакомо зъби в него. Сокът потече по брадичката ѝ.

— Тя е у съседите, играе със Сара. Помниш ли приятелката ми Рашел?

— Помня я — отвърна Изабел.

Виан си наля малка чаша еспресо, донесе я до масата и седна.

Изабел се оригна и закри устата си с ръка.

— Пардон.

— Мисля, че може да пренебрегнем липсата на маниери — усмихна се Виан.

— Не познаваш мадам Дюфур. Несъмнено щеше да ме цапардоса с тухла за подобно прегрешение. — Изабел въздъхна. Сега стомахът я болеше; имаше чувството, че ще повърне. Избърса брадичката си с ръкав. — Какви са новините от Париж?

— Знамето със свастиката се развява от Айфеловата кула.

— А папа?

— Казва, че е добре.

— Обзалагам се, че се тревожи за мен — рече горчиво Изабел. — Той не биваше да ме отпраща. Но нима някога е правил нещо друго?

Двете сестри се спогледаха. Това бе един от малкото споделени спомени, онова изоставяне, но Виан определено не желаеше да си го припомня.

— Чухме, че по пътищата има милиони бежанци.

— Тълпите не бяха най-лошото — каза Изабел. — Ние бяхме повечето жени и деца, Ви, и старци и момчета. И те просто… ни унищожаваха.

— Вече всичко свърши, слава богу — заяви Виан. — По-добре да се съсредоточим върху хубавите неща. Кой е Гаетан? Бълнуваше името му.

Изабел зачопли една от раните върху ръката си, осъзнавайки твърде късно, че не биваше да го прави. Коричката се разкъса и кръвта рукна.

— Може би има нещо общо с това — заговори Виан, когато тишината се проточи. Извади смачканото парче хартия от джоба на престилката. Беше бележката, забодена върху корсажа на Изабел. По листа се виждаха мръсни, кървави отпечатъци от пръсти. Върху него беше написано: Още не си готова.

Изабел имаше чувството, че земята се разлюля под краката ѝ. Реакцията ѝ бе нелепа, момичешка и тя го знаеше, но думите я нараниха жестоко, в самото сърце. Той бе искал да я вземе със себе си преди целувката. Някак си бе усетил, че нещо не ѝ достига.

— Той е никой — процеди тя мрачно, взе бележката и я смачка. — Просто едно момче с черна коса и остро лице, което разправя лъжи. Той е нищо. — Сетне погледна Виан. — Ще се включа във войната. Не ми пука какво мислят всички. Ще карам линейка или ще превързвам ранени. Каквото и да е.

— О, за бога, Изабел. Париж е окупиран. Нацистите контролират града. Какво може да направи едно осемнайсетгодишно момиче за това?

— Няма да се крия в провинцията, когато нацистите унищожават Франция. А и нека си го признаем, ти никога не си изпитвала истински сестрински чувства към мен. — Разраненото ѝ лице се изопна. — Ще си тръгна веднага щом мога да вървя.

— Тук ще си безопасност, Изабел. Само това има значение. Трябва да останеш.

— В безопасност? — тросна се Изабел. — Мислиш, че сега само това има значение, Виан? Нека ти кажа какво видях по пътищата. Френските войници бягаха от врага. Нацистите убиваха невинни. Ти може и да го пренебрегнеш, но не и аз.

— Ти ще останеш тук и ще бъдеш в безопасност. Повече няма да говорим за това.

— Кога съм била в безопасност с теб, Виан? — попита Изабел и видя болката, появила се в очите на сестра ѝ.

— Аз бях много млада, Изабел. Опитах се да ти бъда майка.

— О, моля те. Нека не започваме с лъжа.

— След като изгубих бебето…

Изабел обърна гръб на сестра си и излезе, куцукайки от кухнята, преди да е казала нещо непростимо. Стисна ръце, за да спре треперенето им. Затова не искаше да се връща в тази къща и да вижда сестра си, затова толкова години бе стояла далеч от тук. Помежду им имаше твърде много болка. Включи радиото, за да заглуши мислите си.

Един глас се разнесе с пращене по радиостанцията.

— …говори маршал Петен…

Изабел се намръщи. Петен беше герой от Голямата война, любимият водач на Франция. Тя увеличи звука.

Виан се появи до нея.

— …аз приех да оглавя френското правителство…

Пращенето на статичното електричество се смеси с дълбокия глас.

— …нашата достойна армия, която се сражава храбро срещу един враг, многократно превъзхождащ ни по численост и оръжие…

Статичното електричество заглуши гласа. Изабел отново удари радиото и прошепна:

— Zut[26]!

— …през тези мъчителни часове аз мисля за нещастните бежанци, тънещи в невъобразима мизерия, които изпълват нашите пътища. Изказвам им моето съчувствие и съпричастие. С разбито сърце ви казвам днес, че трябва да спрем да се бием.

— Ние победихме? — възкликна Виан.

— Шшт — скастри я остро Изабел.

— …миналата нощ се обърнах към нашия противник, за да го попитам дали е готов да разговаря с мен, като войник с войник, след като сраженията приключиха, и с чест и достойнство да сложим край на враждебните действия.

Думите на възрастния мъж продължаваха да се нижат, следваха фрази като „дни на усилия“ и „контролираме мъката“, и най-лошата „съдбата на отечеството“. После изрече думата, която Изабел вярваше, че никога няма да чуе във Франция.

Капитулация.

Изабел излезе от стаята, куцукайки с окървавените си крака и отиде в задния двор. Задушаваше се, а не можеше да поеме дори глътка въздух.

Капитулация. Франция. Пред Хитлер.

— Това трябва да е за добро — рече сестра ѝ спокойно.

Кога бе излязла Виан отвън?

— Ти чу какво каза маршал Петен. Той е безспорен герой. Щом той казва, че трябва да спрем да се бием, значи, така е правилно. Сигурна съм, че той ще се разбере с Хитлер. — Виан протегна ръка към нея.

Изабел се отдръпна рязко. Повдигна ѝ се само при мисълта за успокоителното докосване на Виан. Извърна се с лице към сестра си.

— Никой не може да се разбере с човек като Хитлер.

— Значи, сега ти знаеш повече от нашите герои?

— Знам, че не бива да се предаваме.

Виан изцъка неодобрително.

— Щом маршал Петен смята, че капитулацията е най-доброто за Франция, значи, е така. Точка. Поне войната ще свърши и нашите мъже ще се приберат у дома.

— Ти си глупачка.

— Чудесно — отвърна Виан и се прибра в къщата.

Изабел заслони с ръка очите си и се взря в ясното безоблачно небе. След колко време тази синева ще се изпълни с германски самолети?

Не знаеше колко дълго бе стояла тук, представяйки си най-лошото — припомни си как нацистите стреляха по невинни жени и деца в Тур, изтребвайки ги безмилостно, как тревата почервеняваше от кръвта им.

— Танте Изабел?

Изабел чу слабия, нерешителен гласец, сякаш идващ някъде отдалеч. Бавно се извърна.

Едно красиво момиченце стоеше на прага на задната врата на „Льо Жарден“. Кожата ѝ беше също като на майка ѝ, бледа и фина като порцелан, а от това разстояние изразителните ѝ очи изглеждаха тъмни като на баща ѝ. Като че ли бе излязла от страниците на вълшебна приказка — Снежанка или Спящата красавица.

— Ти не може да си Софи — промълви Изабел. — Последния път, когато те видях… смучеше палеца си.

— Все още го правя понякога — усмихна се съзаклятнически Софи. — Нали няма да кажеш на никого?

— Аз? Аз съм най-добрият пазител на тайни. — Изабел пристъпи към момиченцето. Моята племенница, мислеше си тя. Семейство. — Трябва ли да ти кажа една моя тайна, за да сме квит?

Софи кимна сериозно, очите ѝ се разшириха.

— Мога да ставам невидима.

— Не, не можеш.

Изабел видя Виан да се появява на задната врата.

— Попитай майка си. Аз съм се промъквала във влакове, спускала съм се от прозорци и съм бягала от тъмниците на манастирите. И то само защото мога да ставам невидима.

— Изабел — обади се Виан строго.

Софи се взираше захласнато, като омагьосана в Изабел.

— Наистина ли?

Изабел погледна към Виан.

— Лесно е да изчезнеш, когато никой не те гледа.

— Аз те гледам — заяви Софи. — Можеш ли да станеш невидима сега?

Изабел се засмя.

— Разбира се, че не. За да стане една магия, тя трябва да бъде неочаквана. Не си ли съгласна. А сега искаш ли да поиграем на дама?