Славея

Глава 35

Август. Виан дишаше колкото може по-тихо. В горещия, задушен мрак на спалнята на горния етаж — нейната спалня, тази, която бе споделяла с Антоан — всеки звук се усилваше. Тя чу как пружините на леглото изскърцаха в знак на протест, когато Фон Рихтер се претъркули настрани. Слушаше вдишванията и издишванията му, преценявайки всяко едно. Когато започна да хърка, се отдръпна внимателно и отметна влажния чаршаф от голото си тяло.

През последните няколко месеца, Виан бе познала болката, срама и унижението. Но бе научила и много за оцеляването — как да отгатва настроенията на Фон Рихтер, как да не му се пречка и кога да мълчи. Понякога, ако правеше всичко съвсем точно, той почти не я забелязваше. Само когато имаше лош ден, когато се прибереше ядосан, тогава тя беше в беда. Както предишната вечер.

Той се бе върнал в ужасно настроение, мърморейки нещо за сраженията в Париж. Маките бяха започнали улични боеве. Виан инстинктивно разбра какво искаше германецът тази нощ.

Да причинява болка.

Тя подбра набързо децата от всекидневната и ги сложи да си легнат в спалнята на долния етаж. После се качи горе.

Това беше най-лошото от всичко; че я бе накарал да отива при него, и тя го правеше. Свали дрехите си, за да не ги разкъса той.

Сега, докато се обличаше, забеляза колко я болеше, когато вдигаше ръце. Застана пред затъмнения прозорец. Отвъд се простираха полетата, изровени от запалителните бомби; дърветата бяха пречупени надве, много от тях още пушеха, вратите и комините бяха потрошени. Пейзаж на опустошението. Летището представляваше купчина камъни и дървени отломки, заобиколени от останките на самолети и камиони. Откакто генерал Дьо Гол бе оглавил армията на Френския комитет за национално освобождение и след десанта на съюзниците в Нормандия, бомбардировките над Европа не секваха.

Дали Антоан все още беше там? Дали се намираше в някой военнопленнически лагер, дали се взираше през процепите на стените на бараката, или през закования прозорец към луната, обливала с мекото си сияние къщата, някога изпълнена с любов? И Изабел. Беше заминала преди два месеца, но ѝ се струваха като цяла вечност. Виан не спираше да се измъчва за нея, но нищо не можеше да се направи за тази постоянна тревога; просто трябваше да се понесе.

Слезе долу и запали свещ. Електричеството отдавна бе спряно. В банята я остави на полицата до умивалника и се вгледа в отражението си в овалното огледало. Дори на меката светлина на свещта изглеждаше бледа и изпита. Лишената ѝ от блясък червеникавозлатиста коса висеше на сплъстени кичури от двете страни на лицето. През годините на лишения носът ѝ сякаш се бе удължил, а скулите ѝ бяха станали по-изпъкнали. Знаеше, без да поглежда, че върху ръцете ѝ имаше червени отпечатъци от пръсти и грозна синина върху лявата ѝ гърда.

Той ставаше по-злобен. По-гневен. Войските на съюзниците бяха навлезли в Южна Франция и бяха започнали да освобождават градовете. Германците губеха войната и явно Фон Рихтер настървено се опитваше да накара Виан да плати за това.

Тя се съблече и се изми с хладка вода. Търка кожата си, докато не се зачерви и не се покри с петна, но въпреки това не се чувстваше чиста. Никога не се чувстваше чиста.

Когато повече не можеше да издържа, се подсуши и нахлузи отново нощницата, като облече и пеньоара. Завърза го на кръста и излезе от банята със свещта в ръка.

Софи я чакаше във всекидневната. Седеше върху последната останала прилична мебел в стаята — дивана — с вдигнати колене, обвила ръце около тях. Всички други мебели бяха реквизирани или изгорени.

— Какво правиш тук толкова късно?

— Мога да ти задам същия въпрос, но всъщност не е нужно да го правя, нали?

Виан пристегна колана на пеньоара. Беше нервен навик, за да прави нещо с ръцете си.

— Да си лягаме.

Софи вдигна глава към майка си. Почти на четиринайсет, лицето на дъщеря ѝ бе започнало да съзрява. Черните ѝ очи се открояваха на фона на бледата кожа, миглите ѝ бяха гъсти и дълги. От оскъдната храна косата ѝ бе изтъняла, но все още падаше на вълни. Момичето стисна пълните си устни.

— Наистина, маман? Още колко дълго ще се преструваме? — Тъгата — и гневът — в тези красиви очи бяха съкрушителни. Очевидно Виан не бе успяла да скрие нищо от това дете, изгубило детството си във войната.

Кои бяха правилните думи, с които една майка трябваше да разкаже на почти порасналата си дъщеря за грозотата в този свят? Как можеше да бъде честна? Нима можеше Виан да очаква, че дъщеря ѝ ще я съди по-малко строго, отколкото самата тя се осъждаше?

Виан седна до Софи. Замисли се за предишния им живот — смеха, целувките, семейните вечери, коледните сутрини, падналите млечни зъбки, първите думички.

— Аз не съм глупава — рече Софи.

— Никога не съм те смятала за такава. Нито за миг. — Тя пое дълбоко дъх и го издиша. — Исках само да те защитя.

— От истината?

— От всичко.

— Това е невъзможно — отвърна Софи горчиво. — Още ли не си го разбрала? Рашел замина. Сара е мъртва. Grandpère е мъртъв. Танте Изабел е… — Очите ѝ се наляха със сълзи. — И папа… кога за последен път си чувала нещо за него? Преди година? Осем месеца? Той също навярно е мъртъв.

— Баща ти е жив. Както и твоята леля. Щях да почувствам, ако си бяха отишли. — Виан сложи ръка върху сърцето си. — Знам го тук.

— Със сърцето си? Щеше да го почувстваш със сърцето си?

Виан знаеше, че тази война бе формирала Софи, че страхът и отчаянието я бяха превърнали в по-цинична и по-сурова версия на някогашното момиче, но ѝ беше тежко да вижда истината в толкова отчетливи подробности.

— Как можеш просто… да отиваш при него? Виждам синините.

— Това е моята война — отвърна Виан тихо, засрамена повече, отколкото можеше да понесе.

— Танте Изабел щеше да го удуши в съня му.

— Oui — съгласи се тя. — Изабел е силна жена. Аз не съм. Аз съм просто… майка, опитваща се да опази децата си.

— И мислиш, че по този начин можеш да ни спасиш?

— Ти си млада — отвърна Виан и раменете ѝ се отпуснаха пораженски. — Когато станеш майка…

— Няма да бъда майка — прекъсна я Софи.

— Съжалявам, че те разочаровах, Софи.

— Искам да го убия — обади се след миг Софи.

— Аз също.

— Можем да го задушим с възглавница, докато спи.

— Мислиш ли, че не съм бленувала за това? Но е прекалено опасно. Бек вече изчезна, докато живееше в тази къща. Ако това се случи и с втори офицер? Те ще насочат вниманието си към нас, което ние не желаем.

Софи кимна мрачно.

— Мога да понеса това, което Фон Рихтер ми причинява, Софи. Но не бих могла да понеса да загубя теб или Даниел, или да бъда изпратена далеч от вас. Или да ви видя наранени.

Софи не отвърна поглед.

— Ненавиждам го.

— Аз също — промълви Виан тихо. — Аз също.

— Днес е горещо. Мисля, че е идеален ден да поплуваме — заяви Виан с усмивка.

Гръмогласното одобрение беше незабавно и единодушно.

Виан поведе децата навън от класната стая в сиропиталището, като гледаше да не се разпръснат, докато вървяха по сводестия манастирски коридор. Минаваха покрай кабинета на майката игуменка, когато вратата се отвори.

— Мадам Мориак — рече с усмивка майката игуменка. — Вашите малки питомци изглеждат толкова щастливи, че май са готови да запеят.

— Не и в толкова жарък ден, майко. — Тя я хвана под ръка. — Елате до езерото с нас.

— Прекрасна идея в този септемврийски ден.

— Подредете се в колона, един зад друг — каза Виан на децата, когато излязоха на главното шосе. Те тутакси се строиха. Виан им даде тон за песен и питомците ѝ мигом я подеха, пеейки с цяло гърло, докато пляскаха с ръце и подскачаха.

Дали забелязваха бомбардираните сгради, покрай които преминаваха? Пушещите купчини от отломки, които някога са били къщи? Или разрушението бе станало част от обичайния пейзаж на детството им, незабележително и незабележимо?

Даниел — както винаги — остана при Виан, вкопчен в ръката ѝ. Напоследък беше такъв, страхуваше се да се отдели от нея задълго. Тя се питаше дали съществува една част от него, скрита дълбоко, която помнеше всичко, което бе изгубил — майката, бащата, сестрата. Тревожеше се, че когато спеше, свит до нея, той беше Ари, момчето, което беше изоставено.

Виан плесна с ръце.

— Деца, трябва да пресечете улицата в стройна редица. Софи, ти си водачът.

Децата прекосиха внимателно улицата и се заизкачваха нагоре по хълма към широкото езеро, което беше едно от любимите места на Виан. Антоан я бе целунал за първи път на същото това място.

Учениците се скупчиха на брега на езерото и започнаха да се събличат. Не след дълго вече бяха във водата.

Тя погледна към Даниел.

— Искаш ли да си поиграеш във водата със сестра си?

Даниел задъвка долната си устна, наблюдавайки как другарчетата му се плискат в спокойната синя вода.

— Не знам…

— Не си длъжен да плуваш, ако не искаш. Можеш само да си намокриш краката.

Той се намръщи, кръглите му бузки се сбръчкаха, докато размишляваше. Сетне пусна ръката ѝ и пристъпи предпазливо към Софи.

— Той все още не се отделя от теб — отбеляза майката игуменка.

— Има и кошмари. — Виан се канеше да добави: Бог е свидетел, че и аз също, когато ѝ се догади. Смотолеви: — Извинете ме — и хукна през високата трева към малката горичка, където се наведе и повърна. Стомахът ѝ беше почти празен, но сухите напъни продължиха отново и отново, оставяйки я слаба и изтощена.

Тя усети на гърба си ръката на майката игуменка, която я галеше успокоително.

Виан се изправи. Опита се да се усмихне.

— Извинете. Аз не… — Млъкна. Истината я връхлетя като мощна вълна. Жената се извърна към майката игуменка. — Вчера сутринта повърнах.

— О, не, Виан. Бебе?

Виан не знаеше дали да се смее, да плаче или да крещи на Господ. Тя толкова дълго се бе молила друго дете да порасне в утробата ѝ.

Но не сега.

Не и неговото.

Виан не бе спала цяла седмица. Чувстваше се разнебитена, изморена и ужасена. Сутрешното гадене бе станало още по-мъчително.

Сега тя седеше на ръба на леглото и гледаше Даниел. Вече на пет, пижамите отново му бяха омалели; слабичките китки и глезени стърчаха от избелелите ръкави и крачолите на панталонките. За разлика от Софи, той никога не се оплакваше, че е гладен, че тя чете на светлината на свещта или от ужасния сив хляб, който можеха да си купят с купоните за храна.

— Хей, капитан Дан — заговори тя, отмятайки влажните черни къдрици от очите му. Той се претъркули по гръб и ѝ се ухили, разкривайки липсващите предни зъби.

— Маман, сънувах, че имам бонбони.

Вратата на спалнята рязко се отвори. На прага се появи Софи, дишайки тежко.

— Ела бързо, маман.

— О, Софи, аз съм…

— Веднага.

— Хайде, Даниел. Тя изглежда сериозна.

Той жизнерадостно протегна ръце към нея. Вече беше твърде голям, за да го носи, затова тя го прегърна и после се отдръпна. Извади единствените дрехи, които му ставаха — чифт дочени панталони, ушити от платно за рисуване, което бе открила в хамбара, и пуловер, който му бе изплела от скъпоценна синя вълна. Когато беше облечен, тя го улови за ръката и го поведе към всекидневната. Входната врата беше отворена.

Камбани биеха. Църковните камбани. Някъде отдалеч се носеше музика. „La Marseillaise“[89]? Във вторник, в девет сутринта?

Отвън Софи стоеше под ябълковото дърво. Колона от нацисти мина с маршова крачка покрай къщата. Миг по-късно се появиха машините. Танкове, камиони и автомобили затрополиха покрай „Льо Жарден“ един след друг, сред облаци от прах.

Черен ситроен отби и спря край пътя. Фон Рихтер изскочи от колата и приближи към нея — ботушите му бяха мръсни, очите скрити зад черни очила, а устните свити в тънка, гневна линия.

— Мадам Мориак.

— Хер щурмбанфюрер.

— Ние напускаме вашия жалък, отвратителен, малък град.

Тя не отговори. Ако го беше сторила, щеше да каже нещо, което можеше да ѝ струва живота.

— Тази война не е свършила — заяви той. Виан не бе сигурна дали го каза, за да увери нея, или себе си.

Погледът му се стрелна покрай Софи и се спря на Даниел.

Виан стоеше напълно неподвижна, с безизразно лице.

Той се извърна към нея. Новата синина върху бузата ѝ го накара да се усмихне.

— Фон Рихтер! — изкрещя някой от свитата му. — Оставете най-после френската си курва.

— Това си ти, знаеш го — процеди той.

Тя стисна устни, за да не отговори.

— Аз ще те забравя. — Той се наклони напред. — Чудя се дали ти можеш да кажеш същото.

Той нахълта в къщата и излезе отново, понесъл коженото си куфарче. Без да я погледне, се отправи към колата си. Вратата се затръшна зад него.

Виан протегна ръка към портата, за да не падне.

— Те заминават — рече Софи.

Краката на Виан отмаляха и тя се свлече на колене.

— Той замина.

Софи коленичи до майка си и силно я прегърна.

Даниел притича през прашната пътека помежду им.

— И мен също! — изкрещя той. — И аз искам прегръдка! — Хвърли се към тях толкова буйно, че тримата се прекатуриха един върху друг върху сухата трева.

През месеца след заминаването на германците от Кариво отвсякъде идваха добри новини за победите на съюзниците, но войната не беше свършила. Германия не се бе предала. Затъмненията бяха сведени до частични, така че прозорците отново пропускаха светлина — изненадващ подарък. Но Виан все още не можеше да се успокои. Без постоянното присъствие на Фон Рихтер (нито веднъж повече нямаше да изрече името му на глас, до края на живота си, но не можеше да спре да мисли за него), тя бе обсебена от тревога за Изабел, Рашел и Антоан. Почти всеки ден пишеше писмо на Антоан и чакаше на опашка пред пощата, за да го изпрати, макар че от Червения кръст съобщаваха, че пощенските услуги не действат. Повече от година нямаше никаква вест от него.

— Отново не можеш да си намериш място, маман — обади се Софи. Тя седеше на дивана, сгушена до Даниел, разтворената книга лежеше помежду им. Върху полицата над камината бяха подредени няколко снимки, които Виан бе донесла от мазето в хамбара. Те бяха едно от малкото неща, с които се опитваше отново да превърне „Льо Жарден“ в уютен дом.

— Маман?

Гласът на Софи я изтръгна от мислите ѝ.

— Той ще си дойде у дома — заяви Софи. — Както и танте Изабел.

— Mais oui.

— Какво ще кажем на папа? — попита Софи и по погледа ѝ Виан разбра, че дъщеря ѝ от доста време е искала да ѝ зададе този въпрос.

Виан сложи ръка върху все още плоския си корем. Засега не ѝ личеше, но тя добре познаваше тялото си; в утробата ѝ растеше нов живот. Излезе от всекидневната, отиде до входната врата и я отвори. Слезе боса по напуканите каменни стъпала, усещайки мекия мъх под петите си. Като внимаваше да не стъпва по острите камъни, тя излезе на шосето и се обърна с лице към града. Продължи да върви.

Гробището се появи от дясната ѝ страна. Беше разрушено от бомбардировките преди два месеца. Старите каменни надгробни плочи бяха повалени и изпочупени. Земята беше пресъхнала и напукана, със зеещи дупки тук-там; скелети висяха от клоните на дърветата, костите им дрънчаха от вятъра.

В далечината видя някакъв мъж да приближава откъм завоя на пътя.

През следващите години тя неведнъж щеше да се пита какво я бе привлякло тук точно в този зноен есенен ден, точно в този час, но знаеше отговора.

Антоан.

Затича се, нехаеща за босите си крака. Почти бе стигнала до него, достатъчно близо, за да го докосне, когато внезапно се закова на място. Той щеше да я погледне и щеше да разбере, че е била опозорена от друг мъж.

— Виан — промълви той с глас, който тя едва позна. — Аз избягах.

Той беше толкова променен; чертите на лицето му се бяха изострили, а косата му бе посивяла. По хлътналите бузи и брадичката беше набола бяла брада и беше ужасяващо слаб. Лявата му ръка висеше под странен ъгъл, сякаш е била счупена и лошо зараснала.

Той мислеше същото за нея. Тя го прочете в очите му.

Името му излезе като дихание от устните ѝ.

— Антоан. — Виан усети парещите сълзи и видя, че и той плаче. Пристъпи към него, целуна го, ала когато той се отдръпна, приличаше на мъж, когото никога преди не бе виждала.

— Мога и по-добре — каза той.

Тя улови ръката му. Повече от всичко на света искаше да го почувства близък, двама души, свързани в едно, ала срамът, който бе понесла, бе изградил стена между тях.

— Всяка нощ мислех за теб — заговори той, докато вървяха към „Льо Жарден“. — Представях си те в нашето легло, как изглеждаш в онази бяла нощница… знаех, че и ти си самотна като мен.

Виан сякаш бе изгубила дар слово.

— Твоите писма и колети ми помогнаха да продължа да живея — продължи той.

Антоан се спря пред счупената порта на „Льо Жарден“.

Тя видя къщата през очите му. Увисналата врата, падналата ограда, мъртвото ябълково дърво, по чиито клони се виждаха мръсни парцалчета вместо яркочервени плодове.

Той бутна портата. Тя издрънча, все още свързана с изкривения стълб с един разхлабен болт и гайка. Изскърца в знак на протест, че я докосват.

— Почакай — възпря го тя.

Искаше да му каже сега, преди да е станало твърде късно. Целият град знаеше, че в дома на Виан са били разквартирувани нацисти. Той със сигурност щеше да чуе слуха. Ако бебето се родеше след осем месеца, те щяха да заподозрат.

— Беше тежко без теб — подхвана тя, опитвайки се да намери подходящите думи. — „Льо Жарден“ е толкова близо до летището. Германците са забелязали къщата на път към града. Двама офицери бяха разквартирувани тук…

Входната врата се разтвори широко, Софи изкрещя: Папа! — и хукна през двора.

Антоан се отпусна тромаво на едно коляно, разтвори ръце и Софи се хвърли в обятията му.

Виан усети как в сърцето ѝ покълва болка и разцъфтява. Той беше у дома, точно както се бе молила, но сега тя знаеше, че няма да е същото; не би могло. Той се бе променил. Тя се бе променила. Сложи ръка върху плоския си корем.

— Толкова си пораснала — каза Антоан на дъщеря си. — Оставих малко момиче, а заварвам у дома млада жена. Ще трябва да ми разкажеш за всичко, което съм пропуснал.

Погледът на Софи се плъзна покрай него към Виан.

— Не мисля, че трябва да говорим за войната. За каквото и да било от нея. Никога. Всичко свърши.

Софи искаше Виан да излъже.

Даниел се появи на прага, облечен в къси панталонки, плетен червен пуловер с поло, загубил формата си, и чорапи, свлекли се над обувките втора ръка, които му бяха твърде големи. Притиснал книжка с картинки към слабичките си гърди, той подскачаше от стъпало на стъпало и се приближи към тях, смръщил чело.

— А кой е този красив млад мъж? — попита Антоан.

— Аз съм Даниел — отвърна момчето. — А ти кой си?

— Аз съм бащата на Софи.

Очите на Даниел се разшириха. Той изпусна книжката и се хвърли към Антоан с викове:

— Папа! Ти се върна у дома!

Антоан взе момчето в прегръдките си и го вдигна високо във въздуха.

— Ще ти обясня — рече Виан, — но сега нека да влезем вътре и да празнуваме.

Виан хиляди пъти си бе фантазирала за завръщането на съпруга си. В началото си представяше как той изпуска куфара си, когато я вижда, и я прегръща с големите си силни ръце.

После Бек се нанесе в дома ѝ и я накара да изпитва към друг мъж — при това враг — чувства, които дори сега тя отказваше да назове. Когато ѝ каза за военнопленничеството на Антоан, очакванията ѝ се смалиха. Представяше си, че след завръщането си съпругът ѝ ще е по-слаб, по-измъчен и запуснат, но все пак ще е нейният Антоан.

Мъжът, седящ край масата, ѝ беше непознат. Той се прегърби над храната, обви ръце около чинията и започна да гребе бързо от костния бульон, сякаш времето за вечеря е ограничено и всеки момент щеше да изтече. Когато осъзна какво прави, той се изчерви виновно и промърмори някакво извинение.

Даниел бърбореше неспирно, докато Софи и Виан изучаваха бледата сянка на Антоан. Той подскачаше при всеки шум и потрепваше, когато го докоснеха, а болката в очите му не можеше да остане незабелязана.

След вечерята той сложи децата в леглото, докато Виан изми сама чиниите. Тя почувства облекчение, когато Антоан излезе, което само засили вината ѝ. Той беше нейният съпруг, любовта на живота ѝ, а въпреки това, когато я докосваше, тя едва се сдържаше да не се отвърне. Сега, докато го чакаше, застанала до прозореца на спалнята им, тя цялата бе изтръпнала от притеснение.

Съпругът ѝ се приближи зад нея. Тя копнееше да се облегне назад, да отпусне тяло до неговото с интимност, породена от съвместно преживените години, но не можеше. Пръстите му погалиха раменете ѝ, спуснаха се надолу по ръцете, сетне се спряха на бедрата. Той нежно я обърна с лице към себе си.

Разтвори яката на пеньоара и целуна рамото ѝ.

— Толкова си слаба — промълви с глас, пресипнал от желание и още нещо, което беше ново между тях, може би загуба или признание за промяната, настъпила, докато са били разделени.

— Аз напълнях от зимата — каза тя.

— Да — кимна той. — Аз също.

— Как избяга?

— Щом те започнаха да губят войната, стана… зле. Биха ме толкова жестоко, че лявата ми ръка осакатя. Тогава реших, че е по-добре да ме разстрелят, докато бягам към теб, отколкото да ме изтезават до смърт. Когато си готов да умреш, не е трудно да планираш бягство.

Сега беше моментът да му каже истината. Той може би щеше да разбере, че изнасилването е било мъчение, че тя също е била затворничка. Тя не беше виновна за това, което ѝ се бе случило. Виан го вярваше, но не мислеше, че вината има значение в подобни случаи.

Той взе лицето ѝ в шепи и я застави да вдигне брадичка.

Целувката им беше тъжна, почти като извинение, напомняне за това, което някога бяха споделяли. Тя трепереше, докато той я събличаше. Видя червените белези по гърба и гърдите му и дълбоките, грапави и набръчкани белези по продължение на лявата му ръка.

Виан знаеше, че Антоан никога няма да я удари или нарани. При все това се страхуваше.

— Какво има, Виан? — попита той, отдръпвайки се назад.

Тя погледна към леглото, тяхното легло, но единствените ѝ мисли бяха за него. Фон Рихтер.

— Д-докато те нямаше…

— Трябва ли да говорим за това?

Тя искаше да му признае всичко, да поплаче в ръцете му, той да я утеши и да я увери, че всичко ще бъде наред. Ами самият Антоан? Той също бе преминал през ада. Виждаше свидетелствата за това навсякъде по него. Гърдите му бяха нашарени с големи червени белези като от удари с камшик.

Той я обичаше. Тя го виждаше, усещаше го.

Но той беше мъж. Ако му каже, че е била изнасилена — и детето на друг мъж расте в утробата ѝ — това щеше да го съсипе. След време навярно щеше да започне да се пита дали не е могла да спре Фон Рихтер. А може би някой ден щеше да се чуди дали не ѝ е било приятно.

Ето, това беше. Можеше да му разкаже за Бек, дори, че го е убила, но никога не можеше да признае на Антоан, че е била изнасилена. Детето в корема ѝ щеше да се роди преждевременно. Децата постоянно се раждат с месец по-рано.

Не можеше да не се запита дали тази тайна, така или иначе, нямаше да ги унищожи.

— Мога да ти разкажа всичко — промълви тя тихо. Сълзите ѝ бяха сълзи на срам, загуба и любов. Най-вече любов. — Мога да ти разкажа за германските офицери, които бяха разквартирувани тук, колко труден беше животът ни, как едва оцеляхме, как Сара умря пред очите ми и колко силна беше Рашел, когато я качиха в конския вагон, и как ѝ обещах да опазя Ари. Мога да ти разкажа как баща ми умря и Изабел бе арестувана и депортирана… но мисля, че ти вече го знаеш. — Господ да ми прости. — И може би няма смисъл да говорим повече за това. Може би… — Тя прокара пръст по ръба на червения белег, спускащ се като светкавица надолу по левия му бицепс. — Може би е по-добре просто да забравим миналото и да продължим напред.

Той я целуна. Когато се отдръпна, устните му не се отделиха от нейните.

— Обичам те, Виан.

Тя затвори очи и отвърна на целувката му, чакайки тялото ѝ да оживее под милувките му, но когато се плъзна под него и усети как телата им се сливат, както толкова много пъти преди, не почувства нищо.

— Аз също те обичам, Антоан. — Опита се да не се разплаче, докато го изричаше.

Студена ноемврийска вечер. Антоан си беше у дома вече от два месеца. Нямаше никаква вест от Изабел.

Виан не можеше да спи, лежеше в леглото до съпруга си, заслушана в тихото му похъркване. Никога преди не я бе притеснявало, не я бе държало будна, но сега я смущаваше.

Не.

Не беше истина.

Тя се обърна, легна настрани и се взря в съпруга си. В полумрака на стаята, осветявана от лъчите на кръглата луна, проникващи през прозореца, той беше един непознат: слаб, с остро лице, с посивяла коса на трийсет и пет. Виан стана предпазливо от леглото и го зави с тежкия юрган, принадлежал някога на grandmère.

Облече пеньоара. На долния етаж заснова от стая в стая, търсейки… какво? Може би някогашния си живот или любовта към един мъж, когото бе изгубила.

Вече нищо не ѝ се струваше както трябва. Те бяха като непознати. Той също го усещаше. Тя знаеше, че е така. През нощта войната лежеше помежду им.

Тя извади един юрган от сандъка във всекидневната, уви го около себе си и излезе навън.

Пълната луна висеше над унищожените полета. Светлината проникваше в пукнатините на твърдата земя под ябълковите дървета. Тя отиде до средното дърво и застана под него. Изсъхналият черен клон се извиваше над главата ѝ, мъртъв и чепат. Върху него висяха валмото прежда, дантелата и парчетата плат.

Когато бе завързвала символите върху този клон, Виан наивно бе мислила, че най-важното беше да оживеят. Вратата зад нея се отвори и затвори тихо. Както винаги, тя усети присъствието на съпруга си.

— Виан — рече той, пристъпвайки зад нея. Ръцете му я обгърнаха. Тя искаше да се облегне на гърдите му, но не можеше да го направи. Втренчи се в снопчето червена прежда, което първо бе завързала на клона. На Антоан. Цветът се бе променил, помръкнал и изхабен, като всички тях.

Време беше. Повече не можеше да чака. Коремът ѝ растеше.

Тя се извърна и го погледна.

— Антоан — бе всичко, което можа да отрони.

— Обичам те, Виан.

Тя пое дълбоко дъх и рече:

— Ще имам бебе.

Той застина. Измина дълго време, преди да попита:

— Какво? Кога?

Тя се взря в него, припомняйки си миналите ѝ бременности, как двамата се сплотяваха в загубата и радостта.

— Мисля, че съм на почти два месеца. Трябва да е станало… през онази първа нощ, когато се върна у дома.

Тя видя в очите му калейдоскоп от емоции: изненада, тревога, загриженост, учудване и накрая радост. Той докосна брадичката ѝ, повдигна лицето ѝ.

— Знам защо си толкова изплашена, но не се тревожи, Ви. Няма да загубим това бебе — увери я той. — Не и след всичко преживяно. Това е чудо.

Сълзите запариха в очите ѝ. Тя се опита да се усмихне, но вината я задушаваше.

— Ти си изстрадала толкова много.

— Всички изстрадахме.

— Затова предпочитаме да виждаме чудесата.

Дали по този начин той ѝ казваше, че знае истината? Дали подозрението вече бе пуснало корени? Какво ще каже, когато бебето се роди по-рано?

— К-какво искаш да кажеш?

Тя видя сълзите в очите му.

— Искам да кажа, че трябва да забравим миналото, Ви. Само настоящето има значение. Ние винаги ще се обичаме. Това си обещахме, когато бяхме на четиринайсет. Край езерото, когато те целунах за пръв път, помниш ли?

— Помня. — Виан беше толкова щастлива, че съдбата я бе срещнала с този мъж. Нищо чудно, че се бе влюбила в него. И тя щеше да намери пътя обратно към него, както той бе намерил своя към нея.

— Това бебе ще бъде нашето ново начало.

— Целуни ме — прошепна тя. — Накарай ме да забравя.

— Не да забравим имаме нужда, Виан — рече той и се наведе, за да я целуне. — А да помним.