Старгейт: Бунтът

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВАЗАДКУЛИСНИ ИГРИ

Потънал в мълчание, Дрейвън се върна в лагера на КОМ, което не можеше да се каже за онези от охраната.

— И ще се оставиш русият фукльо и бандата дрипльовци да се разпореждат с теб? — поиска да знае един от наемниците, очевидно англичанин.

— Отидох до града само да проверя доколко подкрепят местното правителство — обясни Дрейвън.

— Слаба работа — отбеляза наемникът. — Старците обаче се държат.

— Ние ще променим това — невъзмутимо рече Дрейвън. — Само че най-напред ми се иска да одера някое и друго парче кожа от тримата, които ме накиснаха.

Въпросните трима бяха все още в кабинета на Локуд. И като малки дечица очакваха татко да иде да ги успокои, че всичко е наред.

Не си струва да споменаваме, че таткото не беше в подходящо настроение.

— Глупак! — кресна той на Локуд. — Отивам аз и се опитвам да притисна тъй наречения Съвет на старейшините и какво откривам? Че нямаме никакво влияние. Нула.

— Но уверявам те… — поде Локуд.

— Не смей да ме уверяваш в каквото и да било! — викна Дрейвън. — Заради твоята нескопосна намеса разполагаме с мина, която безнадеждно изостава с добива, стачка, бойкот и на всичко отгоре с военачалник, който дори не си прави труда да ни помогне.

И той заби пръст в гърдите на Локуд.

— И какъв ще е крайният резултат? Тия „абудали“, на които с такова удоволствие се присмиваше, те удариха тъкмо в най-болезненото място. Удариха и КОМ в най-болезненото място. Ние зачитаме силата на парите, Локуд. Нали тъй?

— Разбира се — отвърна притесненият ръководител на обекта.

— Морис?

— Разбира се, сър.

— Ти, Съливан?

— Винаги сте ми плащали добре — отвърна наемникът.

Дрейвън усети болезнен спазъм в празния си стомах. Налагаше се да спаси трима, а единственият с що годе силен дух бе наемникът.

— Ние представляваме крупна многонационална корпорация, господа. Разполагаме с ресурси. И това е най-голямата поръчка, която сме получавали досега. Дойдох на тази планета, в този град, за да уредя нещата с местните. Ще ви призная нещо. При първия си контакт подцених туземците. Взех ги за първобитни люде и реших, че проблем представлява единствено останалият тук американец Джексън. Очите на слабия мъж вече хвърляха искри.

— Оказа се обаче, че по време на разговора ми със старейшините тази вечер Касуф ме напада със собствените ми думи. Как е възможно? Напуснах този свят, уверен в добрата воля на местните хора. Какво се е променило? И отговорът е: вие тримата. Местните искат справедливост…, което означава теб, Морис и Съливан.

— Може би… — с пресипнал глас се обади Локуд.

— Млъквай! — нареди Дрейвън. — И за миг не помисляй да ги предадеш на местните.

Двамата подчинени ужасени се спогледаха.

— Ако така ще върнем работниците… — Локуд вече скимтеше.

Дрейвън го изгледа с отвращение. За късмет Съливан нямаше оръжие подръка. Или може би това бе лош късмет. Отстраняването на Локуд — дори с куршум в главата — би било само от полза.

— Ние нямаме навика да предаваме хората си на местното правосъдие — заяви Дрейвън. — Такава е политиката на компанията. И според мен е добра, като се вземат предвид някои твърде примитивни схващания за справедливостта, с които се сблъскваме по местата, където работим.

Безизразният му тон прикриваше какво чувства.

— С очите си съм видял как някои народи режат ръце за най-дребно провинение. Нищо чудно тия абудали да решат, че смъртта на Заид може да бъде изкупена само ако тримата виновници бъдат хвърлени в бездната.

По маймунското лице на Чарли Морис се появиха признаци, че най-сетне проумява колко е загазил. Лицето на Съливан също изразяваше известно притеснение.

— Съществуват чисто практически основания да не отстъпим и да не предадем нашите хора — добави Дрейвън.

— Старейшините настояват за повече власт при управлението на мината и това се дължи на твоите, както ги наричат те, прибързани действия, Локуд.

— Просто не ми се вярва, че дори се вслушваш в брътвежите им — отчаяно се защитаваше Локуд.

— Длъжен съм да го сторя — отвърна Дрейвън. — Компанията има изработена политика за разправа с несговорчиви правителства. — И продължи с тънка усмивчица. — Ние просто ги подменяме. И понеже подобни действия включват военна намеса, май ще се наложи да повикаш шефа на охраната — Балард, ако съм запомнил правилно. — Дрейвън кръвнишки изгледа другите двама. — Надявам се, разполагаш с поне един способен подчинен.

Даниел Джексън се чувстваше все още въодушевен от срещата със старейшините. Касуф отведе учения у дома си, където към тях се присъедини и Шаури.

— Мъжът ти добре се справи — подхвърли Касуф на дъщеря си.

— Това не ме изненадва — отвърна тя с усмивка.

— За представянето си ще съдя по резултатите — намеси се Даниел, чието тяло все още трепереше от нерви. — Смятам, че най-доброто ми попадение бе срещу господин Дрейвън. И все пак успях ли да го убедя? Това е големият въпрос.

Даниел отмахна кичурите руса коса от челото си, изправи се и взе да крачи напред-назад.

— Надявах се… по-точно, ние се надявахме стачката да принуди КОМ да изпратят човек, с когото да преговаряме.

— Смятам, че тук успяхме — рече Касуф. — Нали изпратиха този Дрейвън.

— Да, но аз се надявах да ни предложи споразумение, а той взе да ни напада.

— По нашите пазари търговците никога не правят каквото и да било предложение, преди да изслушат клиентите и да преценят каква цена биха платили. Ти му даде повод за размисъл, Даниел. И не се учудвай, ако се позабави с отговора.

Даниел загриза палеца на лявата си ръка — признак на нервност, с който смяташе, че се е преборил още преди години. Нежната кожа около нокътя се разкървави и той потръпна.

— Ще ми се вече да знаехме какво си мисли този Дрейвън.

Шаури поклати глава в недоумение.

— Защо толкова те тревожи мнението на един единствен човек? — попита тя.

— Дрейвън не е сам. Може да ни създаде неприятности — опита се да поясни Даниел. — Той представлява компанията. Той е посредникът. И думата му означава обвързване от страна на КОМ… както по въпроса за разработването на мината. От друга страна, онова, което ще каже пред шефовете си, няма да остане без последствия. — И той хвърли поглед към Касуф. — Често съм ви повтарял как навремето на моята планета не обръщах внимание какво правят големите корпорации. А тук дори не са принудени да се съобразяват с общественото мнение. Само шепа хора на Земята знаят за съществуването на Абидос. И са задължени да го пазят в тайна.

Този път и бегъл поглед бе достатъчен, за да разбере, че го слушат с половин ухо.

— Нека се опитам да обясня. Дрейвън се отнася към Локуд както Ра към стражите хороси.

По лицата на абидосците се прокрадна разбиране. Колкото и силен да изглеждаше войнът хорос за обикновения човек, Ра означаваше още по-голяма сила…, а и опасност.

Касуф замислено изгледа Даниел и се намръщи.

— Този Дрейвън да не е крал на компанията?

— Не — спокойно обясни Даниел, — обаче му се чува думата пред кралете на компанията. Затова беше много важно да говорим с него, и то през главата на Локуд.

Въздъхна, осъзнал, че отново използва неизвестни на местните понятия.

— Представете си, че старейшините трябва да отсъдят кой е прав в спора. Едната страна обаче успява така да нагласи нещата, че да се чуят само нейните доводи. Тъкмо в такова положение ни бе поставил Локуд.

— Да, но нали Дрейвън вече ни изслуша — рече Шаури.

Даниел кимна.

— В противен случай трябваше аз да се върна на Земята. — Извърна очи от ужасеното лице на жена си. — За да изложим как стоят нещата, ни беше необходим някой, който не само знае английски, но и познава нравите на моята планета. Другите, които биха предложили помощта си — О’Нийл, Ковалски или Ферети, може и да са ни приятели, но да не забравяме, че са военни. Заповедта на началниците им ги задължава да останат тук на Абидос. А пък аз — додаде Даниел към Шаури — е, на началниците им е известно, че аз на заповеди не се подчинявам.

Шаури не можа да сдържи усмивката си.

— Самата истина говориш, съпруже. Та ти дори на Ра не би се подчинил, ако вземе да ти заповядва.

— Заслугата ми не е голяма. Ра ми заповяда да убия приятелите си. Вие двамата със Скаара се намесихте тъкмо навреме, за да успеем всички да избягаме.

Едва сега Даниел се огледа.

— Впрочем къде е Скаара? — попита той. — Мислех, че ще присъства на събранието на съвета.

Касуф поклати глава.

— Синът ми пак е решил да става воин. „Нощни действия“, тъй ми каза, макар да не ми е много ясно какво означава.

— Разправят, че постигнал чудеса с младежите рече Даниел. — Може и да нямат униформи като хората на Локуд и Киоу, но той ги е превърнал в истинска бойна сила. — Поколеба се за миг, сетне продължи: — Май ще трябва да ги видим по време на акция. Може би е време старейшините официално да признаят отряда на Скаара за местна войска.

— Нима според теб са ни нужни бойци? — тревожно попита Касуф.

— Поговорих със Скаара… за амбициите му. Тая планета просто не е в състояние да ги побере.

— Как тъй? — поиска да знае Касуф.

Даниел предпазливо предаде разговора си със Скаара за Звездните порти. И остана изненадан, че Касуф е готов да подкрепи сина си в един бъдещ поход.

— Напоследък често се улавям — призна Касуф, че си мисля за нашите звездни братя. И колко хубаво би било да им пратим вест, че с Ра е свършено. Странно е, че тъкмо синът ми може да превърне тези мисли в действие.

— За действия и дума не може да става, преди да се сдобием с координатите на други Звездни порти, тъй му отвърнах аз — рече Даниел. — А не виждам как ще стане това, освен, ако не се натъкнем случайно на още някое скъпоценно послание от древни времена.

Младият човек все тъй продължаваше да крачи напред-назад, сякаш говореше пред аудитория ученици.

— А може би е добре, дето не разполагаме с координати. Защото тогава Скаара би се сблъскал със същия проблем, както, ако аз си наумя да отида на Земята и там да защитя нашата кауза. Старгейт вече не ни принадлежи. В ръцете на военните е…, а както знаем, нашият приятел О’Нийл е отстранен от командването — Даниел пъхна ръце надълбоко в джобовете си. — Навярно трябваше да предвидя това. Сега, когато Киоу пое командването, Старгейт изцяло ще се контролира от КОМ.

— На тях Старгейт им е нужен — рече Касуф. — А ние за какво бихме го използвали?

— Ами я си представи, че Дрейвън не беше пристигнал. Ако бях поискал да застана пред КОМ и да разкажа за злините, причинени от Локуд, смяташ ли, че той би ми разрешил свободен достъп? Повече от сигурно е, че щеше да ми откаже. Какъвто е подлец, Локуд би ме пуснал в пирамидата и там щях да изчезна завинаги. „Злополука при прехвърлянето“ — лицето на Даниел се изкриви в болезнена гримаса. — Дори да бях успял да стигна до Земята, на кого бих могъл да кажа истината там? Казвал съм ти, че колегите ми ме смятаха за прекалено ексцентричен. Ако бях се опитал да разглася историята за преминаване в друг свят, щяха да ме затворят в някоя лудница. Нежно се усмихна на жена си и й даде знак да сдържи напиращите думи.

— И друг път съм ви казвал, за моя народ Ра не е нищо повече от древен мит — усмивката на лицето му в миг угасна. — Никого не познавам в КОМ. Оплакването от Локуд би трябвало да отправя към генерал Уест. Вие не го познавате. Според мен той е толкова лукав, че е напълно способен да представи Дрейвън и Локуд за най-доблестните мъже. Тук, от тази страна на Старгейт, научих, че той използва хората като оръдия. Аз бях неговото оръдие за превод. О’Нийл бе избран за водач на експедицията ни, за да може в случай на нужда да бъде оръдието за разрушение. Ако Старгейт се бе превърнал в заплаха, О’Нийл щеше да взриви Звездната порта. Даниел отново погледна към Шаури.

— Честно казано, не бих поверил съдбата ни — нито пък своята собствена — в ръцете на Уест. Ами ако оръдието повече не му е потребно? Ако бях отишъл да говоря с него, можех и да не се върна.

— Твърде много те тревожат тези неясни възможности — намеси се Касуф.

— Много е важно да преценим всяка една — възрази Даниел. — Аз като че ли вече съм ви повел стъпка по стъпка надолу по някаква пътека към… и аз не зная точно какво. По природа не съм водач, Касуф. Не мога да не се безпокоя.

— Нищо повече не можем да направим, преди да чуем какво ще предложи Дрейвън в отговор. Може и да признае, че загрижеността ни е основателна. И ще получим право по някакъв начин да участваме в управлението на мината, а виновниците за смъртта на Заид ще бъдат наказани.

— Мислех да попитам за това — призна Даниел. Какво би било наказанието за онези двамата?

— Въпросът не е в наказанието — отвърна Касуф. Става дума по-скоро за вид компенсация. Дъщерята на Заид е болна. Сега няма кой да се грижи за бедното момиче. Ако аз трябваше да се произнеса — което не мога да сторя, защото се боя, че омразата ми към Локуд би замъглила трезвия разум — та ако все пак аз трябваше да се нагърбя с решението, бих заставил онези, чието нехайство причини смъртта на Заид, да поемат грижата за дъщеря му. Ако момичето може да се излекува, да направят всичко необходимо, а ако не, да се постараят нищо да не й липсва.

Даниел вдигна вежди.

— Тази система на правораздаване ми се вижда много либерална. Боях се, че ще чуя за наказание като умъртвяване във врящо олио или нещо подобно.

Касуф горчиво се усмихна.

— Такъв беше законът на Ра… Е, той не управляваше със закон, а със сила. Ние не бихме могли да живеем по този начин.

Шаури забеляза как баща й потисна прозявката си.

— Става късно — рече тя. — Хайде, съпруже.

Когато поеха по тихите улици на Нагада, кипящата нервност у Даниел го накара да ускори крачка. Шаури го настигна, дръпна го за ръката и го изгледа недоумяващо.

— Още не можеш да се успокоиш от разговора с тоя Дрейвън. Трепериш като мастадж, доловил прииждаща пясъчна буря.

— Не се страхувам от Дрейвън… просто се тревожа.

— Не исках да кажа, че трепериш от страх — усмихна се жената. — Просто усещам тръпнещото ти тяло… помня колко по-различно бе през първата ни брачна нощ в сравнение…

— Не е честно — намръщи се Даниел. — Тогава не знаех езика ви и просто не разбрах, че това е брачната ни нощ. А когато проумях…

— Именно — още по-широко се усмихна Шаури.

И двамата ускориха крачка, за да се приберат час по-скоро.

На следващия ден Дрейвън прогони Локуд не само от кабинета му, но и от скъпоценната му климатична инсталация. Настани се зад бюрото на ръководителя на обекта и повика Върнън Балард.

— Пускам пипала към противника посредством нашите езикови учители — заяви Дрейвън на шефа на охраната. — Ако всичко мине добре, утре вечер ще се свържем с тях.

Нощта е най-подходящото време за заговори, особено ако заговорът има за цел да свали някое правителство. Тъмнината дава чудесни възможности на водачите на преврата.

— Сигурен ли сте, че тия момчета ще успеят да вземат властта от старците? — попита Балард.

— Те са млади. Без съмнение можем да разчитаме на тяхната… стремителност.

Водачът на наемниците поклати глава.

— Това за вас е просто въпрос на подход, нали? Ако не можете да влезете през главния вход, нищо не ви пречи да използвате задната врата.

— И все пак ключът ни е необходим — рече Дрейвън. — И от теб очаквам да ми го доставиш.

— Прадядо ми е търгувал с индианците. И две неща били особено ценени тогава — уиски и пушки. Момчетата едва ли са големи пиячи, но сигурно обичат пушките.

— Ние обаче не искаме в ръцете им да попаднат твърде качествени пушки.

— Също както е правил и прадядо ми с индианците — продължи мисълта си Балард. — Те се нуждаят от предимство на местна почва, а моите хора пък ще имат предимство пред тях. — Мъжът замислено присви очи. — Ще успея, струва ми се, да се добера до няколко сандъка пушки „Гаранд“ от хиляда деветстотин четирийсет и втора, пригодени за военноморския флот през Втората световна. Пушки с ударник и пет патрона на едно зареждане.

— Изостанали с петдесет години в сравнение със съвременните технологии — отбеляза Дрейвън. — Това ми харесва.

— Пушките „Гаранд“ са за редови войници. Използвали са ги още през хиляда деветстотин и трета — продължаваше да бъбри Балард.

— Толкова по-добре — усмихна се Дрейвън.

— Забравих да спомена най-важното. Тия пушки стрелят с куршуми калибър трийсет. Моделите, появили се години по-късно, използват далеч по-малки, да речем, калибър двайсет и две.

— Следователно с амуниции не могат да се снабдяват от нашите складове… нито пък от складовете на военните.

— Не, сър — провлечено отвърна Върнън Балард. За да се сдобият с патрони, тия момчета пак ще опрат до нас.

— Върни се през Старгейт и уговори сделката — заповяда Дрейвън. — Едва ли ще ни струва много скъпо. Искам също така да разполагам с мостра за срещата с бъдещите ни приятели.

Усмивката, разтегнала устните му, бе напълно лишена от каквото и да било чувство.

— Тия примитивни люде се прехласват от всяка пищна демонстрация.

Тримата посетители влязоха в Нагада, предрешени в домашно тъкани роби. За Скаара видът им бе повече от комичен. Какво ли си въобразяваха, че ще постигнат тези чужденци?

Предишния ден той бе разговарял със свои съмишленици. Бяха ги потърсили ученици от курсовете по английски, организирани от КОМ. Важният човек, пристигнал да разговаря със старейшините, пожелал да се срещне и със Скаара, лично с него и ако е възможно, в най-тесен кръг.

Скаара не бе склонен да се съгласи, докато не го убеди един от неговите помощници — доскорошен пастир, изявил се в битката с войните хороси.

— Още при първия пост се досети, че за града ще му е нужен водач — обясни младежът. — Добре ще е да го изслушаме.

Ето как бе уговорена срещата за същата вечер, когато в града дойдоха тримата предрешени непознати. Според Скаара още отдалеч си личеше, че не са от местните. Единият се извисяваше на повече от педя над тукашните жители. Когато О’Нийл и Ковалски се бяха представили за жители на Нагада, високият лейтенант поне бе проявил достатъчно досетливост да се поприведе, за да скрие истинския си ръст. А ето, че този ни най-малко не се смущаваше от факта, че стърчи над останалите. Вързопът, който носеше тъй грижливо, също предизвика недоумение.

Чужденците бяха настояли срещата да се състои на някое изолирано и по възможност не много шумно място. Скаара избра един от складовете, построен близо до зидовете.

Постройката беше с дебели стени, но бе взривена от удаджетите на Ра и все още не бе ремонтирана.

На светлината на няколко газени лампи чужденците бяха въведени в едно от вътрешните помещения. Наметалата скоро бяха свалени и Дрейвьн, Локуд и шефът на охраната Балард откриха лицата си.

— Ти ли си водачът на младежите войници? — поде Локуд на някакво нескопосно подобие на местното наречие.

— Какво искате? — попита Скаара на английски.

— Така си и мислех, че владееш езика ни — отбеляза Дрейвън. — Един от хората ти, който снощи ми послужи за водач, говореше съвсем сносно.

За Скаара думите прозвучаха така, сякаш бяха излезли от устата на някой търговец на пазара, готов да поласкае купувача още преди да е предложил стоката си.

— Искали сте среща с мен — лаконично изрече домакинът.

— Дойдох да разбера към какво се стремиш — усмихна се Дрейвън. — Компанията, която представлявам, е голяма и мощна. Можем да ти осигурим богатство, жени…, а и власт тук на Абидос. — Опитният оратор се наклони напред, за да подсили следващите си думи. — Затова питам: какво искаш?

Скаара му се усмихна загадъчно.

— Искам звездите. Можеш ли да ми ги предложиш?

Дрейвън се сепна от умелото измъкване.

— Какво искаш да кажеш? — попита.

— Ти и новите войници, онези в зелените дрехи, държите Старгейт — рече Скаара. — Искам нашият учен, Даниел, да получи достъп до портата. Отвъд има и други светове, моят и твоят не са единствени. Наши братя все още търпят гнета на Ра. Нима не е наш дълг поне да се опитаме да ги открием?

За Дрейвън този отговор беше толкова неочакван, че за да спечели време, той се престори, че се съветва с придружителите си.

— Момчето се цели твърде високо — прошепна Валард. — Кой би помислил, че ще му хрумне да пожелае открит път към други светове?

— При сегашните темпове на доставки печелим добре — додаде Локуд с мазен угоднически тон. — Нима ще допуснем Джаксън да прекъсне този поток? Дори само за миг Старгейт да бъде изключена от веригата, това означава изгубени товари руда и недоставени стоки, които са крайно необходими от тази страна.

— Няма да получим нито руда, нито каквито и да било други стоки, ако не спечелим благосклонността на местното правителство — прошепна Дрейвън в отговор.

Опита се сам да прецени що за човек е този младеж. Накрая реши, че въпреки изречените високопарни слова, може и да се хване в подготвения капан.

— Едва ли бих могъл да ти предложа звездите заговори почти искрено. — Според нашите мъдреци ще бъде много трудно да се открият други светове.

— Така казва и Даниел — кимна Скаара. — Комбинациите са безброй. Но можем поне да опитаме.

— Може би — кротко продължи Дрейвън. — Аз обаче мога да ти предложа по-добър живот тук на Абидос. Амуниции за твоите бойци, истински униформи, оръжие. Покажи му — обърна се накрая към Балард.

Наемникът разви вързопа, който бе донесъл. На Скаара пушката се стори малко по-дълга от онези, които вече познаваше. Балард извади пачка издължени патрони и я пъхна в гнездото.

Едно щракване и той нагласи някакво лостче в горната част. После стреля в стената, където мигом се появи огромна дупка. Изстрелът бе тъй оглушителен, че вътре нахълтаха неколцина от момчетата на Скаара, уплашени, че водачът им е в опасност. Балард отново приготви механизма и стреля.

— Чудесно оръжие, нали? — подхвърли Дрейвън.

— По-бавничко е от онези, които спасихме от лагера на полковник О’Нийл — отбеляза Скаара. — И зареждането отнема повече време… освен това патроните са по-големи от онези, с които стрелят нашите автомати.

Усмивката на Дрейвън застина. Очевидно не бе очаквал младежът да забележи толкова важни детайли.

— Пушките действително са обикновени, защото… е, защото в този свят нещата са по-прости. От друга страна, много по-лесно е да се поправят. Вярно е, че не са и много бързи, но пък и няма да потънат в пясъка.

— Ами добре тогава. Както казваш, това са чудесни оръжия. А ние как ще ги заплатим? Очакваш да ти работим в мините?

— Ще ви дадем пушките, за да ви помогнем да заемете мястото, което ви се полага тук, в Нагада. Ще ги използвате, за да надвиете старците, които държат в подчинение вас и целия град. Мината може да донесе богатство на всеки от вас. Просто върни хората отново да работят за нас.

— Значи ще получим пушки, ще получим и богатство, ако в замяна на това свалим от власт дъртите глупаци, които ни управляват.

Дрейвън закима въодушевено.

— Готов съм да ви дам един съвет, господин Дрейвън. — И Скаара посочи Локуд. — Уволнете този човек. Тук е вече месеци наред, а дори не знае, че аз съм син на Касуф, главния сред дъртите глупаци.

Дрейвън без малко да изпепели с поглед ръководителя на обекта. В отчаянието си Балард взе отново да зарежда пушката. Скаара грабна дълъг прът с подобен на лотусов цвят връх. Дрейвън го бе помислил за причудлива факла или просто за украшение. Замахвайки с пръта като бойна тояга, младежът изби оръжието от ръцете на Балард.

След това задейства някакъв скрит механизъм и на върха на пръта се изтегли тесен фланец. Прицели се и кълбо енергия изскочи от тоягата. Прикладът на пушката пламна, металното лостче изчезна. В следващия миг цевта се разтопи.

— Едва ли ще ни бъдат нужни вашите… простички оръжия.

Всеки би разпознал родения водач в този млад човек, когато той насочи взривното копие към натрапниците.

— Сега си вървете. Махнете се от очите ми, преди да съм ви показал какво може да стори това на човешката плът.