Страст

Двадесет и пета глава

Нямаше как Лола да е доволна. Английската кучка се бе измъкнала. Беше се оказала интелигентна и куражлийка, което не бе никаква утеха за Лола. Мелиса бе никоя, задръстена историчка. Лола, която бе убивала сенатори и дори един президент, която бе ликвидирала четирима корави агенти на КГБ, сега бе надхитрена не само от Уилям Хайд, а и от неговата никаквица.

По-лошо, бе видяна от един от хората на Хайд. Нямаше съмнение, че скоро самоличността й ще бъде разкрита.

Не очакваше с нетърпение този телефонен разговор, но беше неизбежен. Обади се на Димитри, който й бе възложил тази задача, и накратко го запозна с фактите.

Мълчанието му бе по-лошо от ругатни и викове.

— Може да се случи на всеки по всяко време — каза Лола. — Ще продължа да я издирвам.

— Може би трябва да върнеш хонорара си — каза той.

Прие това предложение с презрението, което заслужаваше. Беше ядосан. Имаше само един начин да се справи с това.

— Тази жена е трудна мишена за теб — подигравателно отбеляза Димитри.

— Щом мислиш, че съм толкова некадърна, какво ще кажеш да бъдеш следващата ми мишена — просъска Лола. — Да видим как ще ми избягаш. Аз мога да се изплъзна за десет секунди. Не си и помисляй да изпращаш убийци по петите ми за назидание. Мога да се обърна срещу теб и да те преследвам, Димитри. Ще те убия, без никой да ми плаща — той замълча, треперейки от гняв. Взаимните заплахи останаха да висят във въздуха. След като промени динамиката помежду им, при която от нея се очакваше да пълзи и да се моли, Лола пристъпи към бизнес въпросите: — Разбери. Жената е добра. Тя има естествен усет, а мъжът е експерт. Изпратил си много други агенти. Никой от тях не успя, въпреки че Хайд се разхожда из Ню Йорк, без да се крие.

Димитри въздъхна. Не можеше да отрече очевидното.

— Не пазя територия. Имаш спящи агенти навсякъде. Задействай ги. Разпространи снимката. Снимките, той също е изчезнал. Полицията го търси за разпит във връзка със собствеността на сградата.

— Тръгнал е да я спасява? Прави се на Джон Уейн — Димитри се покашля. — Това е най-малкият му проблем. През следващите два дни ще бъде разорен.

— Подслушвам телефона на адвоката му. Получил е законно пълномощно да взема решения. Банката е обявена на пазара. Целият й капитал. Неговите акции ще бъдат пуснати за продажба утре.

— Толкова скоро?

— Пазарите са мудни. Но, да. Очевидно когато реши да направи нещо, той го прави. Банката не означава много за него.

Лола се възхищаваше на това у Хайд. Тази способност да запазва чувство за необвързаност бе важна за един агент.

— Да видим какво ще стане, когато акциите му се обезценят.

Едва ли Димитри можеше да предизвика това, но не пожела да спори с него. В системата имаше финансисти, способни на подобни машинации. Нейните умения бяха по-първични.

— Докато не се спрат някъде, не мога да продължа. Твоите хора трябва да ги намерят.

— Няма проблем.

Димитри бе уверен. Сега за него работеха агенции на над дванадесет държавни тайни служби, някои без съгласието на правителствата си. Разполагаше с огромна мрежа от шпиони и спящи агенти, свой личен таен Интерпол. Всяка автобусна и железопътна гара, дори най-малките, можеха да бъдат завардени. Когато се появяха, все някой щеше да ги засече. Беше ерата на интернет и системите за наблюдение. Имаше камери във всеки мол, във вагоните на „Амтрак“, до банкоматите. Уил Хайд и Мелиса Елмет бяха добри, но сега бяха разделени. Шансовете им бяха нищожни.

— Продължавай да ги търсиш — каза Димитри. — Вече си един от многото агенти.

„Е, добре“, помисли си Лола. Можеше да наеме колкото иска. Но накрая тя щеше да ликвидира мишените.

Мелиса грабна диетична кола и хотдог и последва тълпата. Нямаше представа къде отива. Бе изпълнила плана си — бейзболната шапка бе добра идея, сега изглеждаше като всички други фенове. Щеше да им бъде трудно да я различат, дори ако имаха хора тук, което й се струваше невъзможно. Поне за час-два бе в безопасност.

— Хей, ти! — едра чернокожа с униформа правеше жестове срещу нея. Мелиса подскочи. Бе допуснала да я забележат, да я нарочат. — Билет.

— Разбира се.

Мелиса извади билета от джоба си, показа го.

— Боядисани кукли — каза жената с презрение. — Не се опитвай да вкараш алкохол вътре.

— Добре — отвърна Мелиса. Не искаше да започва кавга. Просто продължи.

— Не обръщай внимание — до нея вървеше млад мъж с шапка на „Ред Сокс“. Феновете на „Янкис“ го освиркваха, но не твърде злонамерено. По-добре бе, отколкото на английски футболен стадион. — Просто те мрази, защото си готино парче.

Мелиса се изчерви. Хлапакът изглеждаше на не повече от двадесет и шест, доста години по-млад от нея. Не бе свикнала случайни непознати да я намират за привлекателна. Особено по-млади мъже.

Беше си купила билет от най-евтините. Таксито й бе излязло близо двадесет долара, с бакшиша, а и шапката бе скъпа. Нямаше кредитна карта, нямаше откъде да получи още пари. Тя не бе като Уил, който навярно можеше да оцелее дни наред, хранейки се с плъхове, или нещо подобно. Трябваше да пести парите си, докато стигне някъде, където ще може да си намери работа.

Вече бе помислила и решила. Сервитьорка. Често наемаха нелегални имигранти, ако се съгласят да работят за по-малко от минималната надница. Щеше да бъде доволна с анонимна работа за жълти стотинки. Ако миеше съдове и забърсваше пода в някое малко италианско кафене, щяха да й позволят да се храни безплатно. Можеше да взема остатъци у дома всяка вечер. Щеше да се опита да си състави балансирана диета. Все някак щеше да преживее щурата ситуация, в която бе попаднала. При мисълта, че само преди седмица бе живяла в Оксфорд и подготвяла лекции, бе готова да се засмее.

По някое време щеше да се обади на Уил, за да му каже, че е в безопасност. Дължеше му поне това.

Този мач бе убежище. Няколко часа нормален американски живот, на слънце, с хотдог и диетична кола. Ако излезеше от стадиона с хиляди други фенове, отново щеше да бъде в безопасност сред тълпата. А после?

Мелиса погледна фланелката на „Ред Сокс“, която носеше младежът, и изведнъж й хрумна идея. Щом Уил можеше, защо не и тя? Заговори с акцент, който би могъл да мине за американски.

— Благодаря, приятел — подаде му ръка. — Казвам се Лиса.

— Брад — каза той, обнадежден. — С компания ли си тук?

Това бе възможност. Дълбоко си пое дъх и го възнагради с ослепителна усмивка.

— Не. Току-що скъсах с гаджето си.

— Съжалявам — каза Брад, имайки предвид точно обратното.

— Няма за какво — Мелиса си спомни за мач, който бе гледала по телевизията предната вечер. — Беше от „Метс“.

Брад се засмя.

— Тогава е заслужавал да го зарежеш, предполагам.

Тя се усмихна. Значително бе напреднала в познанията си за бейзбола само за няколко дни. И „Ред Сокс“, и „Янкис“ мразеха „Метс“. Разговорът с Брад потръгна доста добре.

— С какво се занимаваш? — попита той.

— Преподавах английски, но напуснах. Ще си почина известно време — Мелиса потупа раницата си. — Ще попътувам из Америка, на автостоп. Винаги съм мечтала за това.

Брад засия. Мелиса забеляза, че чак не му се вярваше, че е спечелил симпатията й. Бе успяла да зарадва този американски младеж. Наистина я намираше за „готино парче“. Намираше я за красива. Когато осъзна това, забеляза, че доста мъже я заглеждат, когато минаваше покрай тях.

Хареса й. Не бе привличала подобно внимание от тийнейджърските си години, от времето, прекарано с Уил, първия път. Странно как, докато бяга, за да спаси живота си, човек започва да се чувства толкова жизнен. На някакво първично ниво Мелиса изпитваше наслада. Погледна Брад с благодарност. Само Уил да можеше да я види така…

„Не бива да мислиш така“, смъмри я трезвият й разум. Но не можеше. Беше истина. Изгаряше от желание да се покаже на Уил, поне да я запомни красива.

— Е, скъпа, можеш да започнеш с мен — предложи Брад, — ако нямаш планове за след мача.

Сви рамене.

— Това е най-хубавото. Свободна съм. Нямам никакви планове.

— Ако ще пътуваш на автостоп, какво ще кажеш да дойдеш с нас до Бостън? Тук съм с приятели. Имаме каравана.

„О, господи!“ Беше спасена.

— Нали приятелите ти няма да имат нищо против? — невинно попита тя.

— Не, по дяволите, особено когато видят колко си готина. Освен това караваната е моя.

Бе дошъл с четирима приятели и гордо се похвали с нея. Мелиса им се усмихна и си позволи да пофлиртува. Бяха пийнали по няколко бири, смееха се, подхвърляха шеги и одобрително смушкваха Брад. Тя отказа да свали тъмните си очила, но денят бе слънчев и не настояваха. „Ред Сокс“ спечелиха мача и момчетата бяха в страхотно настроение. Не престанаха да се закачат с нея, докато вървяха към паркинга. Наистина имаха каравана, Мелиса не можеше да повярва на късмета си. Вътре бе мръсно, пълно с остатъци от пакети „Начос“ и кутии кока-кола с вкус на череша, но беше едно от най-примамливите превозни средства, в които се бе качвала. Брад потупа пътническата седалка и я покани да се вози до него, което накара приятелите му да избухнат в дрезгав смях.

Спокойно излязоха от града. Никой не ги спря, никой не ги обезпокои. Няколко пътуващи фенове на „Ред Сокс“ надуха клаксони. Заклети „янки“ крещяха ругатни. Всичко бе съвършено нормално. Бяха истински фенове на бейзбола, личеше си от онези, които запаметяват имената и постовете на играчите. Имаха DVD плеър отзад в караваната и бяха пуснали диск с най-интересните кадри от световната серия 2004-та.

Брад беше добро момче и гледаше пътя, но водеше разговор. Дали е гледала серията през 2004-та, когато било развалено някакво проклятие? Не? Имало пълно лунно затъмнение вечерта на четвъртия мач. Луната била оцветена в бостънско червено.

— Когато Дъг Минткевиц пое топката от Фулк, все още беше червена… знаеш ли?

Мелиса призна, че не знае.

Брад започна да разпитва за нея. Каза му, че е била детегледачка и частна учителка по английски на богат френски бизнесмен от Ъпър Ийстсайд. Визата й изтекла, така че вече била нелегална, но щяла да си намери работа като сервитьорка и да измисли нещо. Попита я дали е австралийка. Мелиса измисли семейство в Канбера. Понякога американците не различаваха акцентите.

Къде щяла да отседне в Бостън? В общежитие, реши Мелиса, някое евтино. Имаше малко пари, щяха да й стигнат. Брад препоръча студентското на Бъркли Стрийт, където нощувките стрували десетачка на легло. Щяла да дели стая с други студентки, но не можело да има всичко…

Съгласи се. Той полюбопитства колко дълго е излизала с бившето си гадже. Мелиса отказа да говори за измислената си връзка. Дан, бившият й приятел, се оказал негодник. Брад изрази дълбоко съчувствие. Сега бил фитнес треньор, но възнамерявал да постъпи в армията. Дали би излязла с него на кафе? Може би, каза Мелиса. Предложи да я откара до общежитието. Не, нямал нищо против да вози красиво момиче из града пред приятелите си. Вече му бе позволила да се перчи с нея.

Мелиса се засмя. Брад й харесваше. И беше безкрайно благодарна. Хубаво бе да открие, че светът е пълен с приятни, свестни хора, готови да предложат помощ. Не всеки бе убиец с пистолет, имаше добри хлапета от добри семейства, които щяха да спечелят пари, да създадат семейства и да отгледат още добри хлапета. Оптимизмът на момчето бе заразителен. Би му пожелала страхотен живот. Нямаше да го изложи на опасност, като остане с него по-дълго, отколкото е нужно.

Най-сетне пристигнаха в Бостън. Еуфорията бе стихнала до спокойно задоволство. Брад мина през няколко кокетни квартала да остави приятелите си. Взеха си довиждане с нея и му пожелаха късмет, повдигайки вежди. Мелиса се изчерви. Отново я накараха да се чувства млада. Брад я откара до централната част на града и й показа общежитието. Тя взе раницата си от пода на караваната и записа телефонния му номер. Момчето слезе и застана срещу нея, малко смутено.

— Нямаш ли мобилен?

Мелиса поклати глава.

— Фактически съм незаконно пребиваваща. Не искам ченгетата да ме засекат.

Изглеждаше разочарован.

— Няма да се видим вече, а?

— Може би — каза тя. — Ти си симпатяга.

— Никой мъж не би искал да чуе това от красива жена. Звучи обезсърчаващо.

— Твърде стара съм за теб.

— Аз мога да преценя — отбеляза Брад малко самодоволно.

Мелиса се усмихна. Жалко, че трябваше да го разочарова. Беше благодарна за транспорта, благодарна, че се бе измъкнала от Ню Йорк. Благодарна, че двадесет и шест годишен младеж я смяташе за привлекателна.

Свали раницата си и повдигна глава за целувка. Брад се възползва. Мускулестите му ръце обгърнаха крехкото й тяло, целуна я дълго и страстно, притискайки я към себе си. Мелиса се отдръпна едва когато усети възбудата му.

— Чао — каза тя. — Благодаря ти.

— Страхотна си, хубавице.

Брад се качи в караваната и потегли.

Мелиса влезе в общежитието. Беше твърде възрастна, за да бъде тук, но изглеждаше като студентка и получи стая. Беше късно вечерта. В ъгъла вече спеше друго момиче. Мелиса взе душ, отпусна се на леглото и заспа почти моментално, крайно изтощена.

Уил седна на маса пред „Барж“, ресторант за морски деликатеси на Фронт Стрийт, Пърт Амбой, петдесетина километра навътре в щата Ню Джърси. Загледа се над водата към Стейтън Айлънд. Беше тъмно и светлините на уличните лампи проблясваха по водната повърхност. Вечерта беше хладна, но храната бе вкусна. Хапна пържени раци за 20,95 долара, изпи бутилка „Будвайзер“ и му харесаха повече, отколкото екзотичните специалитети, които ядяха с Оливия напоследък. Радваше се, че бе дошъл в Ню Джърси. Тук бе спокойно. Наблизо имаше малък семеен хотел и щеше да пренощува там.

Алкохолът го отпусна след напрегнатия ден. Имаше набола брада, но нямаше да я обръсне. Повечето обикновени хора не биха го разпознали така. С професионалистите бе различно. Тревожеше се за Мелиса. Тя не можеше да пусне брада. Упрекна се, че не я бе научил как да се прикрива, дори най-основните неща. Може би щеше да се сети да не използва кредитни карти, ако бе забелязала какво прави той, докато бяха заедно.

Искаше да я намери. А после…

Не можеха вечно да бягат. Той трябваше да се върне, Оливия бе права за това. Уил се замисли за възможностите си, с наслада поглъщайки хапките, оставяйки алкохолът да освободи съзнанието му от оковите на тревожността и да му помогне да намери решения.

Скоро щеше да има пари. Невероятно много пари. Можеше да издири онзи, който бе наел Лола, и може би да му плати достатъчно, за да се откаже. Но, не, бяха замесени правителства. Тях бе почти невъзможно да накара да се откажат.

Можеше да наеме охрана за Мелиса. Да намери някоя истинска крепост и да я напълни с персонал от армията. Отново неосъществимо. Тя вече бе казала, че няма да остане под негова закрила. Ако все пак го направеше, един ден все някой щеше да се поддаде на подкуп или да прояви небрежност. Не можеше да й осигури вечна защита.

Можеше да продължи да бяга и да се крие, докато онова, заради което я преследват, изчезне. Уил не мислеше, че и това е възможно. Мелиса Елмет бе набелязана от професионални наемни убийци, чиято репутация би пострадала, ако тя остане жива. Затова нямаше да престанат да я търсят. Лола Монтоя бе несломима. Никога не се предаваше. Беше една от малкото жени, за които знаеше, че са били подлагани на мъчения и не са се огънали. Беше социопатка, арогантна. Би се опитала да убие Мелиса дори без да има цена за главата й.

Уил никога през живота си не бе убивал или дори удрял жена. Започна да мисли, че това трябва да се промени.

Трябваше да има отговор. Отпи от бирата си и погледна над тъмната водна повърхност, която отразяваше неоновия омар над входа с червена и синя светлина. Храната бе превъзходна. Трябваше да има отговор. Животът на Мелиса бе ценен за него. Мисълта, че е мъртва, го бе доказала.

Щеше да я намери и да я вземе със себе си. Щеше да отиде там, където бе загинал баща й, където бе загубила връзка с онзи негодник. Щеше да разбере какво се страхуват, че може да знае Мелиса, и да го разкрие на целия свят.

Да. Това беше.

Трябваше да отстрани мотива. Разбира се, оставаше отмъщението. Но можеше да направи нещо и по този въпрос. Щом бяха замесени държави, държавни играчи, публичността щеше да помогне. Ако бъде убита, някой щеше да бъде обвинен. Доволен, отпи още една глътка. Планът започваше да се оформя. Осъзнаваше, че е невероятно трудно да го изпълни, но трябваше. Защото нямаше друг начин.

За първи път, откакто бе започнало всичко, аналитичният ум на Уил Хайд, гениалният му шпионски ум престана да мисли за Мелиса и се насочи към баща й, общата нишка. Трябваше да го направи по-рано. Сега си даде сметка.

Ричард Елмет бе предвзет стар глупак, но със забележителен интелект. Все пак не бе оставил значима следа в академичния свят. Бе работил в Оксфорд, но не бе станал директор на колеж, не бе получил и признание като велик учен. Никой американски университет не се бе опитал да го привлече с тлъст чек и примамлива длъжност…

Какво бе извършил, с което да обезпокои толкова много хора?

Щеше да попита Мелиса.

Влезе в заведението, плати в брой и откара мотоциклета до малкия хотел, на около километър разстояние. Имаха свободна стая и щом не бе пиян и имаше пари, веднага му я дадоха. Беше малка и чиста, с две легла и баня. Топлият душ му достави невъобразима наслада. Моше бе сложил само най-необходимите дрехи и нямаше пижама. Намери дънки и черна тениска за сутринта. Моше бе избрал рокерски дрехи. Полезно бе да работи с професионалисти.

Уил изми зъбите си и си легна. Беше рано, но искаше да се събуди на разсъмване. Щеше да позвъни на адвоката си. Мелиса щеше да се обади. Нямаше представа как ще се свърже с него, но тя бе умно момиче. Със сигурност щеше да намери начин. Ако се наложи, щеше да остави съобщение в телефонната централа на „Вирджиниън Проспект“. Когато успее, трябваше да бъде готов да я намери. Защото веднага щом се обадеше, те щяха да узнаят.