Страст

Тридесет и втора глава

Лола седеше в малко интернет кафене на Монте дьо Булор, Ла Мурет, Франция. Беше много уморена. В самолета бе спала неспокойно. До нея имаше малка порцеланова чашка с хубаво черно кафе и две сладки. Дори в дупка като тази, където киснеха отегчени местни хлапета, храната бе сравнително добра. Имаше нужда от кофеин и захар. Скоро трябваше да поспи, нямаше начин. Но вярваше, че тялото й ще издържи още няколко часа.

Имаше достъп до неща, с които другите наемни убийци не се занимаваха. Затова бе толкова ефективна. Всичките й умения бяха усъвършенствани, разбира се; беше отличен стрелец, можеше да забърква различни отрови, беше силна за ръста си и способна с лекота да счупи нечий врат. Но Лола не се съсредоточаваше върху техниката. Повече или по-малко, всеки компетентен в нейния бранш можеше да се справи с това. Лесно бе да убиеш друго човешко същество с нож или пистолет. Тялото бе нещо крехко. Знаеше точно колко.

Не, успехът й се дължеше на умение, което те не владееха. Имаше усет на ловец. Можеше да проследи и открие плячката, когато други агенти търсеха оправдания, твърдяха, че е потънала вдън земя. Уил Хайд бе по-добър от повечето, всъщност от всички други мишени. Но не беше Супермен. Не можеше да се оттласне от земята и да полети. Нуждаеше се от превоз, а откъдето и да си го осигуреше, можеше да бъде проследен.

Използваше дистанционни кодове. Технологиите бяха улеснили нещата значително. Половината от изпълнението на задачата бе в ума. С щракване на няколко клавиша получи достъп до компютъра на регионалния директор на службата за контрол на магистралния трафик. Придвижи мишката по екрана, увеличавайки и приближавайки. Беше мързеливец и си позволяваше тричасови обедни почивки. Невъзможно, помисли си тя, разочарована. Резолюцията бе твърде лоша. Колите преминаваха бързо на екрана. Щеше да бъде трудно да различи номер на регистрационна табела, още по-трудно лица. Добре. Опита нещо друго. След още няколко щраквания изникнаха спирките за плащане на магистрални такси в областта Изер. Погледна атласа до себе си, пътната карта на Европа. Сигурно бяха поели по шосе Л-43 към Гренобъл. Имаше такса. Щрак-щрак-щрак. Увеличи изображението от камерите на моста и мислено направи изчистения. Дали бяха спали, след като бяха пристигнали в Роаси? Дълъг полет, часове друсане в товарното отделение. Дълъг път пеша до града.

Нима Лола би спала? Не, разбира се. Страхът от смъртта бе отлична мотивация. Можеше да съди за реакциите на Хайд по своите, което бе комплимент за него. Тя би тръгнала с кола веднага. Едва ли се бе опитал да натовари нещо незабелязано в самолета на „ФедЕкс“. Беше нужен минимум половин час да купи возило, провизии, дрехи за преобличане. После би трябвало да се отбият и в обществена баня и пералня. Това й даваше интервал от два часа, ако предположеше, че са нужни пет часа шофиране до точката, където…

Отново щракна, приближи. Много по-добре. Ясно виждаше лицата през предните стъкла. Пусна записите от камерите на бързи обороти и зачака, отпивайки от кафето си.

Изядоха останалата храна, измиха зъбите си и бързо се измиха в потока. Този път Мелиса не мърмори. Уил я остави само да наплиска тялото си. Косата й вече бе чиста. Той събра палатката, тя прибра изсъхналите дрехи и прикриха с шума следите от бивака си.

— Хайде. Трябва да тръгваме — каза Уил и я целуна по бузата. Прокара двете си ръце нагоре-надолу по гърба й и Мелиса почувства нов прилив на желание. Уил се усмихна. — По-късно — каза той. — Трябваше да сме тръгнали преди час. Аз съм виновен. Не мога да се въздържам с теб.

Закопчаха коланите и Уил с умели маневри излезе с колата на пътя. Леко изпращя, но вървеше добре. Резервоарът бе пълен. Когато отново се озоваха на магистралата, Мелиса въздъхна с искрена наслада. Беше чиста, суха, нахранена, обичана. Седалките бяха топли и разкошни след студената вода в потока. Чувстваше се неуязвима, озарена от щастлива звезда. Убийците, смразяващият гневен глас на жената, която й крещеше в апартамента, нищо нямаше значение. Как биха могли да я намерят? Уил Хайд можеше да я защити и от самия дявол.

Лола захапа поредния тънък макарон, толкова лек, че почти се стопи в устата й. Не бе яла нищо толкова вкусно от доста време. Тук продаваха нуга, можеше да си вземе малко. Беше добър източник на гликоза.

Аха. Наведе се напред. Потупа екрана. Върна записа назад. Застина.

Нямаше начин да приближи още, по дяволите, не можеше да увеличи изображението. Но бяха те. Беше сигурна. Никога не забравяше очите на мишена. Огледа внимателно фигурите в колата. Голяма кола, не мотоциклет. Интересно защо бяха преминали от мотоциклети на коли. Ръстът съвпадаше. Телосложението също. Момичето бе по-лесно разпознаваемо от Хайд. Бе пуснал брада. Умно момче, помисли си тя. Толкова бе странно, че някои мишени не се сещаха за елементарни неща. Момичето, Мелиса, бе подстригало косите си. Снимката бе черно-бяла, за съжаление, но щом бе променила прическата, вероятно ги бе и боядисала.

Записът бе от вчера. Бяха в „Рено Еспас“ и се движеха на юг, към швейцарската или италианската граница. После трябваше да са преспали някъде. Навярно Хайд мразеше това също колкото Лола, но тялото се нуждаеше от почивка.

Мелиса бе мълчалива в колата, опитваше се да мисли. Уил беше бивш шпионин. Обработваше толкова информация, неща, които тя не забелязваше. Може би той подхождаше твърде аналитично. Може би ако опита, щеше да успее да му помогне.

— Ако се върнем към другите две убийства, разкриват ли ни нещо? — попита тя. — Вероятно се досещаш защо е убита сенатор Джоспин. Но за библиотекарката, как се казваше…

— Мойра Дънууди.

— Да. Какво знаеш за нея?

Уил се замисли, сякаш извличаше информация от компютъра в главата си.

— Беше главен библиотекар на Нюйоркската обществена библиотека, което звучи престижно, но не означава нищо особено. Не е притежавала голямо състояние. Не е била агент под прикритие. Щях да зная, ако беше.

— Татко посещавал ли е библиотеката?

— На няколко благотворителни прояви. Веднъж го видях там да разговаря с нея. Друг път се срещна с Елън Джоспин, от която очаквах съдействие за сделка. Името му беше в списъка на посетителите в офиса й. Така стигнах до връзката с теб.

Мелиса бавно каза:

— Татко не се сприятеляваше лесно.

— Няма нужда да ми го напомняш.

— Не бъди язвителен.

— Извинявай — Уил нехайно сложи ръка на коляното й, контролирайки волана с другата, и погали стегнатото й бедро. Тя прехапа устни, за да овладее мигновената си реакция. И най-лекото му докосване я възбуждаше. — След снощи вече не ме боли толкова.

Мелиса затаи дъх, стисна бедра. Ръката му не помръдна.

— Дива котка — каза той.

— Уил…

— По-късно.

Когато отмести ръката си, тя вече изгаряше. Раздвижи се на седалката.

— Не мога да се съсредоточа — промърмори Мелиса.

— А аз си мислех, че си студена — засмя се Уил. — Не бива да те докосвам, но не мога да ти устоя.

Тя си пое дъх, успокои се.

— Знаеш ли колко си гаден?

— Казвали са ми — Уил сви рамене. — Просто си отмъщавам, скъпа.

Мелиса предизвикателно тръсна глава и той се усмихна самодоволно.

— Баща ми — продължи тя с делови тон — проявяваше истински интерес само към хора, които или могат да му бъдат полезни с нещо, или го боготворят заради гениалността му. Обожаваше страхопочитанието, с което се отнасяха към него в Оксфорд. Беше изключителен учен, знаеш ли, Уил?

— Да. Не се и съмнявам.

— Имала ли е Мойра Дънууди интереси в определена област, заради които татко може да се е свързал с нея?

Уил остана с поглед, вперен в пътя, замисли се. Изведнъж дъхът му секна.

— Господи! — промълви той и колата леко закриволичи. Мелиса издаде вик на тревога, но Уил бързо овладя волана. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели, лицето му бе пламнало от приток на кръв.

Желанието й отшумя и бе заменено от страх. Никога не го бе виждала така. Беше толкова хладнокръвен, толкова непоклатим.

— Какво има, какво има, Уил?

— Баща ти… каза, че не знаеш точно в каква област е работел?

— Никога не ми е казвал. Мълчеше си. Нещо, свързано с консервация, много скучно.

— Не е толкова скучно — възрази Уил. — Консервация на енергия?

— Да. Опитваше се да опровергае теориите за глобалното затопляне — Мелиса поклати глава. — Беше готов на всичко, за да получи слава или академичния й еквивалент. Но веднъж сподели, че работата му го е повела в друга посока. Не попитах каква, защото не ме интересуваше. Естествените науки никога не са ме привличали.

— Мисля, че току-що постигна пробив — каза Уил. — Не мога да повярвам, че съм бил толкова глупав. Всеки би могъл да свърже точките. Бях твърде зает да мисля за безопасността ти. От самото начало трябваше да умувам защо, а не как.

— Говориш със загадки.

— Попита в каква област са били интересите на Мойра. Добър въпрос. Отличен въпрос. Може би трябва да сътрудничиш на разузнаването.

— Уил…

— Енергия — обясни той. — Възобновяема енергия. Слънчева, вятърна, хидро. А Елън Джоспин беше в Комисията по разузнаването. Това ме подведе. По-рано работеше в Комисията по енергетика. Беше убеден демократ, истински либерал. Тя бе последната, която се обяви против сондирането в природния резерват в Аляска, дори когато цените скачаха до небето. Вярваше, че Съединените щати не инвестират достатъчно в слънчева енергия.

Мелиса опря глава на облегалката. Разбираше в каква посока клони. Сърцето й запрепуска. Дишането й се учести.

— Уил! Преди да замине за Италия, когато Дейвид Фел му предложи финансиране, той каза нещо. Каза, че слънцето и облаците са безкрайно важни и че един ден името му ще се прочуе в цял свят.

— Продължавай — подкани я Уил. — Всичко, което си спомниш. Всичко.

— Каза, че сега са вълнуващи времена за климатологията. И че работата му може да намери практическо приложение…

Уил видя табела отпред и изведнъж сви вдясно, по страничен път.

— Наближаваме Портофино — каза той. — Ще спрем някъде да хапнем. Трябва да помисля. Трябва да помисля.

— Добре — беше твърде развълнувана, за да яде, но искаше да се откъснат за малко от безкрайната сива ивица асфалт. — Уил, по-рано каза нещо за наемната убийца. Че клиентите й са араби. А мъжете в сградата са били от Южна Америка. Венецуела притежава петрол, нали? Големи залежи.

— Да, така е — каза той. — Вече разбираш, а, красавице?

Бяха навлезли в село някъде в Северна Италия, Лигурия. Уил спря на прашен път край маслинова горичка. Малко по-надолу по улицата имаше гостилница, рекламираща се като американски спортен бар.

И двамата слязоха. Той заобиколи колата, почти тичайки към нея, със светнали очи.

— Баща ти е изобретил соларна клетка — каза Уил. — Соларна клетка, която работи и може да осигури повече енергия, отколкото е нужна, за да се захрани батерия или часовник. Това е Светият Граал от години. Представи си соларна клетка, която може да бъде вградена в покрива на кола и да я захранва.

Мелиса напрегна ума си. Изведнъж проумя. Последиците можеха да бъдат епически. Това можеше да промени света.

— Петролът…

Уил я сграбчи за раменете.

— Петролът ще се срине. Може да запази известно ниво на цени, но няма да владее света. Ще се сгромоляса. Най-богатите петролни нации ще обеднеят за нула време.

Докато стоеше там, край пътя, в прашното средиземноморско селце, и ръцете му притискаха раменете й, Мелиса избухна в смях.

— Баща ми, моят баща, лудият физик, най-върлият противник на теориите за глобалното затопляне. Моят баща е изобретил нещо, което може да спаси планетата?

— Майната й на планетата — каза Уил. — На света има хора, които биха хвърлили атомна бомба над Рим, за да предотвратят изтичане на подобна информация — тя прикова поглед в него. — Не се шегувам — каза Уил. — Могат да загубят всичко. Освен това има терористични организации, множество, извън правителствата, които се финансират от пари за петрол.

— Тогава нищо чудно, че желаят смъртта ми — изтъкна Мелиса. Затрепери. — Какво ще правим? Нищо няма да ги спре.

Уил я притегли към себе си. Дълго я целува и тя, тръпнейки, се притисна към него.

— Жива си. И двамата сме живи — каза той. — Мислиш ли, че бих те изоставил, Миси? След всичко. Помисли отново.

Сгуши се в прегръдката му, но бе ужасена. Щяха да убият и нея, и него. Точно когато най-сетне бе намерила любовта, щеше да й бъде отнета. Новият живот, толкова светъл и скъпоценен, щеше да бъде заличен.

Можеха да избягат от убийцата. Но от обединените сили на световните производители на петрол? Съмняваше се, дълбоко се съмняваше.

— Може би ако изчезнем — прошепна тя, — ако отидем на някое затънтено място… В Исландия или… или… Аржентина…

Ръцете на Уил я обгръщаха, държаха я здраво. Той сложи ръка, с разперени пръсти, на сърцето й, почувства пулса й.

— Няма начин да избягаме — промълви Уил. — Не и при толкова много преследвачи. Трябва да направиш всичко възможно кошмарът им да се сбъдне, скъпа. Да намериш доказателство за онова, с което се е занимавал баща ти, и да го публикуваш. Да го пуснеш в интернет, да го изпратиш на „Ню Йорк Таймс“, „Сън“ и Би Би Си. Да го изпратиш на „Грийнпийс“ и в Белия дом. А после да отидеш в ЦРУ и да поискаш защита.

— Но, Уил… — заговори тя почти през сълзи. — Не бях разговаряла с татко сериозно от години. Нямах представа върху какво работи. Как да намеря това доказателство? Дори не знаем дали сме прави. Може би няма нищо общо със соларни клетки…

— Има — увери я Уил. — Всичко пасва, съвършено. Няма друго логично обяснение.

— Той не е споделял нищо с мен — възрази Мелиса. — Не ми е казвал подробности за работата си. Бяхме загубили връзка. Как да намерим това сега?

Уил сви рамене.

— Внимателно — каза той. — Трябва да бъдеш подготвена, скъпа. Щом аз се сетих, навярно и те са се сетили. Ще знаят какви са намеренията ни и защо. Ако не ни хванат по пътя, ще очакват да се появим в университета на баща ти. Скоро, ако вече не са там.

Отново я целуна.

— Тук сме неоткриваеми. Да хапнем. Няма да дойдат, скъпа, все още не.

Подаде й ръка. Мелиса плъзна своята в нея, наведе се и го целуна по рамото. Чувстваше се слаба, почти замаяна от любов към него.

Гостилницата се оказа съвсем скромна, с меню, надраскано на черна дъска с бял тебешир, италианско, нищо за туристи. Уил поръча бурида, лигурско задушено с риба, а Мелиса избра обикновени спагети със сос песто. Сервираха го с лимонада от стъклени бутилки, налята върху лед. Беше евтина и собственикът изсумтя одобрително, когато Уил заговори на италиански.

Имаше малък прашен телевизор, монтиран върху желязна конструкция на стената. Уил помоли домакина да го включи и той гордо завъртя ключовете за настройка, за да намери Си Ен Ен. По новинарския канал вървеше спорт, футболен мач между „Джетс“ и „Викингс“. Домакинът се отдалечи да обслужи редовните си клиенти и ги остави. Те бяха платили предварително и вече не го интересуваха.

— Яж — каза Уил. — Вкусно е. Тук са измислили соса песто, знаеше ли?

Мелиса не отговори. Бе приковала поглед в екрана. Протегна ръка, докосна неговата и посочи към телевизора. Уил изчака няколко мига, отпи глътка сода и се обърна натам, съвсем леко, сякаш не проявяваше интерес.

Русокосата новинарка говореше на фона на снимка на Уил и Оливия, застанали върху червен килим, Оливия с протегната напред ръка, на която блестеше пръстен с диамант.

Мелиса предпазливо огледа заведението, но никой не гледаше Уил. Беше с брада, никой не би разпознал в него богатия мъж със смокинг.

— … когато тялото на светската дама Оливия Уортън било намерено в апартамента й. Госпожица Уортън, годеница на скандалния финансист Уилям Хайд, е била удушена. Полицейски източници съобщават, че по тялото на младата жена са открити кръв и косми на Хайд. Хайд изчезна преди седмица от Манхатън и сега е издирван за разпит във връзка със смъртта на Оливия Уортън и нападение на двама служители на „Федерал Експрес“, както и за пране на пари и международни банкови измами…

Уил отпи още глътка от питието си и намери сили да изяде още три лъжици, но Мелиса видя шока, изписан на лицето му, сълзите, които напираха в очите му. Стана с привидно нехайство, хвърли няколко монети на масата и тръгна към вратата. Тя го последва, със сърце, преливащо от емоции: страх, вина, жал.

Уил не каза нито дума. Мелиса го настигна до колата и се плъзна вътре. Той даде на задна и потегли по тесния път, далеч от магистралата, към крайбрежието.

— Ще се движим по обиколни маршрути.

Мелиса прехапа устни.

— Толкова съжалявам, Уил.

— Не бях честен с нея — по бузата му се търкулна сълза, която я стресна. Никога не бе виждала Уил Хайд да плаче. — Използвах я. Беше забавна, добра в леглото, харесвана в светските среди, не се караше с мен. Реших, че е време да се оженя, и й направих предложение. Никога не съм обичал Оливия, а тя заслужаваше нещо по-добро. Когато скъсах с нея, бях ужасен егоист. Казах си, че се е интересувала само от парите ми и положението си. Може би е било така, а може би не. Но това не ме прави по-малко виновен. Тя искаше парите ми, а аз парче от пъзела, аксесоар в живота си. Аз бях по-лошият, защото никога не те забравих. Използвах я.

— Не преднамерено — каза Мелиса. — Не си виждал нещата така. Не се опитвай да пренапишеш миналото, Уил. Ще се доведеш до лудост.

— Каква нелепа смърт — каза той с огорчение.

— Била е популярна и красива — изтъкна Мелиса. — Уважавана във вашите среди, бляскава и зашеметяваща. Навярно е имала страхотен живот допреди няколко дни. Малцина могат да се похвалят с това, Уил.

— Когато тръгнах да те спасявам, дори не ми хрумна, че може да посегнат на нея — той удари с длан по волана. — Какъв себичен глупак съм бил. Изложих на опасност невинна жена. Плати за глупостта ми с живота си. Вината е моя, Миси, аз съм причината за смъртта й…

Вляха се в потока от коли на входа на планински тунел. Мелиса докосна брадичката му и го накара да се обърне за миг към нея. Наведе се и нежно попи сълзите му с устни.

— Уил, причината за смъртта й, е, че някое от онези копелета я е удушило.

Очите му я стрелнаха с поглед и тя се отдръпна изплашена. В тях имаше черна омраза, ярост, която досега не бе виждала. Той се преобрази пред очите й. За първи път в живота си Мелиса съзря в него убиец, какъвто навярно бяха съзирали вражеските агенти преди много време, над цевта на насочен пистолет.

— Да — каза Уил, — права си.

— Какво ще правиш? — прошепна Мелиса.

— Ще престана да бягам от тях — отвърна той. — И ще започна да ги преследвам — срещна погледа й. — Трябва да се разделим за известно време. Ще се обадя на приятели да те скрият, приятели от армията. Мога да ти уредя убежище на едно от най-сигурните места в Йерусалим, охранявано от местните тайни служби.

Тя поклати глава.

— Не мога да те изоставя, Уил. Ако загинеш, животът ми ще свърши. Просто не искам да живея без теб. Нека останем заедно. Какво ще правим?

— Ще зарежем тази кола — каза той. — Ще поплаваме с туристически кораб. Без регистрация, ще подкупя някого от екипажа да ни скрие в празна каюта. Това е последното място, където ще ни търсят. Портофино е спирка на круизи и вече ще са проверили плавателните съдове, ако са толкова съобразителни, преди отплаване. Ние ще се качим на междинна спирка. Следващата е Рим. Освен всичко останало, има и пристанище.

— Добре — Мелиса леко се усмихна. — Мога да поживея и затворена в корабна каюта.

— Ще отидем в университетския комплекс. Ще намерим записките на баща ти — Уил я целуна. — После ти ще заминеш.

— Отказвам.

— Ще заминеш — повтори той. — Ще публикуваш откритията на баща си от някое безопасно място. Може би Израел. Там ще ти помогнат. Участвали сме в съвместни акции. Не забравяй, Мелиса, не е само Оливия. Убили са и баща ти заради това. Можеш да отмъстиш за него без дори един изстрел.

В нея се надигна гняв.

— Наистина са го убили.

— Ако си с мен, ще ми бъде по-трудно. Ще мисля как да те защитя. Остави ме да ги преследвам сам, Мелиса.

— Кого ще преследваш? — прошепна тя. — Не можеш да избиеш всички агенти от толкова много държави, Уил. Сам си срещу тях.

Той наведе глава назад и Мелиса долови раздразнението му. Мишените бяха твърде много, знаеше това. Но очите му се присвиха и отново впериха поглед в нея.

— Ще убия жената — каза Уил. — Лола Монтоя.

— Но тя е жена — възрази Мелиса.

Уил сви рамене.

— Не очаквай от мен рицарско отношение, Мелиса. Монтоя е убийца. Ако не я очистя, ще убие и други хора. Опита се да убие и теб. Вероятно тя е убила Оливия. Прилича на нейния почерк, да подхвърли доказателства, с които да хвърли подозрение върху мен. Който го е направил, е проникнал в кабинета на лекаря ми на Пето Авеню. Това е сериозна професионална работа. В стила на Монтоя — очите му горяха. Тази жена ще умре. И не само тя. Има шеф на операцията, както винаги. Със сигурност е изключително влиятелен човек. Контактува с директори на тайни служби, може би министри. Със сигурност хора с пари. Различни нации и играчи. Избраният за тази задача е сред абсолютния елит — присви очи, замисли се. — Мога да съставя списък от около двадесет имена. Лола Монтоя не докладва пред никой по-нисш.

— Щом е толкова добър, можеш ли да го спреш?

Той я погледна и Мелиса отново потръпна.

— О, да — каза Уил. — Повярвай ми. Мога да го убия.

Колата излезе от тунела и пое по тесен страничен път с табели за Портофино.

— Ще го убия — закани се той.