Страст

Тридесет и шеста глава

Американският университет в Рим бе заобиколен от дървета, буйно разлистени през лятото. Беше впечатляваща сграда в италиански стил, червена в долната част, жълта в горната. Изглеждаше модерна и наоколо бе пълно със студенти. Сред тях вървяха и наемни убийци.

Уил Хайд се огледа, почти нехайно, и продължи. Най-сетне я видя.

Бе заела позиция далеч от завардената зона. Озърташе се. Носеше раница, вероятно натъпкана с експлозиви или гранати, тънко лятно яке. Бермуди, сандали, тениска. Можеше да мине за двадесет и пет годишна, за студентка в последен курс. Намираше се поне на четири преки от мястото, където той би разположил хората си.

Умно момиче, помисли си Уил. Но не достатъчно умно.

Къде ли бе мъжът, запита се той. Къде бе посредникът й? Трябваше да го убие.

Продължи с нехайна походка, опитвайки се да се крие зад дърветата. Може би се бе поколебал за секунда. Тя го засече с периферното си зрение. Беше изключителна, трябваше да признае. Обърна се и Уил срещна погледа на две кафяви очи.

Беше забележително красива жена. За секунда се загледа в стройното й тяло.

Тя се протегна лениво като котка и се усмихна.

Уил посегна към колана си, сложи ръка на пистолета. Но знаеше, че Лола няма да стреля. Видя я да търси с поглед Мелиса.

Тръгна напред, към нея, взирайки се в клоните над главата й. Усмихна й се в отговор.

Лола имаше миг време да се пренастрои, но само миг. Той беше там. За нея бе шок да види Уил Хайд, не просто мишена, а равностоен противник. Беше се промъкнал отзад като ловец.

Жената не бе с него.

Може би вече бе мъртва и той идваше да отмъсти. Надяваше се да не е така. Мелиса Елмет трябваше да бъде нейна жертва.

Отново се усмихна на Уил. Беше ги преследвала по-дълго от всяка друга мишена. Наистина бе страхотно предизвикателство, почти щеше да й липсва тази работа. Репутацията й щеше да се издигне до легендарни висини. Уил Хайд от МИ-6. Димитри Петренко. Никой наемен убиец не можеше да се похвали с подобен двоен удар, поне през последните двадесет години. И разбира се, никоя жена.

Беше въоръжен. Много опасен. Легендарен стрелец, по-добър от нея. Лола реши да го допусне близо, колкото Димитри. Имаше и друго оръжие, освен заострените нокти, натопени в цианид, които бяха изчезнали в тоалетната на хотелската стая на убития. Много се гордееше със своята изобретателност. Щеше да използва този номер отново. Слабостите на Димитри бяха похотливост и суетност. Уил Хайд също бе похотлив, а имаше и друга, много по-ценна слабост.

Беше добро момче. Рицар, помисли си тя с подигравателна насмешка. Бе рискувал живота и богатството си за онази глупава англичанка. Най-много да се опита да залови Лола и да я прати в затвора.

Изчака го, обръщайки се на една страна, нехайно свали пръстена на Оливия Уортън и го прибра в джоба си. Той вървеше с ръка върху пистолета си. Беше толкова красив, отново гладко избръснат, със слънчев загар от дългото скитане. Къде ли бе момичето? Криеше се в някой евтин хотел? Или спеше в колата? Тя бе главната жертва. За Лола щеше да бъде забавно да очисти и двете любовници на този мъж.

Шибаният Димитри бе добър, но този, този англичанин… беше от съвсем друга класа.

Не знаеше дали да го убие. Ако можеше да го накара да тръгне с нея, щеше да бъде голямо удоволствие. Жената, Мелиса, бе първоначалната й мишена. Лола можеше да предаде трупа й и да изчезне в Бразилия с Уил Хайд. Той вече не притежаваше нищо в Америка. Беше твърде добър, за да се залови отново с банкерство. Може би щяха да си намерят някакво вълнуващо занимание заедно…

Ако той имаше желание. Лола изправи гръб, докато гледаше как върви към нея. Искаше да я намери за привлекателна. Очите му я оглеждаха одобрително. Явно гледката му харесваше. А защо не? Беше красива, знаеше, че е красива.

— Аз съм Уил Хайд — каза той.

— Лола Монтоя.

Даде й лек знак с глава да тръгне натам, откъдето бе дошъл, извън наблюдаваната зона, далеч от агентите на Димитри. Закрачи с него, плътно до него.

— Как е истинското ти име? — шеговито попита той.

Лола се усмихна.

— Всъщност не искаш да го узнаеш, нали?

Разбира се, ако му разкрие истинското си име, това щеше да бъде прелюдия към смъртта му. Знаеше го. Щеше да й има малко повече доверие, ако не му го каже.

— Изключително добра си — каза Уил. — Чувал съм за някои от постиженията ти.

Лола тръсна коси назад. Комплиментът я поласка. Ценно бе да получи похвала от него.

— Знаеш за много малко от тях. Повечето остават в тайна. Това е цената ми.

— Успяхме да ти избягаме.

— Само досега — тя се завъртя, оглеждайки периметъра. — Къде е онази, която закриляш?

— Не е тук.

— Обичаш ли я? — попита Лола. Искаше да знае. Беше важно за нея.

Уил сви рамене.

— Привързан съм към нея.

— Голяма грешка — отбеляза тя. — Няма спокойствие с цивилните. Най-добре е да не се привързваме към тях.

— По-спокойно е без усложнения — съгласи се Уил. Бяха минали покрай болницата и навлезли в модерните предградия, сред големите четвъртити кооперации край широкия булевард Виа Куирино Майорана. — Кой те нае за тази операция?

— Не се прави на наивен.

Той наклони глава.

— Тогава кой е посредникът ти?

Реши да му каже:

— Димитри Петренко.

Искаше да узнае за победата й. Какъв смисъл имаше от славата, ако не бъде оценена от друг професионалист?

— Ще го убия — каза Уил Хайд с равнодушна откровеност.

— Опитай — Лола се обърна и го погледна. — Той се опитваше да ме командва по начин, който не ми харесваше. Винаги работя сама. Затова съм толкова добра — леко притвори клепачи, сякаш бе трудно да говори. — Димитри уби годеницата ти в Ню Йорк.

Хайд застина, видя го да свива ръце в юмруци.

— Защо да го прави? — попита той. — Знае, че тя няма никаква връзка със соларната клетка. Просто беше моето момиче.

— За да ти покаже, че ако продължаваш да създаваш неприятности на клиентите му, ще има наказание — не направи опит да се престори, че му съчувства или че е потресена, никога не би се хванал. — Аз не бих я убила. Не отнемай повече животи, отколкото е необходимо. Излишно е, оставяш следи.

— Интересна жена си — каза той.

Бяха стигнали до автобусна спирка. Римският въздух трептеше и танцуваше, нажежен от силното слънце. Улицата бе прашна, а на спирката имаше пейка. Уил й даде знак да седне.

Настани се близо до него доволна.

— Когато бях на тринадесет, живеех на границата между Финландия и Русия — заговори тя, гледайки право напред. — Баща ми загина при злополука във фабриката, където работеше. Майка ми беше пияница. Продаде ме на някакви мъже. Откараха ме в бардак в Сърбия.

— Съжалявам — тихо каза Уил.

— Научих се на търпение. Прекарах година там, по гръб, търсех оръжия, кроях планове, изучавах пътища за бягство. Накрая се измъкнах. Убих двама мъже. Потренирах известно време и се върнах за останалите. Очистих ги, един по един — Лола се изправи. — Убих и другите момичета, но бързо. Мислеха, че идвам да ги спася, затова не се изплашиха. Шокиран ли си?

Уил я погледна.

— Знаели са коя си — изтъкна той. — Знаели са за потеклото ти, истинското ти име.

— Точно така. Нямах избор. Стана, без да се мъчат. А мъжете умряха мъчително — изразът на очите й стана суров. — Дълго се гаврих с тях.

— Не те упреквам. И майка си ли уби?

Лола сви рамене.

— Защо да си правя труда? Водката я довърши вместо мен. После вече бях открила нещо, в което съм добра. Това ми даде сила, каквато преди нямах — погледна Уил. — Можеш да зарежеш момичето и да дойдеш с мен. Ще станем тандем. Не й дължиш нищо повече.

Очите му се присвиха.

— Не можеш да продължиш с банкерството — каза тя. — Те унищожиха всичко. Освен това ти си като мен. Създаден си за тази работа. Чела съм досието ти.

— Може би — каза той. — Може би.

— Ако искаш, можем да ги издирим — каза тя. — Нищо не пречи бивш клиент да се превърне в мишена.

— А Димитри? — попита Уил.

— И него — отвърна тя, може би малко прибързано.

Уил се загледа в движението за няколко минути. Лола го погледна. Изглеждаше потънал в размисъл. Докато стоеше тук, на прашната улица в предградията, очевидно си даде сметка, че част от живота му приключва.

— Съжалявам за онова, което си преживяла като дете — тихо каза той. Подаде дясната си ръка и тя плъзна лявата си в нея. Невероятно. Той я харесваше. Желаеше я. Почувства се толкова доволна, толкова поласкана. Може би, може би наистина за нея започваше нещо ново. Лола си пое дъх. Не се осмеляваше да повярва. Всъщност защо не? Свежо начало, скрита в някое далечно, затънтено кътче, където никой нямаше да я открие. Може би това бе краят и на част от нейния живот. Може би бе време да укроти яростта. Димитри Петренко щеше да бъде последната й жертва. — Но ти отиде твърде далеч — каза той. — Ти си психопатка и убиваш за пари. И за забавление. Ти си убила Оливия.

Кръвта й застина, плахата й радост се изпари. По дяволите, беше я сграбчил за китката. Хватката му бе като стомана.

— Димитри я уби — повтори Лола, опитвайки се да не показва страх.

— Познавам твоя стил. Освен това — Уил сведе поглед към пръстите й, нежни и розови, разперени под ръката, която притискаше нейната — тази вдлъбнатина пасва с пръстена. Беше гравиран с нейното име.

Тя се наведе ужасена. В меката плът над дланта й съвсем леко се бяха отпечатали букви.

Реагира светкавично. Изви китката си назад, опитвайки се да отскубне ръката си. Стандартен ход, но би могъл да помогне, ако е изненадващ за нападателя.

Уил Хайд не бе изненадан. Задържа китката й и с все сила стовари лакът върху ръката й. Дъхът й секна. Бе счупил костта.

След секунда болката нахлу в нея.

— Не ме убивай — заумолява тя. — Жена съм. Нима ще убиеш беззащитна жена…

Той я пусна. Дясната й ръка моментално посегна към левия й пищял. Фалшивата кожа се отлепи. Там, в латексов джоб, имаше игла за плетене, натопена в рицин. Резервното й оръжие за Димитри. Простена от болка, гняв и разочарование, замахна към Уил Хайд, очаквайки да залитне назад.

Вместо това той рязко вдигна ръка и срещна острия връх на оръжието й. Заби се в ръкава на якето му, на милиметри от кожата му, но остана там. Лола се опита да се изправи, но ръката му обхвана главата й, другата отляво…

Бе завладяна от ужас. Изпищя.

— Не! Не убивай…

Той изви врата й встрани, докато изпука. На отсрещния тротоар се бяха спрели минувачи. Лола ги видя да зяпат и да сочат към нея и разбра. Това бе краят. Светът й потъна в мрак.

Уил се изправи бавно. Издърпа иглата от ръкава си и я хвърли в шахта. Хората отсреща сочеха, викаха.

— La ha danneggiata. Penso che la abbia uccisa!17 — извика трътлеста жена, облечена с консервативна черна рокля.

Приближи се мъж с мобилен телефон до ухото. Друг мъж, всъщност съвсем млад хлапак, крещеше и сочеше към Уил:

— Vada a prendere la polizia!18

Задачата, която бе изпълнил, беше ужасно неприятна, но не съжаляваше. Лола Монтоя бе неспособна да контролира собствената си природа. Да я остави жива би означавало да обрече други на смърт. Кръвта на Оливия, страхът й крещеше, че не трябва да има милост.

Познаваше Димитри Петренко. Познаваше го добре. Лесно бе да се добере до списъка на клиентите му. Можеше да го публикува. Все още не бе решил. Първо трябваше да напусне града, да стигне до Тел Авив. Щеше да поеме на юг, за Неапол, страхотно убежище на крадци, а оттам към Пулия и с малък кораб до Африка. Никой нямаше да го проследи от Казабланка.

Щеше да се придвижи за около седмица, през която нямаше да се крие. Вече имаха само изпълнители, може би добри стрелци в центъра на града. Беше сигурен, че Мелиса е в безопасност. Докато открият труповете на Димитри и Лола, октоподът беше без глава и очи. Щеше да размахва пипала, без да хване нищо.

Уил щеше да бъде примамка. Да привлече вниманието им. Тук показване на паспорт, там плащане с кредитна карта, изображение от камера. Щяха да стигат все по-близо до него, все по-далеч от Мелиса. Сега всичко зависеше от нея, през няколкото дни, които можеше да й даде, трябваше да разпространи откритието на сър Ричард. Да промени света.

Щеше да се справи блестящо. Разбира се, щеше да изживее ужас, мислейки го за мъртъв. А не можеше да се свърже с нея, по никакъв начин, преди да пристигне. Не можеше да рискува. Ако й се обади, може би щяха да проследят сигнала и да стигнат до нея, когато той не е наблизо. Бе принуден да я остави да страда, докато се появи лично.

„Господи“, помисли си Уил. Колко далеч бяха стигнали. Колко я обичаше. Повече от себе си. И невероятно много се гордееше с нея. Мисълта за последните няколко дни, които бяха прекарали заедно, го изпълваше с неописуема радост.

Кратък период на мъчителна раздяла нямаше да ги отклони от мисията им. Мелиса, неговата съпруга, любовта на живота му, щеше да я довърши. Щеше да разпространи информацията.

Беше добра в това.