Страст

Седемнадесета глава

Уил усети как Мелиса се плъзна по-близо до него. Сложи ръка на рамото й за кураж. Горкото момиче, имаше право да бъде изплашена. Каквото и да бе сторила, не заслужаваше това.

Сърцето й биеше учестено. Трепереше. Изпита импулсивно желание да я прегърне, но го потисна. Това не би се харесало на Оливия. Сигурно вече бе полудяла от притеснения. Не очакваше с нетърпение разговора си с нея, когато се завърне у дома. Оливия нямаше да се държи предизвикателно. Не бе дръзка като Мелиса, помисли си той с насмешка. Беше изключително красива, десет пъти по-привлекателна от Миси и бе положила големи усилия да го спечели. Уил напълно разбираше, че иска да се омъжи и не ще стори нищо, с което да рискува това да не се случи. Но беше неизбежно дълбоко в себе си да се бунтува срещу всеки миг, който той прекарва със старата си любов. Уил не искаше да вижда съвършеното й лице помръкнало и сърдито.

Пръстенът щеше да реши проблема. Недовършена работа, която го чакаше в Ню Йорк. Предполагаше, че сега трябва да избере още по-зашеметяващ.

Но Оливия трябваше да разбере, че не би позволил Мелиса Елмет да пострада. Чувстваше се длъжен да се погрижи за нея. Знаеше какво е дълг. Имаше и още нещо, осъзна той. Най-сетне щеше да се освободи от призрака. Образът на Мелиса не бе престанал да витае в живота му, откакто бе излязла през вратата на квартирата му. В армията, в МИ-6 и дори във Вирджиния. Сещаше се за нея поне веднъж в месеца. Беше в мислите му по време на повечето му връзки, колкото и поразително красиви да бяха приятелките му, макар и да бяха далеч по-умели от нея в леглото. Защото тя не бе реална. Беше призракът на първата му любов, а както всеки знаеше — не можеш да убиеш призрак.

Но когато бе тук, с него, и бягаше, за да спаси живота си, Мелиса вече не бе призрак. Виждаше я реална жена. В нея нямаше нищо магическо. Беше от плът и кръв. Беше истинска. И онова, което изпитваше към нея, бе главно състрадание.

Можеше да бъде напълно обективен. Лицето й бе същото, не беше напълняла, но всичко, в което се бе влюбил, толкова дълбоко и страстно, бе изчезнало. В погледа й нямаше жар, кожата й бе повехнала, не сияеше. Носеше дрехи, които я правеха незабележима. Беше разочарована от живота и си личеше. Затворен в една стая с нея и Оливия, никой мъж не би хвърлил повече от един поглед към нея.

Той бе рискувал, залагайки живота си, и постигнал много. А Мелиса бе останала в Оксфорд и бе следвала пътя, отъпкан от баща й. Беше наследила къщата му, която може би имаше някаква стойност. Имаше преподавателската си работа, а преди да се появят тези копелета, бе имала и годеник. Уил се запита дали сър Ричард би го одобрил. Може би. Колега от академичните среди, с малко собствени пари и семейство. Мелиса бе получила точно това, което родителите й искаха за нея. Спокойствие и сигурност. Обикновен живот. Уил често си бе мислил, че заслужава нещо по-добро. Но може би бе проектирал върху нея своите желания, своите мечти, а всъщност тя бе просто Мелиса Елмет, не по-добра или по-лоша от милиони други момичета.

Беше шокиран, когато я видя, в първия момент. Помисли си, че едва ли би я познал. Не беше същото както някога.

В нея нямаше страст.

Уил веднага реши да се погрижи за безопасността й и да продължи своя живот. С Оливия. След това сянката й нямаше да го преследва. Жалко бе да я види така. Гневът и негодуванието му се бяха превърнали в съжаление. В сравнение с Мелиса, той бе имал по-добрия живот.

И все пак…

Нещо се бе променило. Когато шофьорът му заобиколи, за да й отвори вратата, когато наемният убиец започна да стреля. Беше съобразителен, разбира се, но не бе предвидил, че ще бъде там. А беше. И заплахата бе доста сериозна. Тогава Мелиса го бе изненадала. Бягаше бързо, не спореше и инстинктивно предусещаше опасността. Никакво хленчене. Все още бе смела. И от време на време имаше проблясъци, макар и да не би признал, на старото влечение. Тя бе непредсказуема.

Някой се опитваше да я унищожи, беше я изтръгнал от нейния свят. Уил отлично знаеше, че се бе появил неочаквано с обещания да промени всичко, да я откъсне от всичко познато, но Мелиса бе силна. Когато Мелиса поиска да потренира, бе впечатлен. Беше в ужасна форма, но веднага бе направила първата крачка към промяна.

Вече не беше миловидното безгрижно момиче. Но… той долавяше, дори днес, следи от предишната й привлекателност. Когато проявяваше дързост, когато се бореше с него. Един-два пъти отново изпита желание. Когато я хвана да го гледа.

Може би си правеше погрешни изводи. Не бе страдала заради него през всичките тези години. Беше го зарязала и след време се бе сгодила. Дали го желаеше сега? Уил знаеше, че е привлекателен мъж, имаше потвърждението на безброй момичета, които бяха флиртували с него. Случваше се често и с напълно непознати и той знаеше, че не е само функция на парите му. Мелиса го познаваше по-добре от онези момичета. От всички жени, на които бе доставил наслада, никоя не бе отвръщала така пламенно, така всеотдайно. Дори днес. Дори Оливия.

Може би в нея се бе пробудило нещо, отговор на неговите чувства. Уил реши да не обръща внимание. Тя се нуждаеше от сигурност и свобода. От натрупан опит знаеше, че ситуациите на живот и смърт събуждат желание у преследвачите и преследваните. Мимолетните проблясъци на страст щяха да угаснат, когато кацне в Ню Йорк и се види с годеницата си. А ако Мелиса го желаеше… е, не бе дошла да го потърси, когато се бе появил във Вирджиния, дори в Ню Йорк. Дори когато стана известен, повечето вестници пишеха за него, и не можеше да не е прочела нещо за банката му. Не се бе свързала с него.

Тогава колко реално можеше да бъде това?

Дори миговете на приятелска утеха можеха да доведат до проява на слабост. Трябваше да внимава. Беше въпрос на самодисциплина, просто да се владее, докато се прибере у дома.

Уил изправи гръб и леко се отдалечи от нея. Мелиса моментално реагира. Гордо се отдръпна, вече не търсейки утеха от него. Нямаше нужда да се прави на коравосърдечен. Между тях не можеше да има нищо.

— Искаш да знаеш дали ще ни чакат в терминала? Доста вероятно. Някои от най-добрите щабове имат хакери, които лесно могат да се доберат до резервациите.

Мелиса пребледня.

— Но как можем да го избегнем? За да стигнеш до Щатите, ти е нужен паспорт, резервация, нали?

— Паспортът ще ти трябва, да. Няма да летим с редовен пътнически полет. Имената ни няма да се появят в списъците в никой от секторите за заминаващи.

Мелиса остана мълчалива за секунда.

— Ще ми кажеш ли какво става, Уил?

— Все още имам връзки — наближаваха пътя за летището. Уил извади банкноти от джоба си, подаде ги на шофьора и каза няколко думи на холандски: — Einde hier, tevreden.11

Шофьорът изсумтя.

— Hier? Bent u zeker? De luchthaven is die manier.12

Уил кимна и се усмихна. Шофьорът отби и той даде знак на Мелиса да скочи от колата. Човекът отвори багажника и извади жалкия й куфар. Това бе почти всичко, което притежаваше сега.

Тя го погледна, но изчака, докато таксито бързо се отдалечи. Стояха на тревна ивица край пътя, с телена ограда вляво от тях. Уил видя голяма елипсовидна тревна площ и няколко самолета вече на пистата. Целта му беше отвъд това поле.

— Следвай ме. Върви бързо, колкото можеш, без да тичаш. Не искаме да привлечем внимание.

Мелиса кимна, но очите й гневно светнаха. Уил не можа да сдържи усмивката си. Беше доста предизвикателна за бегълка без пукната пара.

— Докъде ще вървим?

— Просто ме следвай.

— Хей, ако стрелят по нас и само аз оцелея, трябва да имам представа накъде да бягам.

Уил се засмя със силен глас.

— Напълно си права. Добре. Отиваме до онзи малък самолет в далечния ъгъл.

Тя примигна; мъже с униформи натоварваха багаж върху рампа, големи сандъци и палети.

— Товарен полет?

— Да. Военен товарен самолет. На американските военновъздушни сили.

Мелиса си пое дъх дълбоко. Очевидно бе впечатлена. Опитваше се да го скрие и избягваше да гледа към него.

— Как успя да уредиш полет с военен самолет, Уил?

— Главният инспектор е мой стар приятел от службите. Обадих му се снощи, когато ти беше в банята. Ще ни откарат у дома, без да задават въпроси.

— Страхотно. Да вървим.

Мелиса се обърна и закрачи. Мигът отмина.

Уил тръгна след нея с малкия син куфар в ръка. Каквото и да изпитваше момичето, не би паднала в краката му. Това харесваше в нея.

Карлос се отдалечи от самолета на КГМ за „Хийтроу“, придвижвайки се незабелязано. Един от другите служители, превозващи багаж, му извика нещо. Той се обърна назад, изрече ругатня на холандски по адрес на началника и сви рамене. Мъжът продължи със задачата си.

Зад малкия реактивен самолет имаше няколко витлови за чартърни полети. Карлос ги огледа. Нищо. Може би нямаше да открие нищо. Едва ли бивш шпионин щеше да лети с витлов самолет. Не летяха достатъчно високо и бяха лесни за сваляне. Все едно. Не му хрумваше друга идея. Продължи да търси.

Мелиса вървеше по пистата, взирайки се в товарния самолет. Войници, слава богу. Млади мъже с огнестрелни оръжия, обучени за военна служба, и цялото скъпо оборудване на щатската армия. Беше гениално от страна на Уил да уреди този полет. Явно имаше доста голямо влияние, щом бе успял да ги накара да приемат цивилни на борда на военен самолет. Подобно благоразположение не се печелеше лесно. Мелиса се запита какво точно е вършил за МИ-6, какви мисии е изпълнявал заедно с американците. Опита се да си внуши, че не е нищо особено. „Е, добре, впечатлена съм. Но няма да позволя това да ми въздейства по никакъв начин. Няма да позволя.“ Имаше хора, които искаха да я убият, и нищо не можеше да бъде по-важно в момента.

Уил бе казал да върви право напред.

Беше нервна. Не спираше, но неволно поглеждаше наляво, към изходите на летището, където бяха реактивните самолети и автобуси за пътници превозваха туристи и бизнесмени към витловите, още по-далеч назад. Пътниците се придвижваха като мравки; стюардесите се суетяха около тях.

Тогава го видя.

— Уил.

— Просто продължавай.

— Уил, моля те. Има един тип. Идва към нас. Моля те! Знаеше, че е така.

Мъжът бе облечен с униформа на служител от летището, но се бе спрял и ги гледаше от другата страна на пистата и това не й харесваше. Уил бе точно зад нея, почти усещаше горещия му дъх върху рамото си.

— Добре — тонът му бе сериозен. — Мелиса, бягай към самолета, скъпа. Бягай и не поглеждай назад.

Опитваше се, но не можеше да се сдържи. За част от секундата хвърли поглед надясно. Мъжът бе дотичал до тях със зашеметяваща скорост и в едната си ръка държеше пистолет, а в другата мобилен телефон, по който говореше.

От дулото излетя куршум. Изсвистя на сантиметри от нея.

— Бягай! — извика Уил. — Бягай!

Мелиса изпищя, но продължи да тича, залитайки, препъвайки се към товарния самолет. Прозвучаха още приглушени изстрели. Той стреляше. Стреляше. Извърна глава, завъртя се. Уил. Господи!

— Уил! — беше там, зад нея, превит надве и застанал на коляно. Обзе я ужас. Тя извика: — Уил!

Завъртя се на пета и побягна назад, обратно към него. Той простена и й изкрещя да бяга към самолета. Не обърна внимание. Вече нямаше нищо друго, освен страха, куршумите и него.

— Уил! Не!

Беше заслепена от паника. Той бе паднал. Господи, той бе паднал! Стигна до него — от рамото му течеше кръв. Протегна ръка, за да му помогне да стане. Глупаво.

— За бога, жено, стигни до шибания самолет!

— Уил, хайде, моля те, хайде…

Но той вече бягаше, по-бързо от нея, макар и ранен, пръстите му притискаха ръката й като клещи и почти я влачеше. Убиецът беше зад нея, крещеше и стреляше. Смътно забеляза, че зад него има и други, изникнали изневиделица. В далечината се чуваха сирени, скърцаха спирачки на полицейски коли…

Воят на сирените се усилваше. Покрай нея летяха куршуми, все по-близо и по-опасно. Стрелецът ги настигаше. Коленете й се подкосиха, но ръката на Уил я подкрепи, не й позволи да падне. В един момент усети болка. Хватката му бе желязна, въпреки че целият му ръкав беше в кръв. Обзе я уплаха, че ще загуби твърде много кръв и ще припадне.

Отекнаха викове и от другата посока към тях се втурнаха хора, войници, които изскочиха от самолета с автомати. Едър мъж застана на коляно до нея, без да я погледне, и насочи оръжието си. После още един.

— Хвърли оръжието — извика мъжки глас. — Хвърли проклетото оръжие.

Друг мъж, точно пред нея, стреля. Беше оглушително. Явно наемният убиец имаше заглушител. Мелиса усети болка в тъпанчетата. Не можеше да стои на крака, но Уил й даваше опора, въпреки болката, въпреки всичко. Изведнъж между тях застанаха други униформени и Уил изчезна, заобиколен от войници. Тя извика, но множество ръце я повдигнаха и я понесоха към самолета като огромна какавида, която бавно, тромаво се придвижваше по пистата.

— Щатски рейнджъри, госпожо — заговори набит мъж с мустаци. — Добре сте. В безопасност сте. Хайде, да ви качим в самолета.

Зад него още двама стреляха. Изведнъж Мелиса изпита пъклено задоволство. Те стреляха. Онзи мъж се бе опитал да убие Уил, а сега войниците отвръщаха на огъня. Вече не бяха безпомощни мишени. Реши, че ако оцелее скоро ще се научи да стреля. В Америка бе законно да притежаваш пистолет. Законно или не, беше й нужен. Всичко това бе реалност. Тя, Мелиса, трябваше да се научи да използва оръжие. „Господи, помисли си, как стигнах дотук? Какво става с мен?“

— Благодаря — едва промълви тя.

Никой не слушаше. Натовариха я отзад по рампа, сякаш бе чувал с картофи. Вътре от едната страна седяха мъже и още ръце я поеха, настаниха и закопчаха здраво за седалката, Мелиса се обърна с лице към Уил. Той беше в ъгъла, на носилка. Един войник пристягаше ръката му с турникет адски силно.

Мъжете викаха. Войници, навярно онези, които бяха стреляли, вкупом влязоха в самолета зад тях. Рампата се вдигаше. Мъжете се търкулнаха на пода, крещейки за някакви АК-47. Самолетът потегли, набра скорост. Мелиса седеше до малък елипсовиден прозорец. Гледаше навън, сърцето й препускаше. Край пистата лежаха два трупа и сирените бяха навсякъде, но още хора, видя най-малко петима, тичаха към самолета и стреляха. Единият имаше автомат. Самолетът все още се движеше, бързо напредваше. Тя се облегна на стената, замаяна, и затвори очи, чувствайки слабост. О, господи! Ако някой от тях имаше ракетно устройство? Всички щяха да загинат, Уил щеше да умре заради нея, както и тези мъже. Самолетът щеше да се разпадне или да изгорят живи. Вече се движеха твърде бързо за хората на земята. Погледна навън и видя, че са далеч назад…

Самолетът излетя. Мелиса имаше чувството, че цялото й тяло и дишането й е на пауза. Погледна войниците, които седяха около нея. Бяха вперили погледи в коленете си или напред. Изглеждаха напълно безразлични. Един хлапак дъвчеше дъвка. Как можеха да бъдат толкова спокойни?

Самолетът се издигаше все по-високо, по-рязко, отколкото пътническите. Пилотът не губеше време. Стомахът й се разбунтува при бързото набиране на височина.

Погледна Уил. Беше извърнал глава на носилката, гледаше към нея. Мелиса не можа да разгадае изражението му.

— Не биваше да се връщаш — каза той. — Казах ти да бягаш, по дяволите!

Беше добре. Щеше да се оправи.

Тя изсумтя. Вече бяха високо в небето, над облаците, и далеч от летището. В безопасност. Изведнъж усети гадене. Отчаяно преглътна, не искаше да повърне. Кръвта пулсираше в главата й. Чувстваше се замаяна. Пред очите й заиграха петна, зави й се свят и припадна.

Мелиса почти не усети кацането. Беше замаяна, сънена. Чу гласа на Уил, няколко думи, и отново загуби съзнание. Нечии ръце я взеха и отнесоха отпуснатото й тяло някъде. Опита се да раздвижи крайниците си, но не я слушаха. Отново заспа. След малко се озова на задната седалка на кола, завита с меко кашмирено одеяло. Уил благодареше на някого. Той бе там, с нея. Отпусна глава на рамото му и силното му тяло й даде опора. Поспа още малко.

Когато очите й се отвориха, колата минаваше по огромен висящ мост. Смутено се раздвижи, опита се да се съсредоточи. Под тях имаше вода, много широка река. На далечния бряг се виждаха небостъргачи.

Мелиса се огледа. Возеше се в лимузина, дълга кола със сребристосиви кожени тапицерии, облегната на единия прозорец. Коленете й бяха завити с тъмносиньо одеяло. Уил Хайд седеше в другия край на седалката и говореше по мобилния си телефон.

— Почакай. Пак ще ти се обадя — затвори телефона. — Добре дошла отново. Как си?

— Къде сме?

— Влизаме в Манхатън.

Тя примигна.

— Толкова дълго ли съм спала?

— Припадна, а после те упоиха.

— С какво?

— Съвсем безобидни опиати. Освен това самолетът беше изключително надежден, а войниците — от елитна част. Не можеха да позволят да узнаеш плана на полета и да видиш някои неща в самолета. Реших, че лек опиат е за предпочитане пред превръзка на очите. Освен това кацнахме във военна база.

Искаше й се да възрази, но опиатът все още действаше. Може би нямаше смисъл.

— А ръката ти?

— Момчетата ми сложиха инжекция и я пристегнаха. Зашиха ме, когато кацнахме. Добре е.

— Имаше толкова много кръв.

— Нищо страшно. Важното е, че мога да свивам всички пръсти, виждаш ли? — Уил сви юмрук. После смръщи вежди. — Мелиса, ти се върна за мен.

— Беше паднал на земята. Можеха да те убият.

— Свикнал съм да поемам рискове. Аз съм войник.

Мелиса тихо се засмя.

— Ти си банкер, Уил.

Той не обърна внимание.

— При тази бъркотия, в каквото и да сме се забъркали, трябва да бъдеш готова да ме слушаш. Искам те жива.

— Не можех да стоя там и да гледам как умираш.

Изражението му стана малко по-благосклонно.

— И какво можеше да сториш, за да спреш това? Имаше ли оръжие? Каска или бронежилетка, натъпкана в чантата ти?

Тя се изчерви.

— Майната ти, Уил Хайд.

— Беше мил жест.

Не каза нищо. Не биваше да дава воля на емоциите си в този миг. Смени темата.

— А сцената на летището? Какво ще стане сега?

— Ще се тревожим за това, когато му дойде времето. Съгласна ли си?

— Добре. Къде ме водиш сега?

— В охраняваното жилище, за което ти казах. Мелиса, искам да правиш точно каквото ти кажа ден-два. Никакви обаждания, входящи или изходящи. Ще ти оставя кодиран мобилен телефон за връзка само с мен. Не го използвай за друго.

— Добре.

Явно за него бе облекчение да обсъждат практически подробности и това я вбеси.

— Ще ти изпратя някои неща в апартамента. Дрехи и прочие. Вече е зареден с храна. Ще ти донеса и нещо прясно. Не поръчвай доставки и, за бога, не излизай за каквото и да било — тя кимна. — Виж, зная, че ти се струва като затвор, но няма да бъде задълго. Само няколко дни, докато разнищя тази история. Кой го прави, защо и как да те защитим — забеляза недоумението й, наведе се напред и издърпа чекмедже от долната част на седалката пред тях. Беше минибар, осветен от много малки лампички, с кристална гарафа с уиски, джин, шейкъри и бутилки минерална вода. — Искаш ли питие?

— Само вода.

Наля й газирана, сложи лед от кристална кофичка и резен пресен лайм. Мелиса отпи. Беше толкова приятно. Шумоизолираща преграда ги отделяше от шофьора.

— Благодаря — промълви тя.

— Апартаментът е мансарда. Ще имаш много светлина. Има книги, голям телевизор. Няма компютър. Извинявай, но с компютър могат да те засекат.

— Не е голям проблем — Мелиса се замисли за миг. — Има ли уреди за фитнес?

Уил повдигна вежди.

— Сериозно си се заела.

— Напълно. Не зная колко дълго ще трябва да бягам.

— Има напълно оборудвана фитнес зала и басейн в сутерена, но не искам да прекрачваш прага на апартамента — Уил извади телефона си и набра. — Лиън, обажда се Уил. Да. Добре, благодаря. Виж, можеш ли да изпратиш комплект гири и бягаща пътечка в апартамент В? И няколко DVD-та с аеробика. Пилатес. Оливия ги искаше. Да, сега. Благодаря. И се погрижи във фоайето да няма никого. Идвам след десет минути и искам да бъдем сами. Отпрати охраната. Ще ти кажа кога да ги повикаш отново — затвори. — Това са подходящите неща за теб. Препоръчвам пилатес за гъвкавост.

— Не съм чувала — каза Мелиса.

— Използваш силата на собственото си тяло. Можеш да тренираш, когато няма уреди наблизо.

Мелиса преглътна.

— Ще опитам всичко.

Уил остана мълчалив за миг.

— Дано не се наложи да бягаш цяла вечност.

Тя сви рамене.

— Отсега нататък, каквото и да стане, винаги ще бъда готова да бягам.

Очите му дълго се взираха в нейните и тя извърна глава. Това беше агония. Желаеше го. Разбира се, може би бе първична страст, естествена реакция на животозастрашаваща ситуация. Трябваше да се затвори в онзи апартамент, далеч от него. Да го остави да се завърне при годеницата си и големите пари. Нейната надежда бе програмата за защита на свидетели, знаеше го. Никога вече нямаше да види Уил. Той щеше да се ожени за приятелката си и да бъде щастлив. Трябваше да го забрави, бързо.

— Зная — каза той.

— Там няма достатъчно дълго помещение за тренировки по стрелба, нали? — опита се да се пошегува тя.

— Не че е невъзможно, но би породило доста коментари — той се усмихна. — Когато излезеш, ще те науча.

Мелиса се обърна назад, когато Уил застана зад нея. Силните му гърди се притиснаха към гърба й. Мускулестите му ръце обгърнаха крехките й рамене, пръстите му се преплетоха с нейните, сякаш й помагаше да натисне спусък.

Беше толкова секси сцена.

— Не, благодаря — упорито възрази тя. — Предпочитам да си наема инструктор.

— Аз съм много добър стрелец.

— Не ти липсва самоувереност, а? — сопна се тя. — Няма винаги да бъдеш до мен, нали? Трябва да се науча да се справям сама. Не бива да ставам зависима от теб.

— Огън момиче — отбеляза той и я обзе ярост, когато видя едва сдържаната му усмивка.

Мелиса прехапа устни, обърна гръб на Уил Хайд и се загледа през прозореца.

Откара я до анонимно изглеждащ небостъргач на Ъпър Уестсайд. Имаше гладки гранитни странични стени и по нищо не се отличаваше от съседните сгради. Никой не им обърна внимание. Покрай тях мина кореец с костюм. Мелиса вървеше с наведена глава, сивкавокафявите й коси се спускаха пред лицето й. Уил я побутна към асансьор. Доближи глава до нейната.

— Стой наведена. Има камера.

Деветдесет секунди се взира в лъскавия месингов под, докато експресният асансьор ги отнесе до върха на небостъргача. Сигурно бе доста висок, ушите на Мелиса запукаха. Вратите се отвориха и бе доволна, че най-сетне ще излезе. Озоваха се на малка площадка. Неволно се огледа, търсейки стълбището. Беше точно до асансьорите. На етажа имаше две врати.

— През тази се излиза на покрива, за поддръжка. Може да чуваш работници да влизат и излизат. Не обръщай внимание. Тази сграда има най-надеждната охранителна система. И съм назначил охранители на всеки етаж, най-добрите. Някои са бивши агенти на „Мосад“. Има и трима от специалните части.

— Сигурно ти излиза скъпо.

— Така е — той извади малък ключ и отвори другата врата. — Временният ти дом.

Мелиса огледа жилището, когато Уил затвори вратата след нея. Не успя да запази хладнокръвие и зяпна от удивление.

Едва ли подходящата дума бе просто „апартамент“. Заемаше целия последен етаж на сградата. От антрето се влизаше в приемна, по-голяма от първия етаж на бащината й къща, обзаведена в минималистичен стил — ниски мебели с кожени тапицерии, стъклени масички, раздвижени етажерки. На едната стена имаше огромен телевизор. Мелиса колебливо пристъпи напред. През отворена врата надникна в главната спалня; кралска спалня, китайски шкафове и гардероби антики и самостоятелна баня с гигантска вана и отделен душ.

— Има още една спалня от другата страна, до кухнята — каза Уил. — Ела да ти я покажа.

— Добре.

Мелиса се изчерви, не знаеше накъде да погледне. Вече бе разбрала, че Уил е много богат, но бе ужасно смущаващо да се сблъска с този факт по такъв начин. А това дори не бе домът му. Беше само един от многото апартаменти, които притежаваше.

Кухнята беше просторна и внушителна, с уреди с блясък на матирана стомана, лъскав под от черен мрамор и шкафове от модерния гладък орех. Беше като кухните от списанията за вътрешен дизайн, помисли си тя, където скриват дръжките и човек не може да разбере къде са прибрани чашите.

Разпита къде се намира всичко. Той със смях й показа. Имаше стоманена плоскост, която се оказа хладилник, орехова стена се плъзгаше и зад нея се откриваше ниша за охлаждане на вино и кош за плодове. Имаше дори истински старомоден долап и всичко, което би могла да поиска.

— Стъргало за индийско орехче? — попита тя на шега.

Изненадан, Уил благоволи да се засмее.

— Да, има. Тук. А тук — издърпа подвижен рафт с половинметров стелаж за подправки, — има няколко пресни индийски орехчета.

Мелиса се засмя. Поклати глава. Изпитваше облекчение, че е жива и може да се шегува с него за индийското орехче.

— Уил… — изпита импулсивно желание да го каже. Просто да го каже, за да престане да се чувства неловко. — Постигнал си много, натрупал си цялото това състояние. Поздравления. Искрено се радвам за теб. Заслужаваш да бъдеш щастлив — преглътна с мъка. — Сигурно Оливия е чудесно момиче, надявам се да ти донесе щастие. И… каквото и да се случи отсега нататък…

— Мелиса…

— Не, моля те, остави ме да довърша. Толкова съм ти благодарна, че дойде да ме измъкнеш и спаси живота ми. Съжалявам, че пострада.

— Няма нищо — Уил се приближи и тя не можа да разгадае мрачното му изражение. — Мелиса, никога не бих допуснал някой да те нарани — нямаше никакво колебание. — Аз… — телефонът му звънна. Погледна го. — Оливия е — мигът бе отминал. Магията бе изчезнала. — Трябва да вървя — Уил извади мобилен телефон от джоба си и го сложи върху мраморен плот малко смутено. — Номерът ми е на бързо избиране на единицата. Нагласен е така, че само аз мога да се обаждам, можеш да вдигнеш, без да се боиш. В гардероба има дрехи за теб, обувки. Фитнес уредите са ето там — посочи. — Има големи прозорци, но можеш спокойно да заставаш до тях, защото стъклата са затъмнени като на лимузина. Не вдигай никой от другите телефони. Тръгвам, трябва да се обадя на няколко места. Ще се опитам да разбера какво става, мамка му. Нали ще се оправиш?

— Разбира се — отвърна Мелиса и се усмихна насила. Малкият й син куфар от Холандия бе зад него, в коридора, жалък, самотен. — Не бързай. Не очаквам да ми се обадиш скоро.

Той се приближи, сложи ръка на рамото й.

— Ще те държа в течение.

Очите му плъзнаха поглед по лицето й, сякаш щеше да каже нещо, да направи нещо. Но той се поколеба и извърна глава. После се завъртя на пети и излезе от апартамента. Най-сетне вратата се затвори и Мелиса остана съвсем сама.

Не помръдна от мястото си в продължение на няколко минути. Ако имаше сълзи, отказваха да бликнат. Беше сама, както бе искала. Върна се до входната врата за куфара. Влезе в главната спалня и започна да разопакова багажа. След това щеше да се изкъпе и да си легне. Важно бе да поспи, докато отмине действието на опиатите.

После, реши Мелиса, щеше да се качи на бягащата пътечка. Защото разкошната обстановка не можеше да я заблуди. Беше в охранявано жилище и не бе престанала да бяга.