Старгейт: Бунтът

ПЪРВА ГЛАВАТРИ ПРОБУЖДАНИЯ

До съмване оставаше още много време, но избледняването на сенките в малката спалня показваше, че изгревът неизбежно ще дойде. Сара О’Нийл различаваше все повече детайли от гардероба и бюрата.

Тя лежеше на хълбок и се взираше през мрака в мъжа до нея. Скоро полковник О’Нийл щеше да стане и стегнат и избръснат, да се отправи към близката военноморска база. Сара бе доволна, че поверителните му задачи включваха чиновнически задължения вместо избиване на хора. Поне засега.

Страхувала се бе, че неотдавнашната му мисия ще остане последна. Джек бе рухнал, когато синът им — Джек младши — загина при оръжеен инцидент. Тяхното момче бе влязло в списъка с жертви на оръжейни злополуки. През последвалите месеци Джек или спеше в друга стая, или лежеше до Сара с тяло, напрегнато като стегнат юмрук. С часове седеше сам в кабинета и въртеше в ръцете си армейския колт, модел 1911 година — старомоден офицерски атрибут, способен да пръсне мозъка му из цялата стая, ако накрая решеше да налапа дулото.

Когато пристигна заповедта да замине на нова мисия, Сара смяташе, че началниците му просто го насочват като механизъм, състоящ се от самоубийствена бомба и детонатор.

Джек обаче се завърна. Още по-радостно и необяснимо бе, че се бе завърнал изцелен. Не бе оставил изцяло зад себе си смъртта на сина им, но по време на мисията, за която никога не говореше, бе успял да преодолее загубата на Джек младши. Когато се прибра у дома, Джек вече не беше ходещата развалина, в която се бе превърнал след погребението, нито близкия до карикатура образ на лишен от разсъдък военен, който машинално изпълнява заповедите.

Той бе отново самият себе си. А след завръщането си те се любиха — за пръв път от много-много време. Когато той се съблече, Сара видя, че мисията му никак не е била лека. По ребрата и корема му имаше дълбоки следи от ожулвания — свидетелства за брутален ръкопашен бой.

Тя се бе постарала да бъде нежна. А обикновено суровият полковник бе почти плах като че ли се боеше, че няма да се получи. Но беше великолепно и това също бе подпомогнало изцеляването му.

Сара безмълвно изучаваше познатите черти. От момента, в който бе срещнала наперения млад ефрейтор, тя бе омагьосана от противоречието между присмехулните му очи и решителната челюст. Сега очите му бяха затворени, а челюстта — отпусната. Уязвим в съня си, възрастният Джек приличаше на сина си.

Сара прегърна съпруга си. Сякаш се опитваше да го защити. Знаеше, че след месеци мълчание един от онези безлики началници, на които докладваше Джек, ще дойде в базата.

Той бе имал твърде малко време да поживее като нормално човешко същество, нищожно малко, за да свикне, помисли си Сара и се притисна към съпруга си. Надявам се да не го изпратят някъде, откъдето да се завърне, превърнал се в робот.

На планетата Абидос Даниел Джексън се взря в тавана и лекичко размърда пръсти в опит да възвърне кръвообращението в дясната си ръка. Не че имаше нещо против причината, спряла притока на кръв. Главата на Шаури почиваше върху рамото му. Жената се бе сгушила в него и заровила лице на гърдите му.

Даниел се бе озовал тук по доста странен начин. Колегите му египтолози го бяха обявили за ексцентрик, защото твърдеше, че процъфтяването на цивилизацията по Нил следва развитието на по-ранна култура.

Но той бе открил артефакт от тази цивилизация-предшественик, докато работеше по секретен проект на правителството. Бе го кръстил Старгейт — Звездна порта — от йероглифите, свързани с разкритието.

Сетне бе получил задача да разшифрова криптографските знаци по самата Старгейт, които се бяха оказали обозначения на съзвездия. С откриването на ключа той бе дал възможност на правителството да отвори Старгейт. Присъединявайки се към разузнавателен отряд морски пехотинци, Даниел се бе озовал на тази странна планета, където бе открил Нагада, Шаури и отмъстителното получовешко създание, което управляваше Абидос и другите светове в облика на Бога на слънцето Ра.

Даниел бе помогнал на хората-роби да вдигнат бунт, докато морските пехотинци и няколко млади бунтовници водеха битка с пазачите на Ра. Даниел и Шаури бяха смъртно ранени, ала възкръснаха благодарение на извънземната технология на Ра — странен саркофаг с кварцов кристал.

Ра бе обяснил, че неговата технология е била в основата на по-късната египетска цивилизация, но земните му роби се разбунтували и заровили Старгейт. Сега, хилядолетия по-късно, той щял да накаже родния свят на хората през отново отворената врата. Щял да изпрати атомна бомба в Колорадо, увеличавайки мощта й с помощта на мистериозния кварцов кристал.

Бунтовниците и морските пехотинци бяха осуетили плана му. Накрая атомният заряд бе унищожил самия Ра.

Даниел бе решил да остане на Абидос. Ра не само бе експлоатирал жестоко местното население, но го бе държал в безпросветност и неведение относно миналото. Даниел можеше да им помогне, докато в същото време сам изучаваше корените на египетската култура. Освен това изживяваше приключение, което смяташе, че би могъл да види само на филм. Той дори се бе оженил за дъщерята на местния водач.

Даниел се втренчи в напукания таван. Чакаше го доста работа. Бе започнал да ограмотява местното население. През изминалите месеци бе научил Шаури, няколко от старейшините и други местни жители, проявили интерес, да разчитат йероглифите. Първите му ученици вече преподаваха основните познания, докато Даниел бе поел по-напредналите.

Днес се бе срещнал с учениците от своята група в тайните архиви на Нагада. Поколения тайни писачи бяха покрили стените в скрита стая с истинската история на подлостта на Ра, въпреки забраната на Бога на слънцето срещу писането. Първата работа на Даниел бе да препише йероглифите.

Той си спомни колебливия превод на Шаури на една част от писанията. „Когато се разбунтуваха онези на Омбос, Хатор бе изпратена като Око на Ра. Тя удави в кръв този свят, докато, ранена, влезе в гробницата на Ра, където оттогава потъна в сън.“

Даниел си спомни един египетски мит. За да потуши бунта на хората, Ра изпраща Хатор — богинята с котешка глава, покровителка на похотта и бързото отмъщение, да убие заговорниците. Но тя се опиянява от кръвта и планира да избие цялата човешка раса. Боговете, загрижени да не изгубят своите поклонници, създават бирено езеро, оцветено с малинов сироп. Жадната за кръв богиня го изпива, потъва в пиянски сън и се събужда лекомислена и похотлива, каквато си е била.

А сега митът е подкрепен с истинска история, помисли си Даниел. Благодарение на йероглифите. Ала един досаден вътрешен глас му прошепна: „Може би е по-добре да научиш тези хора на английски.“

Нагада преживяваше от земеделие и занаятчийство, но повечето от работниците бяха миньори. Градът бе разположен до находище от кварцоподобните кристали, използвани толкова широко в технологията на Ра. Това бе главен продукт за износ, макар хората да не получаваха нищо в замяна.

Износът можеше да стане печеливш, след като учените от Земята се запознаеха с някои от изделията, с които О’Нийл се бе върнал през Старгейт. Даниел се бе опитал да предупреди Касуф, бащата на Шаури, и другите градски старейшини относно етиката в бизнеса на Земята. Ала му бе трудно дори да обясни какво представлява една корпорация. За Касуф и останалите, пришълците през Старгейт бяха приятели, а може би дори герои.

Даниел можеше само да се надява местните жители да не променят отношението си.

Шаури се размърда и въздъхна. Отвори очи и му се усмихна сънено.

— Дан-йер — прошепна, произнасяйки името му на местното наречие.

Даниел й се усмихна в отговор и реши засега да забрави притесненията си.

Облицованите с мрамор зали на луна Туат не бяха подходящи за разговор на висок глас. Особено тази зала с пирамидалния си купол, чиито стени се събираха далече горе. Не за първи път Тот се чудеше защо Ра бе сложил на върха именно на тази постройка панорамен купол. Отвън имаше само безмълвни скали, опулени звезди и висящата в самуреното небе сивкаво-синя грамада на света, около който обикаляше тази луна. Дори след десет хилядолетия, планетата все още се възстановяваше от екологичната катастрофа. Според тайните архиви тук Ра бе намерил първите си слуги — работниците, построили Звездните порти, екзоскелетните шлемове и оръжията, които превръщаха в богове хората роби на Ра.

В архивите се намекваше за сключена сделка Ра да намери нов свят, където да отведе жителите от разрушената планета. Ала този нов свят се бе оказал Омбос — светът, удавен в кръв.

Тот вдигна очи към планетата. Които и да бяха тези първи слуги, те бяха строили добре. Дори от такова разстояние се виждаха правилните очертания на разрушените им жилища.

— Погледни ме, Амит да те погълне! — отекна гръмкият глас на Себек.

Тот въздъхна и насочи поглед към мъжа, който крачеше покрай колоните по централната пътека. Нямаше представа защо Себек продължава да шари с поглед наоколо. Именно той бе избрал това място за тайната им среща. Тот не бе споменал, че другите три божества, които можеха да се превърнат в Ра, бяха избрали същото място.

Трудно бе да се повярва, че много отдавна двамата със Себек са били деца от едно и също племе, изпратени да служат на Ра — хубави момчета и момичета. Бяха израснали съвсем различни. Тот се бе издигнал в администрацията на Ра и се бе превърнал в счетоводител на боговете. Физически той напомняше създанието, което носеше на главата си като символ на своята божественост. Тот бе бог с глава на ибис — а ибисът бе щъркелоподобна птица. С източени крайници и наченки на шкембе Тот не изглеждаше внушително в бялата си ленена пола.

Себек, от друга страна, бе бог-крокодил, известен с жестокостта си, един от планетните заместници на Ра, надзирател на надзирателите. Той имаше набито и мускулесто тяло на войн. И макар да не притежаваше грацията на загиналия Анубис, най-добрия боец на Ра, имаше сила в излишък.

В момента изглеждаше така, сякаш едва се сдържа да не използва силата си, за да счупи ръцете и краката на Тот.

Тот следеше с поглед крачещия войн. Напълно основателно бе уверен, че Себек няма да прибегне до такива насилствени средства, поне засега. Ала Тот бе научен да държи под око противниците, дори онези, които търсеха подкрепата му.

А именно това бе целта на тези тайни преговори — на чия страна щеше да застане административната машина?

— Няколко от хората на Хнум загинаха в юмручен бой със стражите хороси на Апис — рече Себек. Напоследък Овенът блъска силно Телеца. — Той извърна хладните си проницателни очи към Тот. — Не вярвам да ти съобщавам нещо ново. Твоите писари са отлични шпиони. Видях достатъчно доказателства за това на Уефен. Ра като че ли научаваше тайните ми в момента, в който ги научавах и аз. Себек спря да крачи и застана пред Тот. — Но тази система може да работи само когато има водач — сниши глас той. — Сигурен съм, че знаеш много. Но на кого можеш да го кажеш сега?

Тот не отговори. Истина бе, че писарите бяха полезни разузнавачи за Ра. Но сега Ра го нямаше, бе изчезнал за месеци след планирано кратко пътуване и посещение на затънтената планета Абидос.

От всички краища на империята на Ра войните-богове пристигаха през Старгейт на планетата Туат, а оттам прелитаха до луна Туат — Ра не позволяваше достъп през Старгейт до личното си убежище.

И на малката луна, където някога Тот се бе радвал на поста втори след Ра — като главен администратор — сега пристигаха един след друг войни и вицекрале. Техните служители проверяваха агресивността и решителността на другите фракции. Всички те бяха хищници, които Ра бе държал в клетки.

Но увереността, че Ра вече го няма, нарастваше. И войните започваха да пресмятат изгледите да заемат мястото му. А за по-неразумното малцинство — Себек и неколцина други — сметките отиваха далеч отвъд изброяването на бойците и взривните копия, използвани от тях.

— Аз съм най-добрият ти избор — продължи Себек. — Двамата с теб се хранехме на една маса. Заедно Му служихме.

Тот си даде сметка, че по време на целия разговор Себек нито веднъж не спомена Ра по име. Гласът на война премина в шепот.

— Спомням си как умираше от страх, когато Го беше разочаровал, как се ужасяваше от наказанието, което Той можеше да ти отсъди. — Себек прониза с хладен поглед стария си другар. — Помисли какво наказание мога да измисля аз. И ако няма да ми служиш заради добрите стари времена — тогава страхувай се от мен!

Той се обърна и остави Тот сам в залата. Тот отново вдигна очи към безжалостните звезди. Можеш да имаш доверие на Себек, че ще ти отправи директно предложение — и ще ти го поднесе като заплаха. Разбира се, имаше и по-лоши кандидати за властта. Себек можеше да събере могъща армия, за да грабне трофея. Но дори с подкрепата на Тот беше ли в състояние Себек — беше ли в състояние който и да е от бъдещите наследници — да задържи властта и да я опази от останалите претенденти? Или борбата на войните щеше да унищожи наградата? Да разруши незаменимите механични и човешки ресурси, благодарение на които империята функционираше?

А подкрепата на погрешен кандидат можеше да стане причина за смъртта на Тот. Ако Анубис беше сред тях, войн, отличаващ се с жестокост, която никой не бе в състояние да обуздае…

Но Анубис бе изчезнал заедно с Ра. И нито един от войните, влезли в залите на Туат, не можеше да се сравнява с него. Освен, ако Тот не започнеше много по-опасна игра.

Трябваше бързо да вземе решение, преди юмручните свади да се превърнат в битки с енергийни оръжия. Изгледите за успех бяха доста съмнителни. И което бе още по-лошо, нямаше възможност за маневриране, невъзможно бе да печели време, като преговаря със Себек и останалите, които търсеха подкрепата му.

Тот задейства шлема си и ибисът покри лицето му. Длъгнестото му тяло се движеше плавно към поставената цел. Той се насочи към долното ниво на пирамидата, където се съхраняваха машинариите. Съществуваха обаче планове на постройката, които не бяха въведени в архива, нито пък предадени в ръцете на писарите.

Благодарение на плановете Тот бе открил херметично затворената врата, а от други архивни документи бе научил за необходимостта от специално облекло. Костюмът покриваше полата, ала стягаше силно крайниците и гърдите. Усещането бе твърде необичайно върху кожата, която обикновено беше гола. Към шлема се прикачаха тръбички, така че да може да диша.

Тот прекоси преддверието и пое по гола скала. Само на метри от пирамидата изкуствената гравитация изчезваше. Това беше добре дошло. Тот тръгна по големи издадени стъпала към хоризонта, който изглеждаше неестествено близо. Целта му бе доста далеч от пирамидалния комплекс, в който се помещаваше дворецът на Ра. Не се виждаше дори от най-високия кристал — мястото, където току-що се бе срещнал със Себек.

Тот се бе задъхал, когато изкачи стената на малък кратер. Дори при ниска гравитация, усилията, които трябваше да положи, бяха необичайни за него. Този път поне не носеше нищо.

Дъното на кратера бе от черен камък и ако Тот не знаеше от тайните писания къде точно трябва да погледне, щеше да пропусне целта си, вземайки я за сянка или случайно каменно образувание. Дори отблизо очертанията бяха твърде неравни — подложени на микрометеоритно въздействие в продължение на 8500 години — и можеха да бъдат отминати като естествени.

Трябваше да се погледне внимателно в Тъмния отвор в земята, за да се види входът към мастаба — подземната гробница.

Тот задейства отварящия механизъм и се промъкна вътре. Купчина оборудване, донесено от него парче по парче, лежеше точно до входа. Тот вдигна малко фенерче, сетне се обърна да затвори портала на гробницата. Едва когато се увери, че няма да бъде забелязан от повърхността, той включи фенерчето. На вътрешността съвсем не бе отделено такова голямо внимание, както на изкусно затворената врата. Залата очевидно бе издълбана с енергийни заряди. Стените бяха грубо издялани, на места черният камък бе стопен и покрит с шлак. В единия ъгъл се виждаха изгорелите останки на работниците, направили изкопа.

Неясните изкривени очертания на телата бяха в ярък контраст със саркофага, положен на неравния под. Изкусно изработена от кварц, пазена само за най-големите технологични чудеса на Ра, каменната кутия изглеждаше необикновено голяма сред примитивната зала и сякаш блещукаше с приглушена златиста светлина, когато лъчът от фенерчето на Тот падна върху нея. Слънчев диск украсяваше горната част на погребалния сандък, който бе два пъти по-дълъг от човешки ръст. Върху камъка бяха издълбани йероглифи — химн за вечния живот.

Тот се обърна към останалите материали, които бе донесъл в гробницата. Отвори контейнерите със сгъстен въздух и възстанови атмосферата в заличката за първи път от хилядолетия. Най-сетне Тот повдигна маската във формата на ибис и вдъхна дълбоко.

Сетне приближи до саркофага и натисна някои от йероглифите в точно определена последователност. Кристалните стени на кутията се отместиха като живи. Якият покривен камък се раздели на три парчета. Слънчевият диск се повдигна, издърпвайки друга част от камъка, който се разцепи на две като криле на диска.

Перлена светлина, струяща от вътрешността на кутията, изпълни помещението. Тот пристъпи напред, лицето му бе изопнато от вълнение. Горната част от вътрешността на саркофага бе оформена като фараонска украса за глава и подобно на ореол обрамчваше красиво женско лице. Жената, която лежеше вътре, бе мургава, но не със слънчев загар. Орловите й черти бяха съвършено оформени. Със затворени очи изглеждаше като изящна статуя.

Сетне Тот забеляза лекото повдигане и спускане на гърдите под нанизите на огърлицата.

Очите се отвориха.

Хатор оживя.