Старгейт: Бунтът

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВАСРЕД БУРЯТА

Джек О’Нийл се изтегна, доколкото му позволяваше тясното походно легло. Макар да бе свикнал на спартански условия, палатката, в която се бе нанесъл, бе наистина тясна. Не можеше да се сравни с тази на главнокомандващия на Абидос.

Но поне беше при приятел. Щом бе научил, че предишният му командир е изгубил и жилището, и поста си, Адам Ковалски му бе предложил да сподели неговата палатка.

— Напоследък тук изпращат толкова много хора, че скоро ще се наложи да си взема съквартирант бе казал Ковалски. — И с ваше извинение, полковник, бих предпочел вас, отколкото някой новак с навирен нос, току-що излязъл от военната академия. Половината от офицерите на Киоу са недорасли самонадеяни хлапаци.

— Всичко това се прави с оглед на сигурността — с горчивина подхвърли Джек О’Нийл. — Генерал Уест изтегля хора направо от тренировъчните лагери, защото вече са проучени по надлежния ред и не са успели да завържат близки приятелства. Така вероятността някое от момчетата да се напие с приятелчетата си и да изтече секретна информация е сведен почти до нулата.

Ковалски се намръщи.

— Да, но ако загазим…

О’Нийл сви рамене.

— Е, остава ни да се надяваме, че тези момчета няма да възприемат нещата тук като учение с халосни патрони.

На полковника не му беше до шеги. По-голяма част от войските под командването на Киоу наистина бяха съставени кажи-речи от новобранци. Ако тук, на Абидос, възникнеше въоръжен конфликт, тези пикльовци от войската трябваше да се сблъскат с войните на Скаара. Щяха да се провалят дори на ниво учебни тренировки, да не говорим, че момчетата на Скаара все пак притежаваха някакъв военен опит, макар и нищожен. Имаха какво още да научат на технологичния фронт, но бяха доказали способността си да боравят с оръжията, с които разполагаха.

Не, решаващата дума при всеки въоръжен конфликт щяха да имат морските пехотинци под командването на Джек О’Нийл — основното ядро на абидоския експедиционен корпус.

Полковникът погледна дългия като върлина лейтенант. Как ли Ковалски щеше да приеме факта да се бие с довчерашните си другари по оръжие? О’Нийл се размърда неспокойно в леглото си. По дяволите, той самият не знаеше дали ще може да го стори.

— Е, как се справяте двамата с Ферети като отговорници за продоволствията? — подхвърли.

— Все едно сме мъртви и запратени в ада — отвърна Ковалски. — Само един поглед ми е достатъчен, за да преценя, че тук има поне три батальона. Човек би помислил, че се подготвяме за нападение, като се вземе предвид състоянието на провизиите.

О’Нийл се подсмихна.

— Наполеон е казал, че армиите се придвижват по корем.

Ковалски изсумтя.

— Това май ще е единственият начин, по който ще могат да се придвижват нашите момчета, като се имат предвид боклуците, които ще трябва да мъкнат. — Като споменахме за запаси, Киоу иска да изпрати обратно всички снаряди земя-въздух.

— Противоудаджетните снаряди? — намръщи се Ковалски.

— Той е убеден, че ако изобщо ще се бием, то ще бъде срещу нашите приятели от Нагада — рече О’Нийл. — Те, разбира се, не очакват подкрепления по въздух. — Той погледна лейтенанта. — Нямам право да отменя пряка заповед на командир с по-висш чин. Но няма да те пришпорвам. Знам, че си натоварен с по-спешни задачи. Просто не поставяй тази в началото на списъка.

Ковалски сбърчи чело.

— Не е толкова лесно. Сандъците със снаряди заемат много място. Проблемът е, че няма къде да се складират хранителните запаси. Платото не е малко, обаче момчетата се опитват да организират автопарк. Това включва построяването на хангари за поддръжка на техниката, както и изкопаване на подземни резервоари за съхраняване на горивото. Киоу не иска да зависи от транспортни танкери.

Устните на О’Нийл се изкривиха подигравателно.

— Чудесно! Всичките неудобства на един нов дом.

— Другият проблем е, че много камиони пристигат през Старгейт, а почти нищо не се изпраща обратно към Земята. — Лейтенантът замълча за секунда. — Имам предвид след стачката в мината.

— Значи смяташ, че някой добросъвестен сержант от снабдяването ще извози оръжията за въздушна отбрана, за да складира на тяхно място още няколко контейнера с храна.

— Боя се, че е така, сър — Ковалски се подсмихна от внезапно осенилата го идея. — Ако изобщо успеят да ги открият. Много пръст трябва да се изкопае. Кой знае? Може би част от нея ще покрие сандъците с ракети.

— Но трябва да запомниш къде са заровени — засмя се О’Нийл. — Ако ни потрябват, ще се наложи да действаме спешно.

Разговорът бе прекъснат от млад лейтенант, който внезапно се втурна в палатката. Той отдаде чест с автоматизираната прецизност на доскорошен кадет.

— Полковник О’Нийл! Поздрави от генерал Киоу. Присъствието ви в палатката на главнокомандващия е наложително. И то незабавно!

— Надявам се, ще ми бъде простено, ако поне си нахлузя обувките — подхвърли насмешливо О’Нийл, приседна на походното легло и отвърна на козируването на облечения в зелена униформа куриер. Слънцето може да е залязло, но се обзалагам, че пясъкът отвън все още пари.

Той пристегна връзките на обувките си и облече куртката върху памучната фланелка.

— След вас, лейтенант.

Палатката на командващия бе окичена с газови лампи като коледно дърво. О’Нийл прикри гримасата си. Той предпочиташе да няма светлина — навик от времето, когато бе командос и участваше в специални операции. Едва ли бе оправдано мозъчният тръст на лагера да се превръща в лесна мишена за снайперистите.

Освен яркото осветление Киоу бе направил и други нововъведения — бойно знаме и портрет с президента. Не беше за вярване, но той бе наредил да докарат бюро от тиково дърво заедно с удобен, тапициран с кожа стол с висока облегалка и хидравличен механизъм. О’Нийл се бе задоволил с походна масичка и сгъваем стол.

Е, може би атрибутите на властта помагаха на генерала, докато седеше полуприведен зад барикадата си от тиково дърво и изслушваше донесенията на двама служители на КОМ.

— Казвам ви, видях го! — почти изкряска Локуд в стремежа си да бъде по-убедителен. — Този Скаара направо взриви стената на склада!

Уолтър Дрейвън бе по-спокоен, но лицето му изразяваше почти незабележимата загриженост на умел покерджия, получил твърде лоши карти.

— И двамата го видяхме, генерале. Повярвайте ми, останах изумен, като видях такова оръжие в ръцете на тукашните хора.

Киоу се завъртя на стола си и отвърна на поздрава на О’Нийл.

— Какво знаете по въпроса, полковник?

— Не разбирам за какво става дума, сър — отвърна О’Нийл предпазливо.

— Говорим за оръжия — страховити оръжия, които са в ръцете на местната армия! — извика Локуд.

О’Нийл се намръщи.

— Не зная как са се сдобили с тях. Казвате, че е взривил стената… Да не сте попаднали на взривове от стария базов лагер и детонатор…

— Не, полковник — прекъсна го рязко Киоу. — Господата докладват, че местните притежават енергийни оръжия като онези, които донесохте след битката тук, на Абидос.

О’Нийл сви рамене.

— Предполагам, че е напълно възможно. Открихме едно от оръдията и част от вътрешния механизъм на приземилия се удаджет. Беше напълно негодно, както и онова, което бе потрошено от тълпата. През онзи ден всичко, което олицетворяваше властта на Ра, бе напълно унищожено. Имахме също два копиевидни бластера…

— Точно такъв видяхме! — прекъсна го Локуд.

Дори Дрейвън го изгледа с отвращение.

— Има ли и други? — попита Киоу.

О’Нийл се опита да преброи наум.

— Едно взех от Даниел, когато Ра му нареди да ни екзекутира. Сдобихме се и с още едно в мината, когато застрелях един от стражите на Ра. В пирамидата имаше четирима въоръжени стражи, когато опитахме да се промъкнем до Старгейт. И Анубис носеше такова оръжие, когато се бих с него…

— Това прави поне шест — рече Дрейвън, — а вие сте донесли само две.

— Освен това поне още двама от войните хороси, които приземиха своите удаджети, бяха пленени, когато Касуф поведе хората си от града, за да ни спаси — добави О’Нийл.

— Значи местните имат поне шест от тези енергийни оръжия. — Киоу се завъртя към О’Нийл. — За Бога, полковник! Защо не сте ги конфискували?

— По това време разполагах само с двама оцелели подчинени и един цивилен доброволец — Джексън — отбеляза О’Нийл. — Твърде малък отряд, за да се опълча срещу няколкото хиляди местни жители.

— Разбирам — омекна генералът. — Но сте могли да организирате акция и да претърсите щателно района, когато се върнахте с новата мисия.

— Смятате, че трябваше да преобърна града наопаки заради някакви хипотетични оръжия? — попита О’Нийл. — Освен, че биха били пълно своеволие, подобни действия щяха да доведат до големи неприятности. Все едно да се разбута гнездо на оси.

— Въпреки това заради сигурността на мината и на персонала на КОМ, тези господа ме молят да направя точно това. — Киоу махна с ръка към Дрейвън и Локуд.

— А какво са правили тези господа в града, че са станали свидетели на тази демонстрация на оръжейна сила? — попита О’Нийл.

По безизразното лице на Дрейвън пробяга тик просто леко присвиване на окото.

— Опитахме се да… преговаряме, за да се преустанови тази безумна стачка.

О’Нийл погледна човека от КОМ право в очите. Подозренията му се потвърдиха.

— Опитали сте се да подкупите Скаара да свали от власт Касуф и старейшините. — В тона на О’Нийл се долавяше недоумение. — Как сте могли да предприемете нещо толкова глупаво? Нима не знаете, че Скаара е син на Касуф… — Той млъкна, забелязал, че Дрейвън стрелва с поглед Локуд. — Очевидно не сте знаели. — О’Нийл се обърна към Киоу. — По всичко личи, че Дрейвън, а и КОМ, са нагазили в кацата с меда и краката им са залепнали здраво. А сега искат от нас да ги измъкнем.

Киоу седеше неподвижно, обмисляйки новата информация.

— Скаара със сигурност ще каже на Касуф за предложението на Дрейвън и когато го направи, на тази планета с КОМ ще бъде свършено. Старейшините ще решат — и то съвсем правилно, струва ми се, — че на Дрейвън и компанията не може да се има доверие.

— Генерале, вие сте тук, за да гарантирате сигурността на нашата операция в мината — остро напомни Дрейвън.

— Вие сами осуетихте операцията като се простреляхте в крака — отбеляза ядосано О’Нийл.

— Въпросът е дали вие можете да си позволите едно потенциално враждебно настроено население да задържи тези енергийни оръжия — настоя Дрейвън.

О’Нийл едва се сдържа да не избухне.

— Единствената причина да ги използват е, ако провокирате враждебност!

— Каквото и да говорим — намеси се Киоу, — те са настроени враждебно. — Генералът се огледа. Суровото му лице внезапно придоби измъчен вид. — Организирането на акция за претърсване на района и за изземване на оръжията наистина може да се изтълкува като допълнителна провокация, но…

— Но не виждам как можете да го избегнете — тържествуващо допълни Дрейвън. — Между другото, точно такова съобщение изпратих на генерал Уест.

Придържайки се към теорията си за изключителната важност на защитните маскировки, семейството на генерал Уест обитаваше уютно, макар и не луксозно жилище, което се помещаваше в самия офицерски щаб. Госпожа Уест си беше легнала преди няколко часа и отдавна спеше.

Но генералът беше все още буден и преглеждаше доклади в тази част от жилището, която му служеше за кабинет. Телефонът иззвъня — нещо твърде обичайно, дори в този среднощен час.

— Генерал Уест — рече гласът от другата страна, чиста ли е линията?

— Да — отвърна генералът.

— Казвам се Върнън Балард, сър. Отговарям за сигурността на операцията на КОМ на Аби…

— Разбирам — прекъсна го Уест. Независимо колко сигурна беше линията, по-добре бе да не се споменават подробности.

— Обаждам се от планината Крийк.

Значи Балард току-що бе излязъл от Старгейт и звънеше от ракетния силоз.

— Говорете по същество.

— Господин Дрейвън… Уолтър Дрейвън ме изпрати да докладвам за положението на… знаете къде. Той има молба и съобщение. Първо съобщението. „Времето на отплата настъпи. За Чили.“

— Аха — рече Уест.

В разузнавателните среди, в които се движеше, услугите бяха разменна монета. Правене на услуги, връщане на услуги. Лицето, което водеше всичко под отчет, се бе появило. Преди много години Чили беше един от неговите първи успехи, извоюван с неоценимата помощ на КОМ. Каквото и да искаше в замяна Дрейвън, то нямаше да е малко.

— Необходима ми е повече информация за положението — рече Уест. — Едва тогава ще мога да реша дали да върна услугата.

На Абидос Джек О’Нийл прекоси забързано военния лагер в посока към автопарка. Докато вървеше между палатките, забеляза будни войници, часове преди да е прозвучал сигналът за ставане. Генерал Киоу не бе дал отговор на Дрейвън и Локуд. Бе прехвърлил отговорността на генерал Уест.

Само в случай на заповед за действие щяха да започнат подготовката.

Генералът вече бе дал няколко заповеди на О’Нийл — нетърпящи възражения искания, които полковникът трябваше да предаде на старейшините от Нагада.

Когато О’Нийл пристигна в автопарка, механиците вече бяха готови да направят технически преглед на танковете, изпратени през Старгейт. Полковникът огледа сто и двайсет милиметровото оръдие, което изглеждаше едва ли не ниско в сравнение с масивната оръдейна кула.

Въпреки това само няколко залпа от това оръдие щяха да са достатъчни да разрушат вратите на Нагада. По дяволите, за огромните гъсенични вериги на танка с оръдието нямаше да е проблем да сринат стените и да проникнат в града. Но дали бронята щеше да издържи на енергийните залпове?

О’Нийл тръсна глава и пропъди тези мисли. Бе дошъл тук, за да вземе един всъдеход и да стигне до града, за да се опита да осуети подобни военни експерименти.

На Киоу не му се искаше да се лиши дори за кратко от заместника си, но О’Нийл решително бе настоял. От градската управа го познаваха и той разчиташе, че все още му имат доверие. Освен това беше приятел с командващия абидоската войска, която бе набрала мощ и внушаваше страх. Ако имаше възможност за мирно разрешение на конфликта, той трябваше да се опита да го намери.

О’Нийл отказа да вземе със себе си шофьор. Подкара всъдехода по пътя покрай мината на КОМ и рязко увеличи скоростта. Щом стигна до дюната, където бе разположен наблюдателният пункт на Скаара, полковникът спря и натисна клаксона. Никакъв отговор.

О’Нийл скочи от всъдехода и застана в обсега на светлинните снопове на фаровете.

— Аз съм… О’Нийл! — извика той към безмълвната дюна. — Черната шапка! — додаде на абидоски.

Мъжът се обърна към светлината, за да покаже, че не е въоръжен и започна да се изкачва по дюната.

Ще бъде наистина глупаво, ако някой ме застреля сега, помисли си.

Наблюдателницата беше празна, въпреки че се забелязваха следи от скорошно присъствие. Тъй като я бяха използвали дълго време, бе оборудвана с някои удобства. О’Нийл забеляза замаскираните следи от малък огън — очевидно бе използван изсушен животински тор. Зърна няколко непромокаеми облекла и прилежно сгънати одеяла с пясъчен цвят, които през деня осигуряваха защита от палещите лъчи на слънцето, а през нощта — топлина.

Оскъдната екипировка бе изоставена, но нямаше следи от борба. Очевидно войниците неочаквано са били отзовани.

О’Нийл се намръщи. По всичко личеше, че Скаара очаква нападение от лагера и е оттеглил хората си от позициите, известни на всички.

Полковникът се плъзна по пясъка и се върна към превозното средство. Следващата му спирка бе Нагада.

О’Нийл нетърпеливо подкара покрай каньона, където се намираше мината. Разкъсваше се между необходимостта да пристигне час по-скоро и опасността превозното средство да поднесе от високата скорост и да го хвърли в пропастта.

Най-накрая пред погледа му изникнаха очертанията на спящия град. Не прозвуча тръба, която да възвести пристигането му.

О’Нийл беше сигурен, че са чули силния шум на всъдехода, предизвестяващ пристигането му. В тишината, която се възцари, след като изключи двигателя, полковникът долови смразяващ кръвта звук.

Зареждането на автоматичен пистолет.

С вдигнати ръце О’Нййл пристъпи в конусовидните светлинни снопове на фаровете.

В този миг се дочу глас:

— Черната шапка!

Но вратите останаха затворени.

О’Нийл стоя неподвижно почти цяла вечност, опитвайки се да покаже, че няма намерение да напада никого. А нощният студ на пустинята безмилостно проникваше през куртката му.

Тъкмо реши да седне върху все още топлия капак на всъдехода, когато се чу глас:

— О’Нийл! Слава Богу, че си ти! Беше Даниел Джексън.

Портите се отвориха.

О’Нийл отпи вода от купата. Гърлото му бе пресъхнало от часовете говорене. Подаде съда на Даниел Джексън, който сигурно бе още по-жаден, защото не само бе превеждал казаното от О’Нийл на Касуф и старейшините, а и бе предал техните думи на полковника.

И какъв бе резултатът от този словесен маратон? Никакъв.

Касуф и старейшините бяха категорични, че КОМ трябва да напусне Абидос. Те ненавиждаха Балард, шефа на охраната на компанията, не вярваха на Дрейвън и открито презираха Локуд. И генерал Франсис Киоу не се ползваше с добро име сред членовете на местната управа. Всички помнеха, че един от облечените му в зелена униформа войници бе охранявал палатката за почивка, когато Заид бе намерил смъртта си.

О’Нийл се бе опитал да бъде дипломатичен, доколкото е възможно, но искането на Киоу бе категорично, всички взривни копия в града трябваше да бъдат предадени на въоръжените сили на Съединените щати.

Скаара, който седеше отстрани на събралите се старейшини, заспори разгорещено. Той поне можеше да изложи съображенията си направо на английски.

— Тези взривни: копия ни принадлежат. Те са наша военна плячка и са най-доброто ни защитно средство, заедно с вашите автомати. Вижте какво се опитаха да ни пробутат Дрейвън и приятелите му!

Той даде знак, с ръка и от тъмнината встрани се появи младеж от неговия отряд. Един поглед по обгорелите и стопени останки бе достатъчен на О’Нийл, за да прецени, че оръжието е старинна пушка „Гаранд“, като онези, които все още можеха да се видят по време на парадите на военните подразделения на Националната гвардия.

А какво ще стане след това? Киоу ще поиска ли да върнем и вашите автомати? Тези, които изкопахме от пясъците, за да ги използваме срещу Ра? Ако воините хороси дойдат отново, нима ще трябва да се отбраняваме с камъни и тояги?

— Ако Киоу пристигне да търси бластерите с войска и танкове, пак ще разчитате единствено на камъни и тояги — отвърна О’Нийл. — Нашите автомати са около десетина. Разполагате приблизително с шест взривни копия. Ако вашите хора не са разглобили и похабили някое от тях в желанието си да разберат принципа на действие на тези играчки на Ра или ако енергийният запас на тези оръжия вече не е изчерпан. — Той се обърна към Джексън. — Постарай се да ги убедиш, че Дрейвън и Киоу не се шегуват. Дрейвън изглежда мисли, че разрешението от генерал Уест му е в кърпа вързано. И ако заповедта пристигне, това няма да е като някой младежки протест от времето на колежанските ти дни. Тези танкове са снабдени с истински оръдия, а войниците на Киоу — с модерни автомати — да не говорим, че ръцете ги сърбят да натиснат спусъците. Ако започне престрелка, просто ви напомням, че сме далеч от надзора на правителството.

Капчици пот се появиха на горната устна на Даниел, докато се опитваше да обясни на старейшините методите на действие на земните политици. Но Касуф и другите не отстъпиха.

— Те биха върнали оръжията единствено на теб като командир, когото познават и на когото вярват — примирено рече накрая Даниел. — Отнасят се с прекалено много резерви към Киоу.

Лъчите на едно от слънцата тъкмо осветиха хоризонта, когато напрегнатият спор бе прекъснат от продължителния зов на роговете.

О’Нийл, Даниел, Скаара и няколко от по-пъргавите старейшини се изкачиха на въжените мостове над портите. От тази височина О’Нийл можа да съзре голям облак прах, който приближаваше града. Не бе причинен от вихрушка, а от гъсенични вериги и колела — знак за приближаването на танкове и всъдеходи, порещи пустошта на Абидос. Те идваха, за да поставят ултиматум на Нагада.

— Както и очаквах, пристигнала е заповед от генерал Уест — промърмори едва чуто О’Нийл.

— Аз пък предполагам, че Дрейвън, а може би и Киоу, са изключително доволни, че ти си приклещен в капан тук, докато се разиграва всичко това горчиво подхвърли Даниел.

— Нищо не бива да се случи! — О’Нийл се обърна към Скаара.

— Не трябва да се биете! Не можете ли да върнете тези оръжия?

Скаара поклати глава. Навън вече се развиделяваше и О’Нийл можа да различи силуетите на млади войни абидосци, заемащи позиции по крепостните стени и по покривите на по-високите сгради.

— Видно е, че не идват да ни молят да ги предадем.

Два хеликоптера, снабдени с бордови оръдия, изпревариха приближаващия облак. Скаара дръпна О’Нийл за ръкава.

— Наистина ли ще се изправиш срещу старите си бойни другари? — прошепна младежът.

Сякаш буца заседна в гърлото на О’Нийл.

— Ако… — Той се покашля. — Ако заповедите са такива, нямам избор.

Над главите им отново се обади гигантският рог.

— Нима мислят, че не сме ги забелязали? — обърна се О’Нийл към Даниел.

Но в този миг абидосците около него сякаш загърбиха приближаващата заплаха и впериха погледи в обратна посока.

Оттам към Нагада приближаваше друг облак — огромен и тъмен. Светкавици прорязваха горните му нива високо в атмосферата. Приглушен шепот премина сред множеството, вцепенено от страх.

— Чудесно. Киоу ще хвърли силите си право в развилнялата се пясъчна буря — процеди през зъби О’Нийл.

Лицето на Даниел Джексън се изопна от ужас, щом ученият осъзна какво става.

— Това не е естествено природно явление.

— Че какво е тогава? — изгледа го О’Нийл.

Отговорът дойде миг по-късно, когато вторият облак предизвести приближаването си с гръм. Проблясващите високо в небето светкавици придобиха ясни очертания — очертания на гигантска пирамида.

Скаара изхриптя, все едно не му достигаше въздух. Старейшините глухо простенаха. Даниел втренчено следеше обекта с пребледняло лице.

Вперил поглед нагоре, О’Нийл промълви:

— За Бога… По дяволите!

Възгласът му бе наполовина молитва, наполовина проклятие.