Страст

Петнадесета глава

Измъкнаха се от автобуса. Мелиса бе потна и уморена, усещаше мъчителен глад и изгаряща жажда. Стомахът й смущаващо бе закъркорил пред Уил. Адреналинът, който я бе крепил от сутринта, отслабваше, никой не се бе опитал да ги убие в автобуса. Искаше да вземе душ, да облече чисти дрехи.

Уил я задърпа настрана от слизащите пътници. Мелиса изчака, докато се отдалечиха достатъчно, преди да се осмели да заговори. Изглежда бяха в центъра на града. Ротердам бе бляскав, с модернистична архитектура, много стъкло и прецизно проектирани сгради, небостъргачи и натоварено движение.

Изглеждаше идеалното място човек да се загуби. Нямаше много туристи, повечето табели бяха на холандски.

— А сега накъде? — промърмори тя. — Предполагам, че ще отседнем в някой долнопробен частен хотел, където можеш да платиш в брой.

Той се засмя и Мелиса настръхна при мисълта за вживяването му в ролята на закрилник.

— Не. Мисля, че вече ти писна. Ще отидем в свестен хотел, където познавам няколко от управителите. Намира се точно до голям търговски център. Първо можем да се отбием там, да си избереш дрехи, каквито са ти нужни. После ще се регистрираме заедно.

Хотел! Почти бе замаяна от облекчение. Душ, дори вана. Румсървис. Усети слабост в корема от глад.

— Единична стая, само за мен?

Той поклати глава.

— Познавам управителите, защото няколко пъти съм водил разни хора там. Свикнали са да им плащам в брой и да се представям с фалшиво име. Ще делим стая.

— Какви хора — не се сдържа да попита тя. — Жени? — той кимна. — Проститутки? Високоплатени компаньонки? Модели?

— Знаеш, че тези неща не са синоними — сви рамене. — И двете, по различно време. Не одобряваш ли?

— Какво значение има? — сковано отвърна Мелиса. — Личният ти живот си е твоя работа.

— Така си и мислех — каза той с насмешка.

По дяволите! Беше ужасен. Тя приглади измачкания си пуловер.

— Персоналът ще клюкарства. Едва ли бих могла да мина за проститутка. Или за модел.

Уил се спря на крачка пред нея. Обърна се и бавно плъзна поглед по лицето й, по гърдите й и надолу по тялото й.

Мелиса затаи дъх, с разтуптяно сърце.

— Подценяваш се — каза той. После сякаш изведнъж се опомни и се обърна напред. — Тук. Търговски център „Плаза“.

Тя вдигна поглед. Беше огромна, внушителна сива сграда.

— Ще намериш всичко, от което се нуждаеш. Пътни принадлежности. Дрехи. Аптека. Можеш ли да пазаруваш бързо?

— Доста. Ненавиждам пазаруването — искрено сподели тя.

Уил повдигна вежди.

— Аз също. Приятелката ми го обожава. Може да прекара часове само в пробване на обувки.

— Аз съм бърза — трябваше да бъде, умираше от глад. — Искам по-скоро да отидем в хотела.

— Хайде тогава.

— Мога и сама — щеше да бъде облекчение да се раздели с него за малко. — Да се срещнем пред хотела.

Той се усмихна.

— Мислиш ли, че бих те изпуснал от очи днес?

— Но никой не ни следи.

— Не можем да бъдем сигурни.

Подкани я с жест и тя влезе след него през двойните врати на главния вход.

Озоваха се в нещо като хипермаркет. Мелиса вървеше напред, а той по петите й. Грабна няколко туники, два пуловера, по два чифта равни сандали и обувки. После намери дънки, тениски и две памучни пижами с фигурки на патета. Уил се засмя, но тя не му обърна внимание, беше твърде уморена, за да изпитва срам. Подаваше му дрехите и той ги премяташе върху ръката си. Етикетите бяха на холандски, но не я затрудниха. Бельото беше в дъното. Отново без капка срам, твърде изтощена, избра бикини и два сутиена, обикновени чорапогащници и черни чорапи. Накрая импулсивно грабна спортен екип: консервативен цял бански, спортен сутиен, анцуг и чифт маратонки „Найк“. Възможно бе наистина да й потрябват удобни обувки за тичане, мрачно си помисли Мелиса. Очевидно трябваше да бяга.

Отнесе покупките до касата, излязоха около петстотин евро.

— Ще ти ги върна — каза тя и се изчерви.

— Не ставай смешна — Уил подаде банкнотите. — Знаеш, че подобни суми са нищо за мен — разбира се. Почувства се глупаво. Уил долови смущението й и добави: — Все пак оценявам предложението ти, Миси.

„Не ме наричай Миси.“ Това бе името, което бе използвал, когато се срещаха, когато светът изглеждаше съвършен.

— Мелиса — рязко каза тя.

— Добре — той взе голямата торба с покупките й. — Насам.

Очевидно познаваше мола. Мелиса се запита какво ли е купувал оттук за другите си приятелки. Поведе я по вътрешен коридор и завиха наляво, където бе магазинът за пътни принадлежности. Уил избра и плати семпъл син куфар, отвори го в магазина и натъпка всичките й покупки, дори малката дамска чанта, която бе стискала още от „Панкрас“, с евтината козметика и паста за зъби.

— Аптека — каза той, докато носеше куфара и я водеше към голям магазин, на име „Ескура“, пълен с френска козметика. — Вземи каквото искаш.

Мелиса го проследи с поглед, докато избираше сапун, четка и паста за зъби. Бързо грабна няколко неща от познати марки: „Мейбълин“ и „Ойл ъв Олей“, гел за лице „Клиник“. Нямаше смисъл да поглежда цените. Както бе казал, можеше да си ги позволи. Хрумна й да вземе и парфюм. „Амариж“ на „Живанши“, един от любимите й. Той отнесе всичко до касата, плати с още банкноти. Мелиса се запита колко носи. Уил погледна парфюма и тя изведнъж съжали, че го бе взела. За какво й беше парфюм? Или по-скоро за кого? Изкуши се да каже, че просто има нужда от нещо за настроение, но се сдържа. Не искаше да привлича повече внимание върху парфюма. Уил бе твърде проницателен. И не искаше повече шеговито смъмряне.

Той пъхна покупките във външен джоб на мекия куфар.

— Готови ли сме?

— Да, поне аз.

Уил погледна ролекса си.

— Единадесет минути. Не е никак зле.

— Е, къде е този хотел?

Мелиса подтичваше след него. Вървеше толкова бързо, с походка на спортист. А тя безнадеждно бе загубила форма. Не беше напълняла, разбира се, тялото й бе стройно, но отпуснато като на академичка, момиче, което живее в света на девети век. Не бе ходила пеша като днес от години.

— Точно отсреща. Виж.

Бяха излезли от търговския център и той бе завил наляво, в пресечка, която водеше право към сърцето на града. От едната страна имаше някакъв музей и табела на английски за зоопарк. Явно Уил се ориентираше без проблем в този град, помисли си Мелиса. В Ротердам, както и на много други места. Почувства се толкова малка и незначителна. Но нямаше да му достави удоволствието. Какво, като не бе пътувала? Тя беше оксфордски учен, образована, уважавана. С нищо не бе заслужила това.

Уил сочеше към лъскав модерен хотел с извита форма — „Уестин“, фантазия от стъкло и стомана. Изглеждаше скъп. Изглеждаше луксозен.

— Наистина ли? — попита тя с надежда.

— Да. Нуждаеш се от почивка.

Взе куфара и тръгна към отсрещната страна на улицата. Мелиса забърза след него.

Фоайето бе разкошно, стъкло и мрамор, с таван като купол. Бизнесмените с елегантни костюми бяха навсякъде. Униформени сервитьори поднасяха кафе на гости, настанени на меки дивани с минималистичен дизайн. На рецепцията бе спокойно. Мелиса остана на разстояние, когато Уил се приближи и поведе непринуден разговор с администраторката със старателно изгладена тъмносиня риза, която кокетно му се усмихна. Жената погледна към Мелиса с фалшива усмивка, докато му подаваше ключовете. Тихо се засмя и Мелиса чу смеха на Уил.

Той се върна при нея и плъзна ръка около талията й. Усети стегнатите му бицепси през пуловера си. Наведе се и леко докосна слепоочието й с устни. Мелиса неволно трепна. Това бе мъчение. Желаеше го твърде силно.

Веднага се отдръпна смутено. За нищо на света нямаше да допусне Уил да разбере какво си мисли. Той се намръщи. Трябваше да се преструват на двойка. Тя си придаде изражение на влюбена романтичка. Нежно сложи ръка на гърдите му.

— Да се качим горе — замърка тя, доколкото можеше.

Уил се усмихна широко.

— Разбира се, скъпа. Асансьорите са натам.

Мелиса се отправи към тях и Уил закачливо я шляпна отзад. Тя направи гримаса, готова да го удари по ръката. Но той застана пред асансьорите с куфара им. Вратата се отвори. Когато се качиха на петия етаж, Мелиса едва дочака вратата да се отвори. Всяка стъпка по коридора беше агония.

Уил спря пред врата в дъното. Тя погледна табелата. Пишеше „Апартамент на крал Вилхелм“.

— Кралски апартамент? — попита Мелиса, докато Уил отключваше.

— Ако е нещо по-скромно, ще тръгнат клюки. Обикновено наемам най-луксозния, последен етаж.

— Не се и съмнявам.

Той я погледна и побутна вратата. Беше разкошен апартамент, с модерно минималистично обзавеждане, прозорци от пода до тавана с изглед към града, всекидневна с компютър, фруктиера върху маса от орехово дърво и огромна баня, облицована с наситенокафяв камък, с отделна душ кабина, джакузи и дълбока квадратна вана. На вратата примамливо висяха два пухкави бели халата.

Мелиса стоеше като парализирана. Почти й се искаше да заплаче. Залитайки, тръгна към фруктиерата и си взе праскова. Беше едра, ароматна и зряла. Лакомо я захапа. От устата й потече сок. Смутено го облиза и когато вдигна поглед, видя, че Уил се взира в нея. Той веднага извърна глава.

— Явно си изгладняла.

Мелиса не отговори.

— Да поръчам ли нещо за ядене? Можеш да поспиш или да вземеш вана, ако искаш.

— Има само едно легло.

— Достатъчно голямо е за двама ни — беше гигантска кралска спалня. — Не се тревожи, няма да те тормозя.

— Защо да се тревожа? — сопна се тя. — Извинявай, Уил. Уморена съм.

— Ето — Уил побутна куфара към нея. — Вземи си дрехи, заключи вратата, вземи вана. Зная, че мразиш душовете…

Помнеше това, помисли си тя с изненада и се изчерви. Странно бе, че толкова незначителна подробност се бе запечатала в съзнанието му.

— Така ще можеш да излезеш напълно облечена. Няма причина да се боиш от мен, Мелиса. Не съм тук, за да те нараня.

— Зная — каза тя по-спокойно.

— Освен това мога да се обадя на Оливия — годеницата му. Мелиса направи гримаса, когато чу името, но Уил не забеляза. — Сигурно вече се е побъркала. Трябва да съобщя, че сме в безопасност. Има и още няколко души, на които трябва да позвъня. Заминаваме за Ню Йорк утре рано сутринта.

— Добре.

Любопитна бе да узнае как, но не се осмели да попита. Физически и емоционално изтощена, това нямаше значение за нея. Приклекна, извади дрехите си от куфара и внимателно ги подреди. Избра един от новите си сутиени и пижама, залитайки се придвижи до банята и заключи вратата.

За първи път, откакто бяха тръгнали от Лондон, остана съвсем сама. „Слава богу“, помисли си тя.

Бързо пристъпи към разкошната вана и развъртя кранчетата. Хотелът предлагаше безплатни тоалетни принадлежности „Л’Оситан“. Сипа ароматната пяна под струята и докато банята се изпълваше с опияняващо ухание на лавандула, се съблече и се потопи във ваната. Топлата вода ласкаво галеше уморените й крайници и тя си позволи да се отпусне, за кратко, наслаждавайки се на чистотата, на освобождаването от потта и праха от тичането, влака и автобуса. Имаше шампоан. Взе смесителния душ, изми косите си, сложи балсам и започна да се чувства малко по-човешки. Когато бе готова и подсушена, облече пухкавия халат върху бельото и пижамата. Отново изми зъбите си, погледна се в огледалото. По-добре, малко по-добре. Искаше да се гримира, но не се осмели. Той щеше да го изтълкува като желание да изглежда привлекателна, а вече бе облечена за сън.

В банята имаше малка тоалетка. Там откри гребен и сешоар. Бързо и внимателно разплете възлите от деня и издуха косите си, оставяйки ги да се спуснат свободно по раменете й. Чудесно бе просто да бъде чиста.

Мелиса осъзна, че е прекарала твърде много време в банята. Уил със сигурност се нуждаеше от душ. Скочи и отмести резето на вратата виновно.

Лъхна я фантастичен аромат: лимон и розмарин. Погледна към средата на стаята. Имаше табла от румсървис, отрупана с храна, и Уил бе придърпал два стола до масата.

— Не знаех какво ще искаш, затова поръчах различни неща — посочи с жест. — Pollo al limone, тук готвят хубави италиански ястия. Stamppot, традиционна холандска яхния, много вкусна. Пържола от филе. Фетучини „Примавера“.

Мелиса почти простена от глад.

— Благодаря, Уил. Не се безпокой, ще изям всичко.

Той се засмя изненадан.

— Шегуваш се. Това е добър знак.

Бе седнал на масата. Мелиса се настани на стола срещу него и си взе купа яхния. Беше много апетитна, ароматна, с телешко и зеленчуци. Приятната топлина проникна до костите й.

— Ти няма ли да хапнеш?

Уил седеше там и само я гледаше. Беше смущаващо.

— Разбира се — най-сетне откъсна поглед от нея. Посегна към чиния фетучини. — И аз умирам от глад. При подобни обстоятелства човек трябва да се възползва от всяка възможност да се нахрани добре. Не се знае кога ще можеш да хапнеш отново, а е важно да имаш сили.

— А ти си попадал при подобни обстоятелства.

Това не беше въпрос.

— Много пъти — потвърди той.

— Как така после стана банкер?

— С много труд.

Замълча и Мелиса се запита какво ли е видял. Дали бе виждат хора да умират? Дали бе убивал? Осъзна, че отговорът на последния въпрос почти със сигурност е „да“.

— Дълго ли беше шпионин?

— „Шпионин“ не е точната дума. Събирах информация, изпълнявах мисии. Не всичките бяха свързани с вземане на микрофишове на КГБ от руските посолства.

— Какви мисии?

Колко ли отговорна, колко ли динамична бе тази работа? Сети се за своята, оценяването на есета на вироглави, недоизтрезнели или мързеливи студенти; за жилището, което бе обитавала като подаяние от колежа, за мъжа, с когото се бе срещала, без да го намира за поне малко привлекателен. Спокоен живот, сигурност. Сега всичко това й се струваше на светлинни години разстояние. Хапна още една лъжица яхния. Беше толкова вкусна. Кога за последен път бе изпитвала такъв глад? Въпреки че беше изплашена, объркана, изведнъж осъзна, че се чувства по-жива, отколкото от години.

Уил се усмихна.

— Не мога да ти кажа.

— Добре — тя смени темата: — Защо си я вършил тогава? Очевидно си много добър във… финансите. Защо не се захвана направо с това?

Той отпи глътка вода. Имаше две бутилки минерална вода и кана прясно изцеден портокалов сок, но никакво вино, никакъв алкохол. Разбра, без да се налага да пита, че алкохолът е нежелателен. Ако някой стрелец пръснеше прозореца или нещо подобно, Уил искаше реакциите им да бъдат бързи.

— Добър въпрос — очите му откъснаха поглед от нея. — Трябваше да се преборя с нещо.

— С какво? — почти прошепна тя.

— Отлично знаеш — кокалчетата му леко побеляха, когато стисна крачето на чашата, и Мелиса се отдръпна. — Не си играй с мен.

— За теб беше лесно — отбеляза тя с огорчение. — Нямаше родители, с които да се съобразяваш. Може би нямаш представа какво е да обичаш двама души едновременно. Майка ми умираше. Ти беше жесток.

Очите му засвяткаха.

— Аз ли бях жесток?

Тя побутна купата встрани и стана.

— Загубих апетит.

Сграбчи ръката й и пръстите му стиснаха китката й като клещи. Със съвсем леко движение я издърпа обратно до стола.

— Яж! — нареди той.

Очите на Мелиса се изпълниха със сълзи на ярост.

— Не съм дете.

— Не дойдох да те спасявам, зарязвайки бизнеса си, само за да гледам как се цупиш. Все още не сме в безопасност. Ще бъдем, когато те отведа в охранявано жилище в Ню Йорк. Рискът е малък, но го има. Ако отново те открият, трябва да бъдеш в най-добрата си физическа форма, разбираш ли ме?

Мелиса прехапа устни ядосано. По-лошо бе, защото знаеше, че е прав.

— Много добре.

— Не сме на романтична среща. Хапни малко фетучини, малко месо, изпий сока. Така ще получиш въглехидрати, протеини и витамини. С радост ще се оттегля в другия край на стаята, ако те смущавам.

— Не. Всичко е наред. Разбирам.

Тя грабна чиния с голяма купчина фетучини, сведе поглед и послушно започна да се храни. Погледът на Уил остана вперен в нея, но тя не му отвърна. След миг и той продължи със своето ястие. Мелиса си отряза пържола и си наля от златистия портокалов сок. „Машинално, просто машинално, каза си тя. Слушай го, когато е прав. Нахрани тялото си. Зареди се с енергия.“

Хапна още, достатъчно, за да засити глада си, но не толкова, че да й прилошее. Уил все още ядеше. Разбира се, неговото тяло бе доста по-едро. Бе преминал от пържола на пиле. Мелиса побутна стола си назад и отиде до скрина. Отново се отправи към банята с дрехи в ръце.

— Какво ще правиш? — полюбопитства Уил.

— Ще се преоблека — погледна го предизвикателно. — Щом е толкова напечено, не мога да стоя по пижама. Всеки момент може да се наложи да бягаме.

Уил кимна. Бе изпитала малкото удоволствие да го види стреснат. Затвори вратата на банята и бързо се преоблече с анцуг, чорапи и маратонки. Практично, удобно. Когато излезе, той се бе нахранил и стоеше до прозореца.

Искаше й се да заличи всичко смущаващо. Уил не биваше да мисли, че все още изпитва влечение към него. Нямаше да го допусне. Беше напрегнат момент и бе твърдо решена да не се подлага на повече унижения. Той имаше приятелка модел и живот, за който всеки би могъл само да мечтае, щеше да се върне към него. След като я отведе в безопасност, може би никога повече нямаше да се видят.

Вдъхна си кураж. Сега най-важното за нея бе да стигне в Ню Йорк. Да започне нов живот. Да се захване с нещо към което изпитва страст. Край на преподаването. Стига отдаденост на академията. Може би щеше да стане журналист, нещо подобно. Трябваше да се съсредоточи върху новия си живот, а не да се унижава пред Уил.

— Сигурно годеницата ти адски се е зарадвала да те чуе — дръзко каза тя. — Поболяла се е от тревога.

Гърбът му леко се стегна.

— Не й се обадих. Реших, че е излишен риск. Утре призори ще летим за Ню Йорк.

— Добре, значи скоро ще се видите. Това е страхотно — Господи, колко лесно бе да поддържа спокоен и шеговит разговор, когато си го поставеше за цел. — Не си позвънил и в компанията си, предполагам?

— Да. Въпреки че ще се сблъскат с доста проблеми. Нищо, с което да не мога да се справя, когато се върна.

— Когато съм в безопасност, трябва да се обадя на майката на Фрейзър. Не знаят защо избягах — Мелиса въздъхна. — Дано полицията не мисли, че съм замесена.

— Когато нечия любовница изчезне след убийство, хората правят предположения. Трябва да изясним това.

Тя взе брошура на хотела и я прелисти. „Любовница“. Да, можеше да се каже, че е била любовница на Фрейзър, от време на време. Много рядко и винаги с отвращение. Почувства се гузна, когато си спомни за това, за срама, който изпитваше, докато той непохватно докосваше тялото й, докато лежеше в тъмнината с него — винаги на тъмно, защото не желаеше да вижда как ребрата му се броят. Добре че Фрейзър свършваше бързо. Винаги трябваше да е пийнала преди това, за да издържи. Беше си внушавала, че сексът е цената, която трябва да плаща за спасението от самотата и сигурността на брака.

Но не бе забравила онова, което бе изживяла някога, толкова отдавна, с Уил Хайд. Сърцето й замря от разочарованието, което изпитваше от себе си. Зарече се никога вече да не допусне това. По-добре да бъде сама, милион пъти по-добре, отколкото да спи с мъж, когото трябва да изтърпява, вместо да изживява наслада.

— Фрейзър беше добър човек — каза тя, за да се освободи от чувството си за вина. — И родителите му са много мили. Винаги ще се питат защо беше застрелян. Трябва да им кажа.

— Разбирам.

Уил не се огледа наоколо.

— Уил — не можеше да преодолее напрежението, желанието, отчаянието, страха. В нея нахлуваха твърде много емоции, от които искаше да се отърве. — В този хотел има фитнес зала. Добра. Не съм в страхотна форма като теб. Оценяването на есета в „Крайст Чърч“ не е начин за поддържане на тонус. Искам да… потренирам.

Той се обърна изненадан.

— Искаш да тренираш?

— Както казваш, може да се наложи да бягаме по-дълго, отколкото предполагаме — не й харесваше тази отпуснатост и уязвимост на тялото й. — Мога ли? Мислиш ли, че е безопасно?

— Приемаш всичко много сериозно.

— Така е, когато някой се опитва да те убие — важно бе за нея. — Какво ще стане, ако ме включиш в програмата за защита на свидетели? Няма да се виждаме. Няма да бъдеш до мен да ми помагаш. Ще трябва да се стегна и… и да се науча да стрелям.

— Да — кимна Уил, — така стоят нещата, за съжаление. Момиче като теб… не бива да се забърква в подобни истории. Но е доста вероятно никога да не можем да бъдем напълно спокойни. Сега първата ми грижа е да разбера кой те преследва и защо.

Мелиса преглътна.

— Тогава трябва да се променя. Започвам с фитнес. Мога ли да потренирам в залата, Уил?

— Не сама. Рисковано е — той въздъхна. — Ще дойда с теб.

Мелиса стъпи на бягащата пътечка. Зад нея Уил Хайд вдигаше тежести. Беше облякъл екип на личен треньор от хотела — няколко думи с управителя бяха достатъчни, за да го уреди светкавично като с магия. Тя избягваше да поглежда към него. Нямаше желание да вижда Уил с бяла тениска, прилепнала към мускулестите му гърди, докато повдигаше огромната хромова щанга. Не тренираше на уред, за да бъде свободен да я грабне, в случай че някой се опита да я нападне.

Винаги бе изглеждал добре, но днешният Уил бе различен. Успехът го бе направил самоуверен. А физически тялото му бе желязно. Не можеше да го погледне, без да усети прилив на желание. „Толкова е глупаво“, укорително си каза тя. Хилавата, невзрачна професорка да се захласва по съвършено въплъщение на общоприетите представи за мъжественост.

Но не можеше да отрече чувствата. Не можеше да не се загледа в мускулестото му тяло, докато се напрягаше под тежестите. А би предпочела да умре, отколкото да допусне той да забележи похотливите й погледи. Краката й се движеха бързо и тя увеличи скоростта, докато започна да се задъхва. Може би Уил поглеждаше към нея зад гърба й и мислено се присмиваше на аматьорската й непохватност. „Няма значение“, каза си Мелиса. Щеше да се научи. Трябваше да внимава с темпото. Дори Уил бе започнал отнякъде. Нагласи пътечката на идеалната скорост, девет километра в час, и когато загря, започна да изпитва удоволствие от упражнението. С всяко дълбоко вдишване, всяка енергична крачка бурята от чувства милостиво утихваше и не остана друго, освен учестените удари на сърцето й, песента на кръвта във вените й. Бяга за наказание тридесет минути. Когато се умори, забави до ходене, слезе и се протегна. Усещаше болка в мускулите, но бе доволна.

Когато се изправи и попи потта от лицето си с кърпа, Уил дойде при нея.

— Впечатлен съм, Миси. Имаш силна воля.

Пъхтеше и не намери сили да го поправи за името.

— Имам мотивация.

И двамата се усмихнаха. Изведнъж Мелиса осъзна колко го харесва. Можеха дори да бъдат приятели, ако не я привличаше толкова силно.

— Свърши ли?

— Искам да повдигам тежести.

— Предпочитам да се върнеш в спалнята. При всяко излизане има известен риск.

— Добре — въздъхна тя.

— Но не се тревожи. Нямаш нужда от тежести за укрепване на мускулите. Аз свикнах да тренирам всеки ден в която и дупка да се намирам.

Тя го последва обратно до асансьорите.

— Как го правеше?

— Лицеви опори, коремни преси, напади, латерални повдигания. Мога да ти покажа.

— Добре.

— Тежестта на тялото ти е достатъчна. Помни това. Полезни умения.

— Значи ще ме научиш?

Мелиса се усмихна. Струваше й се толкова абсурдно.

Когато вратите на асансьора се затвориха, той сложи ръка на рамото й и я погледна в очите.

— Сама ще се научиш. Хубаво е, че имаш желание. Искам да оцелееш.

Тя не каза нищо. Защото я обичаше ли? Не, просто бе загрижен за нея, което далеч не бе достатъчно.

— Кога тръгваме?

— На разсъмване — отвърна той.

— Тогава ще взема душ и ще си легна.

Неизреченият й въпрос остана да виси във въздуха.

— Аз ще спя в другия край на леглото — беше категоричен. — Здравият сън е от значение. Трениран съм да бъда нащрек дори когато спя. Няма да те докосна или смутя.

— Идеално — каза Мелиса. Не можеше да настоява той да спи на пода. Беше жива само благодарение на неговата добра воля. Грижеше се за нея, нищо повече.

Разочарованието й бе огромно.

Изчака, докато Уил взе душ. После и тя се изми, сложи дънки и тениска и се пъхна в леглото. Усети как завивката се повдигна и той се настани до нея, с лице към вратата. Лежеше с гръб към него. Не се обърна, дори не се осмели да помръдне. Освен това знаеше, че Уил я пази. Засега се чувстваше в безопасност. Беше дълъг ден и Мелиса бе изтощена от тренировката. Затвори очи с благодарност и заспа спокойно, без да сънува.

— Събуди се — ръката му я потупваше по гърба, близо до талията. — Време е да тръгваме.

— Уил — сънено промълви тя. Изведнъж се опомни, рязко отметна завивката, скочи и уплашено впери поглед във вратата.

— Хей, хей — успокои я той. — Всичко е наред. Само се измий колкото можеш по-бързо. Трябва да тръгваме.

Навън градът тънеше в мрак. Отвъд огромните прозорци бе мастиленосиня нощ, нарушавана от неоновите надписи и матовата жълтеникава светлина на уличните лампи. Виждаха се и светещите прозорци на кораби, навлизащи в пристанището.

— Разбира се.

Мелиса не си направи труда да попита колко е часът. Щом Уил казваше, значи бе време да тръгват. Грабна дрехи и скочи под душа. Изми лицето и зъбите си точно за две минути, сложи съвсем лек грим, преоблече се за още три и изскочи, връзвайки дългите си коси на конска опашка.

— Бърза си — отбеляза Уил.

Тя се усмихна.

— Мога да бъда. Не се държа като разглезено момиче в подобни моменти. Ти ще се измиеш ли?

— Вече съм готов.

— Ще събера багажа.

— Събран е. И уредих сметката — държеше малък бял плик. Мелиса видя синия куфар до вратата. — Следвай ме и не изоставай.

Този път слязоха по стълбите. Мелиса започваше да схваща. През деня, когато имаше много хора, Уил ползваше асансьор. По-рисковано бе, когато хотелът е празен, затова изминаха осем реда стъпала пеша. На първия етаж влязоха в коридора и повикаха асансьор, за да се появят във фоайето по най-малко подозрителен начин.

Имаше нощен администратор и чистачка, която забърсваше мраморния под. Никой не ги забеляза, когато Уил пусна плика в кутията за рано напускащи. Отпред вече чакаха таксита. Мелиса издаде вик на изненада.

— Много бизнесмени ползват този хотел. Много ранни полети. Като нашия.

Уил я поведе през стъклените врати към първото чакащо такси и каза нещо на холандски. Шофьорът промърмори и метна куфара им отзад.

— Колко езика говориш?

— Осем — нехайно отвърна той. — Човек учи бързо, когато се налага.

Тя се облегна назад на разпорената кожена седалка. В колата миришеше на мухъл и цигарен дим. Мелиса отвори прозореца, когато шофьорът се качи и потегли. Ръцете й нервно се свиха в юмруци в скута й.

— Какво има? Отиваме си у дома.

Не в нейния дом, но не го изтъкна.

— Много хитра тактика, Уил, да ги заблуждаваш, да пътуваме с автобуси и да плащаш в брой. Но сега отиваме на летището. Имената ни ще се появят в списъка на пътниците, нали? Няма смисъл, не можеш да се качиш в самолет без паспорт. А ако онези хора… ако… не зная, ако могат да проникват в компютрите на летището? Веднага щом разберат, че пътуваме натам, ще изпратят хора да ни причакат.

Той се усмихна.

— И ти се учиш бързо.

— Бяха проследили и теб. Не предвиди, че ще ни чакат пред хотела.

— Не предвидих.

— Спред мен това говори, че са доста добри в работата си. Които и да са.

— Да.

— Може да ни чакат — каза тя и се притисна към него.