Страст

Двадесета глава

Мелиса бе гола. Внимателно изучаваше тялото си в огледалото. Удивително, помисли си тя. Удивително колко различно изглеждаше. Само за няколко дни човек можеше да постигне пълно преобразяване, ако се труди упорито. Разбира се, имаше още какво да се желае. Ръцете й бяха по-стегнати, но бицепсите и трицепсите й едва изпъкваха. Все пак почти не можеше да се познае. Слабото й, отпуснато тяло сега ставаше стройно и атлетично. Бе започнала да го оформя с неуморни коремни преси и клякания. Задните й части бяха стегнати, повдигнати, прасците и бедрата — твърди като камък. Можеше да бяга цял час, не усещаше голяма умора. А дори не бе зачитала да тренира сериозно.

Имаше нещо завладяващо в тези съсредоточени усилия. Прие факта, че отсега нататък винаги ще се озърта. Край с еднообразния й заседнал живот. Вече нямаше да има спокойни дни, прекарвани в четене в креслото или приведена под лампа в библиотеката. С каквото и да се захване, трябваше да бъде готова за бягство. Да бъде физически активна, да е подготвила паспорта си и заделила пари. Щеше да усвои техники за самозащита. Една жена никога не можеше да надвие мъж, вече бе проумяла това, колкото и да бе трудно да го приеме, докато бягаше.

Уил. Дори по-възрастен, кльощав и не особено силен мъж би могъл да победи и най-атлетичната жена в ръкохватна схватка. Телевизията и филмите, които продаваха версията за боксиращи се амазонки, подвеждаха някои момичета, карайки ги да мислят, че това е реалност, че могат да налагат мъже с юмруци и да не станат за смях. Всеки опит да се бие с преследвачите си би довел до изнасилване и смърт. Но щеше да научи някои техники, с надеждата мигът на изненада да й даде част от секундата, в която да побегне. Тогава, стройна и подготвена, щеше да се измъкне.

И още по-важни умения. Да се прикрива умело. Чужди езици. Щеше да научи испански и португалски. Може би да отиде в Бразилия, да се смесва с туристите по плажовете. Да се крие там, където са тълпите, това бе важно. И разбира се, тя, Мелиса, която ненавиждаше всякакви оръжия и насилие, щеше да стане страхотен стрелец, да тренира с пистолет и снайпер и да носи малък дамски револвер в чантата си. Може би Уил щеше да й намери нещо, което бе видяла във филм — пластмасов пистолет, който се разглобява, с куршуми, скрити в ключодържател. Ако беше възможно, идеята й харесваше. Щеше да вземе оръжието със себе си, когато замине за Южна Америка. Да си намери работа като частна учителка по английски на децата на някой narcotraficante. Или нещо друго…

Все още не бе измислила тази част. Както и да е. Щеше да стане сервитьорка за по-малко от минималната заплата, докато изникне нещо по-добро.

Това бе пътят към спасението. Докато гледаше отражението си, Мелиса вече чувстваше, че зад страха и болката се пробужда нещо ново. Дързост може би. И самоуважение.

Крехкото й, отпуснато тяло на академичка оживяваше. И безоблачният скучен живот, който бе заличил всяка надежда и радост в нея, бе рухнал. Отсега нататък щеше да бъде авантюристка, независимо дали иска или не. В това имаше искрица утеха. Щом бе видяла Уил Хайд и бе разбрала какво е загубила, какъв мъж е той, Мелиса бе започнала отчаяно да копнее за страст.

Вече щеше да живее ден за ден. Оцеляването и започването от нулата имаше едно голямо предимство. Нямаше да й остане време да тъгува. Болката, агонията да вижда Уил с Оливия, всичко това трябваше да почака.

Застана изправена. Не бе раждала и гърдите й все още бяха младежки стегнати. Беше слаба, което означаваше, че няма нужда да се бори с целулит. Новите мускули все още бяха женствени и издължени, очертанията на прасците и бедрата й ставаха все по-секси, изглеждаше по-млада.

Имаше и други промени. С достатъчно време на разположение, Мелиса се бе заловила да промени външността си. Колкото по-трудно могат да я разпознаят, толкова по-добре. Боята за коса бе откритие. Изглеждаше невероятно различна, откакто естественият й незабележим миши цвят бе заменен от наситено тицианово червено. Подчертаваше цвета на очите й. Беше се изчервила, когато бе оставила сешоара и се бе погледнала в огледалото.

Господи, каква промяна. Мелиса бе червенокоса. Кожата й сияеше. Косите й изглеждаха впечатляващо. Преглътна дълбоко. Защо бе пропиляла толкова години? Знаеше отговора. След раздялата с Уил бе твърде съкрушена, за да я е грижа.

Прокара пръсти през подстриганите си на къса черта коси. Ноктите й бяха оформени и лакирани в розово с перлени отблясъци. Благодарение на качествения фондьотен, който намери, лицето и тялото й вече не бяха бледи, а със златист тен, не твърде тъмен, но излъчващ здраве и свежест като на калифорнийско момиче. Беше експериментирала и с грим, нещо, за което никога преди не бе отделяла време: кафяви сенки, за да подчертават очите й, спирала, бронзов блясък на скулите, златист гланц за устни. Резултатът бе поразителен.

Беше неузнаваема, освен ако човек не се вгледаше внимателно. Не че имаше вид на тийнейджърка, но новата Мелиса бе по-силна, по-дръзка и по-добра версия на предишната. По-рано бе имала скрупулите на академичка по отношение на повърхностното отдаване на твърде голямо значение на външността. Едва сега разбираше колко важни неща са лицето и тялото. Само с малко усилия, козметика и боя за коса се бе преобразила от жена, която никой не би погледнал два пъти, в жизнена хубавица, мургава и уверена.

Външно не бе същият човек. Беше се променила и вътрешно. Страхотната дегизировка я бе накарала да се почувства поне малко по-добре.

Разбира се, не можеше да съперничи на Оливия Уортън. Но Мелиса не желаеше Уил да я съжалява. На всяка цена трябваше да изглежда зашеметяващо, когато той се сбогува с нея.