Старгейт: Бунтът

ДВАЙСЕТА ГЛАВАРАЗПРИ И АВАРИИ

Не всички удаджети, попаднали под обстрела на ракетните снаряди, се взривиха и изгоряха. Няколко пилота успяха да се приземят близо до кораба и макар самолетите им да бяха засегнати, хоросите все пак оцеляха и се втурнаха към „Окото на Ра“, като крещяха в комуникаторите, монтирани на шлемовете им.

Едни бяха обгорени, други — ранени. Няколко щастливци, останали напълно невредими, запазиха спокойствие и взеха копиевидните си бластери. Оръжията не можеха да пробият златистата обвивка, но поне щяха да им послужат като защита срещу наземно нападение.

Ковалски излезе от окопа и се свърза по радиостанцията с О’Нийл, който командваше ядрото на войските в подножието на платото.

— Около половин дузина пилоти успяха да се измъкнат, след като самолетите им бяха свалени докладва лейтенантът. — Изглежда се събират пред кораба близо до центъра. Точно там, където би трябвало да е входът на каменната пирамида, останала вътре.

— Отбранителни позиции ли заемат? — попита О’Нийл.

— Като гледам как удрят с копията си по стената, струва ми, че очакват да ги пуснат вътре — възбудено продължи Ковалски.

— Ковалски, идвам с всичко, което би могло да се изкачи по склона. — В гласа на О’Нийл също се долавяше възбуда. — Ако там се появи врата, направете всичко възможно, да я задържите отворена, докато пристигнем.

В един от най-ниските проходи в „Окото на Ра“ момиче от техническия персонал на име Нейла се взря ужасено във война, застанал пред нея. Той не бе задействал шлема си, ала лицето му — мрачно и гневно — изплаши момичето повече, отколкото хищната маска на сокол. Очите на мъжа я пронизаха. Погледът на хороса бе не по-малко ужасяващ от насоченото към нея взривно копие.

— Тя… господарката Хатор нареди да не се отваря нито един от люковете, разположени близо до повърхността — заекна Нейла.

Войнът избухна.

— Амит да погълне душата ти! Брат ми е навън! И двамата служехме на Ра… и двамата сме се заклели във вярност към Апис. А не на някаква кучка, която не се интересува от собствените си хора! — Той изгледа гневно Нейла. — Ами ти? На Пта ли си дала клетва за вярност, или на Хатор, чийто ръце са изцапани с кръв? Хубаво помисли! Защото, ако не си се заклела да й бъдеш вярна, няма да ти се иска да умреш за нея, нали?

Върхът на копието болезнено бодна Нейла в корема. Момичето отстъпи назад с широка отворени очи и пресъхнала уста.

— Отвори вратата! Може да не зная как да боравя с нея, но с копието определено се справям чудесно. И той отново я бутна с върха на оръжието си. Последно предупреждение — изрева той и пръстите му се насочиха към спусъчния механизъм.

С пребледняло лице Нейла се обърна към фотосензорния панел, където трябваше да се оформи вратата. Пръстите й трепнаха за миг и трябваше да започне отначало.

След секунда обаче правилният код бе въведен. Биоморфният кристал се преоформи в нова решетъчна структура.

И там, където допреди малко се намираше стената, сега се появи вход.

— Стана! Готово! — извика Ковалски по радиостанцията. — Във вражеския кораб се отвори врата!

Лейтенантът и отрядът му се втурнаха от Огнева база три, насочили оръжията си. Повечето от ранените пилоти се спуснаха да достигнат вратата и не обърнаха внимание на нищо друго.

Но няколко от по-здравите се извърнаха и стреляха с взривните копия. Куршуми срещнаха енергийни кълба, паднаха войни и от двете страни.

— Не им позволявайте да затворят проклетата врата! — изкрещя Ковалски на хората си. Един от войниците все още държеше ракетоносител. Той насочи снаряда и го изстреля във вратата. Искри и пламъци изригнаха във вътрешността.

Ковалски се извърна, дочул шум на двигател. Един от хората му бе подкарал изоставен булдозер.

— Да видим как ще я затворят, ако това застане на прага — надвика пехотинецът рева на мотора. Булдозерът рязко потегли към портала, отворен в кварца.

Оцелелите войни хороси съсредоточиха обстрела върху приближаващата машина, но пехотинецът вдигна лопатата на булдозера пред кабината. Плътната стомана се нажежаваше и димеше от енергийните взривове, ала беше непробиваема. Взривните копия на Ра бяха пригодени по-скоро за убийства на хора, а не за разрушение.

Булдозерът удари тесния висок вход и лопатата се завъртя настрана. Пехотинецът, който управляваше машината, скочи от кабината, когато защитниците в пирамидата най-сетне го взеха на прицел.

Ако се съдеше по сподавените викове отвътре, булдозерът беше притиснал някого до стената.

Ковалски и отрядът му се закатериха като маймуни по булдозера, но без да спират стрелбата. Защитниците се стопяваха. Срещу тях стреляха само едно или две копия, сетне… нито едно.

Когато обаче Ковалски най-после влезе в кораба, намери един-единствен войн хорос. Всъщност предположи, че мъжът е войн. Беше едър, но нямаше маска на сокол. Вместо това на лицето му бе изписан ужас, докато подкрепяше пребледняло момиче, застанало до панел с проблясващи светлинки. Мъжът повдигна ръката й към панела и закрещя умолително на език, който Ковалски не разбираше.

Нямаше значение обаче какво говореше хоросът, освен ако корабът не бе оборудван с някой от онези магически ковчези, за които разправяше Джексън.

Момичето очевидно беше мъртво.

Хатор все още бе замаяна от огромните загуби, които бяха претърпели във въздушния бой, когато пристигнаха новините за последното бедствие.

Едва двайсет и пет процента от удаджетите й бяха оцелели след засадата на земляните. Въздушните сили, които се бе опитала да запази със заповедта за оттегляне, бяха намалели наполовина, и то само на една ръка разстояние от сигурното убежище.

На всичко отгоре една от най-горните площадки бе взривена от ударения самолет. Засегнати бяха захранващите вериги на управлението и техниците не бяха сигурни дали ще успеят да затворят и приберат площадките за излитане на удаджетите.

Хатор потрепери. Това означаваше, че ще се наложи да пътува в космоса с цяла палуба, отворена към вакуума. Командната зала, разположена високо на върха на пирамидата, щеше да бъде изолирана от останалата част на кораба.

Тогава пристигна и вестта за нов проблем, причинен от пробив в кораба.

— На най-долния етаж има пробив в обвивката — докладва уплашено един от операторите на скенерите.

— Какво?! — изкрещя Хатор към злощастния техник. — Как е възможно? Нашествениците не разполагат с оръжия, които да пробият обвивката. Пък и бихме усетили, ако ни удари нещо, което да е в състояние да причини такива щети.

Освен, ако катастрофата на самолета не е била прикритие за друг взрив, мина й през ум.

Хатор пропъди тази мисъл. Никой не би могъл да планира случайна катастрофа.

— Пробивът не е причинен отвън — задъхано продължи техникът. — Изглежда е бил отворен главният портал.

— Дадох заповед всички отвори в долната част да останат затворени. — Гласът на Хатор бе тих, ала в него се долавяше едва сдържан гняв. — Кой долу би могъл да отвори портала?

— Нейла от екипа по отстраняване на повредите проверяваше захранващите вериги на най-долното ниво. — Техникът си пое дълбоко въздух. — Отвън имаше оцелели пилоти на удаджети…

— Зная — прекъсна го хладно Хатор. — Но също така ми е ясно, че отвореният портал е като покана за онази измет в пясъците да дойде и да се опита да завземе Старгейт. Можете ли да затворите портала?

Капки пот избиха по горната устна на техника.

— Опитахме, но изглежда нещо е заседнало в отвора — нещо твърде голямо.

— Значи порталът е блокиран, така ли? — попита Хатор. — Проверихте ли за врагове на борда?

Докато разглеждаха данните от скенерите, Хатор и техникът пребледняха. Богинята включи комуникатора.

— Всички войни — нареди тя, — вкючително и всички пилоти, вземете оръжията си и се подгответе да отблъснете нашествениците на борда. Повтарям, отблъснете врага на борда. Вражеските войници се намират на най-ниското ниво на кораба. Стражите при Старгейт да заемат позиции. Внимавайте, има опасност от нападение!

В същия миг се обади един от операторите на външните скенери.

— Вражеските войски в подножието на платото… Изкачват се.

Хатор се извърна към холографския екран. Ако цялата тази войска се качеше на кораба, нейните войни нямаше да успеят да ги унищожат.

— Артилерия! — отчаяно извика Хатор. — Вторичните бойни единици. Непрестанен огън!

— Според нашите изчисления вражеските сили са извън обсега на артилерията — напомни командирът на вторичните бойни единици.

— Залповете ви трябва да ударят близо до ръба на склона и да сплашат тази сган — нареди Хатор, за да се откаже от изкачването.

Надявам се, добави наум.

— Артилерия! Огън! — заповяда командирът.

На екрана се появиха светлинки, указващи къде обстрелва артилерията. Но огънят бе слаб, откъслечен, сякаш стреляха само половината от бластерите.

— Артиле… — започна Хатор, но бе прекъсната от гласа на техника, бивш служител на Тот.

— Повреда в контрола на бластерите над Четвърта площадка.

Четвърта площадка…, където се бе разбил самолетът.

— Превключете на резервния контрол — излая Хатор.

От комуникатора прозвуча изплашен глас.

— Нямаме резервен контрол. Заради спешния ремонт…

Със спешния ремонт Пта отново ме е накарал да си платя, помисли си богинята.

Изражението й накара неколцина от членовете на екипажа да потръпнат от страх.

— Проверете дали можете да отстраните повредите в контрола на бластерите. Артилерия, ще трябва да покриете двойно по-голяма площ с половината от оръдията.

Хатор се разкъсваше между желанието да повърне или да строши нещо — каквото и да е. Но не можеше да направи нищо. Като капитан на кораба, бе прикована към командната зала.

О, Пта, помисли си тя. Ако някога се върна, ще се разправя с теб лично — болезнено, мъчително и бавно.

Енергийни заряди избухнаха тук-там далече от стръмния склон на платото. Явно оръдията на големия боен кораб не можеха да се прицелят към подстъпите на платото, нито пък да ги достигнат.

И все пак взривният ефект бе достатъчен, за да разколебае и най-смелите, какво остава за онези, които едва се бяха спасили от обгорените си машини.

О’Нийл се изкачи само с доброволци — голяма част от войниците на Скаара и морски пехотинци. Придружаваха ги Даниел Джексън и Шаури. Щом стигнаха върха на платото, усетиха, че сякаш самият въздух беше наситен със заряд. Озон нахлу в ноздрите на О’Нийл. Полковникът прекоси мъртвата зона в обсега на кораба към портала, блокиран от все още боксуващия на място булдозер.

Един от пехотинците се спусна да изключи двигателя. Войниците влязоха във вътрешността на Космическия кораб. Стените бяха от същия златист кварц, но изглеждаха по-груби при допир.

— Май сме попаднали в четвърта класа — подхвърли Даниел. — В летящия дворец на Ра беше къде-къде по-хубаво.

— Само че там така и не видяхме машинното отделение — отвърна О’Нийл.

От близката стена се отдели фигура в пясъчна униформа.

— Свой — рече Ковалски.

— Каква е ситуацията, лейтенант? — попита О’Нийл.

— Разузнахме набързо, доколкото бе възможно — докладва Ковалски. — Този главен коридор води право към залата, където е Старгейт, но там се е укрепил твърде многоброен отряд хороси. Открихме достъп и до горното ниво. Останалите проходи са като лабиринт, а врагът е запознат с терена по-добре от нас. Стражите като че ли не нападат, а само се опитват да отрежат достъпа до определени места, сетне проникват зад нас и устройват засади.

— Да видим какво ще успеем да открием — рече О’Нийл.

Групата пое по главния коридор, като проверяваше всяко странично отклонение.

Даниел изостана, зърнал плоча с йероглифи, закачена на стената. Шаури остана с него, а също и две от момчетата от войската на Скаара.

— Не мога да разчета почти нищо — рече Шаури.

— Защото са някакви технически инструкции обясни Даниел. — Вероятно за електрическите вериги, които са монтирани в стената…

Той млъкна внезапно, дочул шум зад гърба си. Двамата с Шаури се извърнаха едновременно. Едното от охраняващите ги момчета бе мъртво, а другото издъхваше в смъртоносната хватка на войн хорос.

Шаури светкавично извади пистолета си. Войнът пусна мъртвото момче и насочи взривното си копие.

Всичко това вече се бе случило с Даниел. Шаури се бе опитала да го защити с оръжието си; стражът хорос я бе взривил. Но тук нямаше саркофаг, с който да я възкреси. Или пък, ако имаше, Даниел не знаеше местонахождението му.

Ученият се хвърли обезумяло напред и изби копието от ръката на хороса. Енергийният заряд изригна встрани, а ехото от пистолетния изстрел отекна в ушите на Даниел.

Той падна, като повали хороса на пода и измъкна копието от ръката му. Не усети съпротива. Щом се изправи, зърна огнестрелната рана в гърдите на война.

Даниел се извърна към Шаури. Младата жена сърдито се намръщи.

— Можеше да те убие!

— Избих му копието.

— Не той — рече уплашено Шаури. — Аз! Куршумът от пистолета ми трябва да е минал току до главата ти!

— Тъй ли? — намръщи се Даниел. — Не забелязах. Мислех за други неща.

Когато двамата се присъединиха към основната група, Даниел носеше взривното копие, а автоматът висеше през рамото му. Шаури носеше оръжието на момчето и своя пистолет.

Наложи се да спрат, защото войн хорос бе нападнал из засада предния отряд. Чернокож в зелена униформа и нашивки на сержант лежеше мъртъв на пода. Както и още едно момче от войската на Скаара. Главната група пристигна точно навреме, за да направи стража на решето с куршуми.

— Мисля, че командирът на тази бъчва има проблеми с персонала — подхвърли О’Нийл.

— Според мен този се биеше доста добре — възрази Ковалски.

— Всеки поотделно е прекрасен боец — съгласи се О’Нийл. — Но като че ли не са много. Започнах да подозирам, че не им достигат войни, когато не се появи пехота, която да помете базовия ни лагер.

— Това би трябвало да е първата им работа — призна Ковалски.

— Наместо това ни позволиха да спасим част от оборудването и да преразпределим войските си, докато врагът ни нападаше от въздуха. — О’Нийл се намръщи. — Бас ловя, че повечето от войниците на този кораб са били насочени да завземат Старгейт и все още го охраняват.

— А останалите водят партизанска война с нас, опитвайки се да ни елиминират един по един — добави Ковалски.

— Ние обаче няма да играем тяхната игра — обади се О’Нийл. — Ще наложим наши правила.

— Как? — попита Даниел.

— Ще се насочим към някое място, където ще трябва да се укрепят и да се бият с нас — отвърна О’Нийл. — Видяхме, че долната част на кораба не беше твърде луксозна. Което ме навежда на мисълта, че командната зала вероятно е близо до върха. Той зареди оръжието си. — Ще отидем ли да проверим?

Изкачиха толкова много нива, че Даниел престана да ги брои. Ковалски и О’Нийл се катереха като машини. Скаара напредваше с неизчерпаемата енергия на младостта. Даниел мрачно изкачваше стъпало след стъпало. Шаури също не изоставаше.

Загубиха още войници, но няколко от оцелелите се сдобиха с бластерни оръжия, отнети от мъртвите войни от екипажа.

О’Нийл се бе оказал прав за две неща. Обстановката ставаше все по-изискана, колкото повече се изкачваха. И хоросите се бореха все по-яростно.

Нападателите току-що бяха минали покрай обитаемите жилища на екипажа, след като бяха изкачили няколко етажа с празни, неподдържани и прашни помещения.

Даниел усещаше мириса на разруха, носещ се надолу по стълбите от горната палуба. Долови миризма на дим, стопен метал и лютивата воня на химикали. Групата се изкачи по стълбите и се озова на разрушената летателна площадка. Обгорени отломки от удаджети бяха потънали в лугави локви от пяна. Пламъците явно трябва да са били твърде яростни, за да засегнат кварцитния материал, от който бяха изградени стените, тавана и пода. На места кристалът бе обезцветен, дори напукан. На едната стена имаше обезцветено петно около просната човешка фигура.

— Тук трябва да се е разбил самолетът — рече Даниел.

— Отворило се е доста място — пошегува се Ковалски. — Като на обществен паркинг.

Ала докато говореше, иззад отломките се материализираха войни хороси и насочиха взривните си копия към нашествениците.

— По дяволите! — изруга Ковалски. — Мразя да ми погаждат този номер!

Войните с глави на соколи бяха организирали добре засадата. Хванаха нападателите на открито, далече от стълбите. А тук имаше доста хороси. Както бе предсказал ОНийл, врагът се струпваше все повече и повече на групи, които се укрепваха, за да се сражават.

Но все още не бяха достатъчно, за да се противопоставят на многобройните нашественици. О’Нийл и Ковалски правеха обход, нападаха по фланга, куршумите и енергийните заряди принуждаваха маскираните войни да отстъпят.

Ала макар да побеждаваха, Даниел забеляза, че О’Нийл изглежда озадачен.

— Защо се борят толкова самоотвержено за тази разрушена площадка? — попита полковникът.

— Може би се задържахме твърде дълго на това стълбище — предположи Ковалски. — Не са успели да се подготвят.

— Да потърсим друг път нагоре — рече О’Нийл.

Поеха по-предпазливо по обгорената площадка — авангард, фланг, ядро, всички се придвижваха със заредени оръжия.

Хоросите отстъпиха, като продължаваха да стрелят с взривните си копия.

О’Нийл се намръщи.

— Опитват се да ни поведат в тази посока. — Той кимна към отдалечаващите се войни.

— За да попаднем право в друга засада — отбеляза Ковалски.

— Накъде ще тръгнем?

О’Нийл избра направление напосоки и нашествениците поеха. Даниел остана назад, вниманието му бе привлечено от друга подобна плоча с йероглифни технически инструкции. Тази обаче беше на пода пукната и наполовина изгорена.

Означаваше ли това, че захранващите вериги, разположени зад нея, сега бяха открити?

Даниел заобиколи голяма колона и се натъкна на хорос, който бе не по-малко изненадан от него самия, защото държеше копието си подпряно на земята.

Маскираният войн вдигна оръжието си, ала Даниел го изпревари и стреля със своето копие. Взривен, хоросът падна назад.

Едва тогава Даниел забеляза дребничко момиче, явно от техническия персонал, което работеше по електрическите свръзки. Момичето се извърна и изпищя. Инструментът в ръката й, биоморфно парче кристал, претърпя няколко промени, когато тя се извърна с лице към Даниел.

Ученият осъзна, че няма избор. Стреля отново с бластера си и момичето падна мъртво.

Сетне Даниел насочи енергийното оръжие към откритите захранващи вериги.

Нямам представа каква работа върши това, рече си Даниел, докато изстрелваше заряд след заряд в непонятните за него свръзки. Но всяка щета, нанесена на този кораб, ще ни помогне.

В командната зала на „Окото на Ра“ Хатор взе решение. Войните й не можеха да спрат нахлуването на нашествениците на кораба. Но съществуваше друг начин за разрешаване на проблема. Врагът се намираше на площадката, която не можеше да се затвори херметически.

— Оттеглете всички войни от Четвърта площадка — нареди богинята.

— Там има и техник…

— Уведомете всички от персонала! — рязко заповяда Хатор. — Екипите по отстраняване на повредите ще изолират мястото.

Сетне „Окото на Ра“ щеше да излети, да се издигне високо и нашествениците нямаше вече да досаждат на кораба, защото нямаше да могат да дишат.

В същото време първичните бойници единици на кораба щяха да взривят платото, където се намираше пирамидата със Старгейт, нашествениците, приютили се там, и разбира се, самата Звездна порта.

Ситуацията бе извънредна и изискваше извънредно решение.

— Двигатели, готови за излитане.

„Окото на Ра“ потрепери, когато прикрепящите скоби се отвориха и се отдръпнаха от каменната пирамида под тях.

— Артилерия, заредете първичните бойни единици! Техници, подгответе се да изолирате площадката! По моя заповед!

Енергия и информация бясно циркулираха из кораба. Но на критично място, на половината път между помещението с двигателите и командната зала, захранващите вериги на управлението бяха взривени и излязоха от строя. Заповедите на машинен език се изгубиха. Енергията запрескача по веригите.

Индикаторите в командната зала започнаха да показват заплашителни отклонения. Предупредителните сирени завиха. Корабът вече не потръпваше, а се клатеше бясно.

— Двигателите… — обади се с пребледняло лице момичето, което бе офицер-навигатор. — Има невероятно изтичане на енергия. Енергията е насочена към системи, където в момента не е необходима. Треперещите й ръце заиграха по фотосензорния панел, който започна да мъждука, сетне ярко блесна, необяснимо защо. — Системите няма… не мога… — Младата жена изкрещя в комуникатора: — Двигатели, прекъснете захранването, преди да…

Светлините в командната зала угаснаха, а също и холографският екран.

— Твърде късно е — промълви Хатор.

Холограмата изчезна и остана само мъждивата фосфоресцентна светлина на аварийните командни уреди.

И все пак Хатор зърна образ, половин лице с нездрава руменина, което се сбогуваше с нея със загадъчна полуусмивка.

Това беше последното лице, което бе видяла на Туат.

Беше Пта.