Страст

Девета глава

Мойра Дънууди беше главен библиотекар в Нюйоркската обществена библиотека. Заемаше висока длъжност, с която се гордееше. Бе достигнала зенита на спокоен живот, посветен на обществена служба. Съпругът й Джак бе колега библиотекар, с когото се бяха запознали късно в живота си. Нямаше деца, но това не я безпокоеше. Племенниците й бяха предостатъчни и едно от нещата, които ценеше, бе спокойствието и тишината. Обожавате книгите и зрението й бе слабо.

Имаше много приятен живот. Съпругът й бе наследил къща в Бруклин Хайтс, която никога не биха могли да си позволят, ако трябваше да я купят сега. Бяха превърнали първия етаж в отделен апартамент и се радваха на допълнителен доход от господин и госпожа Кравиц, пенсиониран полицай и съпругата му, добри наематели, които преживяваха с отлична полицейска пенсия. Мойра си купуваше качествени дрехи и екологично чисти плодове и зеленчуци. И двамата с Джак бяха вегетарианци още от шестдесетте. Бяха стройни и пъргави, ходеха по няколко километра на ден, и се надяваха да се наслаждават на дълги и спокойни пенсионерски години.

Мойра целуна съпруга си по бузата във вторник сутринта, преди да тръгне за работа. Тази вечер имаше благотворителна проява за нюйоркската полиция и тя бе организирала всичко; главната атракция бе частна изложба на някои от най-ценните им ръкописи. Щеше да произнесе приветствена реч. Поканени бяха губернаторът, сенаторите Алън и Джоспин, шортстопът на „Янкис“ и много от най-богатите хора в Манхатън. Беше се подготвила старателно и сега с нетърпение очакваше страхотната вечер. Имаше такса за участие в приема и възнаграждението на Мойра Дънууди зависеше от събраните средства.

— Няма да се видим довечера — каза Джак, докато разбъркваше нискокалоричен подсладител в кафето си с канела.

— Ще продължи до след полунощ. Ако искаш, можеш да дойдеш, скъпи.

Джак бе свикнал да си ляга рано. Беше с пет години по-възрастен от нея и напоследък се нуждаеше от почивка.

— Всичко е наред. Ще си остана у дома и ще гледам „Спорт Сенгър“.

И двамата се усмихнаха на шегата му. Джак проявяваше толкова интерес към спорта, колкото тя към компютърните игри. Тоест никакъв.

— Тогава до утре.

Той леко я потупа по гърба. Бяха добри приятели, но рядко спяха заедно. Живееха в спокойна хармония, без бурни изблици на страст.

Мойра избра тънък шлифер „Бърбъри“ и излезе на улицата.

Лола я наблюдава цели три преки; нямаше закъде да бърза. Мойра Дънууди беше лесна мишена. Обичаше рутината си и разходките на открито. На четвъртата пряка се спря пред павилион за вестници и продължи с чаша кафе в картонена поставка и списание. Следваше обичайния си път — към метростанцията.

Лола пристъпи напред, когато Мойра сви към метрото. Остана на разстояние двама-трима души зад нея и наведе глава, когато мишената се огледа. Качиха се в един вагон и Лола застана в средата, хваната за кожена каишка, на сантиметри от Мойра Дънууди, която седеше загледана пред себе си, с плътно събрани колене. Лола бе облечена с прилепнали дънки, избеляла тениска и бейзболна шапка, с очила; не привлече почти ничие внимание. Мойра беше с червена рокля, която щеше да прикрие и попие кръвта.

Слязоха на станция Пен, където бе идеалното място. Лола се изкачи по стъпалата след Мойра, заобиколена от тълпа. Беше напълно незабележима и вървеше с наведена глава, за да крие лицето си от камерите. Беше заснета на пет континента, но никога не бяха я залавяли. Периодично променяше всичко, дори походката си.

Тананикайки си, Мойра излезе на ярката слънчева светлина и закрачи към библиотеката. Не подозираше, че е в опасност, но бяха в центъра на Манхатън и Лола прецени възможностите си. По-сложно убийство, с предимството на късното откриване, бе осъществимо, но тя предпочиташе да приключи бързо и да изчезне. Едва ли щеше да има голямо разследване. Когато Мойра сви по Осмо Авеню, Лола се приближи, извади с лявата си ръка спринцовка от външния джоб на чантата си. Залитна към библиотекарката и изруга:

— Мамка му! О, извинете.

— Нищо — каза Мойра. — Не…

Затаи дъх, изненадана, после ужасена. Лола бе забила иглата в тялото й и цианидът навлизаше в кръвта й.

— Не мога… — запелтечи тя.

„Да дишаш. Разбира се, с цианид в организма.“

Леко затрепери и Лола я хвана, когато се олюля. Стояха до входа на подземен гараж и на стената бяха монтирани камери. Лола завлече гърчещото се тяло на Мойра Дънууди в гаража, до стената. Извади нож и я прободе няколко пъти в гърба, в корема, в сърцето, заставайки отстрани, за да не се опръска с кръв, и грабна чантата й. Мойра не усети ножа, беше мъртва от десет секунди. Но кръвта бликаше и патологът нямаше да разбере. Мойра Дънууди, поредната жертва на нападение с цел грабеж по улиците на Манхатън.

Лола се отдалечи със спокойствието на професионалист. Една пряка на юг, после на запад към „Хеле Китчън“, не в посоката, в която би тръгнал един наемен убиец. На Десето Авеню имаше гостилница и се отби да хапне омлет. Щяха да претърсят улиците, но нямаше да я открият. След като ченгетата се откажат и се отдалечат към метрото, щеше да хване такси до Бруклин, а после влак до летището и да се помотае там няколко часа. Големият трофей сенаторът, щеше да намери смъртта си тази вечер. Най-сетне тя щеше да заслужи парите си.

Лола почувства тръпка в корема. Беше голяма поръчка. Жените в нейния бизнес бяха малко. Твърде често им липсваше нужната смелост и хладнокръвие. Радваше се на репутацията си и с това щеше да я затвърди.

Беше се подлагала на психоанализа и знаеше, че не е способна да изпитва съчувствие. Не бе изненадващо, предвид онова, което бе преживяла в детството си. Онова, което й бе причинила майка й. Не се безпокоеше заради психологическия си профил. Благодарение на него бе станала толкова добра. Нахрани се хубаво и мислено отрепетира сценария за вечерта. Клиентът бе платил щедро и считаше работата за свършена. Ако не, нямаше да я остави жива. Чисто, неразкриваемо убийство означаваше нещо повече от пари за агент като Лола. Мистерията около нея караше клиентите да изпитват страхопочитание, което бе изключително важно. Защото престанеха ли да се страхуват от нея, щяха да започнат да я преследват.

Лола имаше цел и план. Двадесет милиона, в щатска валута. Знаеше къде да ги скрие и когато изчезне, щеше да бъде за цял живот.

Мойра Дънууди бе струвала на клиента сто хиляди. Но Елън Джоспин струваше два милиона.

Да. Днес беше голям ден.