Глава 30


В един леденостуден ден в средата на ноември Изабел и Гаетан напуснаха къщата в Брантом и се качиха на влака за Байон. Вагонът бе претъпкан с германски войници със сериозни лица — повече от обикновено — и когато слязоха, видяха, че още много се тълпят на перона на гарата.

Изабел държеше ръката на Гаетан, докато си проправяха път през морето от сиво-зелени униформи. Двама млади влюбени, запътили се към градския плаж.

— Маман обичаше да ходи на плажа. Казвала ли съм ти това? — попита Изабел, докато минаваха покрай двама офицери от СС.

— Вие, богатите деца, сте ползвали доста благини.

Тя се усмихна.

— Едва ли може да се каже, че сме били богати, Гаетан — рече тя, когато излязоха от гарата.

— Е, не сте били и бедни — възрази той. — Аз познавам бедността. — Замълча, оставяйки думите да увиснат помежду им, после додаде: — Някой ден ще бъда богат. Някой ден — повтори той с въздишка и тя знаеше какво си мисли. Това, за което всички постоянно мислеха: ще я има ли Франция в нашето бъдеще? Гаетан забави крачка.

Изабел видя какво бе привлякло вниманието му.

— Продължавай да вървиш — процеди той.

Барикада препречваше пътя им. Навсякъде имаше войници с пушки в ръце.

— Какво става? — попита Изабел.

— Те ни видяха — отвърна Гаетан и стисна по-силно ръката ѝ. Двамата се отправиха към множеството от германски войници.

Едър и плещест часовой с квадратна глава препречи пътя им и поиска да види пропуските и документите им.

Изабел подаде документите на Жулиет. Гаетан му връчи своите фалшиви документи, но войникът се интересуваше повече от това, което става зад него. Хвърли бегъл поглед върху документите и им ги върна.

Изабел му отправи най-невинната си усмивка.

— Какво става днес?

— Вече няма Свободна зона — отвърна войникът и им махна да минават.

— Няма Свободна зона? Но…

— Окупираме цяла Франция — заяви той грубо. — Повече никакви преструвки, че абсурдното ви правителство във Виши управлява. Вървете.

Гаетан я повлече напред през стълпотворението от войници.

Цели часове, докато вървяха, те бяха заобиколени от германски камиони и автомобили, които профучаваха покрай тях.

Успяха да избягат от нацистката тълпа чак когато стигнаха до старинния крайбрежен град Сен-Жан де Люз. Двамата вървяха по пустата дига, издигаща се над бушуващите вълни на Атлантическия океан. Извитата жълта ивица пясък под тях ги отделяше от могъщия, сърдит океан. В далечината тучният зеленеещ се полуостров бе осеян с къщи, построени в традиционен за баските стил, с бели стени, червени врати и яркочервени керемидени покриви. Небето над главите им беше избледняло, като изпрано синьо, с облаци, разпрострели се като опънати въжета за пране. Днес нямаше други хора, нито на брега, нито край древната дига.

За пръв път от часове Изабел можеше да диша свободно.

— Какво означава, че повече няма Свободна зона?

— Не е добре, това е сигурно. Ще направи работата ти още по-опасна.

— И преди съм прекосявала Окупираната зона.

Тя стисна ръката му и го поведе към неравните каменни стъпала, слизащи до шосето.

— Когато бях малка, често сме идвали тук на почивка — каза тя. — Преди маман да умре. Или поне така съм чувала. Аз почти не си спомням.

Тя искаше това да бъде начало на разговор, но думите ѝ потънаха във възцарилото се мълчание помежду им и останаха без отговор. В тишината Изабел почувства задушаващата тежест на отсъствието му, макар че той продължаваше да държи ръката ѝ. Защо не му бе задала повече въпроси през дните, докато бяха заедно, защо не бе узнала всичко за него? Сега не им бе останало много време, и двамата го знаеха. Продължиха да вървят в потискащо мълчание.

В дрезгавината на настъпващата вечер Гаетан за пръв път зърна Пиренеите.

Изсечените заснежени склонове се издигаха към оловносивото небе, побелелите им върхове пронизваха облаците.

Merde. И колко пъти си прекосявала тези планини?

— Двайсет и седем.

— Ти си чудо — рече той.

— Такава съм — усмихна се тя.

Те продължиха по тъмните празни улици на Урюн, изкачвайки се с всяка стъпка, отминавайки затворените магазини и кафенетата, пълни със старци. Под града се виеше черен път, водещ към подножието на планините. Най-после стигнаха до хижата, скътана между тъмните възвишения, от чийто комин се издигаше дим.

— Добре ли си? — попита той, забелязал, че тя забавя крачка.

— Ще ми липсваш — пророни Изабел тихо. — Колко дълго можеш да останеш?

— Трябва да тръгна на сутринта.

Искаше да пусне ръката му, но ѝ бе трудно. Изпитваше този ужасяващ, безразсъден страх, че ако се отдели от него, никога повече няма да го докосне отново, и мисълта за това я парализираше. Въпреки това я чакаше работа. Освободи ръката му и рязко и бързо почука три пъти.

Мадам Бабино отвори вратата, облечена в мъжки дрехи, с димяща цигара „Галоаз“ в устата.

— Жулиет! Влизай, влизай — подкани я тя. Отстъпи назад, за да пропусне Изабел и Гаетан в голямата стая, където четирима пилоти се бяха събрали около масата за хранене. В огнището гореше огън, черната чугунена тенджера, висяща над пламъците, бълбукаше и съскаше, докато капакът ѝ подскачаше. Изабел усети миризмите на отделните съставки на яхнията — козе месо; вино; бекон; гъст, мазен бульон; гъби и градински чай. Ароматът беше божествен и ѝ напомни, че не бе яла през целия ден.

Мадам събра мъжете и ги представи — бяха трима от Кралските военновъздушни сили и един американски летец. Англичаните били тук от дни, в очакване на американеца, който пристигнал вчера. Едуардо щеше да ги поведе на сутринта към планините.

— Радвам се да се запозная с теб — каза един от пилотите, разтърсвайки ръката на Изабел, сякаш беше водна помпа. — Ти си толкова красива, колкото се разправя.

Мъжете заговориха в един глас. Изабел застана до мадам Бабино и ѝ подаде плика с парите, който трябваше да донесе преди две седмици.

— Извинявам се за закъснението.

— Имала си основателна причина. Как се чувстваш?

Изабел размърда рамото си, за да провери.

— По-добре. След седмица отново ще бъда готова за преход през планините.

Мадам подаде на Изабел цигарата си „Галоаз“. Изабел я взе, всмукна дълбоко и издиша дима, изучавайки мъжете, които сега бяха под нейна опека.

— Как са те?

— Виждаш ли онзи високия и слабия, с нос като на римски император?

Изабел не можа да сдържи усмивката си.

— Виждам го.

— Той твърди, че бил лорд, херцог или нещо подобно. Сара от По каза, че бил истинска напаст. Не желаел да изпълнява женски заповеди.

Изабел си отбеляза мислено информацията. Разбира се, не беше рядкост да среща пилоти, които не искаха да приемат заповеди от жени — момичета или изобщо всякакви представителки на женския пол — но това винаги беше изпитание.

Мадам подаде на Изабел смачкан и изцапан лист.

— Един от тях ми даде това за теб.

Тя го отвори бързо и прегледа съдържанието. Позна наклонения почерк на Анри.


Ж., твоята приятелка е добре след германската си ваканция, но има гости.

Не идвай насам. Ние я наблюдаваме.


Виан беше добре — била е освободена след разпита — но друг военен или войници бяха разквартирувани в дома ѝ. Тя смачка листа и го хвърли в огъня. Не знаеше дали изпитва облекчение, или тревога. Инстинктивно погледът ѝ потърси Гаетан, който я наблюдаваше, докато разговаряше с летците.

— Знаеш ли, виждам начина, по който го гледаш.

— Лорда с големия нос?

Мадам Бабино се изсмя гръмко.

— Аз съм стара, но не съм сляпа. Говоря за младия красавец с пълните с копнеж очи. Той също не спира да те гледа.

— Той заминава утре сутринта.

— Ах.

Изабел се извърна към жената, която през последните две години бе станала нейна приятелка.

— Страхувам се да го пусна да замине, което е откачено, имайки предвид всички опасни неща, които правя.

Погледът в тъмните очи на мадам беше едновременно разбиращ и съчувстващ.

— Ако бяха нормални времена, щях да ти кажа да бъдеш предпазлива. Щях да изтъкна, че той е млад и се занимава с опасна работа, а младите мъже в опасност могат да бъдат непостоянни. — Тя въздъхна. — Но напоследък сме предпазливи за толкова много неща, защо да прибавяме и любовта в списъка?

— Любов — рече Изабел тихо.

— Но бих добавила следното, тъй като съм майка, а ние, майките, не можем да се сдържаме: разбитото сърце боли еднакво силно и във военно, и в мирно време. Затова се сбогувай подобаващо с твоя млад мъж.


* * *

Изабел изчака къщата да утихне — или поне дотолкова, доколкото можеше да бъде една стая, пълна с мъже, които спяха на пода, хъркаха и се въртяха. Като се движеше предпазливо, тя се измъкна изпод одеялата, прекоси безшумно стаята и излезе навън.

Над главата ѝ звездите блещукаха в необятното небе, простиращо се в безкрая. Лунната светлина осветяваше козите, превръщайки ги в сребристобели точки, ръснати по планинския склон.

Младата жена стоеше до дървената ограда и се взираше навън. Не се наложи да чака дълго.

Гаетан се приближи зад нея и я обви с ръце. Тя се облегна на него.

— Чувствам се защитена в прегръдката ти.

Той не отвърна и тя разбра, че нещо не е наред. Сърцето ѝ се сви. Извърна се бавно и го погледна.

— Какво има?

— Изабел.

Начинът, по който го каза, я изплаши. Не, не ми го казвай — помисли си тя. — Каквото и да е, не ми го казвай. В тишината шумовете ставаха по-отчетливи — врещенето на козите, ударите на сърцето ѝ, търкалянето на камъни по планинския склон в далечината.

— Онази среща. Онази, на която отивахме в Кариво, когато си намерила летеца.

Oui? — попита тя. През последните няколко дни го бе изучавала толкова внимателно, бе наблюдавала всяка емоция, прекосяваща лицето му, затова сега знаеше, че това, което ще каже, няма да е добро.

— Напускам групата на Пол. Ще се боря… по различен начин.

— В какъв смисъл различен?

— С оръжие — отвърна той тихо. — И бомби. С всичко, което можем. Ще се присъединя към партизанска група, която живее в горите. Моята работа ще бъдат експлозивите. — Той се усмихна. — И кражбата на части за бомби.

— Миналото би трябвало да ти е от полза. — Шегата ѝ не се получи.

Усмивката му помръкна.

— Вече не мога само да разнасям позиви, Из. Имам нужда да върша нещо повече. И… мисля, че известно време няма да мога да те виждам.

Тя кимна, но докато главата ѝ се движеше в знак на съгласие, една мисъл изгаряше ума ѝ: Как? Как ще си тръгна сега и ще го оставя? И тя разбра от какво се бе страхувал той от самото начало.

Погледът, който ѝ отправи, беше интимен като целувка. В него тя видя отразен собствения си страх. Те можеше никога повече да не се видят.

— Люби ме, Гаетан — прошепна Изабел.

Като за последен път.


* * *

Виан стоеше пред хотел „Белвю“ в проливния дъжд. Прозорците на хотела бяха замъглени, но през стъклата се виждаха сиво-зелените полеви униформи.

Хайде, Виан, вече си в играта.

Тя изпъна рамене и отвори вратата. Звънчето жизнерадостно издрънча над главата ѝ и мъжете във фоайето зарязаха заниманията си и се извърнаха, за да я изгледат. Вермахт, СС, Гестапо. Чувстваше се като агне на заколение.

Зад бюрото на рецепцията Анри вдигна глава. Щом я видя, той стана, заобиколи бюрото и си проби пъргаво път през тълпата към нея.

Улови ръката ѝ и изсъска:

— Усмихни се. — Тя се опита да се подчини. Не беше сигурна дали е успяла.

Той я поведе към рецепцията и пусна ръката ѝ. Говореше ѝ нещо — смееше се, като че ли на някаква шега — докато заемаше мястото си зад касата и големия черен телефон.

— За баща ви, нали? — попита той високо. — Стая за две вечери?

Тя кимна сковано.

— Ето, нека ви покажа стаята, с която разполагаме — каза мъжът накрая.

Тя го последва през фоайето в тесния коридор. Двамата минаха покрай малка маса, върху която имаше купа с пресни плодове (само германците можеха да си позволят подобна екстравагантност), и тоалетната, която беше празна. Той продължи нагоре по тясната извита стълба в дъното на коридора и я въведе в толкова малка стая, че вътре можеше да се смести само едно легло. Единственият прозорец бе затъмнен.

Анри затвори вратата зад тях.

— Не биваше да идвате тук. Изпратих ви съобщение, че Изабел е добре.

Oui, merci. — Тя пое дълбоко дъх. — Трябват ми документи за самоличност. Вие сте единственият човек, за когото се сетих, че може да ми помогне.

Той се намръщи.

— Молбата ви е опасна, мадам. За кого?

— За едно еврейско дете, което се укрива.

— Къде се укрива?

— Не мисля, че искате да знаете, нали?

— Не. Не. Мястото безопасно ли е?

Тя сви рамене, мълчанието ѝ бе достатъчно красноречив отговор. Знаеше ли някой сега кое е безопасно?

— Чух, че щурмбанфюрер Фон Рихтер е разквартируван в дома ви. Той доскоро живееше тук. Много е опасен. Отмъстителен и жесток. Ако ви залови…

— Какво да правим, Анри, да стоим със скръстени ръце и да наблюдаваме безучастно?

— Напомняте ми за сестра ви — рече той.

— Повярвайте ми, аз не съм смела жена.

Анри задълго остана смълчан. После каза:

— Ще се погрижа да ви намеря непопълнени документи. Ще трябва да се научите сама да ги фалшифицирате. Аз съм прекалено зает, за да се ангажирам и с това. Упражнявайте се, като се опитвате да копирате вашите.

— Благодаря ви. — Тя замълча и го погледна, спомняйки си бележката, която ѝ бе донесъл преди месеци — и това, което тогава си бе помислила за сестра си. Сега знаеше, че Изабел е вършила опасна работа от самото начало. Важна работа. Изабел бе скрила от Виан, за да я предпази, макар че това я бе накарало да изглежда като глупачка. Разчитала е на факта, че за Виан не е трудно да си помисли най-лошото за нея.

Виан се срамуваше от себе си, задето толкова лесно бе повярвала на лъжата.

— Не казвайте на Изабел, че съм се заела с това. Искам да я защитя.

Анри кимна.

Au revoir — сбогува се Виан.

— Сестра ви ще се гордее с вас — чу го да казва, докато излизаше. Виан не се спря, нито отвърна. Без да обръща внимание на подсвиркванията на германските войници, тя излезе от хотела и се отправи към вкъщи.


* * *

Сега цяла Франция бе окупирана от германците, но това не се отрази върху ежедневието на Виан. Тя прекарваше целия ден да се реди от една опашка на друга. Най-големият ѝ проблем беше Даниел. Все още ѝ се струваше по-разумно да го крие от местните хора, въпреки че никой не се усъмни в лъжата ѝ за осиновяването му, когато я разказа (а тя я разказа на всички, за които се сети, но хората бяха твърде заети с оцеляването си, за да ги е грижа, или може би се бяха досетили за истината и ѝ се възхищаваха, кой можеше да каже).

Сега оставяше децата сами у дома, скрити и заключени зад вратите. А това означаваше, че докато беше в града, винаги бе неспокойна и нервна. Днес, след като купи всичко, което ѝ се полагаше с купоните за храна, тя уви отново вълнения си шал около гърлото и излезе от месарницата.

Докато крачеше по „Виктор Юго“, понасяйки стоически студа, тя беше толкова нещастна и улисана в тревогите си, че не осъзна веднага, че Анри върви до нея.

Той се озърна нагоре-надолу по улицата, но в този вятър и студ наоколо нямаше жива душа. Капаците на прозорците тракаха, тентите плющяха. Масичките пред кафенетата бяха празни.

Той ѝ подаде една франзела.

— Пълнежът е необичаен. По специална рецепта на майка ми.

Тя разбра. Вътре бяха документите. Виан кимна.

— В тези дни е много трудно да се намери хляб със специален пълнеж. Ползвай го разумно.

— Ами ако имам нужда от още… хляб?

— Още?

— Има толкова много гладни деца.

Той се спря, обърна се към нея и я целуна нехайно по бузата.

— Елате да ме посетите отново, мадам.

— Кажете на сестра ми, че съм питала за нея — прошепна тя в ухото му. — Разделихме се лошо.

Той се усмихна.

— Аз постоянно се карам с брат ми, дори и по време на война. В крайна сметка ние сме братя.

Виан кимна, надявайки се това да е истина. Сложи франзелата в кошницата, покри я с ленената кърпа, пъхайки я между пликчето нишесте и пакета с овесено брашно, които единствено успя да купи днес. Докато го гледаше как се отдалечава, кошницата сякаш натежа в ръката ѝ. Тя стисна по-здраво дръжката и закрачи надолу по улицата.

Почти бе стигнала до градския площад, когато го чу.

— Мадам Мориак. Каква изненада.

Гласът му беше като олио, разляло се в краката ѝ, хлъзгав и лепкав. Тя навлажни устните си и изпъна рамене назад, опитвайки се да изглежда едновременно уверена и спокойна. Той се бе върнал миналата вечер, триумфиращ, перчейки се колко лесно се оказало да окупират цяла Франция. Тя бе поднесла вечеря на него и колегите му, наливайки им безкрайни чаши вино — и в края на вечерта той бе изхвърлил остатъците от вечерята на пилетата. Виан и децата си бяха легнали гладни.

Есесовецът беше с униформата си, обсипана със свастики и железни кръстове, пушеше цигара и издухваше дима леко наляво от лицето ѝ.

— Свършили сте с покупките си за деня?

— Ако може така да се каже, хер щурмбанфюрер. Днес успях да купя много малко, дори с купоните за храна.

— Може би ако вашите мъже не бяха такива страхливци, вие, жените, нямаше да гладувате толкова.

Тя стисна зъби, опитвайки се да изобрази усмивка.

Той се взираше изучаващо в лицето ѝ, което Виан усещаше, че е пребледняло като тебешир.

— Добре ли сте, мадам?

— Добре съм, хер щурмбанфюрер.

— Позволете ми да нося кошницата ви. Ще ви придружа до вкъщи.

Тя стисна дръжката.

— Не, наистина не е необходимо.

Той протегна ръката си в черна ръкавица към нея. Не ѝ оставаше нищо друго, освен да сложи усуканата плетена дръжка в ръката му.

Фон Рихтер взе кошницата от нея и пое по улицата. Тя закрачи редом с него, чувствайки се като дамгосана да върви с офицер от СС по улиците на Кариво.

По пътя щурмбанфюрерът подхвана разговор. Говореше за сигурното поражение на съюзниците в Северна Африка, за страхливостта на французите и за алчността на евреите, за Окончателното решение[79], сякаш беше готварска рецепта, разменяна между приятели.

Виан едва различаваше думите му заради бученето в главата си. Когато се осмели да погледне към кошницата, видя, че франзелата се подава изпод червено-бялата ленена карирана кърпа, която я покриваше.

— Дишате като състезателен кон, мадам. Да не би да ви е зле?

Да. Това беше решението.

Тя се закашля престорено и сложи ръка върху устата си.

— Съжалявам, хер щурмбанфюрер. Надявах се да не ви притеснявам с това, но за съжаление, се страхувам, че онзи ден съм се заразила с грип от момчето.

Той спря.

— Не ви ли помолих да държите по-надалеч бацилите си от мен? — Той толкова силно тикна кошницата към нея, че тя я удари в гърдите. Виан сграбчи отчаяно дръжката, изтръпнала от страх, че кошницата ще падне, франзелата ще се разчупи и фалшивите документи ще се разпилеят в краката му.

— А-аз толкова съжалявам. Проявих небрежност.

— Няма да се прибера за вечеря — заяви той и се завъртя на пети.

Виан остана неподвижна няколко минути — проявявайки любезност, в случай че той се обърне — после забърза към дома.


* * *

След полунощ, същата вечер, когато Фон Рихтер беше в леглото от часове, Виан се прокрадна от спалнята си и влезе в празната кухня. Взе един стол, отнесе го в спалнята и затвори тихо вратата зад себе си. Остави стола до нощното шкафче, нагласи го по-близо и седна. На светлината на единствената свещ измъкна от корсажа непопълнените формуляри.

Извади своите документи и внимателно ги разучи. После взе семейната Библия и я отвори. Върху празните полета се зае да упражнява подправянето на подписи. Отначало беше толкова нервна, че писалката трепереше, но колкото повече се упражняваше, толкова по-уверена се чувстваше. Когато ръцете и дишането ѝ се успокоиха, тя подправи акта за раждане на Жан Жорж, давайки му името Емил Дювал.

Но новите документи не бяха достатъчни. Какво щеше да стане, когато войната свърши и Елен Рюел се върне? Ако Виан не беше тук (с риска, който поемаше, беше длъжна да вземе предвид и тази ужасяваща възможност), Елен нямаше да има представа къде да търси сина си, нито какво име му е било дадено.

Трябваше да направи fiche, картонче, съдържащо цялата информация, която имаше за него — кой беше всъщност, кои са родителите му и известните роднини. Всичко, за което можеше да се сети.

Тя откъсна три страници от Библията и върху всяка състави списък.

На първата страница изписа с черно мастило върху молитвите:


Ари дьо Шамплен 1

Жан Жорж Рюел 2


Върху втората страница написа:


1. Даниел Мориак

2. Емил Дювал


А върху третата:


1. Кариво. Мориак

2. Абатство Дьо ла Трините


Нави внимателно всяка страница на тънко руло. Утре щеше да ги скрие на три различни места. Едното руло в мръсен буркан върху полицата, който щеше да напълни с пирони; другото в стара кутия от боя в хамбара; а третото щеше да сложи в кутия и да я зарови в кокошарника. Картончетата с информацията щеше да остави на майката игуменка в абатството.

Картончетата и списъците, щяха да идентифицират децата след войната и щеше да е възможно да върнат децата на семействата им. Разбира се, записването на тази информация беше опасно, но ако не съхраняваше данните — и най-лошото се случеше с нея — как щяха някога укритите деца да се съберат с родителите си?

Виан толкова дълго се взира в навитите рула и картончетата, че децата, спящи в леглото ѝ, започнаха да се размърдват и да мърморят в съня си, а пламъкът на свещта започна да пращи. Тя се наведе и сложи ръка върху гръбчето на Даниел, за да го успокои. После се сгуши в леглото до децата си. Измина още дълго време, преди да заспи.


Загрузка...