Страст

Двадесет и четвърта глава

Лола действаше бързо и ставаше все по-гневна. Мелиса не беше на никое от очевидните места. Неведнъж се бе ослушала, а имаше уши на прилеп, които улавяха всеки звук, дори най-тихото дишане. Но не бе чула нищо.

Направи повторна обиколка на стаите, удряше по стените, почукваше с крак по паркета, търсейки таен отвор за скривалище. Нищо. Всички дъски бяха стабилни.

Мелиса Елмет не беше тук.

Дали вече бе тръгнала? Дали бе напуснала сградата, преди да пристигнат? Не, Лола бе получила изображенията от камерите в магазина за алкохол отсреща. Момичето бе пристигнало с Уил, вървейки с ниско наведена глава, и оттогава не бе излизало. Нямаше друга врата, освен входната. Нямаше изход.

Трябваше да има. Лола не бе особено вярваща в Бог или в магии. Момичето не беше тук. Нейна работа беше да разбере защо, и то бързо.

Първа версия. Записите от камерите бяха обработени и редактирани и не показваха момента, когато Уил Хайд я извежда от сградата. Но Лола бе експерт по редактиране на видеозаписи. Струваше й се малко вероятно случаят да е такъв.

Втора версия. Мелиса бе намерила друг изход.

Стените на сградата бяха равни, а бе твърде ниско за скачане с парашут. И от този етаж нямаше достъп до стълбище. Можеше да се стигне само през асансьорната шахта. Мелиса не бе използвала асансьора. Лола се върна на площадката. Имаше още една врата. Мислено се упрекна за глупостта си. Идиотката се криеше на покрива.

Сградата вече се виждаше. Движението на улицата почти бе спряло. Уил видя светлини на полицейски коли, пълзящи сенки пред „Райт Ейд“, в края на улицата. Хвърли парите на шофьора.

— Благодаря — каза той, но Уил вече бе слязъл от колата и бягаше.

Забави, когато наближи края на улицата, където бе сградата. Беше се събрала малка тълпа. Прииждаха полицаи. Останките на някакъв автомобил бяха обхванати от пламъци, което означаваше, че е взривен. Натоварваха трупове в линейка, медицинските екипи ги носеха в черни чували.

Уил се огледа, сърцето му запрепуска. Не искаше да се показва на ченгетата. Щяха да го отведат настрана, да искат да го разпитват. Загуба на време.

Мъж с белезници отговаряше на въпросите на един полицай. Беше с матова кожа, боливиец или може би венецуелец.

— No puedes arrestar me. Tengo immunidad diplomatica — каза той.

„Не можете да ме арестувате. Имам дипломатически имунитет.“ Уил изтръпна. Оказа се прав, напълно прав, това не му достави обаче никакво удоволствие. Този идиот се перчеше с дипломатическия си паспорт. Главорез на директно подчинение на посолството. Местният му шеф можеше да нареди да го застрелят за подобно лекомислено бърборене на улицата.

Къде бяха охранителите му? Нима всичките бяха мъртви? В онези чували? Мелиса? Всемогъщи боже, как бе могъл да я остави там като мишка в капан?

Нечия ръка го потупа по рамото. Беше Моше. Ръката му бе превързана. Моше бе един от най-добрите му агенти в сградата, бивш колега. Уил му плащаше щедро да се грижи за охраната и никога не задаваше въпроси. Поклати глава, когато двамата спокойно тръгнаха по улицата.

— Една жена влезе с двадесет клоуни. Униформи на нюйоркската полиция, съдебна заповед, кола, всичко изглеждаше легитимно. Не бяха ченгета.

Уил кимна. Прие, че понякога човек просто знае.

— Имахме оръжия, но те бяха по-добре въоръжени. С полуавтомати. Повечето от нашите са мъртви и мисля, че очистихме осем-девет от тях.

— Имаш достъп до фонда ми за обезщетения. Плати на семействата по милион долара. Може да се наложи да бягам.

Моше не трепна. За Уил Хайд бе нормално да иска да се погрижи за всички. Не беше нужно да си дават обяснения.

— Добре.

— Мелиса мъртва ли е?

— Успях да отскоча до горе, докато разпитваха оцелелите ни хора. Обвиниха лошите заради фалшивите им служебни карти. Жената изчезна. Нямам представа къде отиде, защото бяхме завардили асансьорната шахта и стълбището.

Уил се замисли за секунда.

— Шахтата за отпадъци е вертикална, със стоманено покритие.

— Вендузи или магнити.

— Мамка му! — изруга Уил. Твърде отдавна бе извън играта. — Значи е невероятно силно момиче. Професионалист от световна класа. Сещам се за Лола Монтоя.

— Шегуваш се.

— Мисля, че е тя.

Моше потъна в размисъл.

— Господи. Кого сте ядосали, по дяволите?

— Ти ми кажи, Моше.

— Извинявай. Значи, изкачва се до втория етаж и докато се стреляме, хваща асансьора. Отидох горе. Беше отворила вратата на апартамента с лазерен нож, стоманата беше стопена.

Лола оправдаваше цената си.

— Но Мелиса я нямаше.

— Невъзможно.

— Нямаше следи от кръв в апартамента и никакъв начин да я е извела оттам. Уил, сигурно е скочила от покрива върху онази съседна кооперация.

Уил го изгледа втренчено.

— Не говориш сериозно.

— Няма друг начин за измъкване. Обикалям апартамента с пистолета си. Няма никого. Отивам до капака на покрива. Извадил съм оръжие, бесен съм. Намирам кучката там и сякаш не може да повярва. Започвам да стрелям. Господи, колко изненадана изглеждаше. Замалко да я ликвидирам. За секунда се засуети. После застава на колене и стреля по мен, падам. Докато съм долу, тя се завърта и скача над пропастта пред очите ми. Приземява се на покрива, продължава да тича. Пак стрелях. Изпуснах я, шефе, съжалявам.

— Няма за какво. Наистина е неуловима. Щом твоето момиче не беше с нея и нямаше труп, бих казал, че се е досетила, че мацката е направила точно това. Сигурно отдавна се е изпарила.

Вълна на облекчение достигна до всяка клетка на тялото му. Почти му се зави свят. Искрената радост, задоволството да знае, че тя е добре. Мисълта колко е била изплашена. Дали все още мразеше височините? Някога отказваше да върви до него, когато отиваха на излет на скалите край морето и той се приближаваше твърде много до ръба. Но бе разбрала, че идват, и на своя глава бе излязла от апартамента и бе скочила над бездната, за да спаси живота си.

Великолепно. Гордееше се с нея.

— Моше. Преследват я агенти на държавна тайна служба или служби. Нещо свързано с баща й. Мислят, че има информация, за която не знае нищо.

— Каква информация?

Уил се усмихна.

— И аз не зная.

— Сериозна работа, щом са наели Лола Монтоя.

— Двадесет негодници с униформи на нюйоркската полиция. Това е страхотен риск. Дяволски важно е да я видят мъртва. Не искам вече никой да безпокои моите хора. Кажи на всички, че им давам дълга почивка. Сто хиляди на всеки от групата. Обади се в агенцията и поискай да изпратят редовна охрана на входа.

Моше завъртя очи.

— Дебели бивши ченгета от пътна полиция.

— Може би, но няма да пострадат.

— Добре.

Докато говореше, постепенно всичко му се изясни.

— Обади се на Боб Катс — главният му адвокат, човек, на когото би поверил живота си. — Кажи му, че искам да продам акциите си в „Проспект“. Всичките. Ще се превърне в акционерно дружество.

— Добре.

— Кажи му да извади от сейфа пълномощното, което съм му дал като на свой адвокат. Ще изчезна и ще намеря Мелиса. И ще сложа край на цялата тази история.

— Как ще го направиш?

— Имам план. Не бива да ти го казвам.

— Имаш ли пари и дрехи?

Уил се замисли.

— Можеш ли да ми приготвиш сак с багаж? Донеси ми малко пари в брой.

На ъгъла имаше гостилница.

— Отиди да хапнеш — каза Моше. — Ще ти донеса нещата.

Уил пристъпи към телефонния автомат на стената. Забележително, истинска реликва. Напоследък в големите градове можеха да се видят толкова малко. Все пак в Манхатън бяха останали няколко. Хората имаха мъчителни спомени за единадесети септември, когато ударите срещу Световния търговски център бяха съборили предавателите за мобилни телефони. До оцелелите автомати се бяха образували опашки от по двадесет души. Гостилницата бе запазила своя. Имаше късмет.

Изрови няколко монети и позвъни на Оливия.

— Уил! Къде си?

— Оливия, те дойдоха отново. Опитали са се да убият Мелиса. Избягала е. Трябва да я намеря. Ще се върна веднага щом мога, скъпа.

Последва тих стон на гняв и разочарование.

— Уил! Остави я сама да се грижи за себе си. Напълно способна е.

— В голяма опасност е.

— А ти не си ли? Впрочем трябва да се върнеш. Говорят за това във всички новини.

Уил хвърли поглед към малкия телевизор в ъгъла на гостилницата, настроен на един от новинарските канали. Беше с изключен звук, но в долната част на екрана вървяха водещите заглавия. Никой не обръщаше внимание, клиентите държаха чаши кафе, бургери или големи чинии със спагети. Кварталът беше работнически и гостилницата бе евтина. Тук обядваха автомонтьори и чистачи, които не се интересуваха какво върви по Си Ен Ен. Телевизорът се гледаше само когато има мач.

— Разбирам — каза той. Микробусът, в пламъци, сградата — обградена от полиция. Един свален хеликоптер. Чувалите с трупове, които товареха в линейката. Приглушената размяна на реплики с минувач, който говореше твърде бързо и размахваше юмрук срещу екрана.

— От полицията искат да говорят с теб. Открили са, че тайно притежаваш онази сграда.

— Няма нищо тайно, всичко е законно — Уил ужасено впери поглед в екрана. Видя себе си с тъмен костюм, риза и вратовръзка. Сега беше с екип за джогинг и изглеждаше неузнаваем — поне така се надяваше. Трябваше да избегне среща с полицията на всяка цена. Ако го откриеха, не беше в безопасност. — С радост ще ги посетя. Но след като намеря Мелиса. Изпратили са двадесет много лоши типове да я убият и не мога да се мотая.

— Полицията може да открие Мелиса. Явно ти не можеш да я защитиш, просто им кажи за случилото се, нека я отведат на безопасно място — настоя Оливия.

Не му хареса хленчещият й, сърдит тон. Е, добре, не беше никак приятно за нея, но той се опитваше да спаси нечий живот.

— Нещата са далеч по-сложни. Оливия, трябва да ми имаш доверие.

— Разбира се, че ти имам, скъпи — каза тя с натрапчива неискреност. — Просто искам да се върнеш при мен.

Имаше предвид: „Искам да си върнем стария живот“.

— Днес следобед банката ще обяви, че пускаме акциите на пазара. Всичките. Няма да запазя дори малък дял. Оттеглям се, Ливи. Ще вземем парите и ще пътуваме по света. Само трябва да решим къде да отгледаме децата си.

Това я накара да замълчи. Познаваше я толкова добре, почти виждаше емоциите, които се бореха в нея. Имаше престиж в това да бъдеш собственик на преуспяла банка и той щеше да го загуби. Но при деветдесет процента акции, продадени на пазара, тя щеше да бъде съпруга на един от най-богатите мъже в Америка. Оливия обожаваше светските изяви. Уил знаеше, че разбира колко досадни са партитата и приемите за него. Но пътуването отново щеше да й даде шанс да блесне. Уникален тоалет за Гранд Казино в Монте Карло… окичена с диаманти на бал с маски на карнавала във Венеция… една-две филмови премиери в Кан… Ден на дамите в Роял Аскът…

— Ще се радвам да попътувам — съгласи се тя. — Можем да заминем на едногодишно околосветско пътешествие след сватбата…

— Остави на мен да се погрижа за това.

— Но няма ли да се върнеш за продажбата на акциите…

— Адвокатът ми ще уреди всичко. Спокойно.

Проявяваше голям интерес към подробности, свързани с богатството му, което никак не му харесваше. Колкото по-скоро измъкнеше Оливия от светските среди, колкото по-скоро тръгнеха да пътуват само двамата, толкова по-добре.

Уил мъчително бе осъзнал колко са далеч един от друг, откакто бе отишъл да открие Мелиса. Оливия му правеше компания, грижеше се за него, караше го да се смее. Нима сега, след като й бе направил предложение, започваше да забелязва малките й недостатъци, бягайки от обвързване, може би? Едва ли тя се бе променила, мислено се упрекна Уил. Промяната бе в него. Нямаше смисъл да я обвинява.

— Когато се върна, ще отидем където пожелаеш.

Тя се засмя.

— В църквата, да се оженим.

Уил се засмя, макар и да се почувства неловко. Защо бе толкова настойчива? Беше й направил предложение. Защо толкова отчаяно се стремеше да получи законни права над богатството му?

Не, каза си той. Какво бе това? Беше й предложил брак. Нима щеше да разбие сърцето й, да постъпи с нея така, както Мелиса Елмет бе постъпила с него? Никога. Напрегнатата ситуация се отразяваше зле на всички. Той щеше да се върне при Оливия. Щеше да се ожени за нея.

— Щом така искаш, това ще направим — през прозорците на гостилницата видя мотоциклет да спира до отсрещния тротоар. Моше слезе от него, свали каската си. — Трябва да тръгвам. Може да не се чуем ден-два, но знай, че съм добре.

— Да, скъпи, направи каквото трябва — беше вдъхнал увереност на Оливия и тя отново преливаше от любвеобилност. — Връщай се бързо у дома, съкровище.

— Чао — каза той. Чу я да му изпраща въздушна целувка и затвориха.

Опита се да не изпитва облекчение. Точно сега имаше предостатъчно грижи и без да мисли за противоречивите си емоции. Ставаше твърде стар за всичко това. Когато бе млад и сърдит, беше идеален за агент на тайните служби. Сирак, без жена и деца, като по учебник. Привързаността към близки правеше хората уязвими и слаби. Те бяха мишена за враговете им и ги забавяха. Поне все още нямаше деца.

Моше, отвън пред гостилницата, го видя и направи малък жест. Уил отиде до бара, плати сметката и си напомни, че бакшишът трябва да бъде скромен. Не биваше да прави нищо, с което да привлече внимание. Навън, на улицата, приятелят му подаде каската и сгънато черно кожено яке. Уил ги сложи.

— Най-добрият начин да напуснеш града — каза Моше.

Уил кимна. Съобразителност. Каска за мотоциклет напълно скриваше лицето и никой не би се вгледал в него.

— Чий е мотоциклетът?

— На малкото ми братче Леви. На твоите години е. Работи в маркетинг отдела на „Дженеръл Електрик“. Шофьорската му книжка е отзад, в багажника — Моше сви рамене. — Ще му извадим нова.

Моше бе известен в „Мосад“, можеше да набави всякакъв фалшив документ.

— Да, познавам Леви — бяха с еднакъв ръст и телосложение, с тъмни коси. Това трябваше да е достатъчно. — Благодаря.

— Багажникът е пълен с неща от първа необходимост и десет хиляди на по десет и по двадесет.

— Идеално.

— Ако намериш начин да ми се обадиш, ще ти изпратя хора, които могат да ти помогнат, където и да си.

Имаха агенти навсякъде в САЩ, разбира се, със или без договор.

— Няма да се обаждам на никого. Тези хора са големи играчи. Скоро ще изпратят агенти по петите на всеки, когото познавам. Най-добре напусни града.

Приятелят му кимна с неохота. Нямаше смисъл да спори, някога Уил Хайд бе един от най-добрите. Можеше да се грижи за себе си. Моше протегна ръка, стисна неговата. Когато Уил се качи на мотоциклета, вече бе изчезнал.

Уил запали и се отправи към моста „Джордж Вашингтон“.