Славея

Глава 26

6 май 1995

Крайбрежието на Орегон

Онази проклета покана не спира да ме преследва. Бих се заклела, че е жива.

От дни не ѝ обръщах внимание, но през тази слънчева пролетна сутрин се улавям, че стоя до плота и се взирам в нея. Странно. Не помня кога съм дошла и въпреки това съм тук.

Ръката на друга жена се пресяга. Не може да е моята, не и тази уродливост с изпъкнали вени и кокалчета, която се тресе. Тя взема плика, тази другата жена.

Ръцете ѝ треперят повече от обичайното.

Каним ви да присъствате на срещата на членовете на „Общество на пилотите, спасени по време на войната“[77], която ще се състои на 7 май 1995 година.

По случай петдесетата годишнина от края на Втората световна война.

За пръв път семействата и приятелите на passeurs ще се съберат, за да изразят благодарността и почитта си към изключителната Жулиет Жервез, известна още като Славея, в голямата зала на хотел „Ил дьо Франс“ в Париж, в 19 часа.

Телефонът до мен звъни. Когато се протягам към него, поканата се изплъзва между пръстите ми и пада на плота.

— Да?

Някой ми говори на френски. Или си въобразявам?

— Искате да ми продадете нещо ли? — питам объркано.

— Не! Не. Отнася се за нашата покана.

От изненада едва не изтървавам телефона.

— Първата, която ви изпратихме, беше върната, съжалявам да го кажа. Моля да ни извините за забавянето на поканата. Но… нали ще дойдете?

— Аз не съм тази, която хората искат да видят. Това е Жулиет. А тя от доста време не е сред живите.

— Грешите много, мадам. За много хора е от огромно значение да ви видят.

Затварям телефона толкова силно, сякаш смачквам насекомо.

Но внезапно идеята да се върна — да отида у дома — засяда в ума ми. Мога да мисля само за това.

От години държа спомените надалеч. Скрила съм ги в прашния таван, далеч от любопитни очи. Казах на съпруга, на децата, на себе си, че за мен няма нищо във Франция. Мислех, че мога да дойда в Америка, да започна нов живот и да забравя какво бях сторила, за да оцелея.

Сега не мога да забравя.

Дали вземам решение? Съзнателно, от типа: нека-помислим-и-да-решим-кое-е-най-доброто?

Не. Обаждам се в пътническата агенция и си запазвам билет за полет до Париж, през Ню Йорк. После опаковам багажа. Избирам малък куфар на колелца, от тези, които деловите жени вземат за двудневно пътуване. Вътре подреждам малко бельо, два чифта панталони, няколко пуловера, перлените обици, които моят съпруг ми подари за четирийсет годишнината от сватбата ни, и още някои необходими вещи. Нямам представа от какво ще имам нужда, а и в момента наистина не разсъждавам ясно. После чакам. Нетърпеливо.

В последната минута, след като повиках такси, се обаждам на сина ми и се включва телефонният секретар. Изваждам малко късмет. Не знам дали щях да имам куража да му кажа истината.

— Здравей, Жулиен — подхващам колкото може по-жизнерадостно. — Заминавам за уикенда за Париж. Самолетът ми излита в един и десет и когато пристигна, ще ти се обадя, за да знаеш, че съм добре. Кажи на момичетата, че ги обичам. — Замълчавам за миг. Осъзнавам как ще се почувства той, когато получи съобщението, колко ще се разстрои. Това е така, защото през всички тези години го оставих да мисли, че съм слаба; той ме наблюдаваше как се осланям на баща му и се подчинявам на решенията му. Милион пъти ме е чувал да казвам: „Щом така мислиш, скъпи“. Гледал ме е как присъствам като зрител в живота му, вместо да отстоявам себе си. Това е моята грешка. Нищо чудно, че той обича представата си за мен, която не е пълна. — Трябваше да ти кажа истината.

Когато затварям, виждам, че таксито спира отпред. И аз тръгвам.