Славея

Глава 27

Октомври 1942

Франция

Виан седеше на седалката на каруцата, а ковчегът потракваше отзад в дървеното си ложе. В този непрогледен мрак беше много трудно да се следва пътеката в гората; те постоянно се взираха в тъмното, спираха, обръщаха. По някое време започна да вали. Единствените думи, които си бяха разменили през последния час и половина, бяха за посоката.

— Ето там — каза Виан по-късно, когато стигнаха до края на гората. Отпред сияеше светлина, процеждаше се между дърветата, превръщайки ги в черни силуети на фона на ослепителното бяло.

Границата.

— Прт! Стой! — извика Гаетан и дръпна поводите.

Виан не можеше да не мисли за последния път, когато беше тук.

— Как ще я пресечете? Вече е след комендантския час — обади се тя, стискайки ръцете си, за да спре треперенето им.

— Аз ще бъда Лорънс Оливие. Мъж, съсипан от скръб, който отвежда любимата си сестра у дома, за да бъде погребана.

— Ами ако проверят дали тя диша?

— Тогава някой на границата ще умре — отвърна той тихо.

Виан чу неизречените думи, сякаш ги бе казал на глас. Беше толкова изумена, че не знаеше какво да отговори. Той казваше, че ще умре, за да защити Изабел. Мъжът се извърна и се втренчи в нея. Втренчи се, не само погледна. Тя отново видя настойчивостта на хищник в тези сиви очи, ала в тях имаше и нещо повече. Той чакаше — търпеливо — за това, което тя щеше да каже. Някак си това имаше значение за него.

— Баща ми се върна променен от Голямата война — промълви Виан тихо, изненадвайки себе си с това признание. Това не беше нещо, за което говореше. — Сърдит. Зъл. Започна много да пие. Докато маман беше жива, беше различен… — Тя сви рамене. — След като тя умря, той вече дори не си даваше труд да се преструва. Отпрати мен и Изабел да живеем с непознат човек. Ние бяхме просто момичета с разбити сърца. Разликата между нас беше, че аз приех отхвърлянето. Аз го изключих от живота си и намерих друг, който да ме обича. Но Изабел… тя не знае как да приема поражението. Дълги години се опитваше да разруши студената стена на безразличието, издигната от баща ни, с отчаяната надежда да спечели любовта му.

— Защо ми казваш всичко това?

— Изабел мисли, че е несломима. Но зад стоманената ѝ външност се крие сърце от захарен памук. Не я наранявай, това ти казвам. Ако не я обичаш…

— Обичам я.

Виан го изгледа изпитателно.

— Тя знае ли го?

— Надявам се, че не.

Преди година Виан не би разбрала този отговор. Не би разбрала колко тъмна страна може да има любовта и как, да я скриеш, е най-доброто, което понякога можеш да направиш.

— Не разбирам защо е толкова лесно за мен да забравя колко много я обичам. Двете започваме да се караме и…

— Сестри.

Виан въздъхна.

— Предполагам, че не съм била много добра сестра за нея.

— Ще имаш още един шанс.

— Вярваш ли го?

Мълчанието му бе достатъчно красноречив отговор.

— Погрижи се за себе си, Виан — каза той накрая. — Тя ще се нуждае от дом, в който да се върне, когато всичко това свърши.

— Ако изобщо някога свърши.

— Oui.

Виан слезе от каруцата; ботушите ѝ затънаха дълбоко във влажната кална трева.

— Не съм сигурна, че за нея аз съм безопасният дом, в който би искала да се върне — отвърна тя.

— Трябва да бъдеш смела — рече Гаетан. — Когато нацистите дойдат да търсят техния човек. Ти знаеш истинските ни имена. Това е опасно за всички нас. И за теб включително.

— Ще бъда смела — увери го тя. — Ти просто кажи на сестра ми, че тя трябва да започне да се страхува.

За пръв път Гаетан се усмихна и Виан разбра как този мършав мъж с остро лице и дрехи на скитник бе покорил сърцето на Изабел. Усмивката достигаше до всяка част на лицето му — очите, бузите; дори имаше трапчинки. Това, което ми е на лице, това ми е и на сърце, казваше тази усмивка и никоя жена не можеше да остане равнодушна на подобна откритост.

— Oui — кимна той. — Сякаш е много лесно да се каже на сестра ти каквото и да било.

Огън.

Всичко около нея подскачаше, танцуваше. Клада. Виждаше я в потрепващите червени ивици, които приближаваха и се отдалечаваха. Огнените езици ближеха лицето ѝ, прегаряха плътта ѝ.

Те бяха навсякъде и изведнъж… изчезнаха.

Светът заприлича на лед, бял, прозрачен и напукан. Тя потръпна от студ, докато гледаше как пръстите ѝ стават сини, пукат се и се чупят. Трошат се като тебешир, сипейки се по замръзналите ѝ крака.

— Изабел.

Птича песен. Славей, Тя го чува как пее тъжната си песен. Славеят е символ на загуба, нали? На любов, която ни напуска или изобщо никога не я е имало. Имаше поема за това, поне така мислеше. Някаква ода.

Не, не е птица.

Мъж. Кралят на огъня може би. Принцът, криещ се във вледенената гора. Вълк.

Тя търси стъпки в снега.

— Изабел. Събуди се.

Тя чува гласа му във въображението си. Гаетан.

Той не беше наистина тук. Тя беше сама — тя винаги беше сама — а това бе прекалено странно, за да бъде нещо друго, освен сън. Изгаряше в огън, трепереше от студ, всичко я болеше, чувстваше се безкрайно уморена.

Спомни си нещо — силен шум. Гласът на Виан: Повече не се връщай.

— Аз съм тук.

Тя усети, че той сяда до нея. Матракът се огъна, за да поеме въображаемата тежест.

Нещо студено и влажно се притисна до челото ѝ и тя се почувства толкова добре, че мигом се разсея. И тогава усети устните му да докосват нейните и да се задържат върху тях; той каза нещо, което тя не можа да чуе добре, сетне се отдръпна. Почувства края на целувката толкова дълбоко, както и началото ѝ.

Беше толкова… реална.

Искаше да каже: „Не ме оставяй“, но не можеше да го направи, не и отново. Беше толкова уморена да проси любовта на хората.

Освен това той не беше тук в действителност, така че какъв смисъл имаше да казва каквото и да било?

Тя затвори очи и се претърколи от мъжа, който не беше там.

Виан приседна на леглото на Бек.

Абсурдно беше, че мислеше за леглото по този начин, но това бе факт. Седеше в тази стая, която бе станала негова, надявайки се, че няма завинаги да остане негова в съзнанието ѝ. Държеше в ръка малката снимка на семейството му.

Вие щяхте да обикнете Хилда. Ето, тя ви изпраща този щрудел, мадам. Задето сте принудена да приемете в дома си такъв натрапник като мен.

Виан преглътна мъчително. Нямаше да плаче отново за него. Отказваше да го стори, но господи, искаше да плаче за себе си, заради това, което бе направила, заради човека, в който се бе превърнала. Искаше да плаче за мъжа, когото бе убила, и за сестрата, която можеше да не оживее. Изборът беше лесен — да убие Бек, за да спаси Изабел. Тогава защо Виан преди толкова лесно се бе нахвърляла срещу Изабел? Не си добре дошла тук. Как можа да каже това на собствената си сестра? Ами ако това бяха последните думи, изречени помежду им?

Докато седеше, взряна в снимката (кажете на семейството ми), тя очакваше почукването на вратата. Бяха изминали четиресет и осем часа от убийството на Бек. Нацистите всеки момент щяха да бъдат тук.

Въпросът не беше дали, а кога. Щяха да заблъскат по вратата и да нахлуят в дома ѝ. Тя бе прекарала часове, опитвайки се да измисли какво да прави. Дали да отиде в кабинета на коменданта и да докладва, че Бек е изчезнал?

(Не, глупаво е. Кой французин би докладвал за нещо подобно?)

Или трябва да чака, докато те дойдат при нея?

(И това не е добре.)

Или да се опита да избяга?

Това ѝ напомни за Сара и лунната нощ, която винаги щеше да я кара да мисли за лицето на детето, изцапано с кръв, и отново щеше да я връща в началото.

— Маман? — обади се Софи от прага, притиснала малкия Ари до кръста си. — Трябва да хапнеш нещо — додаде дъщеря ѝ. Тя вече беше по-висока, почти колкото майка си. Кога бе пораснала? И беше слаба. Виан помнеше румените като ябълки бузи на дъщеря си и как дяволито искряха очите ѝ. Сега приличаше на всички тях, болезнено слаба, изнервена и преждевременно остаряла.

— Те скоро ще потропат на вратата ни — рече Виан. Беше го казвала толкова често през последните два дни, че думите ѝ не изненадаха никого. — Помниш ли какво трябва да направиш?

Софи кимна сериозно. Тя знаеше колко важно е това, въпреки че не подозираше какво бе станало с капитана. Интересно, дъщеря ѝ дори не бе попитала.

— Ако ме отведат… — подхвана Виан.

— Няма — прекъсна я Софи.

— А ако го направят? — попита Виан.

— Ние ще чакаме три дни да се върнеш, а след това ще отидем при майка Мари-Терез в манастира.

Някой заудря по вратата. Виан скочи на крака толкова бързо, че политна настрани, удари бедрото си в ъгъла на масичката и изтърва снимката. Стъклото се пропука.

— Качи се горе, Софи. Веднага.

Очите на Софи се опулиха, но тя нищо не попита. Стисна по-здраво момченцето и изтича на горния етаж. Когато Виан чу вратата на стаята ѝ да се захлопва, приглади вехтата си пола. Беше се облякла внимателно със сива вълнена жилетка и многократно изкърпвана черна пола. За да изглежда прилично. Косата ѝ бе навита и внимателно вчесана на вълни, които смекчаваха чертите на слабото ѝ лице.

На вратата отново се затропа. Тя пое дълбоко дъх, за да се успокои, и прекоси стаята. Когато отвори вратата, дишането ѝ беше почти равномерно.

Двама германски войници от Schutzstaffel — СС — стояха на прага, с пистолети в ръце. По-ниският от двамата мина покрай Виан, избутвайки я от пътя си, за да влезе в къщата. Крачеше от стая в стая, разблъсквайки грубо вещите, няколкото останали дребни украшения изпопадаха на пода. Спря в стаята на Бек и се обърна.

— Това ли е стаята на капитан Бек?

Виан кимна.

По-високият есесовец приближи до Виан и се наклони напред, сякаш силен вятър брулеше гърба му. Сведе поглед надолу към нея, челото му бе скрито от блестящата козирка на фуражката.

— Къде е той?

— О-откъде да знам?

— Кой е на горния етаж? — настоя есесовецът. — Чух нещо.

За пръв път я питаха за Ари.

— Моите… деца. — Лъжата заседна на гърлото ѝ. Отговорът бе едва доловим. Тя се прокашля и отново опита. — Разбира се, може да се качите горе, но моля ви, не будете малкото ми момченце. То… е болно от грип. Или може би от туберкулоза. — Добави последното, защото знаеше колко се страхуват нацистите да не се разболеят. Тя взе чантата си и я притисна към гърдите, сякаш можеше да я предпази.

Той кимна към другия германец, който пое уверено нагоре по стълбата. Тя го чу как се движи над главите им. Таванът проскърца. Миг по-късно слезе долу и каза нещо на немски.

— Елате с нас — нареди по-високият. — Сигурен съм, че нямате какво да криете.

Сграбчи ръката на Виан и я повлече към черния ситроен, паркиран пред портата. Бутна я грубо на задната седалка и затръшна вратата.

Виан разполагаше с пет минути да обмисли ситуацията, преди колата да спре и отново да я повлекат по каменното стълбище на кметството. На площада се бяха събрали хора, войници и местни. Селяните побързаха да изчезнат, когато ситроенът спря.

— Това е Виан Мориак — чу тя да казва някаква жена.

Нацистът стискаше ръката ѝ толкова силно, че навярно щеше да посинее, но тя не издаде нито звук, когато мъжът я издърпа в преддверието на сградата и я забута нагоре по една тясна стълба. Когато стигнаха горе, я тикна през отворената врата и я хлопна зад гърба ѝ.

Беше ѝ нужна секунда, за да привикнат очите ѝ с полумрака. Намираше се в малка стая, без прозорци, с каменни стени и дървен под. В средата на стаята имаше бюро, върху което бе поставена обикновена черна лампа, която хвърляше конусообразен сноп светлина върху надрасканото дърво. Зад бюрото — и пред него — бяха поставени дървени столове с прави облегалки.

Тя чу вратата зад нея да се отваря и затваря. Последваха стъпки; Виан знаеше, че някой е застанал зад гърба ѝ. Усещаше дъха му — миришеше на наденица и цигари — и мускусния мирис на потта му.

— Мадам — рече той толкова близо до ухото ѝ, че тя потрепна.

Ръце се сключиха около кръста ѝ, стиснаха го силно.

— Имате ли оръжие? — попита той. Френският му бе ужасен и съскаше думите. Той я опипа отстрани, плъзна разперените си пръсти по гърдите ѝ — стисна ги леко — а после ги спусна надолу по бедрата ѝ.

— Няма оръжие. Добре. — Мина покрай нея и седна зад бюрото. Сините му очи се приковаха в нея изпод лъскавата черна козирка на фуражката. — Седнете.

Тя се подчини и скръсти ръце в скута.

— Аз съм щурмбанфюрер Фон Рихтер. А вие сте мадам Виан Мориак?

Тя кимна.

— Знаете защо сте тук — рече той, извади цигара от джоба и я запали с кибрит, чието огънче припламна в сенките.

— Не — отвърна тя с несигурен глас, а ръцете ѝ леко трепереха.

— Hauptmann Бек е изчезнал.

— Изчезнал. Сигурен ли сте?

— Кога за последен път го видяхте, мадам?

Тя се намръщи.

— Аз не следя кога влиза и излиза, но като се замисля… бих казала преди две вечери. Беше доста превъзбуден.

— Превъзбуден?

— Заради сваления летец. Беше много разстроен, задето не го бе намерил. Хер капитан смяташе, че някой го укрива.

— Някой?

Виан се насили да не отмества поглед; нито потропа нервно с крак върху пода, нито се почеса по врата, където изведнъж ужасно я засърбя.

— Той цял ден претърсваше околността за пилота. Когато се прибра у дома, беше… „превъзбуден“ е единствената дума, с която бих могла да опиша състоянието му. Изпи цяла бутилка коняк и счупи в гнева си няколко предмета в дома ми. И тогава… — Тя млъкна и смръщи чело.

— И тогава?

— Сигурна съм, че това не означава нищо.

Рихтер удари с длан толкова силно по бюрото, че лампата подскочи.

— Какво?

— Хер капитан внезапно каза: „Знам къде се крие той“, грабна пистолета и изхвърча навън, като затръшна вратата зад гърба си. Видях го да се мята на мотоциклета и да подкарва нагоре по шосето с бясна скорост и после… нищо. Така и не се върна. Предположих, че е зает в комендантството. Както вече казах, не е моя работа да следя кога влиза и излиза.

Мъжът всмукна дълбоко. Върхът на цигарата припламна в червено, сетне бавно почерня. Пепелта се посипа върху бюрото. Той я изучаваше зад пелената от дим.

— Един мъж не би искал да изостави толкова красива жена като вас.

Виан не помръдна.

— Добре — рече той накрая и хвърли цигарата на пода. Изправи се рязко, настъпи все още горящия фас и го смачка с тока на ботуша. — Подозирам, че младият капитан не е толкова умел с оръжието, както би трябвало да бъде. — Вермахтът… — додаде той и поклати глава. — Те често ни разочароват. Дисциплинирани, но не са… ревностни.

Заобиколи бюрото и пристъпи към Виан. Когато я приближи, тя се изправи. Учтивостта го изискваше.

— Нещастието на капитана е моето щастие.

— О?

Погледът му се плъзна надолу по шията до бледата кожа над гърдите ѝ.

— Нуждая се от нова квартира. Хотел „Белвю“ не ме устройва. Смятам, че вашата къща е много подходяща за мен.

Когато Виан излезе от кметството, се чувстваше като корабокрушенец, изхвърлен от вълните на брега. Залиташе и леко трепереше, дланите ѝ бяха влажни, челото я сърбеше. Накъдето и да погледнеше, площадът беше пълен с войници; напоследък черните униформи на СС преобладаваха. Тя чу някой да крещи Halt! обърна се и видя как две жени в дрипави палта, с жълти звезди на гърдите, бяха съборени на колене от един войник с пушка. Войникът сграбчи едната и я издърпа на крака, докато по-възрастната пищеше. Беше мадам Фурние, съпругата на месаря. Синът ѝ Жил изкрещя:

— Не можете да отведете моята маман! — И понечи да се хвърли към двамата френски полицаи наблизо.

Единият жандарм сграбчи момчето и го дръпна силно, за да го възпре.

— Не бъди глупак.

Виан не се замисли. Видя, че бившият ѝ ученик е в беда, и се втурна към него. За бога, той беше само едно момче. На възрастта на Софи. Виан беше негова учителка още отпреди той да се научи да чете.

— Какво правите? — попита тя рязко, осъзнавайки със закъснение, че трябваше да смекчи тона си.

Полицаят се извърна към нея. Пол. Той беше още по-дебел от последния път, когато го бе видяла. Лицето му бе подпухнало, а очите му приличаха на малки тесни цепки.

— Не се намесвайте, мадам — предупреди я Пол.

— Мадам Мориак — извика Жил, — те отвеждат маман на влака! Искам да отида с нея!

Виан погледна към майката на Жил, мадам Фурние, съпругата на месаря, и видя поражението в очите ѝ.

— Ела с мен, Жил — рече Виан, без да се замисли.

— Merci — прошепна мадам Фурние.

Пол отново придърпа рязко Жил.

— Достатъчно. Момчето прави сцена. Той идва с нас.

— Не! — извика Виан. — Пол, моля те, всички ние сме французи. — Надяваше се, че наричайки го по малко име, ще му напомни, че преди тази война те бяха една общност. Тя бе преподавала на дъщерите му. — Момчето е френски гражданин. Той е роден тук!

— Ние не се интересуваме къде е бил роден, мадам. Той е в списъка. Заминава. — Очите му се присвиха. — Искате ли да подадете оплакване?

Мадам Фурние вече плачеше, стиснала ръката на сина си.

Другият полицай изсвири със свирката и побутна Жил напред с дулото на пушката си.

Жил и майка му се запрепъваха в тълпата, подкарана като стадо към гарата.

Ние не се интересуваме къде е бил роден, мадам.

Бек е бил прав. Френското гражданство вече не можеше да защити Ари.

Тя стисна здраво чантата си под мишница и се отправи към къщи. Както обикновено, шосето бе разкаляно и обувките ѝ бяха съсипани, когато достигна портата на „Льо Жарден“.

Двете деца я чакаха във всекидневната. Раменете ѝ облекчено се отпуснаха. Виан се усмихна уморено, докато оставяше чантата.

— Добре ли си? — попита Софи.

Ари тутакси се заклатушка към нея, ухилен, протегнал ръчички за прегръдка.

— Маман — изрече с усмивка, за да покаже, че е разбрал правилата на новата им игра.

Тя притегли тригодишното момченце в обятията си и силно го прегърна.

— Разпитаха ме и ме освободиха — обърна се към дъщеря си. — Това е добрата новина.

— А лошата?

Виан погледна сломено дъщеря си. Софи растеше в един свят, в който момчетата от класа ѝ биваха натоварвани като говеда на влака, под дулата на пушките и може би никога повече нямаше да ги видят.

— Друг германец е разквартируван тук.

— Ще прилича ли на хер капитан Бек?

Виан се замисли за животинския блясък в леденостудените очи на Фон Рихтер и начина, по който я „претърсваше“.

— Не — промълви тихо. — Не мисля, че ще прилича. Няма да разговаряш с него, освен ако не се налага. Не го поглеждай. Просто се опитай да бъдеш колкото може по-незабележима. И, Софи, те вече депортират и евреите, които са родени тук — децата също — качват ги на влакове и ги изпращат в трудови лагери. — Притисна по-силно към гърдите си сина на Рашел. — Той вече е Даниел. Твоят брат. Винаги. Дори когато сме сами. Ще казваме, че сме го осиновили от наша роднина в Ница. Никога не бива да допускаме грешка, в противен случай те ще го отведат, и нас също, в лагер. Разбираш ли? Не желая никой и никога да вижда документите му.

— Страх ме е, маман — каза Софи тихо.

— Мен също, Софи — беше всичко, което Виан можа да отвърне. Сега двете бяха заедно в това, поемаха този ужасен риск. Преди да успее да каже нещо повече, на вратата се почука и щурмбанфюрер Фон Рихтер влезе в дома ѝ, стърчащ като щик на пушка, с безизразно лице под лъскавата черна козирка на фуражката. Сребърни железни кръстове висяха от различни места на черната му униформа — правата корава яка, гърдите му. Значка със свастика красеше малкия ляв джоб на куртката.

— Мадам Мориак — рече той. — Виждам, че сте се прибрали пеша в дъжда.

— Mais oui — отвърна тя и отметна влажните къдрици от лицето си.

— Трябваше да помолите някой от хората ми да ви докара. Красива жена като вас не бива да се влачи в калта като крава към яслата.

— Oui, merci, следващия път ще проявя дързост и ще ги помоля.

Той влезе в къщата, без да си свали фуражката. Огледа се, изучавайки обстановката. Тя бе сигурна, че е забелязал тъмните правоъгълници върху стените, където някога бяха окачени картините, празната полица над камината и по-светлата част на пода, където от десетилетия бяха постлани килими. Всичко това вече го нямаше.

— Да. Това ще свърши работа. — Погледна към децата. — И кой имаме тук? — попита той на ужасен френски.

— Синът ми — отвърна Виан, като застана до него, приближавайки се достатъчно близо, за да може да докосва и двете деца. Не каза „Даниел“, за да не би Ари да я поправи. — И дъщеря ми Софи.

— Не си спомням капитан Бек да е споменавал две деца.

— И защо да го прави, хер щурмбанфюрер? Едва ли си заслужава.

— Е — рече той и кимна кратко към Софи. — Ти, момиче, върви да донесеш багажа ми. — Извърна се към Виан и додаде: — Покажете ми стаите. Ще избера тази, която ми хареса.