Старгейт: Бунтът

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВАНЕИЗБЕЖНА СРЕЩА

Хатор все още тръпнеше от гняв в командната зала на „Окото на Ра“. Скенер-техниците бяха пределно ясни, когато докладваха, че са проследили космическия път на Ра с помощта на апаратурата за изследване на субпространството. Той бе пристигнал на Абидос. Нямаше обаче данни да е напуснал мястото.

Но по-прецизните скенери бяха отчели разсеян като мъглявина, невидим за човешкото око, пръстен, опасващ Абидос. Той бе образуван от миниатюрни частици лъчист кварцов кристал. Изключено бе явлението да е природен феномен. Макар да бяха изминали месеци от събитието, техниците на Хатор можаха да идентифицират частиците като останки от летящия дворец на Ра.

Най-сетне Хатор бе принудена да приеме факта, че Ра наистина е мъртъв. Възможно ли бе сполетялото го бедствие да е плод на навигационна грешка? Нейните техници бяха затруднени да определят на какво се дължи лъчението на кристалните частици. Може би екипажът на Ра не беше успял да отстрани някаква повреда?

Богинята с котешка глава изключваше възможността фелахите от Абидос да имат пръст в гибелта на Ра. Откъде можеха да разполагат с такава мощна техника, че да унищожат космически кораб?

Ала едно бе сигурно — те бяха станали свидетели на гибелта на Ра. Ако бяха изтълкували правилно експлозията в небето, щяха да надигнат глас за свобода. Хатор трябваше да потуши техния протест — и щеше да го стори в качеството си на императрица. Планът й бързо се избистряше. Абидос бе един негостоприемен, затънтен свят. Но разполагаше с кварцитна мина. Подобно на своите противници, които притежаваха феодални владения, Хатор щеше да превърне Абидос в своя база. Щеше да доведе тук Пта и да го застави да разработва нови модерни оръжия.

Възнамеряваше дори да набере подкрепления измежду фелахите. Те не бяха годни да станат войни хороси, разбира се, но щяха да послужат като пушечно месо за бластерите. Ра бе постъпил по същия начин, когато за пръв път бе отишъл на Земята.

Бе планирала пристигането й да бъде внушително. Скенер-техниците бяха регистрирали идеални метеорологични условия. Хатор бе извела „Окото на Ра“ в горния слой на атмосферата, разчиствайки буреносните облаци, след което бе използвала няколко заряда от вторичните бойни единици, за да йонизира околното пространство и бе навлязла в гръмотевичната буря, приближаваща към Абидос.

Внушително наистина! Но енергийните заряди бяха блокирали бордовите скенери, които заработиха едва когато корабът се озова над града.

Лейтенант Питър Колиър изруга, когато хеликоптерът му се разтресе от внезапно усилилия се вятър, предвестник на гръмотевична буря.

— Винаги можеш да разчиташ на командирите, че ще те пратят в пустинята точно когато се е развилняла пясъчна буря — промърмори той. — Надявам се да знаят какво правят.

Реактивната турбина над главата му нададе вой, когато подаде мощност на перките. Колиър беше дошъл направо от тренировъчния лагер и съвсем наскоро бе произведен в чин лейтенант. Той настрои радиопредавателя в шлема си и се опита да установи връзка с другия хеликоптер.

— „Фокстрот Виктор“! — извика Колиър. Пилот на другия хеликоптер беше капитан Ралф Ванс, ветеран с прошарена коса, който имаше твърде малък опит с тези огромни чудовища с перки.

— Какво има? — изкрещя капитанът в отговор на повикването на Колиър.

— Сър, не трябва ли да се издигнем над приближаващите облаци?

— Задачата ни е да направим разузнавателен полет, за да се уверим, че дрипльовците не готвят изненади на нашите войници. — По-старшият офицер прекъсна назидателно-ироничната тирада, предназначена да постресне младока, и явно насочил вниманието си към контролните уреди, измърмори:

— Какво му става на този радар? — След което успя само да изкрещи, обезумял от ужас:

— Мили Боже!

От тъмния облак, който се носеше към тях, проблесна светкавица. Перките на водещия хеликоптер изхвърчаха и моторът се възпламени, когато от него бликна чисто авиационно гориво. „Фокстрот Виктор“ се устреми към земята със скоростта на изстреляна в обратна посока ракета.

Колиър откъсна очи от експлозията и вдигна поглед към невероятното, материализиращо се от облака, небесно тяло.

Беше летяща пирамида с размерите на малка планина. Но изглежда криеше безброй повече опасности от която и да е планина. Това проклето нещо бе убило капитан Ванс и екипажа му.

— Артилерист! — изкрещя Колиър по интеркома. Ракетите готови за изстрелване! По голямата мишена отвън!

Лейтенантът умело маневрираше с лоста за управление, опитвайки се да намери подходящ ъгъл за нападение. Имаше чувството, че се върти като муха над кравешки изпражнения. Доколко неговите ракети можеха да поразят това чудо на техниката?

Имаше само един начин да разбере.

— Огън!

Хеликоптерът бе снабден с ракети въздух-земя и противотанкови снаряди, макар да се предполагаше, че местните не разполагат с танкове. Първите два изстрела не нанесоха никакви сериозни поражения на златистата фасетъчна повърхност на пирамидата.

Но по-нагоре към върха, доста над мястото, където бяха улучили ракетите, в корпуса на кораба се отвори цепнатина. Колиър не я забеляза, докато сноп унищожителна енергии не проблесна през тази своебразна амбразура към неговия хеликоптер.

А тогава вече бе твърде късно.

Хатор стоеше безмълвно в командната зала на „Окото на Ра“. Очите й поглъщаха холографския триизмерен образ на небето пред нейния космически кораб.

— Скенери! — нареди тя. — Искам изображение отблизо на този летателен апарат!

Появи се нов образ, на по-малко от една ръка разстояние, представящо в детайли оцелялата летателна машина.

На Хатор, свикнала с изчистената форма на удаджетите, този летателен апарат й се стори смешно издължен. Напомни й за огромните бръмчащи насекоми над Нил в блатистия район на Фаюм.

Вражеският летателен апарат избълва два залпа едновременно. Хатор нямаше представа дали корабът й е улучен. „Окото на Ра“ продължи безпрепятствено полета си. Нямаше данни за никакви повреди.

— Артилерия! — заповяда тя. — Изпробвайте една от вторичните бойни единици върху това нещо и го елиминирайте.

Според данните в компютъра на Ра през това десетилетие Абидос бе посещаван за прибиране на доставка от енергиен кварц. Нямаше начин за толкова кратък период от време местните фелахи да са отбелязали такъв напредък, та от медни кирки да са преминали на летателни машини, дори примитивни като тези.

А ако тези машини не бяха построени на Абидос… Тръпка премина по голия гръб на Хатор. Самият Ра бе хибридно създание, както й бе признал в момент на интимно откровение. Тялото му на човек бе обладано… Не, тази дума бе прекалено силна. По-точно казано бе, че човешката форма „се обитаваше“. Във всеки случай интелигентно извънземно същество живееше в божествено красивото тяло на младеж.

Хатор знаеше, че съществуват и други създания. Бе виждала човекоподобните същества, които служеха на Ра, преди той да се отправи към Земята. И, разбира се, бе унищожила милиони такива същества на Омбос. Единственият им паметник бяха руините на мъртвия Туат.

Възможно ли бе други пришълци да са нахлули в империята на Ра? Пришълци достатъчно силни, за да унищожат самия Ра?

Но ако врагът разполагаше с такава мощ, защо използваше летателни апарати, които бяха толкова уязвими във въздуха?

Залпът на една от вторичните бойни единици улучи несъвършената машина и тя се пръсна на хиляди парчета във въздуха.

— Това изглежда е пилотът! — извика Хатор, когато някаква фигура изхвърча от разбитата кабина за управление. — Фокусирайте върху него и дайте близък план!

Пилотът изглежда имаше две ръце и два крака. По-голяма част от тялото му бе покрита с широк маскировъчен, костюм. Но главата? Толкова голяма и кръгла! Очите изглеждаха като готови да изскочат от орбитите си кристални сфери.

Хатор заключи, че пришълците вероятно са насекомоподобни.

Парче от експлодиралата машина удари безжизненото падащо тяло и откъсна част от главата. Не това беше шлем! Онова което бе взела за очи, бяха защитни очила, а чертите зад тях се оказаха съвсем човешки.

Но как бе възможно? Никой от приближените на Ра не би позволил на фелахите да построят такива машини. А и самият Ра никога не би допуснал появата на опасни оръжия в своите феодални владения. По какъв начин тези простосмъртни бяха успели да прогресират до такава степен, без да бъдат спрени навреме?

Внезапно я осени прозрение. Устните й се разтегнаха в усмивка.

— Идват от Първия Свят. Потомци са на хората, които въстанаха след Първото време.

Останали без надзор и контрол през всичките тези години, те бяха създали собствена технология. И след това може би отново бяха намерили Старгейт. По някакъв начин бяха открили пътя към Абидос точно когато Ра бе дошъл да събере от местните данъка под формата на кварцови кристали.

Невероятното бе, че въпреки примитивното си технологично равнище, пришълците бяха успели да унищожат Ра…

Би трябвало да е благодарна на тези непокорници.

Но се налагаше да ги унищожи.

Скенерите разшириха обхвата си и локализираха наземна колона от моторни превозни средства, напредващи към Нагада.

— Амит да погуби душата ми! — промърмори Хатор. — Там долу трябва да има поне хиляда войни… Може би и повече!

О, ако тези войски застанеха зад нея, когато се наложеше да се разправи със своите съперници…

Хатор прогони примамливата мисъл. Тези диваци бяха нашественици тук. И гневът на империята трябваше да се стовари върху им. Дори да бяха десетки хиляди, не можеха да противодействат на мощните оръжия на „Окото на Ра“.

— Артилерия! Пригответе всички вторични бойни единици.

Богинята с котешка глава се взря в леко въоръжените превозни средства, които образуваха предната линия. След тях пъплеха по-тежкобойни машини, подобни на железни сандъци, снабдени с някакви безкрайни гъсенични вериги, които оставяха дълбоки следи в пясъка.

Колоната постепенно се разгръщаше в широка бойна линия. Но това едва ли щеше да им помогне.

По-назад четири тежко въоръжени машини ескортираха в каре друг подвижен железен сандък. Хатор присви очи. Причината за такава засилена охрана можеше да бъде само една.

Богинята рязко протегна ръка към изображението и посочи първата избрана цел.

— Скенери! Да се предадат точните координати към всички вторични бойни единици! Артилерия, чакай моята заповед… Огън!

Франсис Киоу не смяташе, че висшите военни, и по-специално генералите, трябва да ръководят настъплението от самата фронтова линия. От друга страна, той нямаше никакво намерение да стои в укрепения лагер, докато двата батальона водеха военни действия с тълпа местни жители, въоръжени с шест фантасмагорични оръжия, десетина автомати и няколко хиляди медни кирки.

Бе превърнал личния си бронетранспортьор в подвижен команден мост и, заобиколен от четири танка, бе поел към фронта.

Мерките за сигурност изглаждаха изключително надеждни, докато една пирамида, която приличаше повече на летяща планина, не се бе материализирала от приближаващия буреносен облак. Киоу забеляза страховитата пирамида, когато шофьорът на бронетранспортьора рязко натисна спирачки, зяпнал от изумление през перископа на машината, която управляваше. Генералът скочи като ужилен от седалката и се втурна към отворения люк — бяха сметнали за ненужно да пътуват в пълна бойна готовност.

Генералът тъкмо се покатери по стълбичката, водеща към люка, когато машината отново потегли. Мъжът успя да се изкачи точно навреме, за да види как последният от разузнавателните хеликоптери експлодира във висините. Киоу извика към радиста:

— До всички подразделения! Разпръснете се! Прекалено лесна мишена сме в колона! Това проклето нещо ще ни види сметката! Отстъпвайте към лагера! По дяволите, помисли си той. Защо О’Нийл не бе успял да докара тук няколко ракетни установки?

Трябваше обаче да признае, че само ако ракетите бяха снабдени с ядрени бойни глави, щяха да постигнат някакъв съмнителен ефект върху това страховито летателно съоръжение.

Машината под краката му отново потегли рязко и едва не го изхвърли през люка. Генералът се извърна и забеляза, че подчинените му, чули заповедта, опитват да се разпръснат. Превозните средства боксуваха в отчаяни опити да изпълзят нагоре по дюните. Танковете, които ескортираха Киоу, насочиха оръдията си и стреляха към пирамидата, която кръжеше над тях злокобно като сянката на съдбата.

Обзет от паника, Киоу понечи да скочи обратно в бронетранспортьора и да затвори люка. Но нима трисантиметровата алуминиева броня щеше да издържи на мощната атака на сатанинския космически кораб?

Той погледна нагоре, занемял от ужас. Страховитата грамада продължаваше да кръжи над тях, демонстрирайки титаничната си мощ. Киоу успя да различи тъмни линии по блестящата златисто кварцова повърхност — амбразури за дулата на непознати нему оръжия.

Почувства се като мравка, която вижда надвиснало, готово да я смачка, човешко стъпало.

Но един генерал не може да изневери на себе си. Последната му мисъл в този критичен момент бе, че ще остане в историята.

Невероятно сияние озари небето.

Само дано не го объркат с някой друг Киоу…

Хатор се усмихна доволно. Транспортното средство на главнокомандващия и ескортиращите го четири тежковъоръжени машини бяха изчезнали във взривния облак на дузините мощни бластери. Нажеженият въздух трептеше над поразените тежки машини сред стопения кварцов пясък.

— Обезглавете врага, но тялото запазете — нареди Хатор. Останалата част от военния керван не остана в плътна колона, както бе очаквала. Превозните средства направиха завой и бясно подкараха през пясъците.

Въпреки че нашествениците се движеха на зигзаг и опитваха да се разпръснат, за да не станат лесна мишена, от тази височина планът им бе пределно ясен за „Окото на Ра“.

Отправяха се към голямата пирамида дълбоко в пустинята, където се намираше абидоския космодрум — стартова площадка към мрежата от Звездни порти.

— Ако се надяват лесно да избягат там, откъдето идват, ще останат жестоко излъгани — промърмори Хатор.

Всякакъв план за действие на нашествениците беше обречен.

— Пълен напред! Посока космодрума! — нареди тя на офицера навигатор. Като някакво митично пустинно същество „Окото на Ра“ се понесе над пясъците, увличайки вятъра със себе си.

Корабът бързо задмина наземните превозни средства. След секунди вече се снижаваше над платото, което служеше за космодрум.

Хатор веднага забеляза, че скалистата площадка бе превърната от нашествениците във временен дом.

„Окото на Ра“ премина над обширната площ, осеяна с палатки, като издуха повечето от тях. Дребни човешки фигури се разбягаха панически в опит да се спасят.

В същия миг космическият кораб се озова над пирамидата от искрящ варовик.

— Започнете приземяване — нареди Хатор.

Въпреки размерите си, „Окото на Ра“ се разтресе леко, докато се снижаваше към космодрума. Мощните двигатели създадоха силна въздушна вълна. Какво ли не биха дали тези нещастни човешки същества да се озоват в безобидна пясъчна буря.

Корабът се приземи.

При кацането си пътническият кораб на Ра бе прилепнал плътно към стените на пирамидата и те изглеждаха като позлатени от магически появилия се летящ дворец.

За „Окото на Ра“ монолитният космодрум изглеждаше миниатюрен в сравнение със собственото му туловище.

Приземилият се боен кораб бе два пъти по-голям от наземната постройка.

Пътят, прокаран от КОМ и тръгващ от пирамидата, беше заличен, сякаш бе минал огромен булдозер. Входът беше изчезнал, изгубен зад светещата кварцова стена.

Хатор кимна доволно.

Пътят на нашествениците за бягство бе отрязан. Бяха хванати в капан я нямаше как да се измъкнат от Абидос. Щеше да се занимае с тях по-късно.

Достъпът до Старгейт беше блокиран под туловището на „Окото на Ра“.