Страст

Пролог

Димитри плъзна снимката по бюрото.

Бяха на четвъртия етаж на невзрачна офис сграда. Навън трафикът в пиковия час тъкмо набираше скорост по Кьонигщрасе. Той беше на работа от четири часа.

Преследването бе започнало.

— Първата.

Агентът взе снимката, вгледа се в нея за секунда. Мишената се усмихваше. Беше зализан красавец, облечен със скъп марков костюм. Жената до него бе брюнетка, тънка като фиданка, облечена в червен сатен. Няколко от другите гости на приема хвърляха погледи към тях. Той бе самодоволен тип, обичаше да е център на внимание.

Имаше много пари, голяма власт.

Скоро щеше да бъде мъртъв.

— Никакъв проблем.

— Още една — Димитри подаде втората снимка. — Може би не я познаваш. Не е толкова важна клечка.

— Дай ми име и местонахождение.

— Разбира се.

И тази мишена бе обречена. Агентът сви рамене. Излишно бе да се изтъква очевидното. Димитри погледна отвъд бюрото си, преценявайки реакцията на жената срещу него.

Казваше се Лола Монтоя и беше невероятно хладнокръвна кучка. Едва за трети път наемаше жена. Първите две бяха свършили зле и повечето босове в неговия свят нямаха подобен навик. Това момиче бе различно. Димитри я бе издирвал близо месец, докато успее да се свърже с нея. Цената й бе главозамайваща, защото бе един от най-добрите килъри в света, със сигурност най-добрата жена наемен убиец. Погледът му се плъзна по забележителното й тяло. Пищна гръд, стегнат, заоблен задник, тесен ханш. Но в контраст с красивото й лице, очите й бяха убийствени, леденосини и студени като на змия.

Беше безпогрешна. Беше безмилостна.

Отново насочи вниманието си към мишените.

— Третата е политик. Американка, което означава, че ще има солидна охрана — това й се стори малко по-интересно. Димитри потупа последната снимка. — Щатски сенатор, с връзки в нашите среди. Носят се слухове за агенти на „Мосад“, зачислени към охраната й.

Лека усмивка.

— Твърде много надценяват „Мосад“.

— Така ли мислиш? — попита той.

— Очистила съм няколко от тях. И много техни протежета.

Той поклати глава.

— Според теб никой не е толкова добър, колкото се говори.

— Тези мишени не са проблем — явно на момичето му доскучаваше. — Ще паднат лесно като професора. Ще ми бъде нужна седмица за всичките, най-много десет дни. Изпрати парите на сметките ми. Мога да бъда в самолета след час.

Димитри кимна. Нямаше смисъл да спори относно плащането. Най-добрите в света държаха на репутацията си. Щом реши този малък проблем за групата си глобални клиенти, щеше да бъде твърде голям, за да не се съобразяват с него. Цената бе нищожна. Той кимна.

— Ще ги получиш веднага.

— Тогава очаквай обаждане. Приключихме ли тук?

Понечи отново да кимне, но размисли и извади още една снимка от чекмеджето си. Разгледа я. Младо момиче, дълга кафява коса, светла кожа, много красиво. Беше на около осемнадесет и играеше хокей с ученическа униформа. Задължителната тъмносиня пола, тъмни чорапи, ботуши с капси, бледосиня тениска, която подхождаше на цвета на кожата й. Никакъв грим. Беше изпълнена с живот.

Изведнъж снимката му се стори странно еротична.

— Тя знае ли за всичко това? — попита Лола.

— Няма представа — заговорнически прошепна Димитри. Сви рамене. — Все пак убий и нея. За всеки случай. Сега е по-възрастна, преподава в Оксфорд.

— Добре. Коя е тя?

— Дъщерята — отвърна той.