Старгейт: Бунтът

ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВАСТРЕЛБА

Слънцата на Абидос се издигнаха високо и сенките съвсем се смалиха. На склона на невисока дюна се виждаше танк, който стоеше неподвижно, сякаш танкистът бе решил, че е безсмислено да се крие. Оръдието непрестанно се въртеше като че търсеше вражески самолети.

Един удаджет се устреми към него и пикира, за да стреля.

Изведнъж от пясъка изскочиха няколко души и насочиха оръжията си към ниско летящия самолет. Двама от тях се прицелиха със зелени ракетоносители и стреляха.

Снарядите взривиха удаджета във въздуха.

Сержант Оливър Икинс изтупа пясъка от дрехите си и се ухили. Той беше едър, мускулест чернокож с късо подстригана коса.

— Свалихме още един — подхвърли той. — С него стават три. Май е време да преместим шоуто другаде.

Люкът на танка се отвори и командирът надникна навън.

— Лесно е да се каже — изръмжа той. — Нали не ти се налага да седиш като примамка за тези бръмбари.

Докато говореха, мъжете не откъсваха очи от небето.

Двамата се бяха запознали само преди няколко часа. Отрядът на сержант Икинс бе успял да избяга от своя бронетранспортьор, след като един от самолетите бе взривил гъсеничните вериги. Войниците бяха поели пеша назад към базовия лагер, когато се натъкнаха на танка и решиха да действат съвместно. Отрядът се пръсна около машината, за да може да предупреждава за приближаващи самолети, които танкът щеше да се опитва да сваля с картечницата, монтирана на покрива.

В най-добрия случай шансовете им да оцелеят бяха нищожни. Един удаджет започна да ги обстрелва, ала се отдалечи, улучен от картечния откос.

Въпреки това и двамата сержанти смятаха, че не могат да оцелеят до края на деня. И точно тогава изневиделица изникна камионът, собственост на минната компания. Караше го морски пехотинец, който трескаво замаха с ръка на войниците да приближат.

— Карам противосамолетни снаряди — извика той. Двама мъже подадоха сандък от каросерията. Платнището бе повдигнато и се появи още един войник, който непрестанно оглеждаше небето, стиснал в ръка ракетоносител. Беше облечен в сивата униформа на охраната на КОМ.

— Следвайте указанията, написани на ракетоносителя и не хабете снарядите — рече шофьорът. — Насочете се към платото, но не отивайте в лагера. Полковник О’Нийл се опитва да ни реорганизира в подножието на височината.

— Полковник О’Нийл? — Икинс знаеше, че полковникът беше заместник командир на експедиционния корпус, изпратен на Абидос. — Чухме, че бил в Нагада. — Икинс не използваше подигравателното име Абудалвил, което земляните бяха дали на града.

Шофьорът кимна.

— Тръгнал е оттам с приятели, които ни идват на помощ.

— Местните, срещу които трябваше да се бием? — изненадано попита Икинс.

Пехотинецът сви рамене.

— Те мразят хората в пирамидата повече, отколкото мразят КОМ.

Сандъкът с ракети бе свален на пясъка. От каросерията хвърлиха и лост. Нетърпеливите войници отвориха капака и започнаха да разпределят снарядите помежду си.

— На слука! — подхвърли пехотинецът, щом хората му прибраха лоста. — Според доклада на Първа база удаджетите са към петдесет и имат за задача да унищожат всичките ни превозни средства. — Той хвърли поглед към танка, спрян в сянката на дюната. — Не е много здравословно да се навъртате покрай тази машина.

Икинс потупа зелената тръба, с която се изстрелваха снарядите.

— Може би. А може и да стане нездравословно за онези бомбардировачи да се навъртат наоколо. — Той се усмихна. — Кажи на твоя полковник О’Нийл, че пристигаме.

Не се придвижваха много бързо, тъй като спираха при всяка дюна, окопаваха се и разиграваха представлението с беззащитния танк и лошите войници.

След като свалиха третия самолет обаче, Икинс подхвърли:

— Вече трябва да сме близо до Първа база.

Превалиха поредната дюна и зърнаха пътя, който КОМ беше прокарал, а още по-нататък Икинс забеляза скалното плато, издигащо се над пясъците. На върха му се намираше туловището на вражеския космически кораб, блеснал под лъчите на слънцата, точно там, където преди се намираше пирамидата със Старгейт.

— Ето къде са се приземили — мрачно рече командирът на танка.

— А ето къде искаме да отидем ние — посочи Икинс раздвижването в подножието на скалата, точно под мястото, където се бе приземил корабът. — По дяволите, струва ми се, че полковник О’Нийл готви контраатака — продължи Икинс.

Корабът пирамида го бе накарал да бяга, неземните му оръдия и удаджети го бяха изплашили. Заради възможността да си отмъсти, Оли Икинс с радост би тръгнал през горещите пясъци и опасния път.

Освен това му се искаше да разбере дали и някоя друга оцеляла група е успяла да свали цели три удаджета.

След кратко съвещание двамата сержанти решиха да минат напряко — надолу по дюната, през пътя, заобикаляйки обгорелите останки на още един взривен бронетранспортьор, сетне по склона на следващата висока дюна, която зърнат. Дотогава би трябвало да видят войските на О’Нийл.

Отрядът на Икинс се спусна бегом надолу по дюната и прекоси пътя. Танкът ги последва. Тъкмо излязоха на открито, когато един от войниците се втренчи в небето и извика:

— Удаджет!

Икинс рязко се извърна и опита да сложи на рамо носителя, който държеше. Другите войници също се прицелиха. Удаджетът се спусна в бръснещ полет към тях.

В този миг от върха на дюната, към която се бяха насочили, проблесна енергиен взрив и излетя ракета. Улученият самолет се завъртя във въздуха, плъзна се по дюната, която войниците току-що бяха изоставили, сетне се разби и избухна в пясъците зад нея.

Изумените войници се втренчиха в момчетата от Абидос, които им махнаха да приближат. Повечето от младежите се втурнаха през пясъците, очевидно, за да огледат мястото, където се разби самолетът.

— Навлязохте в защитения периметър — обясни на английски едно от момчетата.

— Защо проверявате разбития самолет? — попита Икинс.

Младия войн размаха копиевидното си оръжие. Икинс се досети, че това трябва да е не тъй мощно подобие на бластерите на самолетите.

— Много от пилотите носят такива оръжия — обясни младежът и се усмихна, щом зърна танка, който се спускаше по дюната. — Но полковник О’Ниил ще се зарадва и на вашите оръжия.

В командната зала на „Окото на Ра“ Хатор се намръщи, загледана в екрана. Още една от червените звездички, обозначаваща неин удаджет, беше изчезнала.

— Нашествениците гинат като мравки под краката ни — промърмори тя и хвърли гневен поглед към пръснатите войскови подразделения. — Как е възможно тъй внезапно да унищожават самолетите ни в небето?

— Нашите пилоти докладват, че ги обстрелват с ракетни оръжия — обади се член на екипажа, обслужващ командната зала.

— Нашите пилоти разполагат с невероятно маневрени и изключително бързи самолети — изсъска Хатор. — Сигурна съм, че биха могли да избегнат няколко примитивни ракети!

— Врагът ги взема на прицел, когато пикират за обстрел с бластерите.

— Тогава нашите хора трябва да нападат от по-голяма височина вместо да се спускат над мишените… и да попадат в обсега на тези ракети-оръжия.

— Но нашите пилоти не са свикнали…

— Глупаците не са свикнали да си имат работа с враг, който може да отвърне на обстрела! — гневно го прекъсна Хатор. — Свикнали са само да летят ниско над фелахите, да ги плашат до смърт и да ги покарват като стадо към господарите им.

Хатор тъй силно бе стиснала юмруци, че ниско изрязаните й нокти се забиваха дълбоко в дланите й. Само ако разполагаше с няколко от ветераните, с които бе потушила бунта на Омбос! Те се бяха сражавали срещу много по-съвършени оръжия и бяха победили врага. Тя направи гримаса. Но всичко това войните, уменията им, победата — бе прах от осем хиляди години.

Сега Котката трябваше да влезе в тази битка с военните ресурси, с които разполагаше. Тя отново загрижено се обърна към холограмата.

— Колко от удаджетите все още са невредими? — попита.

Неохотният отговор дойде от един от операторите на скенерите.

— От докладите на данните от скенерите преценявам, че сме загубили петдесет процента от въздушните сили.

— Половината от удаджетите?! — смаяно попита Хатор. Трябваше да признае, че се бе залисала в битката за Звездните порти — тук и на Земята. Нападението на планетата на нашествениците се бе оказало прибързано и необмислено. Бе се надявала да почерпи повече информация за тази планета на диваци фелахи, ала изглежда онези, които проучваха Старгейт, го бяха закопали дълбоко под земята.

Накрая тя извика обратно атакуващия отряд и бе ужасена от загубите, които бяха претърпели разузнавачите й. Ако хоросите, който претърсваха пирамидата, не бяха останали като резерв, щеше да бъде невъзможно да унищожи контраатакуващия отряд, пристигнал от Земята.

Ала загубите в наземните войски само увеличиха проблемите й. Нямаше достатъчно войни дори да разчисти платото от нашествениците. И врагът се възползваше от тази слабост.

Тя се загледа напрегнато и продължително в непрестанно нарастващия брой зелени звездички в подножието на платото. Скалата ги предпазваше от пряко наблюдение, а се оказаха и извън обсега на вторичните бойни единици.

Но какво ли се надяваше да постигне този, който събираше войските? „Окото на Ра“ бе напълно неуязвим за оръжията, с които разполагаха. Все едно да разчитат пясъчната буря да отнесе въоръжението на бойния кораб.

Ситуацията бе достигнала задънена улица. Примитивният арсенал на земляните изключваше възможността да предприемат сериозна атака. Хатор пък можеше да напада нашествениците единствено като излага удаджетите на примитивните оръжия, които се бяха оказали с изненадваща поразителна сила.

Разбира се, можеше да оттегли самолетите, да ги прибере в кораба и да остави нашествениците със собствените им съоръжения. Бе прекъснала връзката им със Земята, като беше завладяла Старгейт.

Но ако онези на Земята бяха твърдо решени да атакуват, независимо от жертвите, можеха да завземат отново Старгейт откъм страната на Абидос. И тогава щяха да разберат, че Хатор разполага с твърде малко войни.

Бяха се разбили и надеждите й да постави врага под блокада, след като бе получила доклад, че към нашествениците се присъединява пехота. Пилотите на удаджетите докладваха също, че Нагада като че ли се евакуира.

Нашествениците нямаше да гладуват, ако местните жители ги снабдяваха с храна. Това означаваше да лагерува около Старгейт, докато съоръженията на земляните излязат от строя. Чакането щеше да е твърде дълго, като се имаше предвид ситуацията на Туат и на другите феодални планети. Хатор трябваше да се върне бързо със сигурната новина, че Ра е мъртъв.

Богинята мрачно започна да обмисля възможността да напусне Абидос, но да изтръгне планетата от ръцете на земляните. Можеше да излети, да зареди първичните бойни единици и да съсредоточи силата на взрива върху платото. Тежките бластери можеха да разрушат пирамидата и да унищожат Старгейт. Ако имаше късмет, залпът на първичните бойни единици можеше да ликвидира и вражите войски й подножието на платото.

Хатор можеше да се върне и да спечели битката със съперниците си на Туат. А после, след неопределено време, да пристигне с голяма войска и да покори Абидос. После ще има достатъчно време, за да бъдат възстановени връзките между Звездните порти.

Тогава ще дойде ред на Земята. Планът бе изпълним, но като че ли… твърде амбициозен. Съществуваха твърде много неизвестни. Дали ще могат Пта и техниците му да възстановят всички връзки между Звездните порти? От това, което бе видяла по ремонта на „Окото на Ра“, отговорът на този въпрос бе твърде съмнителен. Колко време ще й бъде необходимо, за да се утвърди като императрица? Три месеца се бяха оказали недостатъчни, за да си осигури безрезервна подкрепа като наследник на Ра. А пък и ако оставеше фелахите на Абидос прекалено дълго да живеят свободни, щеше да бъде принудена да изтреби населението на цялата планета.

Хатор си наложи да отпусне ръце и слисано се вгледа в кървавите следи от ноктите върху дланите й. Не бе намерила разрешение за проблемите си. Имаше нужда от време да помисли, да потърси други възможности.

Преди това обаче…

— Оттеглете удаджетите — нареди Хатор на екипажа в командната зала.

Адам Ковалски и няколко подбрани от него пехотинци лежаха в окопите на Огнева база три и чакаха да се появи мишена, по която да си заслужава да стрелят. Ковалски и О’Нийл подозираха, че огневата база и ръбът на платото са извън обсега на енергийните оръжия на летящата пирамида.

След като разгледаха копиевидните бластери и оръдията на удаджетите, установиха, че дългата цев е необходимост при този вид оръжия. Без съмнение тежката артилерия на кораба отговаряше на това изискване. Но самата форма на бойния кораб заради скосените стени не даваше възможност за пряк обстрел в подножието на пирамидата.

А Огнева база три се намираше точно там.

Освен това Ковалски и О’Нийл си спомниха как се направляваха удаджетите при първата им битка с космическия кораб. Бомбардировачите не действаха самостоятелно, а се прибираха на кораба. Двамата командири бяха убедени, че рано или късно удаджетите ще се върнат на пирамидата.

И тогава ще се превърнат в мишена на Ковалски.

А междувременно Ковалски и хората му чакаха, скрити в пясъка под маскировъчните мрежи и ужасната жега.

— Лейтенант, смятате ли, че ще се приберат до вечерта? — попита Ферети. — Искам да кажа, че едва ли ще се опитват да преследват хората в тъмното.

— Ферети, нямам представа какво ще се случи като се стъмни — призна Ковалски. — Макар да се надявам дотогава да стане по-хладно. — Той избърса потта от челото си и отпи глътка вода от манерката си.

— По-добре е да не се връщат чак като се стъмни — отбеляза Ферети. — Така само ще усложнят работата ни, нали, сър? Не, предпочитам да дойдат рано, отколкото късно. Да ви кажа често, сър, не обичам да чакам.

— Наистина ли, ефрейтор? — Ковалски едва сдържа усмивката си. — Като те слуша човек, ще си помисли, че чакането ти доставя удоволствие.

— Е, старая се да не се изтъквам — продължи Ферети, недоловил сарказма на офицера. — Но ако става дума нещо да се случи рано или късно…

Монологът му бе прекъснат от серия изстрели във въздуха от дюната, която отбелязваше външния периметър на войските на О’Нийл.

— Това са момчетата на Скаара — отбеляза Ферети. Предупреждават ни за пристигащи удаджети.

— Точно така — лаконично отвърна Ковалски. Изглежда желанието ви се изпълни, ефрейтор — по-добре рано отколкото късно.

След секунди удаджетите приближиха достатъчно, за да могат скритите мъже да наблюдават приближаването им. Самолетите се придвижваха в голяма нестройна формация, сякаш пилотите не бяха привикнали да летят заедно. Или пък твърде много бяха свалени.

На Ковалски му заприличаха на голямо, разпръснато ято гълъби, които се връщат в гълъбарника, а не на нападащи соколи, каквито изглеждаха сутринта. Лейтенантът долови, че летят напрегнато и поддържат по-голяма височина, явно опитвайки се да останат извън обсега на противосамолетните снаряди.

На ведрото му лице се появи хищна усмивка. Щеше да им се наложи да се снижат, ако искаха да се приберат на кораба.

При първото си посещение на Абидос Ковалски бе принуден да изтърпи непрестанните въздушни атаки на удаджетите, когато бе хванат като в капан извън пирамидата със Старгейт. В тази кървава битка бяха загинали половината от командосите и от приятелите на Скаара.

Ковалски си бе обещал подобно нещо никога да не се случи на войници под негово командване. И сега възнамеряваше да удържи обещанието си.

Удаджетите плавно се снижиха, насочени към площадките за кацане на космическия кораб. Ковалски и хората му също насочиха оръжията си. Лейтенантът внимателно бе разпределил къде да бъдат нанесени ударите. Някои се прицелваха в челния отряд, други във фланговете. Самият Ковалски щеше да стреля в центъра.

Лейтенантът излезе на открито и внимателно проследи първата си мишена…

— Огън! — извика той и изстреля снаряда си. Ракетите се врязаха в коремите на снижилите се самолети и хвърлиха в паника нищо неподозиращите пилоти. Взривяваха се крила, тела излитаха във въздуха, самолетите се блъскаха един в друг в стремежа си да се измъкнат от формацията.

Ковалски отново се прицели внимателно.

Някои от пилотите се опитаха да стабилизират удаджетите и да се приземят. Те вероятно бяха най-разумните и щяха да се измъкнат.

Други, ужилени от нападението, направиха широки виражи, за да се върнат към мястото на засадата и да отговорят на огъня. Ала се натъкнаха на дъжд от снаряди от отрядите, разположени в подножието на платото.

Някои от контраатакуващите самолети бяха свалени. Други се отдалечиха с надежда да се приберат на кораба от другата, безопасна страна.

А един злочест пилот, чийто самолет бе обхванат от пламъци, премина на скорост над мястото на засадата, опитвайки се да прислони умиращата си птица на кораба-пирамида.

— Не стреляйте! — нареди Ковалски. — Този негодник ще им създаде повече неприятности вътре, отколкото, ако го свалим.

Пилотът очевидно беше от най-способните. Въпреки пламъците, дирята от дим и нестабилността на самолета, той се насочи право към една от площадките. Приземяването бе почти безупречно. Почти.

В последната секунда точно когато пилотът спираше самолета, едно от крилата се наклони и върхът му допря площадката на около половин метър от отворените врати. Удаджетът стремително се затъркаля по платформата. Сякаш земляните бяха изпратили мощна ракета с обсег стотина метра, която бе проникнала през бронята на космическия кораб.

Ужасна експлозия разтърси цялата пирамида. Пламък изригна през отворените врати заедно с парчета от взривени удаджети. В предсмъртните си гърчения техният умиращ лебед бе повлякъл със себе си още няколко самолета.

— Залегнете и се прикрийте! — кресна Ковалски и скочи в окопа, за да се предпази, в случай че някой от горящите отломки отскочат в тази посока.

Ала докато се окопаваше в пясъка, Адам Ковалски се усмихваше. Смъртта можеше да дойде всеки миг, по множество начини. Но Ковалски щеше да умре щастлив.

Беше си дал обещание и го беше спазил. Бе накарал удаджетите да платят.