Старгейт: Бунтът

ПЕТА ГЛАВАСДЕЛКИ

Джек О’Нийл бе силно впечатлен от младите войници на Скаара, които придружиха пришълците до Нагада. Скаара имаше водач, ариергард и прикриващи фланговете, докато вървяха през дюните. Това бе идеалният строй за разузнавателния отряд на морските пехотинци — доказателство за изключителната наблюдателност на Скаара. Очевидно бе копирал начина, по който О’Ниил бе организирал хората си при посещението на Абидос.

Полковникът се вгледа във високата фигура на Уолтър Дрейвън. Може би великият посредник на КОМ бе сгрешил, приравнявайки примитивизма с глупостта.

Щом се увери, че ще бъдат видени от стените на града, Скаара издаде заповед. Набе вдигна пушката си и този път внимателно даде само един изстрел. Щом забелязаха чужденците, хората на наблюдателните кули надуха тръбите, които приличаха на гигантски мутирали овчи рогове. Пронизителният звук, наподобяващ мучене, накара жителите да излязат на улиците.

О’Нийл си спомни първото си посещение в този град, почти инстинктивната вежливост и гостоприемство на хората. Тогава те бяха донякъде изплашени от чужденците, защото смятаха, че идват от името на Ра. Този път големите тежки врати се отвориха, за да пропуснат обзетата от радост тълпа.

О’Нийл почувства почти физическа болка при мисълта, че това посрещане всъщност е за него. Нагаданците приветстваха като герой мъжа, унищожил Ра и извоювал свободата им.

Горчивина изпълни полковника, когато отмести поглед от радостното множество към земните си спътници. Хората ще приемат тези змии в сърцата си само защото са с мен. Тъкмо затова съм тук, а не да бъда водач.

Сред тълпата се появи познато лице. Шаури махна с ръка на Скаара, сетне зашепна на ухото на брат си. Скаара поведе гостите към централния площад. Касуф и градските старейшини стояха пред една от кирпичените постройки. Щом пришълците приближиха, Даниел се измъкна от тълпата и се присъедини към старейшините.

— Очаквахме посещение. Така че аз ще превеждам.

— Искате да кажете, че не сте научили тези хора да говорят английски? — изумено се втренчи в него Дрейвън.

— Бяхме заети с това да възвърнем самосъзнанието им, откраднато от Ра — отвърна Даниел. — Жителите на Абидос тънат в невежество вече поколения наред.

Усмивката на Дрейвън подсказваше, че новината му допада.

— Но през изминалите няколко месеца все повече хора се учат да пишат… на своя език.

— Трябваше да се досетите, че рано или късно, връзката със Земята ще бъде възстановена. Дошли сме, за да се осведомим за износа на това уникално минерално богатство. — Дрейвън обхвана с жест порутените кирпичени къщи около площада. — Нека бъдем откровени, тази планета може да се възползва от модерните придобивки на американската столица.

— Това не е Дисниленд — ядосано натърти Даниел. — Тези хора имат хилядолетна култура. Едва ли примират за бляскави тоалетни и ресторанти за бърза закуска.

— А какво ще кажете за модерни строителни материали и медикаменти? — любезно попита Дрейвън и кимна към старейшините. — И не трябва ли решенията да вземат местните лидери, щом се отнасят за народа им?

О’Нийл поклати глава. Възправянето на необщителния учен срещу финансовата акула бе най-неравностойният двубой, който бе виждал — все едно Бамби срещу Годзила. След започване на преговорите старейшините се пазаряха по-добре от Даниел. А може би бяха предварително подготвени.

Даниел неохотно предложи да започне курс по английски.

— Смятам, че не трябва да ви отвличаме от вашите изследвания — рече Дрейвън. — Моята компания ще поеме тази работа.

И ще определя кой може да работи с КОМ и кой не, рече си наум О’Нийл.

— Може би първото нещо е да определим заплата за онези, които работят в мините — предложи Дрейвън.

— Даниел спомена за това — обади се Касуф и спечели гневен поглед от преводача. — Бихме желали да ни обясните как работи тази система.

— Не плащате ли на миньорите си? — попита Дрейвън.

Щом Касуф се впусна в дълго подробно обяснение, Даниел погледна Дрейвън.

— Дума по дума ли искате да превеждам, или накратко? Ще трябва да започна от основаването на мините преди осем хиляди години.

— Придържайте се към основните моменти — рече Дрейвън, умело прикривайки изненадата си.

— При управлението на Ра работата в мините е била задължение на гражданите — започна Даниел. — Всички са се трудели там. В замяна старейшините са осигурявали храна, вода и заслон от слънцата. Когато отидете в мините, ще видите, че най-голямата конструкция е шатрата за отдих, ако се изключат деветте милиона стъпала нагоре и надолу. А ще се убедите колко е необходима, след като слезете в праха и жегата на самата мина.

— Моля, кажете на Касуф, че моята компания с радост ще поеме разходите по тази шатра за отдих — рече Дрейвън. — Всъщност възнамерявах да предложа изграждането на подобни места за отдих. — Той хвърли поглед към старейшините. — Значи казвате, че нямат представа как се заплаща трудът?

— Получавали са възнаграждение, разбира се, но що се отнася до мината, работили са безплатно, тъй като Ра не е плащал. Той просто е изисквал рудата и ако не са я доставяли навреме и в желаното количество, са били убивани.

— Доста интересен тип е бил този Ра — подхвърли Дрейвън.

Даниел кимна.

— Убеден съм, че неговият стил на ръководство много щеше да ви допадне.

Посредникът на КОМ сви устни.

— Да се върнем на заплатите. От това, което чувам, местните парични средства вероятно няма да бъдат достатъчни, за да платим на всички работници, от които ще имаме нужда.

Даниел преведе и след като се посъветва с колегите си, Касуф се съгласи.

— Може би ще успеем да се споразумеем за някаква временна монетна система — предложи Дрейвън.

Лицето на О’Нийл се изопна. Разбира се. КОМ можеше да осигури акции на компанията с огромна печалба. И дори да манипулира със стойността на тези акции.

Даниел и старейшините обсъждаха известно време този въпрос.

— Обяснявам за акциите — с мрачна усмивка се обърна Даниел към Дрейвън.

Накрая Дрейвън бе принуден да се съгласи да плаща с американски пари. Но това споразумение създаде нови проблеми. Старейшините — както и всички жители на Абидос — никога не бяха виждали книжни пари. Когато Дрейвън извади няколко банкноти, Касуф и останалите мрачно ги повъртяха в ръце.

— Казват, че искат монети — преведе Даниел.

— Няма проблеми — рече Дрейвън. — Можем да предложим по една такава монета за час работа. — Той извади четвърт долар.

Даниел изумено се втренчи в мъжа.

— Сигурно се шегувате! — сопна се Даниел. — Искате тези хора да вършат тази непосилна работа за два долара на ден?

— Да не искате да наводните икономиката на този град с американски долари? — гневно рече Дрейвън. — Виждал съм какво става с местната индустрия, когато хората започнат да купуват чуждестранни стоки. — Той примирително махна с ръка. — Това е само символично заплащане. Смятам, че ще бъде честно да предложим на тукашната управа процент от стойността на рудата на световния пазар — имам предвид нашия световен пазар. Възнаграждение на собственика на мината за правата върху полезните изкопаеми, изчислено в проценти от стойността на рудата.

Възнаграждение, определено от КОМ, помисли си Джек О’Нийл. Каква ли ще бъде сумата?

Дълго време обсъждаха този въпрос, ала постигнаха споразумение по основната схема на заплащане. Възнаграждението, което управата щеше да получава като собственик на мината, щеше да даде възможност на старейшините да създадат модерни удобства. Да изградят болница, да осигурят града с чиста вода, да построят канализация. Управниците на Нагада се бореха за своя народ, ала нямаха представа какво може да им предложи КОМ.

Даниел постигна победа, когато измъкна от джоба си монета от един долар от времето на Созън Браунел Антъни.

— Нося тази монета като талисман. Може да донесе щастие и на тези хора. С такава монета трябва да заплащате труда им.

Така Даниел поне учетвори заплатата на миньорите.

Първият етап на преговорите завърши с размяна на любезности. Даниел искаше споразумението да бъде в писмен вид, ала Дрейвън лесно избегна тази клопка.

— Сигурен съм, старейшините ще се съгласят, че не е необходим писмен документ — рече той. — Честната дума задължава много повече.

Даниел хранеше съмнения по този въпрос и заспори разпалено с Касуф и старейшините. Ала неграмотните управници на Нагада през целия си живот бяха сключвали устни сделки. Дрейвън спечели и Джексън бе твърде раздразнен, за да се забавлява на празника, устроен в чест на гостите. О’Нийл остави двамата мъже от КОМ да се насладят на гущероподобното животно с вкус на пиле и приближи към Даниел.

— Внимавай с тези хора — тихо го предупреди той. — Компанията им е свързана с ЦРУ… и те са свикнали да диктуват условията в Третия свят.

— Е, това е Четвъртият свят — отвърна Даниел. — Защо изобщо си тръгнал с тези типове?

О’Нийл избегна погледа на Даниел.

— Заповед — бе лаконичният му отговор.

На следващата сутрин бе ред на Мартин Престън да заеме централното място на сцената.

— Бих искал да разгледам мините — рече инженерът от КОМ. — Трудно е от древната египетска измервателна система да бъде пресметнат очакваният тонаж. Как ще направим приблизителни изчисления в пари?

— Добивите са малко занижени от количествата, които се предоставяха на Ра — призна Даниел. — Но както вече ви казах, Ра убиваше хората, ако не получеше достатъчно руда.

Специалистите от КОМ поеха с малък ескорт, включващ О’Нийл, Даниел, Касуф, още няколко старейшини и Скаара.

— Доколкото разбирам, мината представлява дълбок ров — рече Престън, докато вървяха през пустинята под вече жарките слънца.

— Да, може да се каже — отвърна Даниел. — Изнасят рудата от дълбок изкоп в земята. — Пред тях изникна голяма шатра от грубо платно, издигната на колове, високи колкото телефонни стълбове. Това е Шатрата за отдих — продължи ученият. — Работниците се нуждаят от сянка и вода под тези силни слънца.

Мината се намираше зад шатрата. Застанали в редица мъже и жени чакаха да се спуснат по едната стълба, докато други излизаха от дълбока пясъчна клисура. Всички в изкачващата се редица носеха торби, пълни с кварцова руда. Хората, които чакаха да се спуснат, бяха с празни торби.

Касуф заговори и Даниел преведе:

— В момента работят с минимален персонал. Повечето от миньорите са преместени в земеделието и напоителната система. — Даниел се усмихна мрачно. — Това е още едно от нещата, които не им бе позволено да вършат, докато робуваха на Ра.

Престън застана на ръба на клисурата и зяпна от удивление, докато наблюдаваше работата на миньорите. Стените на клисурата се спускаха стотици метри надолу, на равни разстояния бяха оформени изпъкнали ръбове. Единственият достъп между нивата се осъществяваше посредством здрави, но груби двойки стълби, построени успоредно — за изкачване и слизане. Подпорите представляваха дървени трупи с обелена кора, а самите стъпала бяха по-тънки клонки.

Носачите се движеха подобно на мравки нагоре и надолу по стълбите, събирайки буци руда. На издадените ръбове, а често и на самите стълби работниците размахваха кирки или мотики и откъртваха рудата от скалата.

— Господи — прошепна Престън, загледан надолу. — Казваха ми, че всичко е съвсем грубо…, но това тук е направо примитивно.

Разбира се, помисли си О’Нийл, той е свикнал с мините от Третия свят, където се работи по остаряла европейска технология от деветнайсети век. Това тук прилича по-скоро на нивото на техниката през шейсетото столетие преди новата ера.

Минният инженер се намръщи, все още взирайки се в клисурата.

— Нещо не е наред ли? — попита О’Нийл.

— Не е естествено — рече Престън.

— Не е, разбира се — отвърна полковникът. — Копаят тук вече осем хиляди години.

— Не и в тази клисура. — Престън застана на самия ръб и О’Нийл мислено се помоли мъжът да има добро чувство за равновесие.

— Отначало е било само цепнатина, която местните жители просто са разширили.

Но Престън поклати глава.

— На първо място няма естествена причина за съществуването на каньон тук — няма вода, а ерозия, причинена от вятъра не би могла да създаде подобно нещо. — Той погледна Дрейвън и О’Нийл. Вижте, зная доста за геологията минен инженер съм, за Бога. — Престън отново извърна очи към бездната. — Сякаш Божията ръка е издълбала пропаст в скалата точно където е щяла да бъде рудата. И оттогава тези хора копаят и я разширяват.

— Не Бог, а извънземен, притежаващ могъществото на бог — поправи го О’Нийл. Ако Ра притежаваше оръжия, с които да издълбае земната кора, може би са имали късмет, че не е очаквал неприятности на Абидос. Космическият кораб на Ра във формата на пирамида се бе видял на земляните огромен и внушителен. Ами ако е бил обикновен пътнически кораб?

В такъв случай как ли биха изглеждали бойните космически кораби?

— Какво искаш да кажеш? Как така вече нямаме на разположение бойни кораби?

Меденият месец на Хатор и Пта очевидно бе приключил. Тя се бе навела над работната му маса, подпряла юмруци на грубия каменен плот.

Създаването на космическа флота бе нейно постижение, резултат от влиянието й над Ра. Той предпочиташе да изпраща войски през Звездните порти и неохотно предоставяше космически кораби дори на най-доверените си подчинени. При нахлуването през Звездните порти се отрязваше единственият път за бягство на бунтовниците. Дори Хатор бе обмисляла възможността в случай на поражение да избяга с флотилията си и да се установи като пълновластен господар в някое друго кътче на вселената.

Ра не обичаше споровете, но Хатор не отстъпи. Бунтовниците на Омбос разполагаха с доста напреднали технологии — и без съмнение щяха да превърнат в мишена Старгейт. Нападението от космоса щеше да спести жертви — и се бе оказало успешно.

Осведомявайки се за събитията след затварянето й в саркофага, Хатор с изненада научи, че космическата флота не е била използвана за потушаване на бунта на Земята. Сега вече знаеше причината.

— Къде са корабите? — отново попита тя.

— Ще ти покажа. — Пта се обърна към стената и натисна няколко бутона. Появи се холографско изображение, което леко трепна, сетне се стабилизира. Тот нервно подскочи, разпознал обстановката. Беше галерията с кристален купол, където се бяха провели множество тайни срещи.

Пта натисна още няколко бутона и гледната точка се промени. Сега сякаш гледаха през купола към лунната повърхност отвън.

Хатор се намръщи.

— Какво е станало с космодрума? — попита тя. Виждаше се една-единствена станция — груба пирамида със средни размери. Там, където навремето бяха другите, сега имаше два пирамидални купола, очевидно на постоянни съоръжения.

— Разгледай по-отблизо пристройките на двореца — посъветва я Пта.

Хатор се вгледа по-внимателно в изображението и разпозна в постройките два от старите си бойни кораби, поставени върху нови основи.

— След като те остави да почиваш, Ра набързо приспособи корабите в ескорт на летящия дворец обясни Пта. — Намери практическо приложение за тях единствено на Абидос. Използва главните оръдия, за да осигури достъп до залежи на кристалите. Пта стрелна с поглед някогашната си съпруга. — Но твоите играчки, както и амбициите ти, притесняваха Ра. Докато ти спеше, той най-сетне извади от употреба корабите.

Хатор кимна, проумяла замисъла на върховния бог. Унищожавайки корабите, той лишаваше недоволните от всякаква възможност за бягство.

— Колко време ще отнеме, за да бъдат пригодени отново за полети в космоса?

— Единият е напълно оборудван — отвърна Пта. В другия е останал поне командният пулт. — Той погледна към техниците в работилницата. — Използваме го като тренировъчен център, обучаваме екипажи като подкрепления за пътническия кораб на Ра.

— Колко време ще бъде необходимо? — настоя Хатор.

— Вероятно ще успеем да възстановим двигателите. Ще трябва да се ремонтира и корпуса. Има доста прорези във вътрешния корпус, проходи, свързващи каменната пирамида с помещенията в кораба. Това означава сериозна работа по закърпването на обшивката. Ще трябва също така да се монтират обратно защитните оръдия, да се свържат компютрите за контрол на стрелбата, да се възстановят животоподдържащите системи… няма да е като да построиш нов кораб, но все пак ремонтът ще отнеме доста време. — За момент настъпи мълчание, сетне Пта отстъпи под натиска на втренчените в него тъмни очи. — В най-добрият случай около година — рече той накрая.

— Три месеца — безизразно нареди Хатор. — Толкова време ще ми е нужно, за да утвърдя позициите си тук. Искрено се надявам, че този срок ще ти бъде достатъчен, за да се справиш с работата си. От това зависи безсмъртието ти. — Тя му отправи усмивка, изкуствена като по-голямата част от тялото му. — Колко жалко би било, след като си оцелял толкова дълго време, да те загубя за нещо тъй незначително, съпруже.