Страст

Тридесет и пета глава

Сградата, в която живееше викарият, бе закътана и не се виждаше откъм Виа дел Бабуино. Църквата, макар и необичайна, не правеше никакво впечатление. Кокетната викторианска постройка се губеше сред морето от изящна ренесансова и барокова архитектура, което я заобикаляше.

Хареса й. Беше анонимна. Уил огледа улицата, когато тя влезе в преддверието. Никой не ги следеше. Не бяха тук, чакаха ги около университета. Натисна звънеца, монтиран на малък рафт, и когато излезе администраторката, съобщи, че търси отец Грегъри.

Уил застана зад нея.

— Ще видя дали може да ви приеме — каза жената.

Мелиса стоеше там, с разтуптяно сърце, по дланите й изби пот от напрежение. Странно бе да срещне тук жена на средна възраст с типичен английски акцент. Не бе чувала такъв, откакто се бяха качили в „Евростар“, преди цяла вечност. Опитваше се да бъде спокойна, макар и да се чувстваше така, сякаш целият й живот е останал зад някаква стъклена стена. Жената се бе отдалечила и говореше по телефон.

— За кого да предам? — приветливо попита тя.

Мелиса погледна Уил. Той сви рамене.

— Това е Мелиса Елмет. Кажете му, че е дъщерята на професор Ричард Елмет.

Мелиса се напрегна. Нима си бе загубил ума? Дали този човек щеше да ги издаде? Уил сложи ръка на рамото й, за да я успокои. Тъмните му очи срещнаха погледа й.

Отецът бе приятел на баща й. Ако не можеше да им помогне, и без това бяха обречени. Нямаше значение дали знаят нещо. С тях бе свършено.

Администраторката любезно кимна и повтори името по телефона. Не изглеждаше обезпокоена, явно не й бе познато. Мелиса тихо въздъхна. Може би невинаги щеше да бъде така. Не всеки на света бе убиец, наемник или шпионин. Някои хора просто живееха живота си.

Възрастната жена се обърна с лице към тях.

— Сега ще дойде. Заповядайте, седнете. Имам списания.

Мелиса седна на дивана. Списания… едва се сдържа да не се засмее истерично. Сякаш бе в чакалня пред зъболекарски кабинет, само че тук, в Рим, докато бягаше, за да спаси живота си, с Уил Хайд, който бе убил човек точно пред очите й.

Уил седна до нея. Опита се да не реагира. Какво не бе наред? Какво я прихващаше? Той я караше да се чувства толкова жива, истинска жена. При най-лекото му докосване я обземаше мъчително желание. Сякаш се бе пробудила от мъртвите. Неведнъж бе фантазирала и сънувала, против волята си, за неговото докосване, но изживяванията, които й бе дарил, надминаваха всяка фантазия. Това почти я плашеше. Бе обсебена от него. Нуждаеше се от близостта му като от дневна светлина.

Протегна ръка. Той нежно преплете пръсти с нейните, притисна ги.

Беше невероятен мъж. Не бе срещала друг като него. Бе готов да убие и умре заради нея. Нищо чудно, че се чувстваше толкова слаба в негово присъствие.

Не искаше никога да се разделя с Уил. Изведнъж я обзе желание да има дете от него. Все още бяха женени, поне пред църквата, което сега й се стори изключително важно. Така и не го бе променила. Но нима имаше значение? Не можеше да изложи дете на опасност.

Седеше с поглед, втренчен в „Иконъмист“, без да чете.

— Здравейте…

Мелиса вдигна очи и видя възрастен мъж със сив пуловер и маслиненозелени джинси, който я гледаше. Черната му риза бе със свещеническа яка. Традиционалист, помисли си тя. Баща й би се доверил точно на такъв викарий.

— Вие ли сте дъщерята на сър Ричард?

Бе престанала да мисли за себе си като за такава преди години. Усещаше присъствието на Уил Хайд до себе си. Уил, чието сърце бе разбила. Заради баща си.

Мелиса изправи гръб.

— Да — гордо отвърна тя. Погледна Уил, с дързост в очите. Баща й бе постъпил жестоко преди много години, но нишката помежду им все още съществуваше. Сега бе покойник и Мелиса нямаше да отрича тази връзка.

— Аз съм отец Грегъри — каза викарият. — А това навярно е Уилям.

Тя се отдръпна. Уил остана с прикован в него поглед за миг, но после се усмихна. Свещеникът не бе глупав.

— Да, отче, приятно ми е. Как сте?

Отец Грегъри се взираше ту в единия, ту в другия.

— Малко по-добре от вас, струва ми се — отвърна той.

— Елате, да се качим горе.

Жилището бе доста луксозно за скъпата централна част на Рим. Представляваше голям, просторен апартамент с високи тавани и капаци на прозорците. Мелиса изпита носталгия. През мъглата на времето нахлуха спомени за нейната квартира в Оксфорд, за предишния й живот.

— Ще пийнете ли чай? — попита отец Грегъри. — Седнете, и двамата.

— Отче — каза Уил. — Ще говоря по същество.

Викарият се настани на ъглово кресло и ги изгледа изпитателно.

— Да, млади господине.

— Мелиса е моя съпруга — вълнуващо бе да го чуе да изрича това. За първи път говореше за нея по този начин. Страните й пламнаха от искрено щастие. — Оженихме се против волята на сър Ричард и двамата дълго са били отчуждени.

— Зная това — тихо каза отец Грегъри.

— Има хора, много хора, които искат да ни убият. Главно защото се боят, че сър Ричард е открил нещо и е предал информацията на дъщеря си.

Мелиса продължи:

— Той ми се обади от летището, отче. Спомена за вас — погледна свещеника в очите. — Баща ми не беше религиозен, затова се запитах какво го свързва с вас.

Викарият не каза нищо. Мълчаливо стана от креслото си и тръгна през хола към етажерката за книги до стената. Отмести я встрани и отзад се разкри малък сейф.

— Това е рядка реликва от военните години — заговори отец Грегъри. — В тези стаи е живял католически свещеник. Поставил сейф, за да скрие Светите причастия за католическата литургия от нацистите. Ние държим други ценни неща тук — посегна вътре и извади черна метална плочка и малка папка с книжа. Най-отгоре в папката имаше запечатан плик. Подаде ги на Мелиса и сложи ръце върху нейните. — Трябва да му простите — каза той. — Баща ви се промени към края. Стана вярващ. И истински ви обичаше, млада госпожо.

Мелиса сведе поглед. На белия плик бе написано нейното име, с познатия неразбираем почерк на баща й.

Не можа да сдържи усмивката си. Баща й. Дори в страх за живота си не би пропуснал формалностите.

Уил стоеше до бюрото на свещеника. Без да попита, бе взел телефона му и бе набрал номер. Беше стационарна линия, по-сигурна от всяка мобилна. Говореше разпалено на език, който Мелиса дори не разпозна.

— Иврит — каза викарият в отговор на незададения й въпрос. — Не е твърде различен от староеврейски.

— Извинявайте… налага се…

— Няма нужда да се извинявате. Познавах баща ви. Вярвам ви.

Уил затвори и седна до нея. Ръцете й трепереха. Това, което държеше, бе всичко, останало от баща й.

— Благодаря — каза той на отец Грегъри. — Поели сте значителен риск. Ще си тръгнем, преди да привлечем нежелано внимание.

— Разбира се — каза възрастният мъж, после изведнъж попита: — Ще ми кажете ли за какво става дума, господин Хайд?

— Не.

Мелиса го погледна.

— Ние знаем и по петите ни са много наемни убийци. Щом се разчуе, ще разберете — Уил се наведе напред и заговори, гледайки го право в лицето: — Отец Грегъри, не казвайте на никого за това. Никога. Отмъщението им може да бъде жестоко.

— Разбрано — увери го той. Протегна ръце и ги задържа над главата на Мелиса, мърморейки нещо под носа си.

— Какво правите? — попита Уил.

— Моля се за вас — спокойно отвърна викарият. — И двамата имате нужда.

Мелиса плътно следваше Уил по улицата. Вървяха към площад „Испания“. Когато стигнаха там, той спря.

— Ще се срещнем с един човек. Казва се Ари. Стари приятели сме.

— Ари — повтори тя.

— Работи за „Мосад“. Пребивава в Рим и е въоръжен до зъби.

— Добре.

— Ще те заведе с автобус до музеите на Ватикана. Пълно е с джебчии, пази нещата си по всяко време.

Мелиса кимна, изпълнена със страх.

— Ари ще те придружи до самолета, Миси, и отиваш право в Тел Авив. Той знае какво носиш. Ще сканираш документите и ще ги качиш в интернет.

— Не ме бива с техниката — прошепна Мелиса.

— Нищо сложно. Пусни ги в „Ю Тюб“, снимай ги с видеокамера, качи страниците във „Фликър“, в „Гугъл“. Просто ги разпространи навсякъде. Изпрати копия по имейл на Би Би Си и „Ню Йорк Таймс“. Просто действай. Не губи време в умуване. Нека стигнат до всички. Изпрати ги и в катедрата по физика на Оксфорд, по дяволите. Бил е един от тях.

— Разбирам — каза тя. Искаше й се да заплаче. Всъщност вече плачеше. Сълзите се стичаха по лицето й. — Ще ги разпространя. А клетката?

— Дай соларната клетка на Ари. Никой няма да бъде по-мотивиран да публикува откритието от израелското правителство. Дори правителството на Нейно величество.

— Добре — каза Мелиса. Не можа да се сдържи. Притисна се към него. — Уил — каза тя с умоляващ тон. — Уил, не ме изоставяй… недей…

Той обхвана лицето й с ръце, целуна я, отново и отново. Тя се повдигна на пръсти, лудо влюбена, преливаща от любов.

— Обичам само теб — каза той. — Но те убиха Оливия. Имам дълг към нея, Миси. Дължа й отмъщение.

Мелиса кимна, с насълзени очи, и изтри сълзите с ръка.

— Не искам да заминаваш — сграбчи ръката му и я целуна отчаяно. — Обичам те, Уил. Нямаш представа колко.

— Няма надежда за нас, освен ако убия онзи, който е организирал всичко това.

— А всички други…

— Те знаят малко, само откъслечни неща. Вредно за дисциплината е да бъдат осведомени за всичко. Само един човек има достъп до цялата информация. Той трябва да умре. Жената, която уби Оливия, също. Казва се Лола Монтоя. Познавам почерка й. Ако я оставя жива, няма да спре да ни преследва.

Мелиса потръпна и вдиша дълбоко. Очите й бяха зачервени, но примигна и преглътна сълзите. Можеха да го застрелят, вероятно щяха да го убият, и не искаше последният му спомен за нея да бъде за жалка, хленчеща женска.

— Ти си смел мъж, Уил Хайд — каза тя. — Спаси живота ми. Ти си моят съпруг. Обичам те. Винаги съм те обичала и винаги ще те обичам. Оставих те да си отидеш, защото се страхувах. Мога да направя това — настоя Мелиса. — Не искам да се страхувам повече.

— Моята Мелиса. Прекосих света, за да се събера отново с теб. Не мисли, че сега ще те изоставя.

Наведе се към нея, устните му докоснаха нейните и тя пламна. Пристъпи към него. Ръцете й обгърнаха врата му…

— Здравейте — стресна я нечий глас.

Мелиса се отдръпна назад. Беше гладко избръснат мъж, облечен като американски турист. Кимна на Уил.

— Мелиса? Аз съм Ари.

Тя се опомни.

— Здравей, Ари.

Уил я погледна, сякаш не искаше да се разделя с нея и сърцето й бе сковано от лед, който се пропука и по средата зина пропаст като в ледник.

Сграбчи ръката му и заговори тихо и припряно:

— Те убиха не само Оливия. Убиха и баща ми. И Фрейзър. Убиха и Мойра Дънууди, Дейвид Фел и Елън Джоспин. Опитаха се да убият и теб. Ще разтръбя за откритието навсякъде. Кошмарите им ще се сбъднат. След като се разчуе, ще треперят за собствените си кожи.

Уил леко я целуна.

— Това е моето момиче — отбеляза той.

Мелиса даде знак на скромния на вид млад мъж.

— Хайде.

— Добре — отвърна Ари и закрачи до нея.

Мелиса се отдалечаваше от Уил, бързо, колкото можеше да върви, за да не заплаче. Може би разбираше как се чувства човек от неговия свят. Защото върху плика бе нейното име, написано с почерка на баща й, и то я зовеше.

Бе пожелал светът да узнае и желанието му щеше да бъде изпълнено.

Уил Хайд крачеше по улиците, привидно напосоки, притаяваше се в затънтени улички, влизаше и излизаше от сгради. Вървеше на зигзаг, играеше си с града, но се приближаваше, все повече и повече. Мелиса, любимата му, беше в безопасност и вече можеше да се впусне в преследване.

Къщата на професор Елмет се намираше на Виа Каландрели и те щяха да го чакат там, във всички улици наоколо, да го търсят. Промъкна се изотзад, прекосявайки града зад гърба им, докато стигна до Виа Уго Баси, далеч зад набелязаната зона, далеч от мястото, където биха застанали ключовите им агенти. Посредникът на Лола беше тук. Лола бе тук. Продължи напред, бавно, с бейзболна шапка, слънчеви очила и евтин фотоапарат на врата. Тя бе някъде наблизо. Усещаше присъствието й. Оглеждаше прозорците на близките хотели и пансиони, търсеше я, но знаеше, че е безполезно.

Беше на земята, кръстосваше улиците като него. Интуицията му подсказваше това. Нямаше нищо друго сега, само тя и той.

Часът наближаваше.