Страст

Двадесет и първа глава

Лола бе впечатлена. Уилям Хайд се бе оказал повече от гениален. Радваше се, че Карлос го е изпуснал в Холандия. Въпреки че Димитри бе изпратил шестима агенти на регионалното летище, Хайд и мишената се бяха измъкнали с военен полет, без летателен план, със самолет, неуловим за радарите. Просто бяха изчезнали, ефективно, сякаш се бяха телепортирали от Ротердам. И трима от наемниците бяха застреляни от американците.

Карлос бе отървал кожата, но сега трябваше да дава обяснения пред началниците си. Поне щяха да проумеят, че не е толкова лесно да убият този човек. Освен това бе почти невъзможно да бъде убит, без да се вдигне много шум. Явно си имаха работа с истински професионалист. Беше се завърнал в Ню Йорк — не можеше да бъде сигурна точно кога, защото не знаеше кога е кацнал в Щатите — и както изглеждаше, спокойно бе продължил собствения си нормален живот в света на големия манхатънски капитал, заставайки безстрашно пред телевизионни камери и на открито без защитна броня, създавайки впечатлението, че нищо не се е случило. Нямаше и следа от момичето. Той беше с друга жена. Лола бе получила потвърждение, че е с нея от около година. Щяха да се женят. Новината вече се бе разнесла.

Заради всичко това бе невъзможно убийството му да се потули.

Лола започваше да се размеква на старини. Наближаваше тридесетте. Почти изпитваше симпатия към Уилям Хайд. Мишена, но много впечатляваща. Позволи си да пофантазира за живот с истински мъж като него, не използвач като Димитри и толкова много други. Може би, след като изпълни тази задача, щеше да се оттегли и да изчезне. Да спре, когато е на върха. Никой нямаше да я открие. Можеше ли тя, дори тя, да има друг живот? Живот, в който да присъства мъж като Хайд?

Освен това той се бе замесил случайно. Първоначалната мишена бе момичето. Лола уважаваше професионалисти като Уилям Хайд. Щеше да бъде убит, но не веднага. Той очакваше нападение. Още една причина да изчака. Момичето не беше в дома му, което означаваше, че я е отвел някъде на сигурно място. Разбираше го много добре. Беше привързан към Мелиса — слабост, която хитро се опитваше да прикрие. Тя бе скрита някъде, където не би застрашила семейството или бизнеса му, някъде, където може да й осигури защита.

Аматьор би откарал мишената сред пустош, би я скрил в колиба в планините Адирондак или при някоя старица в затънтено село. Това би направило проследяването им лесно. Колко от жертвите й бяха втренчвали поглед в нея, безкрайно изненадани, преди да затреперят от страх, преди да пръсне черепите им? Как бе възможно някой да ги открие в Смолгаун, Южна Дакота?

Толкова скучно и безинтересно. Уил Хайд не би изпратил протежето си на подобно място. Тя беше в голям град. Може би в Ню Йорк, където бе той. Лола просто не вярваше да я изостави.

Погледна в монитора пред себе си, на който виждаше образ от камерите за наблюдение. Беше си тръгнал рано от заседанието на борда и вървеше към лимузина. Може би щеше да се прибере у дома, за да се чука с манекенката. Димитри изрично бе настоял да изчака, да не бърза да го убива.

Можеше да си отдъхне. Лола сви рамене. Може би дори искаше да я подмами. Държеше се непредпазливо. Явно жената бе особено важна за него, за да получи такава защита. Все едно, нямаше да отвлече вниманието й. Въпросът бе къде е скрил момичето. Къде ли бе точно сега?

Лола откъсна поглед от екрана, когато камерата показа лимузината в близък план да потегля към Десето Авеню, за да го откара до центъра. Излезе на улицата. На три преки имаше интернет кафене, където можеше да извлече още малко информация. Ню Йорк беше страхотен град за преследване. Човек винаги можеше да намери всичко, от което се нуждае.

Димитри се спря ядосан. Вървеше по тясна уличка в Сабана Гранде, Каракас, и закъсняваше с пет минути. Днес градът бе задушен, необичайно горещ, замърсен от вредни газове и пълен с улични търговци и безделници. Туристите, които се осмеляваха да дойдат тук, бяха съветвани да бъдат готови да дадат пари на бандитите.

Двама мъже вървяха след него и го настигаха. Крадци. Излаяха му нещо на испански, наричайки го „Американо“. „Дай ни парите си.“

По-едрият падна на земята. Посегна към колана си. Имаше нож. Партньорът му се засмя.

— Махнете се от пътя ми или ще ви убия — каза Димитри. Не бе нужно да знаят английски, за да го разберат. Хора като тях бяха чували този тон и преди.

Едрият мъж изръмжа, издърпа ножа от колана си. Другият сграбчи Димитри за сакото.

Той замахна срещу нападателя си, точен удар в слънчевия сплит. Крадецът се сгърчи като хармоника, свлече се на земята, борейки се да си поеме дъх. Приятелят му енергично размаха ножа. Димитри рязко протегна ръка, сграбчи китката му. Изви се така, че да използва тежестта на нападателя срещу него. Последва вик на агония, когато мъжът бе повален на прашната улица, костта на ръката му изпука. Димитри взе ножа и го заби с острието нагоре между ребрата му, право в сърцето. Едно-единствено пробождане. Нещастникът широко отвори очи, по-скоро смаян, отколкото изплашен. Не бе осъзнал какво става с него. Глуповато сведе поглед надолу, но светлината вече чезнеше пред очите му. Ножът се озова обратно в ръката на Димитри, острието проблесна окървавено. Вторият крадец отчаяно се опитваше да се изправи.

— No, senor. No, no, senor — дрезгаво промълви той и побягна надолу по уличката.

За секунди Димитри щеше да успее да го настигне и убие. Остави го да избяга. Закъсняваше. Внимателно пъхна ножа в ръката на все още топлия труп в краката си и продължи с уверена походка, без да бърза, докато излезе от уличката, пресече пуст площад и стигна до хотела.

Клиентът му крачеше под палмовите дървета край монумента „Лос Просерес“. Големият плитък шадраван с кристалносиня вода бе заобиколен от бели каменни блокове. На стъпалата, водещи нагоре от водата, се издигаше статуя, монолитният паметник на Симон Боливар.

Водата изглеждаше примамливо синя. Никой не идваше тук. Беше тих оазис сред размирния град. Подходящо място за среща. Димитри се огледа наоколо, долавяйки богаташката атмосфера. Имаше места във Венецуела, където дори камъните говореха за богатство, достатъчно да измъкне страната от мизерията на Третия свят. Не го бе грижа за политиката, тя бе за жалките обикновени хорица, които се бореха за оцеляването си.

Друг въпрос бяха парите. Цялата афера би могла да съсипе страната, която и без това едва се крепеше. И този клиент, също както надрахчанинът и руснаците, бе много изплашен.

Самият Димитри започваше да става леко тревожен. Когато не работеше, се наслаждаваше на компанията на опитни проститутки, луксозни хотели, яхти и убежища на уединени места. И най-добрият атентатор на света не можеше да избяга от старостта. Ако беше на седемдесет-осемдесет, дори онези двама идиоти в затънтената уличка биха му създали проблем. Както всички агенти, и той щеше да има нужда от място, където да прекара старините си, добър пластичен хирург и крепост с надеждна охрана. Димитри щеше да замине за Швейцария. Вече бе решил точно къде ще живее, в безопасност, разкош и анонимност. Но световният икономически срив нямаше да донесе нищо добро и на него. Обичаше живота такъв, какъвто е.

— Казвам се Мануел Фелис — излъга клиентът.

Димитри сви рамене. Не бе дошъл да си бъбрят и фалшивото име на този клоун не го интересуваше.

— Бяха засечени в Ротердам и избягаха с военен полет на американците — каза той.

— Зная това — отвърна мъжът.

— Той се е върнал към предишния си живот. Има годеница, американска светска дама.

Твърде слаба, със силиконови гърди, не беше негов тип.

— Всеизвестни факти — сопна се Фелис. — Вие командвате тази операция. Кажете ми нещо, което да не зная.

Димитри не повиши тон. Беше доволен, че този човек не желае да губи време.

— Нищо не сочи, че той или момичето са в течение за информацията — така бяха решили да го наричат. — Освен това беше убеден да обяви акции на банката си за продажба.

Фелис кимна.

— Добре. Отлично. Колко акции ще задържи?

— Четиридесет процента.

— Можем ли да го доведем до фалит? Да сринем банката?

— Случва се с много други. Да, но няма да бъде достатъчно банката да фалира, за да го лишим от богатството му. Притежава имоти из цял Манхатън, включително и цели сгради.

— Ипотекирани ли са?

— Не. Има множество банкови сметки, а вероятно и още, за които не знаем. Бил е шпионин.

И двамата мъже се замислиха колко са далеч от подобно богатство. Едноцифрено число милиони долари им се струваше нищожно състояние в сравнение с това на Уилям Хайд.

Щеше да им достави особено удоволствие да отмъкнат богатството на този човек.

— Тогава достъпът му до парите, които притежава, трябва да бъде блокиран.

Димитри кимна.

— Работя върху план да доведем банката му до фалит, а той да бъде обвинен в измама. Ще наложат запор върху цялото му имущество. Просто се подсигуряваме, нали разбирате. Вероятно Хайд не знае нищо.

— Но доколко можем да бъдем сигурни, когато жената все още е жива?

— Лола — тази сутрин бе получил доклада й, който го бе впечатлил. Наистина бе добра, вече не мислеше, че е било толкова глупаво да я наеме. — Намерила я е. Хайд я е настанил в мансарден апартамент в строго охранявана сграда, реално негова собственост, но зад дълъг списък имена на подставени лица.

Фелис изсумтя. И двамата знаеха, че нищо не може да устои на съвместните усилия на национални разузнавателни агенции.

— Мъртва ли е?

— Все още не. Охраната на сградата е непроницаема. Агенти от класа, привлечени от „Мосад“, и пенсионери от ЦРУ.

Фелис изруга. Облегна се с гръб на палмово дърво и повдигна слънчевите очила над носа си.

— По дяволите! Esta fregada!

— Тя ще успее да проникне вътре. Ще изпратят подкрепление. Ще бъде като полицейска акция. Наши хора, въоръжени, с униформи на нюйоркската полиция.

Това му хареса. Усмивка.

— Bueno.

— Вече е проверила за почистващи фирми. Подсигурил се е отвсякъде. Войниците сами почистват. Освен това се грижат за поддръжката. Някои са били в строителни корпуси. Хайд е проектирал сградата специално така, че да бъде непристъпна. Няма външни фирми с договори за каквито и да било услуги.

— Предвидлив е — съгласи се Фелис.

И двамата мислено си набелязаха да последват този пример, когато се оттеглят.

— Значи ще проникнем по старомодния начин. Когато бъде убита, пръв ще узнаете.

Фелис кимна.

— А сега трябва да очистим всички колеги на Ричард Елмет, целия технически персонал.

Димитри поклати глава.

— Работел е в пълно уединение. Не е искал някой друг да си присвои откритието му. Бележките бяха написани на ръка и ги изгорихме всичките. Къщата му беше претърсена из основи. Дори паркетът беше повдигнат. Няма други копия.

— Не ме интересува. Ликвидирайте и чистачките, всички. Всеки, който е дишал един и същ въздух с него.

Димитри едва сдържа усмивката си.

— Сеньор Фелис, ако започнем да взривяваме сгради и да убиваме неграмотни прислужници, ще привлечем вниманието на пресата. Хората ще забележат. Операцията ще бъде успешна само ако попречим на пресата да направи връзка между събитията. Ще отстраним всеки, който може да е имал достъп до информацията. Засега това трябва да е достатъчно.

Клиентът изсумтя.

— Засега, да — погледна Димитри. — След като мине известно време, ще се погрижите за елиминирането им, един по един. Гледайте да има интервали. Не прибързвайте. Но всички трябва да бъдат отстранени. Колкото и малка да е вероятността.

Димитри кимна.

— Много добре. Ще бъде сторено. По първо ще елиминираме жената. Хайд е допуснал грешка. Трябва да знае, че никоя крепост не е непревземаема.

Спряха микробуса точно срещу сградата, в забранена зона за паркиране. Кого го бе грижа? Имаше отличителните белези на полицейска кола. Никой не би се усъмнил.

Освен това беше зареден с експлозиви. Когато изнесат трупа на Мелиса Елмет, микробусът щеше да бъде взривен така мощно, че пламъците да се виждат на десет преки. После екипът щеше да се разпръсне. Лола щеше да кара цивилен „Форд Таурус“ до пристанището и да предаде трупа на двама мъже от екипа на Димитри. Беше по-чисто и по-лесно да го сложат в микробуса и да бъде разкъсан при взрива, но репутацията й беше заложена на карта. Habeas corpus. Искаха да видят проклетото тяло и щяха да го видят.

Обзе я вълнение при мисълта за убийството на Мелиса. Последната й задача щеше да бъде довършена, а след това най-сетне свобода. Щеше да приключи с всичко завинаги.

— Да вървим.

Мъжете кимнаха. Имаше дванадесет наемници, главно колумбийци, и един едър чернокож, най-вероятно канадец. Бяха добри и стриктно изпълняваха заповеди. Нямаше оспорване на позицията и решенията й, защото е жена. Хората, поръчали тази операция, искаха прецизно изпълнение и бяха дали ясни заповеди.

Лола нагласи полицейската си униформа и скочи от микробуса, държейки фалшива карта за самоличност в ръка. Момчетата я последваха, извадиха револверите си. Срещнаха няколко минувачи на улицата. Детегледачка с малчуган в количка издаде тих вик на уплаха.

— Полиция! Полиция! — извика чернокожият. Добра идея, той имаше най-добър акцент от всички. Сякаш бе израснал в Бруклин. — Това е акция на въоръжена полиция! Направете място, госпожо, господине! Направете място!

Нямаше нужда да повтаря. Разпръснаха се с писъци и побягнаха в различни посоки. Един от колумбийците избърза напред и започна да отклонява трафика със свирката си.

Лола се втурна във фоайето на сградата. Имаше портиерка, седнала зад голямо бюро от масивен дъб. Изглеждаше разтревожена.

— Мога ли да ви помогна, полицай?

Мъжете се събираха плътно зад Лола, заемайки позиции за стрелба. Лола показа картата си, фалшификат, но доста добър. Беше нужна лупа и експертни познания, за да бъде разпознат, а охраната нямаше време.

— Сержант Лола Мартинес, нюйоркска полиция. Тук сме, за да арестуваме лице, заподозряно в тероризъм, което се укрива в мансардата на тази сграда. Настоявам за незабавен достъп.

Още докато говореше, охранителите започнаха да изникват от всички посоки като призраци, преминаващи през ламперията. Тук врата, там таен коридор. Носеха бронежилетки под ризите, личеше си. Няколко от тях бяха извадили оръжия. Единият носеше полуавтомат.

— Трябва да поискам разрешение от собственика…

— Не, не е нужно. По-ли-ция — отчетливо изтъкна Лола. — Имаме съдебна заповед — извади легитимно изглеждаща заповед, изготвена от най-добрите фалшификатори на Мухабарата. — Осигурете достъп!

— Отдръпнете се! Назад! — извика един от охранителите. — Напуснете сградата или ще стреляме!

Нейните хора веднага насочиха оръжията си. Охранителите не казаха нищо в отговор. Лола знаеше, че пистолетите им са готови за стрелба. Мамка му! Шибаняците от „Мосад“.

— Нюйоркска полиция! — изръмжа тя.

— Да, да, скъпа — каза охранителят с насмешка. Насочи оръжието си към главата й. — Имате десет секунди да се оттеглите. Десет… девет… осем…

Последва съскащ звук. Лола остана с втренчен поглед, когато изведнъж от извитото бюро се издигна плексигласова защитна преграда. След по-малко от десет секунди портиерката бе заобиколена от защитни стени, дори покрив.

— Мамка му! — каза тя. Насочи пистолета си и застреля охранителя, който бе заговорил пръв. Откъсна част от бузата и челюстта му. Когато падна на земята мъртъв, оръжието му стреля, куршумът безполезно рикошира и се заби в стената.

Лола вече бе отскочила встрани, с грация на гимнастичка, завъртя се във въздуха и стъпи на земята, подпирайки се на вратата за стълбището, докато край нея летяха куршуми. Охранителите не гледаха към нея, всеки търсеше прикритие и стреляше по врага, търкаляше се по пода. Изстрелите отекваха като гръмотевици, сипеше се порой от куршуми. Шансовете бяха на страната на нейната група, въпреки че един от колумбийците вече лежеше на земята и отчаяно притискаше зееща рана на врата си. Между пръстите му бликаше кръв, едва дишаше. След минута щеше да бъде мъртъв. Никой не бе толкова глупав, че да се втурне да му помага.

Беше проучила схемата на сградата. Имаше стълбище, долната част на което бе охранявана. Но имаше и шахта за отпадъци в центъра. Лола се огледа. Никой не я наблюдаваше, куршумите летяха, умиращият отчаяно пищеше. Тя леко повдигна капака и се промъкна във вонящата шахта.

Беше тъмно като в рог. Натисна бутон на часовника си и включи слабо фенерче. От здраво вързаните торби с гниеща смет лъхаше топлина. Шахтата бе с гладки стени, не бе пригодена за придвижване на хора. Лола извади от раницата си четири пластмасови вендузи. Залепи едната на стоманената стена. При изсмукването на въздуха се чу звук, който никой не чу при суматохата отвън. Вендузите държаха здраво. Тя си пое дъх. Мирисът на гнилоч не бе проблем за нея. Бе изтърпяла далеч по-големи гадости. Прикрепи вендузите към ръцете и коленете си. „Като американски супергерой, помисли си Лола с насмешка. Аз съм Спайдърмен.“ Повдигна лявата си ръка, натисна, после дясното си коляно. Всичко вървеше по план.

Вляво от нея, на партера, мъже стенеха и крещяха. Лола не обръщаше внимание на звуците. Бяха удобно прикритие. Започна да се катери с добра скорост.