Старгейт: Бунтът

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВАНОВОДОШЛИ

За Джек О’Нийл първото предупреждение, че изобщо е било обсъждано изпращането на нов командир на военния отряд на Абидос бе появяването на генерала в палатката му.

— Свободно, полковник. — Офицерът извади дебел плик от джоба на тъмнозелената си униформа. Франсис Киоу, бригаден генерал от армията на Съединените щати.

Киоу ненужно силно стовари плика върху бюрото на О’Нийл. Тежкият златен пръстен от Военната академия „Уест Пойнт“ се удари в дървото.

— Според заповедите тук вашият отряд минава под мое командване — отсечено продължи Киоу. Вие оставате заместник командир и мой подчинен. — Мъжът огледа палатката. — Смятам, че можем да оставим оформянето на документите, преглеждането на запасите и всичко останало за по-късно.

Най-сетне Киоу срещна погледа на О’Нййл. Очите на генерала бяха удивително ярко сини, хлътнали дълбоко в орбитите от двете страни на клюноподобен нос. Бяха тъй пронизващи, че напомняха лазери, монтирани в еднакви вдлъбнатини, а стърчащият нос сякаш бе далекомер. Лицето на генерала бе по-скоро грубовато, отколкото приятно, а изражението му съвсем не бе добронамерено.

— Искам двама от войнците ви, Ковалски и Ферети, да дойдат тук! Веднага!

О’Нийл предаде заповедта на патрула пред палатката. Лейтенантът и ефрейторът пристигнаха само след секунди. Щом забелязаха странния генерал, двамата незабавно отдадоха чест и застанаха мирно.

— Ковалски и Ферети, сър — отдаде чест О’Нийл. Явяват се по ваша заповед.

— Господа — започна Киоу, — аз съм новият командир на изпратената тук военна част. Докато разговарям с вас, пристигат значителни подкрепления. Заради новите войници запасите доста ще намалеят. Затова, лейтенант, назначавам ви за началник по снабдяването. А вас, ефрейтор, за негов помощник.

Задължението, с което ги натовари генералът, бе плесница в лицето на морските пехотинци. Но Киоу не беше свършил.

— За да съм сигурен, че цялото ви внимание ще бъде съсредоточено върху това важно и сериозно задължение, ограничавам района ви на действие в тази база. Напускането на определения ви район — дори отиването в пустинята — ще бъде смятано за дезертьорство. В добавка, деликатната ви нова задача изключва всякакво сприятеляване с местните жители на тази планета. Ясно ли е?

С безизразни лица Ковалски и Ферети отдадоха чест като два робота, погледите им не бяха съсредоточени върху генерала.

— Да, сър! — извикаха в един глас.

— Чудесно. Свободни сте.

Докато излизаше, Ковалски хвърли поглед към О’Нийл. По дяволите, казваха очите му, натопихме те здраво!

О’Нийл грижливо запази безизразната си маска. Не трябваше да позволява на Ковалски да го убеди да наблюдава учението на войниците на Скаара. Полковникът очакваше неприятности заради внезапното появяване на Локуд. Но се надяваше на по-голяма подкрепа от страна на генерал Уест.

Киоу изчака войниците да излязат и отново се обърна към О’Нийл.

— Прегледах запасите в базата, полковник, и забелязах голямо количество снаряди земя-въздух за ръчно изстрелване. Имайки предвид местните условия, ми се струват ненужни. Можем да натоварим Ковалски със задачата да ги изпрати обратно.

— Сър, когато се бихме срещу войните на Ра, най-големият ни проблем беше невероятната им маневреност във въздуха. Техните удаджети — едноместни безмоторни самолети и бластери приковаха лейтенант Ковалски и група от местните жители…

Киоу го прекъсна с афоризъм.

— „Военният винаги мисли за последната война.“ Това, за, което говорите, вече е история, полковник. Сега трябва да се безпокоим не за нападение отвън, а от приготовления за вътрешен бунт. — Той хвърли гневен поглед към подчинения си.

— Вие не само сте пренебрегнали тази опасност, а дори сте насърчили обучението на метежниците. Ще продължа да ви използвам за връзка с местните жители, О’Нийл. Но ще трябва да се ограничите до строго служебни контакти с тяхното правителство. Не съм доволен, че сте поощрили създаването на местна войска. Генерал Уест споделя мнението ми. — Генералът премина към по-неотложни проблеми и поиска карта на платото, където се намираше базовият лагер и палатките на КОМ. — Ще трябва доста да разширим лагера, за да можем да настаним новопристигналите войници. Ще ни трябва и площ, където да разположим въоръжението, което съм наредил да прехвърлят.

— Танкове ли, сър? — попита О’Нийл.

— Най-добрите оръжия в пустинни райони — отвърна Киоу. — Северна Африка във Втората световна война, В арабско-израелските войни. В „Пясъчна буря“. Според моите изчисления Старгейт е с такива размери, че ще могат да преминат, както тежките, така и леките танкове. Разбира се, ще ни трябва и ремонтна база за военните хеликоптери, които се налага да пристигнат на части. — Проницателните очи на Киоу не се отделяха от лицето на О’Нийл, който с усилие се опитваше да запази безстрастно изражение. — Смятате, че всичко това е ненужно, нали? Е, аз мисля, че е необходимо, за да се поправят щетите, които сте причинили. Така ще разполагаме с голяма мощ — тежко наземно въоръжение, ако се случи най-лошото. Но съм убеден, че ще вземем страха на абудалите, когато видят технологичните ни достижения. Танковете и хеликоптерите са възловият момент от тази стратегия.

— Да, сър — безстрастно рече О’Нийл.

Тези хора се биха срещу антигравитационни безмоторни самолети и енергийни оръжия, помисли си полковникът, а този клоун смята да ги сплаши с няколко хеликоптера и с обидни прозвища.

Киоу разглеждаше разположението на войниците на О’Нийл върху картата.

— Не съм възхитен от разпоредбите ви за защита, полковник. Тези специално укрепени отбранителни позиции и наблюдателни постове няма да издържат срещу нападение на човешка вълна. А доколкото ми е известно това е единствената тактика, която използват местните жители. Почти всичките им оръжия са за близък бой, нали?

— Да, сър — отвърна отново О’Нийл.

— Искам веднага да бъде започнато изграждането на защитна стена, опасваща цялото плато. Земен насип със закрепени отбранителни позиции трябва да свърши работа — може би с няколко защитни кули. Ще оставим на инженерите да преценят. Необходимите материали и булдозери могат да се вземат от КОМ.

Локуд ще бъде възхитен, рече си О’Нийл.

— Можете да предадете също на господин Локуд, че незабавно изпращам войници като подкрепление на личната охрана на КОМ в мината.

Маската на О’Нийл падна, когато отново отдаде чест и Киоу зърна промяната в изражението му.

— Вижте какво, полковник, не е нужно да храните симпатии към мен, за да свършите тази работа. — В гласа на генерала се прокрадна презрение. — Това е проблем на всички военни, служили твърде кратко в армията. Не могат да разберат военното тайнство.

— Сър, аз съм на служба вече двайсет години — отвърна О’Нийл.

— Мъжете от моето семейство са в армията поколения наред — озъби се Киоу. — От Гражданската война!

— Тъй вярно, сър. — О’Нийл отново отдаде чест и излезе от палатката.

Локуд изчака О’Нийл да излезе от фургона и едва тогава лицето му тържествуващо засия. Минният инженер доволно потри ръце. Колко ниско може падне човек, помисли си той. Напереният полковник в ролята на момче, което разнася съобщения!

Локуд разрови бъркотията върху бюрото си и измъкна радиотелефона, с който поддържаше връзка с подчинените си.

— Свържи ме с Балард — рече в слушалката.

Миг по-късно се чу леко пращене, а след това гласът на Върнън Балард.

— Господин Локуд?

— Иди в лагера на военните и се представи на новия командир. Довел е войници за охрана на мината, така че ти трябва да прецениш как ще работят с твоите хора. И още нещо — искам кордон около шатрата за отдих. Ясно ли е?

— Да, сър! — радостно отвърна Балард.

Локуд разтегна устни в злобна усмивка. Сега вече ще работят както трябва, обеща си.

— Ето още някой, на който трябва да се обяснява — обърна се един от охраната към Чарли Морис. Картината на леденостудена бира в изпотена чаша изчезна като спукан балон, когато надзирателят приближи, за да се справи с поредния вироглавец.

— Ей, Ъндъруд! — изкрещя Морис към специалиста по лингвистика, който се криеше от трите жарки слънца в шатрата за отдих.

Днес най-сетне бяха въвели правилото за пет курса по стълбите, преди да се разреши почивка. Без изключения. Кордон от облечените в сиво мъже от охраната на КОМ и новопристигналите войници с тъмнозелени униформи бе обградил шатрата за отдих.

Бедният работник, на когото преградиха пътя, беше обикновен фелах. Кожата му бе с цвят на кафяв пергамент, излагана в продължение на повече от четирийсет години под безмилостните лъчи на трите слънца на Абидос. Но лицето му имаше грозен сивкав оттенък, капчици пот се стичаха по бялата му брада, човекът се олюляваше. Не бе е състояние да събере сили дори да възрази, когато Морис вдигна ръка пред лицето.

— Пет пъти — изкрещя надзирателят, сякаш смяташе, че с крясъци ще накара работника да проумее думите му. Разпери широко пръсти. — Пет пъти надолу и нагоре, преди да имаш право да дойдеш тук.

Миньорът изрече нещо нечленоразделно. Морис се обърна към Ъндъруд, един от лингвистите на КОМ.

— Обясни му.

На древен египетски с доста запъвания Ъндъруд се опита да изясни ситуацията.

Работникът възрази отново, сграбчи ръката на Ъндъруд и се опита да я притисне към главата си.

Един от пазачите на КОМ замахна с приклада на автомата и блъсна ръката на стареца.

— Кой знае какви болести може да ни лепне — бе лаконичното обяснение.

Ъндъруд погледна притеснено Морис.

— Човекът казва, че слънцата са го напекли силно. Има нужда от вода и сол.

— Негодникът сигурно се преструва. — Маймунските черти на Морис се изкривиха в злобно изражение. Отблизо този абудала приличаше много на работника, повредил асансьора. — Ако го пуснем вътре, скоро ще заприиждат цели тълпи и всички ще се преструват на болни. Ъндъруд, кажи му да се връща на работа и да не идва тук, докато не изпълни нормата.

— Човекът изглежда доста зле — обади се един от редниците, който стоеше настрана. — Сигурен ли сте…

— От колко време си на тази планета, войниче? — Морис само чакаше удобен момент да се изтъкне пред някой с по-малко опит от него.

Тъй като бе пристигнал на Абидос само преди часове и ако не охраняваше шатрата, трябваше да трупа пясък на защитния насип около лагера, войникът предпочете да замълчи.

Ъндъруд отново заобяснява със запъване. Старият работник възрази и посочи шатрата за отдих.

— Съливан, той изобщо не слуша какво му се говори — обърна се Морис към един от пазачите.

Съливан рязко замахна и заби приклада на автомата в корема на миньора.

Спорът бе прекратен, щом старецът се преви одве, притисна с ръце корема си и мъчително опита да си поеме въздух.

— Хайде, върви! — изкрещя Съливан на арабски. Бе понаучил няколко фрази в Средния Изток. Местните жители му приличаха на мюсюлманите, от които бе защитавал началниците на КОМ.

Работникът се свлече на колене. Съливан го дръпна грубо, за да го изправи и го блъсна към стълбите, които се спускаха в бездната.

Войниците проследиха с погледи как старецът бавно напредва, подпрян на човека пред себе си. Стигна до стълбите и изчезна зад ръба на пропастта.

— Видя ли? — соцна се Морис. — Трябва да им дадеш да разберат кой е началникът, иначе…

Откъм мината се дочу писък на ужас, усилен от множество викове. Върволицата от носачи внезапно спря.

Редникът, защитил стареца, напусна мястото си в кордона около шатрата за отдих и приближи до каньона. Потръпна, сетне пое обратно.

— Какво има? — попита Морис. Устата му внезапно бе пресъхнала.

— Човекът, когото току-що отпрати… паднал е от стълбите.

Лицето на войника бе пребледняло под лекия слънчев загар.

— Паднал е от най-горното ниво чак на дъното все едно десет, единайсет етажа. И изглежда се е блъснал в няколко площадки.

Той изгледа гневно Морис.

— Предполагам, че им даде да разберат, а?

Азар и Гаден бяха в редицата от носачи, когато колегата им загина. И двамата чуха писъка. Сетне нещо прелетя покрай тяхната стълба и се блъсна в долната площадка.

Чу се тъп удар и нещо изхрущя. Когато погледнаха надолу, двамата зърнаха кърваво петно и сгърчена човешка фигура, която ставаше все по-малка и по-малка, докато изчезна в дълбините на бездната.

Когато разбраха кой е пострадалият, работниците бяха ужасени и шокирани. Старият Заид живееше в квартала на Гаден, бе вдовец и имаше болна дъщеря. Всички пари, които получаваше за работата си в мината, отиваха за прегледи и лекарства за момичето му.

Когато в мината се разнесоха различни слухове за събитията преди злополуката, отнела живота на Заид, работниците бяха обзети от гняв.

— Пазачите със сиви униформи го пребили с пръчки, защото паднал в редицата и не можал да стане!

— Долни отрочета на мастаджи! — изруга друг миньор. — Чух, че онези със сивите дрехи го хвърлили в бездната.

— По-лоши са и от стражите хороси — обади се трети и продължи с версията, която беше чул. — Ама ония в тъмнозелено са още по-зли. Чух, че застреляли Заид, докато ги молел за милост.

— Зелените не може да са толкова лоши — възрази Гаден. — Черната шапка и спътниците му бяха зелени. Също и Даниел. Повечето от тях загинаха, като ни помагаха да се защитим от Ра.

— Явно новите в зелено не са същите — отбеляза работникът, започнал разговора. — Тези са обградили шатрата и не пускат никого вътре.

— Да — потвърди приятелят му, който твърдеше, че пазачите в зелено са убийци. — Освен това тези, които са приятелски настроени към нас, сега са облечени с цветовете на пясъците — добави той, сякаш това бе съкрушителен довод.

— Едно е сигурно — заключи Азар и се обърна към стълбите. — Някой трябва да съобщи на Касуф и старейшините.

Даниел се почувства доста зле след бясното препускане с мастаджите през пясъчните дюни. Щом в града пристигна вестта за злополуката в мината, Касуф предприе незабавни действия. Събра старейшините, взе Даниел и Шаури за преводачи и всички препуснаха през пустинята. Скаара бе изчезнал веднага след като вестта бе получена. Даниел искрено се надяваше младежът да не е отишъл да събира войската си.

Препускането приключи тъкмо когато на Даниел започна да му се повдига. Една се задържа на краката си, щом слезе от оседлания мастадж.

Откъде зная, че не съм герой? Доказателство номер 999 — на героите не им се повръща точно когато трябва да започнат да действат, помисли си той. А аз като че ли ще направя точно това.

Лъчите на слънцето го пронизваха като остри стрели. Не само го заслепяваха, а усилваха и спазмите в стомаха му. Даниел примига, пое дълбоко въздух и опита да се съсредоточи.

На пясъка пред палатката лежеше мъртвец. Покойният Заид, помисли си Даниел.

Разгневените миньори бяха оформили полукръг зад тялото на загиналия. Изглежда всички вече бяха прекратили работа. Струпаните работници приличаха на развълнувано човешко море. Даниел дочу гневен ропот, но не можа да разбере нито дума. Очевидно бе обаче, че работниците са обзети от ярост.

Доказателство за това бе начинът, по който държаха кирките и мотиките си. По израженията им можеше да се заключи, че имат желание да ги използват не за откъртване на руда.

Вече нищо не бе в състояние да уплаши абидосците. Безвъзвратно бе отминало онова време, когато всички работници свеждаха глави при един-единствен залп на взривното копие на хоросите. Всичко това бе преди Даниел Джексън да свали маската на един от убитите телохранители на Ра и да разкрие, че те са обикновени хора.

Явно в КОМ не бяха чували тази история. Войниците от кордона около шатрата за отдих бяха заели отбранителна позиция. Облечените в сиво полицаи на Локуд бяха заредили автоматите си. Зад тях бяха застанали войниците в зелено и притеснено стискаха оръжието си. Наблюдателите на Скаара бяха докладвали, че е пристигнало подкрепление. Явно свежите попълнения имаха нов командир, щом бяха застанали на страната на горилите на КОМ. Джек О’Нийл никога не би позволил на хората си да паднат толкова ниско.

Даниел местеше поглед от едната група мъже към другата. Миньорите събираха кураж за нападение — копачески инструменти от времето на Първата династия срещу най-модерни огнестрелни оръжия. От друга страна, охраната — корпоративната и държавната — се готвеше да върне абудалите в бездната, изсипвайки върху тях дъжд от олово.

Трябваше да се действа хладнокръвно и спокойно, за да се предотврати тази кървава схватка.

— Даниел, ела. — Касуф му махна да приближи мъртвеца. Старецът внимателно опипа тялото. Костите са изпотрошени от падането, има и множество рани, но нито една не е от оръжието на пришълците.

Даниел въздъхна с облекчение. Миньорът Азар, донесъл новината в града, бе разказал няколко противоречиви истории за падането на Заид. Ето че поне една от най-неприятните версии бе отхвърлена.

Докато Касуф обясняваше заключението си на тълпата, Даниел съзря малка групичка мъже, които чистеха с пясък кръвта по ръцете и гърдите си.

— Изнесохме Заид от бездната — обясни на доста добър английски един от тях — едър мускулест младеж. — Учех езика на пришълците от… тези. — Той посочи войниците на КОМ. — Никога вече — закле се младежът.

Проблемът трябваше да се разреши, и то бързо. Даниел забеляза облак прах, който приближаваше откъм базовия лагер. Не бе ясно какво ще предприемат хората на КОМ, щом пристигнеше подкреплението. Ученият извиси глас:

— Трябва да поговорим с хората, видели какво се е случило със Заид, преди да слезе в мината. — Даниел бе изненадан колко авторитетно прозвуча гласът му. — Не с онези, които са чули нещо или смятат, че са видели. Трябват ни хората, застанали в редицата за слизане, или онези, които са били в шатрата за отдих.

Загубиха ценно време, докато отсеят плявата от житото, ала накрая Касуф и старейшините научиха какво се е случило през последните минути от живота на Заид.

Узнал най-сетне действителните събития, Даниел приближи към началника на охраната на КОМ, облечен в бяла риза и панталони в цвят каки. Младежът приличаше на горила с обръснато тяло и изрусена коса. Даниел се надяваше, че външният вид лъже.

— Ти си онзи Джексън — рече русият. — Говориш местния език по-добре от Ъндъруд. — Той посочи учения, застанал зад войниците.

— Дойдох да разбера какъв е проблемът — отвърна Даниел.

Горилата се намръщи.

— Проблемът е, че тези абудали използват злополуката като извинение, за да не работят. Така че кажи им да се връщат на работа…

— Ще трябва да почакаш — прекъсна го Даниел. — Старейшините — това са представителите на местната управа — разпитват очевидците. И разбрах, че някой от охраната е ударил Заид.

Русият младеж хвърли поглед към един от облечените в сиво пазачи, сетне се сопна:

— Ти на кого ще вярваш, по дяволите? На нас или на банда диваци?

— Тези диваци, както ги нарече, ме приеха в своя свят и спасиха живота ми. — В гласа на Даниел се прокрадна гняв. — А какво са направили за мен хората на КОМ?

Той се върна при Касуф, който загрижено се съветваше със старейшините.

— Хората ни искат да нападнат войниците — започна Касуф.

— Не можем да ги спрем.

— Миньорите ще загинат до един в кървавата схватка. Войниците разполагат с модерни оръжия.

— Но ние трябва да бъдем възмездени — настоя Касуф. — Войникът, ударил Заид и началникът, позволил да бъде нанесен побоят, трябва да бъдат наказани.

— Те дори не признават, че хората им са докоснали Заид — отбеляза Даниел. — Но мисля, че знам кой го е направил и ако не допуснем нещата да излязат от контрол… — Ученият забеляза камионите с войници, които приближаваха, и гласът му заглъхна. Внезапно му хрумна идея. — В момента трябва да измъкнем хората оттук, без да бъдат наранени. И без насилие.

— Без насилие? — повтори Касуф.

— Следвайте указанията ми — обърна се Даниел към тълпата. — В моя свят съществуват начини да покажем на началниците техните грешки. Ако искате мината да бъде обезопасена, ако искате по-добро ръководство, трябва да напуснете работа!

— Точно така! — извика Азар, схванал бързо идеята на Даниел. — Колко руда ще могат да извлекат пришълците без нас?

— Хвърлете инструментите си! Напуснете веднага мината! — извика Даниел, увлечен от собственото си красноречие. Пясъкът под краката му сякаш се разтресе, когато миньорите хвърлиха инструментите си.

— Какво им говори той, по дяволите? — промърмори русокосата горила зад Даниел.

— Нямам представа, но поне накара негодниците да хвърлят оръжието си — отвърна един от пазачите.

Хората от Нагада трябваше бързо да притиснат КОМ и стачката нямаше да свърши работа. Даниел внезапно си спомни случка от колежа. Протест…

— Приятели! — извика той. — Пришълците идват в града да си купуват храна, нали?

— Да, идват! — отвърна тълпата.

— Отсега нататък никой в града не трябва да им продава храна — изкрещя Даниел. — Ако някой го стори, никой няма да купува от него или пък да му продава. В моя свят това е много силно оръжие. Наричаме бойкот!

— БОЙК-ОД! — възторжено извикаха миньорите. БОЙК-ОД! БОЙК-ОД!

— Да съобщим в града! Тръгваме веднага! — Даниел поведе миньорите покрай войниците пред шатрата за отдих, далеч от пристигащите подкрепления.

— БОЙК-ОД! — викаха ентусиазираните работници.

Поне предотвратих опасността да бъдат застреляни, помисли си Даниел.

Сетне си спомни каква бе причината за великия колежански протест. Студентите бяха бойкотирали кафенето, искайки по-добра храна. Спомни си също, че от бойкота нямаше особен резултат.

Само дето в кафенето бяха добавили и царевични пръчици.