Страст

Седма глава

Слънцето се скриваше зад старите сиви кули на Оксфорд. Гледката всеки път впечатляваше и успокояваше Мелиса. Обичаше този град, колкото и разочарования и трагедии да бе преживяла в него. Поне винаги бе заобиколена от красота. А селата и ливадите около града бяха не по-малко примамливи. Но тази вечер имаше странното чувство, че животът й тук скоро ще свърши.

Скъсването с Фрейзър Макинтош със сигурност нямаше да бъде забавно. Мелиса си наля малко шери, докато се обличаше, за да успокои нервите си и да се избави от депресията. Не се страхуваше, че ще разбие сърцето на Фрейзър. Също като нея, той просто търсеше сигурност. Не беше особено приятна мисъл, но тя знаеше, че това е истината. Фрейзър искаше добра, горе-долу хубава, интелигентна приятелка, която да му роди наследници с добри гени, за да може да прати ново поколение отличници в „Уорчестър“. Може би щеше да бъде малко засрамен, разочарован. Дните, когато Мелиса можеше да завладее сърцето на един мъж и да го разбие на парчета, отдавна бяха отминали. Беше твърде интелигентна, за да не й е пределно ясно.

Когато взе малката си кристална гарафа и наля питието, жестът изведнъж събуди мъчително чувство за самота. Господи, сърцето й плачеше. „В това ли съм се превърнала? Неомъжена академичка с малка чаша шери, старомоден гардероб и куп писмени работи за оценяване?“

Протегна ръка и се подпря на малка орехова маса, внезапно почувствала световъртеж. Когато моментът отмина, отново се изправи. Очите й бяха влажни. Гневно попи сълзите с хартиена кърпичка, негодувайки срещу собствената си слабост.

Кой го казваше? Кой казваше, че трябва да бъде така? Баща й си бе отишъл. Беше покойник.

Яростта, която тлееше в сърцето й срещу него, заплашваше отново да се надигне. Мелиса посегна към шерито и го пресуши на един дъх. „Тук си само и единствено заради него“, прошепна тихо гласче в съзнанието й.

Родителите й. Великите манипулатори. Майка й бе сложила край на любовната й авантюра с Уил, кълнейки се, че страда от неизлечим рак. Два месеца по-късно Мелиса бе разбрала, че и двамата са знаели, че няма опасност за живота й. Слава богу, беше болестта на Ходжкин, в лека форма. Родителите й не се бяха поколебали да използват това срещу Уил.

Опита се да намери Уилям в Лондон, но бе заминал, изчезнал без следа. Месеци наред Мелиса скачаше, когато звънне телефонът, и всяка сутрин тичаше до пощенската кутия.

Докато стана ясно, че той няма да се върне.

Тогава я обзе апатия. Всички забелязваха. Майка й започна да мърмори, че е загубила чара си. Наричаше я „скромната Мелиса“ с лека подигравателна нотка. Това я нараняваше, защото въпреки всичко Мелиса обичаше майка си и никога нямаше да спре да я обича. Без Уил беше трудно да живее с родителите си. Самата тя стана студентка, но не излизаше с никого. Отблъскваше всички богаташки синчета, които лейди Елмет се опитваше да й натрапи. Оставаше вглъбена в себе си и уроците.

Майка й почина пет години по-късно, но не от рак. Бе приета в болница за рутинна операция на колянна става и сърцето й не издържа. Аутопсията показа неподозиран сърдечен порок. Мелиса и суховатият й непреклонен баща бяха съкрушени.

Ден след погребението сър Ричард я повика в кабинета си.

— Майка ти ни остави скромно наследство.

Мелиса сви рамене. Сърцето й бе сломено; първо бе загубила Уил, а сега това. Не искаше пари, искаше майка си.

— Твоята част е поставена под попечителство, докато навършиш тридесет години. След онази неприятна случка — така баща й наричаше ранния й брак — майка ти не смяташе, че може да ти се има доверие да наследиш каквото и да било на обичайната възраст.

— Добре.

— Не ми отговаряй с едносрично мърморене — гласът на сър Ричард бе пресипнал от мъка. — И не искам никога да споменаваш името на Уилям Хайд, не и в мое присъствие. Постоянното ти цупене заради него подлагаше майка ти на непоносим стрес. Всичката болка, която й причини, когато бродеше като сянка из къщата и отказваше да разговаряш с младите мъже, които ти представяше…

Мелиса потръпна. Това бе жестоко. Нима само защото не се бе съгласила да излезе с никого от безхарактерните загубеняци, с които я запознаваха насила, баща й я обвиняваше за болното сърце на майка й?

— Но аз го обичах! — извика Мелиса през сълзи.

Сър Ричард пребледня и тя се втурна към него, обзета от угризения. Той сложи ръце на гърдите си, а в скръбта си Мелиса изпадна в паника, че ще загуби и него.

— Добре, добре, татко — ласкаво заговори тя. — Няма повече да го споменавам. Ще го забравя веднъж завинаги.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. Време е да продължа напред.

Усмихна се насила. Думите се изтръгваха бързо от нея, защото бяха истина. Уил бе заминал преди години. Със сигурност отдавна бе заличил Мелиса Елмет от ума си.

Вярна на думата си, Мелиса залегна над учението, в отчаян стремеж да постигне успех в Оксфорд със собствени усилия. Като студентка в последен курс се отличаваше с проницателния си ум и способността си да намира аргументи. Любовта й към историята, друг свят, в който търсеше бягство, бе очевидна. Подценявана от родителите си, жънеше щедри похвали от преподавателите. Отказваше да общува с други докторанти; все още бе в траур и нямаше желание да бъде ухажвана. Момчетата я смятаха за студена и безчувствена. Не излизаше често на срещи.

Трябваше и да се грижи за баща си. За гениалния си баща, който обичаше идеите, не хората. Когато се прибере у дома, той се заключваше в кабинета си, забил нос в книгите. Къщата бе пълна с бели листове, изписани с неразгадаеми уравнения. Навсякъде имаше малки метални пластини, част от заниманията му с климатология.

Мелиса се надяваше да се сближат. Тя също бе поела по пътя на учен. Поне можеха да обсъждат университетската политика.

— Твоята област е друга — изтъкна сър Ричард, когато тя заговори за това. — Във всяка наука нещата са различни.

Мелиса настръхна.

— В какъв смисъл?

— Един физик може да направи откритие, което да промени света. Какво ще кажеш за Стивън Хокинг? Той е известен. Богат — баща й бе уважаван, но отчаяно искаше да стане известен. — Историците не могат.

— Изучаването на хората е също толкова важно, колкото изучаването на слънцето и облаците, татко — сър Ричард се усмихна скептично. — Ти не си направил нито едно откритие, което може да се сравнява с тези на Хокинг, нали? — попита Мелиса язвително. Искаше да го нарани. — А вече си над петдесетте. Няма да промениш света.

— Нямаш представа какво мога да постигна — хладно каза сър Ричард. — Един ден трудовете ми ще бъдат публикувани в цял свят. Нима си мислиш, че знаеш колко важни са слънцето и облаците? Хокинг ще бъде забравен.

Мелиса повдигна вежди и изпита задоволство, когато го видя ядосан.

Той отказваше да наеме домашна помощница. Мелиса приготвяше вечеря и разтребваше къщата дори когато трябваше да учи усилено. Скоро бе изтощена и още по-малко мислеше за романтични връзки. Просто прие, че е неизбежно да следва стъпките на баща си и да се грижи за него, докато се превърне в намусен старец. Заради мъката му по майка й сърце не й даваше да мърмори. Все още се чувстваше виновна.

Когато завърши аспирантура и получи така желаното преподавателско място в университета, Мелиса започна да си ходи у дома все по-рядко. Баща й бе приключил с преподавателската си кариера и беше твърде мрачен и намръщен, за да го търпи. Работеше върху експериментите си с енергия, твърдо решен да развенчае световните митове за климатичните промени. Не можеше да го изостави, но когато колежът й предостави самостоятелно жилище, се опита да извоюва известна независимост.

Една съботна вечер през август му сервира „Пимс“ в къщата, любимия му ликьор, с нарязани на едро краставици и ябълки, докато на печката къкреха агнешки котлети, задушени със зеле и праз. Сър Ричард отпи голяма глътка, погледна дъщеря си и прочисти гърлото си.

Изглеждаше нервен. Нещо необичайно за него.

— Скъпа — заговори той.

Също необичайно. Ако имаше някакво обръщение към нея, то бе Мелиса. Сърцето й се сви. Все пак бе неин баща.

— Да, татко? Добре ли си?

Повдигна глава, стреснат, както й се стори, от загрижеността в гласа й. На лицето му за миг се изписа нещо, може би съжаление.

— О, всичко е наред. Не се тревожи. Слушай, Мелиса, трябва да се заема с нещо. Поканен съм от голяма фирма като специалист за научни изследвания в Рим. Има отпусната сума… проектът е финансиран от Дейвид Фел.

Мелиса бе чувала това име.

— Петролният магнат?

— Да. Има много пари за инвестиране, така че предлага добро заплащане и квартира — сър Ричард изпъчи гърди. — Заминавам скоро. Може би утре, ако успея да резервирам полет. Стана малко бързо, но отдавна мисля за работа извън университета — поколеба се. — Може да се отворят и възможности за бизнес, практически приложения на изследванията. Напоследък в климатологията се случват вълнуващи неща.

Вълнуващи неща в климатологията! Несъмнено.

— Може да остана доста дълго — продължи сър Ричард. — Ще се справиш ли тук?

Мелиса се опита да не издава облекчението си.

— О, да. Имам много работа. Трябва да подготвям упражнения за осем месеца.

— Тогава ще се чуваме — баща й въздъхна. — В колежа ли ще живееш, или ще се пренесеш тук?

— Предпочитам да остана там — плахо отвърна Мелиса. — По-удобно е за всичко…

Не искаше да се прибира сама в мрачната стара викторианска къща.

— Можем да дадем къщата под наем, ако искаш. Ще ти оставя пълномощно при „Симпсън и партньори“, преди да замина.

— Значи ще останеш дълго?

— Може би шест месеца — отвърна той.

Мелиса изпита срам когато сърцето й подскочи от облекчение. Твърде дълго бе живяла с родителите си. Малко свобода звучеше доста добре.

— Аз ще се погрижа за всичко — каза тя. — Да сервирам ли вечерята? Гладен ли си?

Баща й отново я погледна странно, после тромаво се приближи и я целуна по челото.

— Ти си добро момиче. Ще се грижиш за себе си, нали?

Замина на сутринта, след като хапна яйца с бекон, и Мелиса го видя отново едва след месеци.

Разменяха телефонни обаждания и редки писма. Винаги беше разсеян и зает. Мелиса даде къщата под наем на друг академик и съпругата му и продължи скромния си живот.

Раздялата донесе прозрения. Гостуваха си понякога, Мелиса летеше до Рим или Венеция и баща й я прегръщаше, измъкваше се от лабораторията си и отиваха заедно на ресторант, на църква. Но винаги беше неловко. Рядко оставаше при него по-дълго от един уикенд. Майка й бе спойката помежду им. Сега, след като си бе отишла, липсата на интерес от страна на баща й беше очевидна. Той постъпваше както трябва, обади се на рождения й ден и си дойде за Коледа. Но се чувстваха по-добре далеч един от друг. Когато месеците станаха години, общуването им от разстояние изглеждаше по-уместно.

Когато до нея достигна новината, че баща й е загинал при инцидент с моторница край Венеция, Мелиса скърби, но за кратко. Отлетя да вземе ковчега и уреди погребването му до майка й. На поклонението колегите му казаха добри думи за него, които биха го поласкали. Тя не се чувстваше по-самотна, отколкото докато бе жив.

Мелиса беше единствената му наследница, но почти нямаше какво да наследи. Сър Ричард имаше големи дългове, за които бе крил, и след продажбата на къщата останаха едва петдесет хиляди. След облагане с данък, доста по-малко. За известно време имаше какво да добави към заплатата си, но досега парите почти се бяха стопили.

Затова ли се бе хванала с Фрейзър? Като за спасителна сламка?

Беше благодарна, когато Фрейзър най-сетне събра кураж да я покани на среща. Все пак някой проявяваше интерес към нея. Уважаван, добър човек. Фрейзър щеше да я избави от положението на стара мома. Това бе нещо… хубаво?

Фрейзър бе добър човек. Но не беше за нея.

Шерито опари гърлото й. Мелиса огледа разкошните стаи и изпита чувството, че се задушава в тях. Бяха собственост на колежа. Тя се нуждаеше от промяна в живота си. Достатъчно дълго бе живяла в Оксфорд. Сърцето й отдавна бе разбито, но все още биеше, независимо дали й харесваше или не. Време бе да скъса тактично с Фрейзър и да започне да живее.

Спокоен край. После ново начало — някъде другаде.

Застана пред огледалото. Бе избрала тоалет, които Фрейзър харесваше: плътна тъмносиня рокля от вълнен плат със седефени копчета и малка бяла жилетка, чанта в тон с тях и равни обувки, за да може бързо да си тръгне, когато всичко приключи. Изведнъж дрехите й се сториха твърде демоде и консервативни. Тялото й бе стройно, но не така стегнато, както някога. Искаше да промени това, да промени всичко. Да си купи евтини кецове и да започне да тича.

Мелиса свали чантата си от закачалката на вратата, заключи и тръгна. Беше нервна, но изпитваше облекчение. Поне бе взела решение.