Старгейт: Бунтът

СЕДЕМНАЙСЕТА ГААВАЖЕРТВИ

Лейтенант Адам Ковалски и ефрейтор Ферети правеха инвентаризация на амунициите в една от палатките за боеприпаси в базовия лагер. Заради достигналите до тях слухове за плановете на Киоу лейтенантът смяташе, че скоро ще имат нужда от голямо количество патрони. Но нямаше смисъл да бързат, особено след като повечето морски пехотинци бяха оставени в лагера.

Ферети се катереше върху натрупаните сандъци с амуниции, илюстриращи представата за свръхзапаси.

Ковалски изпитваше симпатия към подофицера. Мъже, които търсеха тих и спокоен живот, не се присъединяваха към морската пехота. Ако пък бяха сторили тази грешка, стремяха се бързо да я поправят. Очевидно Ферети не бе такъв тип. От друга страна…

— Ферети — обърна се Ковалски към младия военен, — точно сега едва ли имаш желание да си навън. Имам предвид, че войниците на Киоу може да стрелят по хлапетата, за чието обучение толкова помогнахме.

— Прав сте, сър. — Ферети спря да се изкачва по грамадата от сандъци. — Не бих искал да участвам в нападение срещу местните жители. По дяволите, аз харесвам тези хлапета! Но не мога и да се примиря с това, че ни превърнаха в служители на компанията, възлагайки ни да отговаряме за провизиите и боеприпасите.

— Спомни си за двореца на Монтесума — подхвърли Ковалски с усмивка. Ферети го погледна смутено. Винаги бе мислил, че дворецът на Монтесума е отходно място, където човек попада, когато го застигне отмъщението на Монтесума.

Ковалски въздъхна.

— През хиляда осемстотин четирийсет и седма година по време на мексиканската война Уинфийлд Скот акостирал във Вера Круз с дванайсет хиляди мъже и предприел поход до столицата Мексико. За цяла една година изтощителни преходи на военноморските сили било възложено да охраняват обоза. Когато накрая достигнали столицата, за да сломи съпротивата на града, на Скот му се наложило да превземе крепостта Чапултепек. Познай на кого се паднала честта да свърши тази работа.

— На военноморските части! Те били на предна линия и представлявали бойното ядро.

Ковалски кимна.

— Следователно сега ще охраняваме боеприпасите, но доста скоро може да се наложи да спасяваме Киоу.

Думите му бяха заглушени от страховит гръм. И едва отзвучал, палатката се стовари върху главите им. Отвън долетяха уплашени и тревожни викове.

— О, Господи — изстена Ферети, докато се бореше с платнището, неочаквано подхванато от силния вятър. — Ако това е още една от онези пясъчни бури, смятай, че доста сме загазили. Палатките няма да издържат, а ние сме прекалено много, за да се подслоним в пирамидата.

— Без да броим двата взвода на Киоу, които сега са точно в центъра на бурята. — Ковалски коленичи на пода и пропълзя под платнището до края на палатката. — Все още не разбирам защо това нещо се свлече, вместо да бъде отнесено от вятъра.

Озовал се най-сетне навън, той смаяно впери очи в златистото космическо тяло, без да обръща внимание на силния вятър, който едва не го повали.

— Господи! — успя да промълви.

Ферети също изпълзя изпод платнището и възкликна:.

— Просвети Иисусе! Ра се върна!

— О’Нийл бе абсолютно сигурен, че атомното оръжие, което телепортирал на летящия дворец на Ра, е довършило това изчадие — рече Ковалски, без да откъсва поглед от приземяващата се пирамида — Това изглежда е по-големият брат на Ра. — После се извърна към своя подчинен и нареди: — Връщай се в палатката!

— Моля за извинение, лейтенанте — прекъсна го Ферети, — но не мисля, че платнището ще ми осигури защита.

— Не търси защита. Трябват ни лостове — отвърна нервно Ковалски.

Ефрейторът дръпна свлеченото платнище. Май отново си бе припомнил историята за Монтесума. Нямаше престава какво е намислил Ковалски, но трябваше да се подчини на заповедта.

Преди да се промъкнат отново под платнището, Ковалски уточни:

— Трябват ни лостове, за да отворим сандъците със снаряди, които бяха доставени по заповед на полковника.

Ферети продължаваше да държи края на платнището, неволно извърнал очи към огромния кораб, надвиснал над пирамидата, в която се намираше Старгейт.

— Ръчно изстрелващи се снаряди… срещу подобно нещо, сър?

Ковалски поклати глава.

— Снарядите не ни трябват за него — рече той, — а за онова, което ще последва.

На борда на „Окото на Ра“ Хатор бе изправена пред тактическа дилема. Нейният боен кораб беше единствената и най-мощна военна машина на Абидос, както и в цялата империя на Ра. Но най-силното й оръжие току-що бе станало неизползваемо, след като вече не бе в движение.

Тя бе направила пробив във вражеските войски и бе сравнила лагера им със земята още с появяването си. Но бе принудена да се приземи, за да прекъсне връзката на земляните със Старгейт. И се налагаше „Окото на Ра“ да остане в това положение, за да отреже достъпа на врага.

На Омбос тя просто беше оставила един отряд войни хороси, които да превземат Старгейт и да охраняват пирамидата. Но „Окото на Ра“ не разполагаше с достатъчно пехотинци, за да обсади пирамидата.

Междувременно превозните средства на земляните продължаваха да се отдалечават във всички посоки заедно с голяма част от войните нашественици.

Те трябваше да бъдат унищожени. Заслужаваха да понесат най-тежко наказание.

— Скенери! — нареди Хатор. — Докладвайте за посоката на ветровете. Утихна ли раздвижването на въздушните пластове, предизвикано от нашето пристигане?

Пръстите на техника трескаво заиграха по пластините на пулта и той анализира данните.

— Бурята утихва.

— Чудесно. Спуснете площадките за излитане. Дебелите плочи под краката на Хатор се разтресоха, когато масивни части от външния корпус на „Окото на Ра“ се плъзнаха встрани и разкриха ескадрила безмоторни самолети.

— Пилотите на удаджетите да заемат местата си — заповяда Хатор. — Незабавно излитане!

От портите на Нагада полковник Джек О’Нийл наблюдаваше маневрите на Киоу, докато огромната пирамида преминаваше над колоната.

Огромното летателно съоръжение ще създаде големи проблеми, мина му през ума, докато пирамидата взривяваше хеликоптерите на Киоу. Не само че е по-голямо от летящия дворец на Ра, но очевидно е проектирано за военни цели. В сравнение с оръдията на борда на непознатия кораб оръжията, монтирани на техните „Ийгьл“, изглеждаха като обикновени запалки.

О’Нийл фокусира бинокъла си върху това, което трябваше да бъде подвижният команден пункт на Киоу, точно навреме, за да стане свидетел на изпепеляващ енергиен залп, помел наземните военни машини като детски играчки. С болезнено присвит стомах той продължи да наблюдава как военната мощ на Киоу се стопява.

Беше невероятно и ужасяващо да се наблюдава подобна неравна битка. В един миг ударната група на армията се придвижваше с точността на швейцарски часовник, а в следващия — този часовник все едно бе изпуснат от прозорец от втория етаж на сграда.

От него останаха само няколко отхвръкнали настрана счупени механизми.

Двата батальона, съставени главно от наскоро завършили обучението си младоци, престанаха да бъдат военни единици и се превърнаха в групички бегълци, обхванати от паника. Взривявайки бронетранспортьора на Киоу, последователите на Ра бяха унищожили целия команден щаб.

О’Нийл изпитваше съчувствие към войниците. Бе очевидно, че е безсмислено да се сражават с тази летяща планина, бълваща енергийни залпове срещу тях. И въпреки това…

— Едва ли ще им е от полза да бягат — промърмори О’Нийл. — Накъде мислят, че се е отправило това чудовище?

— Според мен се е отправило насам — дочу се разтреперан глас до О’Нийл. Беше Даниел Джексън, вперил пребледняло лице в бившия си боен другар.

— Може наистина да е идвало насам, преди обаче вражеският екипаж да е забелязал хората на Киоу. Но с всички тези танкове и хеликоптери веднага им е станало ясно, че не сме от тази планета. Така че това огромно нещо се е насочило към пирамидата. Но преди това ще се възползва от възможността да се полюбува на разбитата армия на Киоу.

О’Нийл забеляза недоумението, изписано на лицето на Даниел Джексън.

— Съвсем проста стратегия. Ако е възможно, прекъсни снабдителния канал на противника. В случая тази задача е твърде лесно изпълнима.

Той отново погледна през бинокъла. Сеещата смърт пирамида се бе отдалечила и приблизителното й местонахождение вече беше над базовия лагер. О’Нийл фокусира лещите. Да, проклетото нещо се приземяваше.

— Предположенията ми се потвърждават — съобщи полковникът. — Те направо се разположиха върху нашия снабдителен канал. Трудно ще отместим тоя хипопотам, настанил се между нас и Старгейт. Едва ли ще намерим изход. Обзалагам се, че и помощ няма откъде да дойде.

О’Нийл прибра бинокъла си и тръгна по въжения мост към най-близката кула.

— Къде отиваш? — извика подире му Даниел.

— А ти къде мислиш, че отивам? — О’Нийл кимна към пръсналите се войници от армията на Киоу. Аз съм единственият командир, който тези нещастници все още имат.

Даниел го изгледа смаяно.

— Не говориш сериозно. Нима смяташ да отидеш там съвсем сам?

Иззад гърба на египтолога се дочу гласът на Скаара.

— Моите хора ще те придружат — рече младежът.

О’Нийл го стрелна с поглед.

— Бяхте готови да се биете с тези момчета. Нима сега ще тръгнете да ги спасявате?

Скаара посочи бледото сияние на хоризонта — златистия отблясък от кораба-пирамида.

— Така беше преди да дойдат те. Нямаме представа какво ще ни сторят вашите хора, полковник. Но знаем какво ще искат от нас хората на Ра. Няма да станем отново роби! Никога вече! Ще се бием срещу тях! И ако ни поведете, ще ви последваме!

— Имайки предвид, че вие сте единствената що-годе организирана сила, с която разполагам, ако изключим пехотинците в базата, приемам. — О’Нийл се обърна към Даниел.

— Преведи думите ми на Касуф. Той ще трябва да евакуира града.

— Изкарайте всички цивилни в пустинята и направете укрития. — Полковникът кимна по посока на приземилата се пирамида. — Помниш ли щетите, които онези безмоторни самолети нанесоха, когато обстрелваха града? Сигурен съм, че тази грамада там разполага с доста по-мощни оръжия.

О’Нийл достигна кулата и заслиза надолу. Скаара даде заповед на своите хора. Младите войници вече се събираха около всъдехода на О’Нийл при градските порти.

Полковникът скочи в машината, следван от Скаара. Миг по-късно се качи и Даниел.

О’Нийл го погледа изненадано.

В отговор Джексън се усмихна накриво.

— Сигурно съм полудял — рече египтологът, — но след като си се сражавал за кауза, в която вярваш, трудно е да се върнеш отново към преподаването. Особено когато недалеч от теб умират хора.

Но когато и Шаури дойде да се качи на всъдехода, Даниел се опита да я спре. Тя възнагради своя съпруг с любяща, но нетърпелива усмивка.

— Ти умееш да говориш за боеве — рече тя, — но аз съм тази, която идва подготвена.

И Шаури извади изпод пелерината си деветмилиметрова берета. Пистолетът бе останал от първата експедиция на Абидос.

На Даниел не му оставаше нищо друго, освен примирено да повдигне рамене.

Повечето от войниците на Скаара вече се бяха събрали. Няколко от тях отвориха портите.

О’Нийл запали мотора. Зад тях градът вече започваше да се пробужда и скоро щеше да научи за новата опасност. Полковникът потегли под прикритието на дългите сенки от градските стени. Първото слънце вече изгряваше.

— Трябва да уточним място за сборен пункт — напомни полковникът на своите недотам опитни помощници. — Предлагам това да бъде наблюдателницата на Скаара, недалеч от нашия лагер. Вашите младоци я знаят, а също и нашите хора. — Той се обърна към Скаара. — Не можеш да продължиш заедно с мен. Знаеш, че не бива всички командири да са на едно място, все едно всички яйца да са в една кошница.

Скаара кимна.

— Ще сляза ей там — рече той, посочвайки стълб дим, издигащ се пред тях. Той маркираше мястото, където бе улучена една от напредващите към Нагада военни машини на Киоу. — Оттам ще поемем с моите хора към наблюдателницата.

О’Нийл само повдигна рамене. Не беше толкова далече. Той изчака, докато Скаара съобщи решението си на своите отрядни началници. Съгледали дима, те кимнаха.

Всъдеходът се придвижваше бавно през неравната местност. Задминаха младите войници, макар че абидосците напредваха изключително бързо.

Двигателят на всъдехода стенеше, докато превозното средство подскачаше и силно подхвърляше пътниците. От време на време изглеждаше, че машината сякаш гризе пясъка под колелата си. О’Нийл се опитваше да избягва билата на дюните, където колата щеше ясно да се очертае на фона на изгряващите слънца. Криволичейки, избираше пътя си така, че да се движи в сянката.

Тъкмо завиха покрай една падина сред пясъците, когато се озоваха точно пред източника на стълба от дим, който бе видял Скаара. Беше улучен бронетранспортьор. Част от алуминиевия брониран покрив напълно липсваше, сякаш се бе стопил. Военната машина се бе преобърнала на една страна. Резервоарът с гориво се бе възпламенил и моторът се бе взривил.

Двамина от четиричленния екипаж се бяха измъкнали от машината, но лежаха обгорени и неподвижни недалеч от димящата развалина.

О’Нийл спря всъдехода.

— Сигурен ли си, че искаш да изчакаш тук? обърна се той към Скаара.

Младежът кимна.

— Това е също толкова добро отправно място, както и всяко друго.

Той пъргаво скочи от машината.

О’Нийл отново запали двигателя, но, чул вика на Даниел, се извърна.

Скаара бе коленичил до мъртвите мъже и събираше пушките и амунициите им.

Полковникът кимна одобрително.

— Съжалявам, професоре, но сега не е време да страдаме от скрупули. Преди да е свършила тази битка, ще имаме нужда от всяка пушка, до която успеем да се докопаме.

Уолтър Дрейвън никога не бе признавал открито, че страда от клаустрофобия.

— Кой се страхува от Дядо Коледа? — шегуваше се той. Това обаче му се удаваше много по-лесно в просторен прохладен вашингтонски апартамент. На Абидос, в залата, в която се помещаваше Старгейт, бе трудно да се шегуваш с потискащото чувство, че се намираш във вътрешността на пирамида, заобиколен от безчет плътно наредени каменни блокове. Камъни отдолу, камъни отстрани, тонове и тонове над главата, които сякаш те притискат надолу…

Веднъж Мартин Престън му бе обяснил, че древните египтяни строяли своите грандиозни конструкции така, че каменните блокове да се притискат един в друг странично, а не само надолу. Интересна теория, но Дрейвън бе убеден, че високите мрачни тавани над главата му всеки миг могат да се продънят и сгромолясат.

Само най-неотложна причина можеше да го застави да остане по-дълго време тук, особено пък уловен в капан заедно с Юджийн Локуд.

В този момент шефът на мината стоеше до него мълчалив и навъсен. С изопнати до крайност нерви Дрейвън не бе издържал да слуша безкрайните оправдания на Локуд и неговите идиотски планове как ще се справят с местните само веднъж КОМ „да вземе камшика в ръка“. Локуд използваше тази фраза едва ли не във всяко свое изречение. Накрая Дрейвьн бе казал на този глупак да млъкне. В първия миг Локуд изглеждаше шокиран, а сетне се ядоса. Но поне изнервящият словесен поток бе секнал.

Дрейвън огледа залата. В единия ъгъл стояха трима от охраната на КОМ, облечени в сиви униформи. Бяха се скупчили един до друг, потънали в разговор, а оръжията им или висяха небрежно в ръцете, или бяха подпрени наблизо.

До Старгейт стоеше шефът на охраната Върнън Балард. Бе летял с военен реактивен самолет до Колорадо и първото нещо, което бе направил, след като се върна на Абидос, бе да постави въоръжена охрана на Старгейт. Официалният претекст беше да се предотврати проникването на местни терористи на Земята.

Но истинската причина за поставянето на въоръжена охрана бе да се предпазят от двама души, създаващи проблеми: Даниел Джексън и Джек О’Нийл. За щастие, заповедта на генерал Уест беше пристигнала, докато О’Нийл се намираше все още в Нагада. Дрейвън беше изключително доволен, че започването на военни действия бе заварило полковника отвъд вражеската линия. С малко повече късмет той дори можеше да бъде взет за заложник и пожертван от своите.

Въпреки безкомпромисния си характер, О’Нийл все пак се подчиняваше на заповеди, и то безмълвно. Джексън бе по-опасен, тъй като бе идеалист. И докато войските на Киоу се придвижваха към неговия скъпоценен град, той можеше да стане още по-опасен — един разочарован идеалист.

Дрейвън нямаше да позволи на египтолога да се върне на Земята, нито пък да докладва на генерал Уест. Те биха предпочели изобщо да няма никакъв доклад, а още по-малко историята да се появи в пресата.

— Наистина ли смяташ, че той ще изостави жена си, която е от местните, и ще се опита да се добере до Земята? — попита Локуд. Прозвуча като презрителна реплика от евтин уестърн, отнасяща се за бял, женен за индианка.

Изправен пред липсата на алтернатива всеки би предприел нещо отчаяно.

И ако хората на Балард не изглеждаха много разтревожени заради един ексцентричен професор, шефът на охраната със сигурност приемаше задачата си твърде сериозно. Балард бе заел позиция на стръмната площадка, водеща към Старгейт, със зареден автомат в ръка.

Двамата служители на КОМ също имаха секретна мисия тук. Те бяха изпратени да идентифицират Джексън. Но истинската причина да заемат позиции до Старгейт заедно с тежкотоварния камион, на който бе натоварено цялото оборудване, беше съвсем различна.

Киоу разполагаше с два батальона войници, танкове и няколко хеликоптера. Тази военна сила трябваше да му е достатъчна да изплаши местните жители и техните надменни старейшини, както и да ги застави да изпълняват предварителните договорености. В противен случай щеше да се стигне до въоръжен конфликт. Прекалено големи загуби в жива сила щяха да предизвикат въпроси. Макар че, ако ги връхлетеше някое неочаквано бедствие…

Дрейвън бе уредил един тежкотоварен камион да извози документите на Локуд, съдържащи най-опасна информация. Те бяха заровени под пластове кварц. Той бе предложил, ако се наложи да напуснат Абидос, да транспортират нелегално целия товар през планината Крийк под носа на военните.

Нямаше да се стигне до такива крайни мерки, каза си наум Дрейвън. Но е по-добре да си подготвен за всякаква ситуация.

Той погледна часовника си.

— Трябва вече да са наближили Нагада.

Дочу се далечен тътен. Дрейвън погледна към входа на пирамидата, който за съжаление бе твърде далече. Гръмотевици?

— Дали това не са оръдията на танковете? — попита нервно Локуд.

Балард и наемниците наостриха уши.

— Не ми прилича на артилерия — измърмори шефът на охраната.

В помещението захладня. От входа ставаше течение. Да не би да започва буря, зачуди се Дрейвън.

— Надявам се да не е пясъчна буря — рече Балард. — Това ще затрудни достъпа на Киоу до града.

— Чух, че пясъчна буря е станала причина да изритат оттук онези преди нас — обади се един от наемниците.

Балард стрелна мъжа с поглед и го накара да замлъкне.

Вятърът се усилва, помисли си Дрейвън.

След миг се разтресоха каменните блокове досами тях.

— Земетресение! — изкрещи Локуд. Прозвуча така, все едно обявяваше края на света.

Каквото и да ставаше, не беше природно бедствие. Дрейвън се обърна към Балард.

— Задействайте Старгейт!

Балард напусна поста си. Не искаше да се окаже на пътя на енергийния поток, който внезапно щеше да бъде изпуснат от мистериозния пръстен, напомнящ изящна украса за колона, Когато Дрейвън за пръв път бе станал свидетел на ефекта, видяното бе извикало в съзнанието му спомен от детството — асоциация с натопен в сапунена вода пръстен, в който духаш леко. Не бе успял да направи мехур, но слоят сапунена вода бе изплискан навън, като следствие от напрежението на повърхността.

Само дето в случая със Старгейт бе необходима свръхестествена сила, за да се получи същият ефект.

Дрейвън се сви до стената. Наемниците изглеждаха подозрително спокойни. Единият се бе надвесил в кабината на камиона и се опитваше да събуди задрямалия шофьор.

Старгейт бе задействан. Всички погледи се насочиха към невероятната светлинна и енергийна илюминация. Така че пропуснаха появата на четиримата воини хороси, които се материализираха в синкавия ореол на телепорта.

Дрейвън долови първия признак за опасност, когато наемниците от охраната бяха превърнати в кървава маса от зарядите, изстреляни от бластерите почти в упор. Той замръзна вкаменен, докато войните с глави на соколи, унищожаваха войниците му. Дрейвън бе виждал изображения на такива странни маски-шлемове. Но беше съвсем различно преживяване да видиш как главата във формата на сокол се обръща към теб, сканира те със зеленикави очи и те отхвърля с пренебрежение като безопасен, защото нямаш оръжие, а сетне се насочва към следващата мишена.

Балард откри огън и повали един от нападателите. Но залпът на другите трима мигновено го превърна в димяща купчинка плът. В този момент телепортът прехвърли още четирима от нападателите пришълци. Докато те напредваха с насочени взривни копия, вълната, надигаща се от Старгейт, погълна ужасения шофьор на камиона.

Дрейвън опита да се промъкне към командния пулт на Старгейт. Още две-три стъпки и той щеше да се гмурне в енергийната повърхност, за да предупреди хората на Земята… и да се измъкне оттук.

Тъкмо направи още една крачка, когато Юджийн Локуд излезе от състоянието си на вцепенение.

— Н-не стреляй! — Гласът му прозвуча като предсмъртно квичене на прасе. — Ние сме цивилни!

Старгейт все още бе измамно далеч, когато войните с глави на соколи насочиха бластерите си към двамата мъже.

Преди енергийният откос да го повали, Дрейвън имаше половин секунда да избълва проклятия по адрес на некадърните си подчинени.