Страст

Първа глава

Миналото

Тя беше неговата страст. Разбра го още щом я зърна за първи път.

— Уил — Джок Кембъл го задърпа за лакътя. — Не се разсейвай, за бога! Застани в редицата.

Уил кимна с неохота.

— Добре.

Едва откъсна поглед от крехкия силует на тъчлинията. Не беше никак лесно.

Тя стоеше там, гледаше ръгби мача с лека бръчка на съсредоточение, както много момичета, които нямаха представа от играта. Бе облечена с прилепнали дънки и плетен пуловер, който изглеждаше сякаш е взет назаем от приятеля й. Който и да бе, той вече го мразеше.

Момичето имаше златистокестеняви коси, дълги и лъскави, развети около лицето. Плътни устни. Кожата й сияеше. Бузите и бяха поруменели от студа. Усмихна се на някого. На Марк Кросби от „Хертфорд“, който бе поел топката. Той я вдигна и я хвърли към отбора си.

Уил се оттласна от земята и хвана топката с лекота. Последваха ругатни и мърморене от всички страни. Беше невероятен скок. Сега трябваше да я подаде на някой бек. Вместо това я пъхна под мишница и се отправи към линията.

От тъчлинията прозвучаха възгласи и писъци. Представи си, че момичето го гледа. Героите на „Хертфорд“ се хвърлиха към него. Отблъсна ги като мухи. Кросби се приближи зад него и го сграбчи за краката. Позна го по начина, но който краката му тъпчеха калната трева, Уил забелязваше подобни подробности. Завъртя крак, блъсна Кросби обратно. На игрището, пълно с мускулести студенти, Уил Хайд превъзхождаше всички. Беше най-силният, най-непоколебимият.

Дробовете му крещяха за въздух. Продължаваше да тича. Мачът бе спечелен. Линията се открояваше пред погледа му, но четири копелета се бяха вкопчили в него като хищници и се опитваха да го издърпат назад от бялата тебеширена ивица. Уил изправи гръб и изръмжа от усилието. Квадрицепсите му изпъкваха под кожата му като стоманени въжета. Не можеха да го удържат. Протегна се напред, здраво сграбчил топката. Остави я с една ръка на земята, точно пет сантиметра отвъд линията.

Всички от „Ориел“ го наобиколиха, изпаднали в еуфория. Реферът наду свирката. С неохота момчетата от „Хертфорд“ се оттеглиха. Марк Кросби плю на земята с нескрито презрение. „Майната му, помисли си Уил, богаташко копеле.“

Кросби бе наследник на бирена фабрика в Оксфордшир. Родителите му живееха в свещеническа резиденция от времето на кралица Ан. Той обикаляше из града с „MG Роувър“ и бе смятан за доста добра партия.

Никой не смяташе Уил за добра партия. Нямаше родители. Бе отраснал в сиропиталището „Барнардос“. Всички от персонала бяха страхотни, но често се сменяха. Като малък Уил бе преживял тормоз и се бе научил бързо да се защитава сам. Беше се запалил по спорта и се бе захванал първо с бягане, после с вдигане на тежести. Залягаше над уроците; математиката бе неговата специалност. Беше толкова чиста дисциплина, без никакви емоции. Уил се опитваше да потиска емоциите си. Никой нямаше полза от тях.

Животът му като дете бе смесица от копнежи и надежди. Мечтаеше да бъде осиновен, фантазираше си, че истинската му майка идва да го вземе. Но родителите, които посещаваха сиропиталището, обикновено търсеха бебета. Колкото повече порастваше, толкова по-безнадеждно ставаше положението му.

Уил се опитваше да се държи. Учеше се на оцеляване, както повечето хлапета там. Не бяха малтретирани. Всички бяха добри. И имаше приятели; някои от тях идваха и си отиваха, влизаха и излизаха от системата на социалните грижи. Уил бе здраво и силно момче; изглеждаше едър за годините си. Никой не го искаше. Бе започнал да предпочита сигурността на сиропиталището и училището. Беше добър ученик и учителите не преставаха да го насърчават. Можел да влезе в университет. В Икономическия в Лондон, в Оксфорд или дори Кеймбридж. Можел да постигне голям успех. Други хлапета от „Барнардос“ го бяха постигнали.

Уил слушаше всичко това, милите думи на съчувствие. Не че не ги ценеше. Просто схващаше разликата между мили думи и обич. Може би наистина имаше шанс да успее. Но това, за което истински копнееше, бе любов.

Математиката бе бягство от самотата. В часовете по литература, чужди езици и история нямаше начин да не се сблъска с човешката природа, в цялата й суровост. Уил предпочитате точните науки. Особено му допадаше безличната поезия, чистата логика на математиката.

Беше силен и талантлив. Тренираше, прекарваше време с приятели от сиропиталището и учеше. Когато стана на шестнадесет, приятелските връзки започнаха да отслабват, защото бе толкова далеч пред всички други. Но продължи да ги посещава. Трябваше да навлезе в света. Яви се на интервюта в Оксфорд и се представи блестящо; издържа изпитите с три отлични оценки и получи стипендия. Изпитваше огромно чувство на облекчение. Неговият живот, животът на Уил Хайд вече можеше да започне.

Между него и Марк Кросби имаше социална пропаст. Какво от това? В университета всички бяха равни. Кросби имаше пари. Но Уил Хайд бе по-силен.

Върна се на позицията си, докато халфът се готвеше за удар. Топката прелетя през постовете и докато агитката на „Ориел“ ликуваше, Уил отново погледна към тъчлинията.

Тя бе там. Изразително сви рамене срещу Марк, който изруга. Уил отново задържа погледа си върху нея. Беше зашеметяваща. Красива, енергична, с израз на съчувствие на това хубаво лице. Толкова бе женствена, въпреки провисналия пуловер.

Когато реферът даде последния сигнал, Кросби го смушка.

— Долу ръцете — каза той, явно проследил погледа на Уил. — Това е моето момиче.

— А? Тогава защо те видях с Лиса Смит в бар „Юниън“ миналата седмица?

Марк безсрамно я бе опипвал под масата и бе пускал език до гърлото й.

Кросби се ухили.

— Няма да узнае и няма да страда. Дори не учи в Оксфордския. В „Сейнт Мери“ е — Уил бе изненадан. Отново я погледна. Ученичка? — Не се тревожи. На седемнадесет е. Няма нищо незаконно.

— Спиш ли с нея?

Изненада се колко го вълнува този въпрос.

— Как мислиш? — попита Кросби, подсмихвайки се.

За Уил бе очевидно, че лъже. Изпита облекчение.

— Стой далеч, Марк. Ще я поканя на среща.

— Казах ти, че ходи с мен — отвърна Кросби с известно самодоволство.

Уил се обърна към него. Кросби бе нападател като него, но той го превъзхождаше с десет килограма чиста мускулна маса. И всички знаеха за произхода на Уил. Никой не би искал да има спречкване с човек като него.

— Вече не — заяви той.

Отдалечи се, без да изчака отговор. Момичето се мотаеше, чакаше Марк, който се бе заприказвал с един от съотборниците си. „Страхливец“, помисли си Уил. Беше погледнала към него и бе видяла как разгромява гаджето й. Несъмнено в очите й имаше искрица интерес към него.

— Здрасти — каза той. — Аз съм Уил Хайд.

— Добър опит — отбеляза тя. Очите й се усмихваха на наивната му дързост. Това му хареса. Отвърна на усмивката й. — Мелиса Елмет — представи се момичето. — Тук съм с Марк Кросби. Не зная дали си сред любимците му точно сега.

Уил се усмихна.

— Не прави погрешни…

— Охо — каза тя с насмешка.

Обзе го задоволство. Почувства мигновена връзка. Добил смелост, продължи:

— Марк не е лошо момче, но не е за теб. Мотае се с доста момичета в университета. Миналата седмица го видях да се целува с една от тях в бар. Далеч не беше прелестна като теб.

Мелиса прие това спокойно. Изглеждаше леко раздразнена, нищо повече.

— Така ли?

— Да — сериозно каза той. — Искаш ли да отидем някъде заедно? На обяд?

— Не зная. А ти имаш ли приятелки?

— Не, нито една.

Поклати глава. Беше истина. Както повечето играчи на ръгби, бе имал завоевания за една нощ, но това бе всичко.

— Тогава обяд не звучи зле — каза тя.

Уил видя как погледът й се плъзна по окаляното му тяло и бузите й поруменяха. Беше очарован. Колко момичета се изчервяваха в днешно време?

— Страхотно. Само да се преоблека. Да те взема ли отнякъде?

— По-добре е да се срещнем в ресторанта. Няма да се наложи да обяснявам на родителите си.

— Разбирам.

— Къде?

Беше ред на Уил да се изчерви от срам, но трябваше да намери сили да бъде откровен. Тя бе излизала с Марк, а Марк имаше пари.

— Ще трябва да изберем някое евтино заведение. На студентски кредит съм. Работя в кръчма нощно време, но не изкарвам много.

Тя не трепна.

— Тогава какво ще кажеш за „Синия глиган“? Точно до твоя колеж е. И моя.

— Идеално — замълча, озадачен. — Твоят колеж?

— Всъщност на баща ми. Баща ми е Ричард Елмет…

— Познавам го — за първи път у Уил се прокрадна мрачно предчувствие. Бе посетил няколко допълнителни лекции при професор Елмет. Как бе възможно това очарователно момиче да е негова дъщеря? Беше толкова жизнерадостна, лъчезарна. Елмет, гениалният физик, бе вечно навъсен, сприхав и груб със студентите си, свръхвзискателен към всички. Уил не го харесваше. Този човек бе обсебен от климатичните промени. Смяташе теориите, че глобалното затопляне е причинено от хората, за пълна глупост и в лекциите си заявяваше, че ще ги опровергае. Нещо средно между гений и откачалник. — Осиновена ли си?

Тя го смушка.

— Татко не е толкова лош.

Не възрази.

— Да се видим в един и тридесет?

— Добре — още една ослепителна усмивка. — Уил.

В съблекалнята момчетата го наобиколиха, викайки и подхвърляйки закачки.

— Дъщерята на професора — каза Джок. — Внимавай, Хайд.

— Млъкни — изсумтя Уил. Завърза обувките си, усмихна се на себе си. Тя бе фантастично момиче, ярък слънчев лъч, разкъсал плътни облаци. Не биваше да прибързва.

— Мисля, че е влюбен — отбеляза другият нападател Питър Литъл.

Уил не каза нищо, главно защото и той мислеше така.

Мелиса го чакаше в един и тридесет. Поръча евтина риба с пържени картофи и половинка сайдер. Щяла да завърши училище през следващата година, с изпити по английски, история и френски, и да следва история в Оксфорд, ако всичко мине както трябва. А после? Кой знае, каза му тя. Искала да търси приключения.

Единственото желание на Уил бе да има спокоен живот. Да си намери работа, прилично жилище някъде. Дом. Не искаше да говори за себе си. Тя бе далеч по-интересна. Но тактично го подпита и разбра истината. Съчувствието й бе искрено, не престорено. Каза му, че съжалява, и започна да разпитва за бъдещето му. Имаше чувството, че това момиче живее в бъдещето. Нещо в дома й не бе наред. Покани я на кино.

— Да, благодаря. Ще бъде чудесно — гледаше го право в очите и Уил имаше чувството, че полага съзнателно усилие. Кипяща от енергия, но малко срамежлива. — Когато и да е. Аз ще взема билети.

— Аз те каня, така че аз плащам — той се усмихна. — Това означава, че никога няма да мога да те заведа на скъпо място.

— Мога да помогна.

Уил поклати глава решително. Тя не продължи да спори. Явно бе разбрала, че говори сериозно.

— Да те взема ли от къщи? — попита Уил.

Мелиса поклати глава.

— По-добре не. Както казах, имала съм проблеми у дома заради гаджета.

Не възрази. Щеше да се запознае с родителите й по-нататък, много по-нататък. Важното бе, че тя прие поканата. Щяха да се видят отново.

След киното му позволи да я изпрати. На следващата среща я целуна. Беше плаха, неопитна. Крехка като пух от глухарче в ръцете му. Уил изгаряше от желание, но намери сили да се отдели от нея. Все още не бе готова, беше твърде рано. Повечето момичета нямаха търпение да се отъркалят с него в леглото; беден студент или не, той бе мускулест и красив, играч на ръгби с репутация на страхотен мозък. Това, че бе отраснал в сиропиталище, отблъскваше доста от тях, въпреки че повечето не проявяваха грубостта да го изрекат. Уил Хайд беше корав младеж. Непредсказуем. Малко опасен.

Мелиса Елмет не го поставяше в рамка. Беше ученичка, но в последен клас. Изключително умна, малко зажадняла за любов. Явно родителите й бяха сухари, но не и тя. Беше мила и обичаше приключенията. Когато я заведеше на пикник — нещо романтично и евтино, което правеше често — тя винаги искаше да се катери по дърветата или да свали дънките си и да поплува в потока.

Беше секси, умна. И забавна. Много забавна. Колкото по-често я виждаше, толкова повече копнееше да я види отново.

Уил се влюби. Опита се да го избегне — той бе едва на деветнадесет, а тя — на седемнадесет. Знаеше, че все още не е късно, но бе безсилен. Забелязваше сдържаността й, забелязваше усилията й да не се увлича по него. Нямаше смисъл. Мелиса също не можеше да се бори с това. Когато пристигнеше за среща, винаги бе подранила, чакаше го, и очите й засияваха, лицето й грейваше като на дете на Коледа. Проявяваше интерес към всичко, което той харесва. Пръстите й се плъзгаха по гърдите му, шеговито докосваше бицепсите му, и Уил усещаше как пулсът й се ускорява, когато се отпусне в прегръдката му, как започва да диша по-учестено и зениците й се разширяват. Да се владее и да чака, докато бъде готова, бе най-трудното нещо, което бе правил в живота си. Но успяваше, защото бе влюбен.

Седмица след осемнадесетия й рожден ден двамата му съквартиранти заминаха за Дъблин да гледат мач от шампионата на петте нации на „Лансдаун Роуд“. Уил не можеше да си позволи нито билета, нито полета, колкото и да бяха евтини. Но не тъгуваше. Малката невзрачна къща, която деляха, бе изцяло на негово разположение. Покани Мелиса на вечеря.

Тя дойде. Беше пролетна вечер и в омайния здрач на Уолтън Стрийт бе пълно със студенти с велосипеди и лястовички, прелитащи ниско над тревните площи на колежа „Уорчестър“. Уил бе получил отлична оценка на последния изпит и преподавателите му бяха убедени, че ще стане първенец на курса. Въпреки че бе преуморен от работа на две места, казваха, че го очаква бляскаво бъдеще. Бе спестил малко пари и ги бе похарчил за бутилка шампанско с намаление от „Виктория Уайн“, малко филе за пържоли и ягоди. Пердетата на малката приемна във викториански стил бяха спуснати и Уил бе почистил къщата и запалил камината. Преливаше от щастие и оптимизъм. Осъзна, че всеки ден, в който е с нея, се чувстваше така. Защото тя го обичаше. И той я обичаше. Мрачните спомени от детството му изчезваха, когато бяха заедно. Мелиса изпълваше онези копнежи. Беше убеден, че не е просто увлечение. Бяха минали месеци вече. Това момиче бе неговият живот.

Когато тя почука на вратата, сърцето му подскочи. Отвори и ето я там, неотразима — с бяла памучна рокля на рози и бледозлатист копринен пуловер. Дългите коси се спускаха свободно по раменете й. Беше сложила лек грим и секси гланц на устните си, който събуди у него порив веднага да я целуне.

— Е, къде са Мат и Джеймс?

Тя се огледа наоколо, след като затвори вратата.

— В Ирландия до неделя.

— Нищо чудно, че е толкова чисто и подредено — погледна го и се засмя. — В безопасност ли съм с теб?

— Винаги ще бъдеш — Уил се усмихна, целуна я. Тези устни бяха толкова нежни и жадни. — Радвам се да те видя — каза той и осъзна, че е истина. Това бе точната дума, безкрайно много се радваше. Цялото му тяло бе изпълнено с радост. — Заповядай, Миси, да пийнем шампанско.

Последва го в хола и замърка от удоволствие. Боровите цепеници пращяха в камината.

— Какво празнуваме?

Уил й подаде чашата, запотена и пълна до ръба със златисто пенливо вино.

— Твоя рожден ден. Нека вдигнем тост за нас. За бъдещето.

Мелиса допря високата си чаша до неговата и отпиха. Леко наведе глава назад и дългите й коси заблестяха на трептящата светлина на огъня. Уил бе обзет от толкова силно желание, че изпита болка. Внимателно взе чашата от ръката й и я остави на масата до своята. Докосна брадичката й, леко повдигна лицето й към своето. Лявата му ръка обгърна талията й. Притегли я към себе си, толкова близо, че усети топлината на кръвта, нахлуваща в корема й, видя как устните й се разтвориха. Дясната му ръка бавно се плъзна по изваяните й гърди, нежно ги погали през роклята и долови реакцията й.

— Уил… — прошепна тя. — Никога не съм… Не зная…

— Обичам те, Миси — горещият му дъх докосна ухото й. — Истински. Всичко е наред. Можеш да ми имаш доверие.

Притисна се към него и той усети как краката й затрепериха от желание, кожата й се затопли и зачерви. Издаваше въздишки на копнеж, оставяше се във властта му, надигаше се при допира…