Страст

Двадесет и втора глава

Мелиса бе взела душ и бе вечеряла омлет и салата. Съзнателно реши да не се издокарва за Уил. Беше лесно, в гардероба имаше предостатъчно рокли, но не й бе останало почти нищо друго, освен гордостта, затова щеше да я запази. Нека я види такава, каквато е. Просто следваше рутината си. В седем и половина все още не бе дошъл. И не се бе обадил.

Може би бе зает с нещо важно. Може би плановете за женитба…

Засмя се на собствената си слабост. Човъркаше раната в сърцето си като дете, което не може да спре да побутва разклатен зъб с езика си. Нищо не можеше да й върне Уил. Единственото, което се искаше от нея, бе да продължава с ежедневните тренировки.

Облече екипа си: спортен сутиен, хубава черна тениска и прилепнал клин „Найк“. Внимателно завърза обувките си. Време бе за поредния маратон, щеше да завърши деня със силови упражнения и дълги разтягания, за да започне отново на разсъмване…

Бам-бам-бам-бам…

Мелиса се спря. Заслуша се.

Бам-бам-бам…

Вече бе чувала този звук. По-силно и по-отблизо. Бяха пистолети, изстрели.

„Спипаха ме.“

Звукът беше много тих. Идваше от партера на сградата, навярно там отекваше оглушително. Вътрешното ехо, може би през асансьорната шахта, го донасяше до нея.

С асансьора се слизаше право във фоайето.

Мелиса застина за секунда, сърцето й запрепуска. Не можеше да мисли. Имаше само един изход. И той водеше право при тях.

Погледна назад към кодирания телефон на дивана. Грабна го, натисна бутона за номера на Уил.

Последва дълъг сигнал. Гласова поща. Проклятие.

— Уил, обажда се Мелиса — кой друг можеше да бъде, по дяволите? — Във фоайето са. Стрелят. Чувам изстрели. Излизам — замълча. — Ще хвърля този телефон, за да не те засекат. Ще… ще се опитам да се свържа с теб, когато мога.

Затвори и влезе в кухнята, чиито огромни прозорци гледаха към Манхатън. Не можеха да се отворят напълно, съвсем леко, няколко градуса наклон. Натисна бутона и голямата стъклена плоскост частично се отдели от стената. Мелиса взе телефона и провря ръката си през пролуката. Хвърли го.

Щеше да се разбие на хиляди миниатюрни парчета безброй етажи надолу. Надяваше се да не удари никого. Не можеше да стори нищо. Би предпочела да умре, отколкото да им позволи да открият Уил, а телефонът със сигурност имаше GPS устройство.

Зад кухнята, до стената на спалнята, раницата й бе опакована и готова за тръгване. Мелиса закрачи към нея, чудейки се дали да заридае, или да се засмее. Беше я опаковала като тренировка: да реши какво ще трябва да вземе със себе си, ако дойдат да я търсят тук. Имаше четка и паста за зъби, пари в брой, паспортът й, бельо, тениски, чорапи, дънки, два памучни пуловера, непромокаемо яке, витамини, чантичка с тоалетни принадлежности, самобръсначки за еднократна употреба, дезодорант, сапун, бутилка вода, блокчета силно концентрирани храни и гребен. Имаше дори малко шише течен препарат за ръчно пране, за да може да пере дрехите си, докато се крие.

Грабна горнището на анцуга си, вдигна ципа и метна раницата си на гръб. После пристъпи към вратата на апартамента и долепи ухо до нея. Пълна тишина. Отвън можеше да я чака наемен убиец, но Мелиса не вярваше. Не се чуваше нищо.

Лола бе на ръба на силите си. Мускулите й крещяха от болка. Въпреки това продължаваше. Може би трябваше да вземе обезболяващо, преди да влезе в сградата, но вече бе късно. Болката бе неизменна част от живота й. Беше свикнала да я понася, вместо да търси облекчение.

Капакът за първия етаж се бе затворил преди минути. Но Лола, с нечовешко усилие на волята, се бе отказала да мисли за това. Щяха да я чакат на партера, до стълбите, не на първия етаж. Все пак бе възможно, ако излезе на първия, да я чуят. Продължи да се катери. Пот обливаше силния й гръб и ръце. Изпитваше някакво извратено чувство на задоволство от преодоляването на болката и то я крепеше. Тя, само тя щеше да очисти Мелиса Елмет, пиленцето, скрито под крилото на един от най-добрите шпиони, с които бе кръстосвала шпаги от десет години насам. Колкото и отчаяно клиентът да искаше работата да бъде свършена, първата грижа на Лола бе да възвърне собствената си слава. Политиците и дипломатите бяха лесни мишени в сравнение с Уилям Хайд и хитрите му тактики. Щеше да бъде истинско удоволствие да убие жената, която той се опитва да спаси.

Простена от болка, повдигна лявата си ръка и отново залепи вендузата на стената. Време бе да измине още малко разстояние. Дясна ръка. Ляво коляно. „Давай, момиче, давай!“

Дааа! Ето го втория капак, осветен от призрачната синя светлина на микроскопичното й фенерче. Страдащ от клаустрофобия не би издържал тук и десет минути. Нямаше нищо, освен черен мрак и отвесна метална стена. Дори миризмата на смет бе отслабнала, вече бе далеч под нея. Придвижваше се нагоре, все по-нагоре, мускулите й я теглеха през безкрайния метален тунел, подобен на ковчег, без светлина и свеж въздух.

Но имаше достатъчно светлина, за да вижда, струяща от китката й. В гладката стомана отново милостиво се откроиха очертания на капак, малък квадрат, изрязан в стената на шахтата за отпадъци. Долу престрелката продължаваше, до нея достигаше ехото на изстрелите, от време на време стон или вик. Всичко това не я засягаше. Тя бе тук, както винаги, насаме с мишената.

С още две движения достигна до капака. Въпреки режещите спазми в мускулите, Лола остана плътно залепена за стената, леко опряла глава на капака, контролирайки дишането си, наостри слух, колкото можеше.

Тишина. Нито стъпки, нито гласове или дори най-леки вибрации. Въздъхна с облекчение, надигна се над капака. Напрягайки сили до крайност, отлепи вендузите на коленете си от стената, залюля се и блъсна капака с дългите си крака. Отвори се със замах и тялото й полетя по инерция, с протегнати напред ръце като за молитва, премина през тясната пролука. След миг се озова в празния коридор със скучен сив мокет като в учреждение, срещу асансьора.

Лола едва сдържа смеха си. Толкова лесно. Хайд се мислеше за много добър, а явно не беше безпогрешен. Трябваше да го осведоми за някои шпионски тактики от двадесет и първи век.

Протегна ръка и повика асансьора. Закалените охранители бяха заети да се бият на партера. Тя щеше да се погрижи за съществената част.

Асансьорът забръмча и затрепери, чу го в шахтата. Спокойно откачи вендузите от ръцете и коленете си, събра ги в малък вързоп и ги пъхна в задния си джоб. Светлината примигна и угасна, асансьорът пристигна. Лола влезе и натисна бутона за мансардата. Мускулите й вече се успокояваха, млечната киселина се оттегляше. Няколко етажа по-високо, защитена само от масивна врата, плячката й чакаше, прекрасно заклещена в ъгъла.

Тя извади пистолета си и малкия си лазерен нож. Вече не се налагаше да си прави труда да разбива ключалки. Науката бе направила това излишно. След няколко мига вратата на Мелиса Елмет щеше да се отвори, след минути тя щеше да бъде мъртва.

Беше на последния етаж. Нямаше къде да избяга.

Лола насочи оръжието си.

Ухото на Мелиса бе плътно долепено до вратата. Тишина. Само да имаше пистолет. Стискаше в ръка най-големия, най-острия кухненски нож, но със сигурност бе жалка гледка. Все пак се вкопчи в него, нямаше нищо друго.

Изрече кратка молитва. С изненада откри, че все пак вярва в Бог, поне дотолкова, че да му зашепне несвързано на прага на смъртта.

Ако остане тук, бе мъртва. Нямаше избор. Пое си дълбоко дъх и отвори вратата.

Никой не стоеше отвън. Мелиса остана с единия крак на прага на апартамента, от който Уил не й бе дал ключ. Опита се да мисли. Нямаше никого, но дали щеше да дойде някой? Не се чуваха стъпки по стълбите. Беше съвсем тихо и веднага биха отекнали като в пещера.

Придвижи се до вратите на асансьора. Сложи пръста си на бутона. Тогава го чу, тихо, но натрапчиво бръмчене.

Бяха в асансьора. Идваха. Щяха да бъдат тук след секунди.