Страст

Двадесет и девета глава

Оливия Уортън седеше в приемната на къщата на Уил и се стараеше да излъчва изисканост и самообладание. Кръстоса дългите си крака в идеално прилепнал чорапогащник „Уолфорд“ и хладнокръвно срещна погледа на полицая. Беше с елегантен маслиненозелен костюм „Прада“, коси, издухани със сешоар, и безупречно нанесен грим в прекрасно съчетание на малиново и тъмнолилаво. На пода до нея лежеше мека чанта „Шанел“, а обувките й бяха „Лубутен“ с червени платформи. Огромният диамант на пръстена й блестеше на нежната светлина от порцелановите лампи.

Бе положила усилия да изглежда съвършено. На ушите си, в тон с костюма, бе сложила страхотни обеци с нефрити и смарагди във форма на цветя, а на шията — тежка огърлица от южноморски перли, големи колкото мраморни късове, с ослепителен блясък. Целият й тоалет струваше няколко пъти повече от заплатите на тримата полицаи, които седяха срещу нея, взети заедно.

— Значи не сте се чували с него?

— Вече ви казах, полицай — сопна се тя. — Не държа сметка на годеника си къде ходи. Пътува по работа из целия свят.

— Кажете ни отново, мадам — настоя старшият детектив.

Шибани ченгета! Мислеха си, че могат да размахат съдебна заповед и да очакват, че тя ще скочи през запален обръч. Проклети да бяха Уил и глупавата му грозновата англичанка. Когато се завърне, тя щеше да тропне с крак. Следващия път трябваше да наеме някого да я пази. Холивудските звезди имаха бодигардове. И тя заслужаваше да има.

— Не — излъга Оливия. — Не съм разговаряла с него. Трябва ли да повикам адвокат?

Те се спогледаха.

— Не знаем, мадам. Вие как мислите?

— Не съм направила нищо нередно.

— Добре. Навярно знаете, че подпомагането и прикриването на беглец от закона е престъпление.

— Беглец? — бавно каза Оливия. Това трябваше да бъде нейният миг на триумф, най-бляскавата й седмица. Беше се сгодила за най-желания ерген в нюйоркските светски среди. А сега тези хора говореха за Уил като за обикновен престъпник. — Да не би господин Хайд да е нарушил закона? Престъпление ли е извършил?

— От Комисията за сигурност и обмен твърдят, че разследват финансови нередности във „Вирджиниън Проспект“.

— Зная.

Телефонът й не бе престанал да звъни. На плазмения телевизор зад тях говорителят на „Блумбърг“ приглушено мърмореше за критичното положение с правата върху „Вирджиниън“. На екрана отново се появи портретна снимка на Уил. Оливия извърна глава. Това бе кошмар, ужасен кошмар…

Не разбираше какво става, по дяволите. Уил бе заминал и я бе оставил сред този хаос. Адвокатът бе наминал, Джак Сансън също. Всички бяха в паника. Акциите бяха обявени за продажба и след това мексиканското правителство бе поискало пълно издължаване за инвестиция в завод за преработка на природен газ. Цената бе скочила главоломно. Три други чуждестранни институции бяха спрели кредитиране. Носеха се слухове за несъстоятелност на „Вирджиниън Проспект“. Комисията за сигурност и обмен отправяше предупреждения. Сдружения на вложители започваха да се сформират в клоновете на „Вирджиниън Проспект“ в други щати. В един клон в Пасадина при затваряне натискът на събралите се отпред бе станал твърде мощен и се бе стигнало до безредие. Тя бе гледала това по Си Ен Ен, със събиращите се полицаи и всичко останало.

Банката фалираше. Имаше източване на капитал, други банки искаха погасяване на заеми. Междувременно бяха засечени необясними преводи от банката към лична сметка на Уил на Каймановите острови. По някакъв начин бяха открили това и го свързваха с инцидента в Ъпър Уестсайд. Никой не знаеше къде е отишъл и защо. Сравняваха го с Марк Рич, наричаха го „милиардерът беглец“.

Оливия не беше финансов експерт. Но знаеше, че лицето на мъжа й се появява по всички телевизии, че банката се срива и че пред къщата й има паркирани полицейски коли. Домашната помощница вече се бе оплакала, че в петък не е получила седмичната си заплата, защото сметката на сеньор Хайд била замразена. Дали можела тя, Оливия, да й плати?

Оливия изпита желание да я уволни, но така щеше да си навлече още един скандал. Обзе я отчаяно самосъжаление. За какво й бе скандал? Дори Джак Сансън се бе държал ужасно с нея. Като че ли тя имаше нещо общо с всичко това.

— Предполагаме, че господин Хайд е нападнал двама служители на „Федерал Експрес“ в Бостън.

Оливия примигна.

— Какво?

Ченгетата отново многозначително се спогледаха. Този път й повярваха, шокът й бе очевиден.

— Били са нападнати, вързани и ограбени.

Тя избухна в истеричен смях.

— Сигурно се шегувате с мен, полицай. Годеникът ми притежава около три милиарда долара. Защо да ограбва служители на „ФедЕкс“, по дяволите?

— Не съм сигурен дали все още притежава три милиарда, госпожице Уортън — мрачно каза детектив Гейнс. — Не съм сигурен дали изобщо притежава нещо. Предполагам, че ще трябва да изчакате, докато положението се успокои, но, да, разбирам ви. Съмнявам се, че го е направил, защото е имал нужда от пари. Може би заради тръпката. Изживява ли криза на средната възраст, мадам? Някакви признаци?

Оливия се сети за Мелиса Елмет и я намрази с цялото си сърце.

— Не. Никакви — Оливия изправи гръб и си вдъхна увереност. — Детективи, разбирам, че вършите работата си, и се опитах да ви съдействам, но не мисля, че е добре за репутацията на Уил да продължавам този разговор. Казах ви всичко, което зная — браво, би се гордял с нея. — Налага се да ви помоля да си тръгнете и тъй като Уил не е тук, можете да дойдете отново само със съдебна заповед. Междувременно ще ви свържа с адвоката му, господин Катс, в случай че имате още въпроси.

Стана и те схванаха намека.

— Добре, госпожице — отвърна детектив Бел. Беше по-възрастна жена и гледаше Оливия с особено явно презрение. Навярно живееше в мизерна бърлога в Куинс, подигравателно си помисли Оливия. — Тръгваме. Но може да се върнем със съдебна заповед. Зависи какво ще получим от Масачузетс. Междувременно, ако обичате, не напускайте щата. Може да сте важен свидетел по текущо разследване.

— Добре — отвърна Оливия и тръсна глава. Даде знак на домашната помощница. — Ракел ще ви изпрати до вратата.

Жената пристъпи напред — все пак бе получила възнаграждението си — и придружи детективите вън от стаята. Изтощена, Оливия се отпусна на старинния диван „Честърфийлд“. Вратата се затвори.

— Ракел, не пускай никого, освен ако има съдебна заповед или е господин Катс. Иначе ме няма.

— Да, мадам.

— Затвори вратите и кажи никой от персонала да не ме безпокои — добави тя.

— Да, мадам.

Ракел тихо затвори големите дъбови врати и Оливия отърка тила си в меките възглавници. Искаше малко спокойствие и тишина, за да реши какво да прави оттук нататък.

Телефонът звънна. Оливия подскочи. Беше личният им телефон, онзи, на който само той имаше номера. Не другият домашен телефон. Стресната, тя грабна слушалката и едва не събори апарата.

— Да?

— Аз съм, Уил.

— О, слава богу — каза тя. — Уил, добре ли си? В безопасност ли си? — искаше да се разкрещи, бясно да се нахвърли върху него. Какво правеше той, по дяволите? Но явно имаше нещо сериозно. Оливия не бе сигурна дали обича Уил Хайд точно в този момент, но бе загрижена за него. Лекарят в нея си спомни за огнестрелната рана. — Кажи ми, че си в безопасност! — настоя тя.

— Добре съм — увери я Уил.

„Е, щом си добре, защо не си тук?“ Отново онази проклета англичанка! Гневът й се върна.

— Значи нямаш нови рани, Уил?

— Физически съм невредим, Ливи. Слушай. Трябва да ти кажа нещо.

Тя не обърна внимание на тона му.

— Ако се беше обадил само преди пет минути… ченгетата бяха тук, в къщата.

— Какво искаха?

— Питаха къде си. Дали съм се чувала с теб. Казаха, че може да бягаш от закона, че си ограбил някакви хора от „ФедЕкс“.

Той въздъхна.

— Добре.

Оливия завъртя очи.

— Кажи ми, че не е истина, че си нападнал онези доставчици, Уил!

Последва мълчание, което я вбеси.

— Трябва да ми кажеш — просъска тя. — Не разбираш ли? Трябва да се върнеш тук. Банката се срива.

— Как така се срива?

Явно бе шокиран.

— Да! Рухва! Цената на акциите пада главоломно. По цял ден гледам Ем Ес Ен Би Си и „Блумбърг“. Казват, че Мексико иска погасяване на заем, всички други банки настояват за погасяване. Твоите акции два пъти бяха замразени. Хората се тълпят пред клоновете и искат парите си, Уил — истерично продължи тя. — Ченгетата казват, че вече може да не си милиардер! Може да си загубил всичко!

Гласът му прозвуча равнодушно:

— Разбирам. Благодаря, че ми каза.

— Не ми благодари, ела тук и се справи с положението! Губиш цялото си състояние! Губим всичко! Всичките ти пари са в онези акции! Джак Сансън напълно е полудял, преди малко се държа грубо с мен…

— Кажи на Сансън да си гледа работата. Слушай, Оливия, няма да се върна.

— Разбира се, че ще се върнеш! — почти изпищя тя. — Нямаш избор! Трябва да спасиш бизнеса, да спасиш каквото можеш!

— Предполагам, че са замразили сметките ми.

— Казаха, че си направил незаконен превод на своя сметка на Каймановите острови. Замразили са всичките ти сметки и ченгетата казват, че са поискали заповед за арестуването ти.

— Нямам сметка на Каймановите острови — Уил въздъхна. — Оливия, не ми е лесно да ти то кажа.

— Но това са твоите пари — настоя тя, сякаш не го бе чула.

— Забрави за парите. Те не са важни. Не мога да спася банката. Някои хора са взели решение да я съсипят, в наши дни не е нужно много. Замесени са правителства на държави. Измислят фалшиви финансови машинации като сметката на Каймановите острови. Докато разнищя тази история, банката вече ще е фалирала — бе побеснял. — Копелета, има много обикновени семейства, които ще загубят домовете си.

— Жалко за тях, но какво ще стане с нас? — почти проплака Оливия.

— Оливия, съжалявам. Исках да ти го кажа веднага, но ти ме изненада. Не биваше да се разсейвам.

Стомахът й се сви, почувства ужасна тежест в гърдите. Този тон й бе познат. Не вещаеше нищо добро.

— Не мога да се оженя за теб — каза Уил.

О, господи, наистина го бе изрекъл. Погледът й се плъзна към пръстена на ръката й, огромния диамант, на стойност повече от целия баланс по банковата й сметка.

— Можеш — каза тя. — Ще остана до теб…

Може би, а може би не. Не бе давала писмено съгласие да се омъжи за безотговорен тип, който води собствената си банка към фалит, но Оливия бе виждала как Уил се справя с трудности и нещо й подсказа да не се отказва от него, все още…

Познаваше закона. Ако се омъжи за него, пръстенът щеше да си остане неин. Независимо кога ще се разведат. Най-добре бе да се възползва от възможностите си.

— Не е това. Ти си добра жена, Оливия. Наистина съжалявам за болката, която навярно ти причинявам. Не исках да стане така. Но осъзнах, че все още обичам Мелиса Елмет.

Гняв, оправдан напиращ гняв, обзе Оливия Уортън. Той бе избягал. Беше й се заклел, че Мелиса Елмет е само приятелка. Тя бе показала диаманта си по телевизията, беше се похвалила на всичките си приятелки, даваше интервюта за медиите…

Нима не бе достатъчно жестоко да остави богатството си да се изпари, тяхното богатство? Сега й отнемаше дори последната частица достойнство, която й бе останала, ролята на страдаща светска красавица, която благородно застава до своя любим…

Сега бе просто поредната глупачка на дългата опашка зарязани от Уил Хайд.

Беше я изоставил заради по-стара, по-дебела и по-бедна жена, проклета учителка или нещо подобно! Мелиса Елмет бе никаквица. Нехайно бе захвърлила Уил, когато е бил беден млад британец, а сега беше… е, най-малкото известен, Оливия би се обзаложила, че все още има солидно състояние, скътано някъде… Сега бе единственият и неповторим Уил Хайд и тя, Оливия Уортън, вярната му годеница, бе отблъсната заради стара любов.

— Не си на себе си — Оливия се бореше да овладее гнева си. Не биваше да допуска маската й да падне. — Преживял си психически срив…

— Не прави нещата още по-трудни, Ливи.

— Дяволите да те вземат! Нямаш право да ми казваш какво да правя!

— Съжалявам — каза той. — Наистина. Задръж пръстена. Не бях наясно с чувствата си през всичките тези години. Ти не си направила нищо лошо.

— Разбира се, че не съм, по дяволите! — процеди Оливия през зъби. — Ти обяви годежа ни. Поставяш ме в унизително положение.

— По-добре сега, отколкото по-късно. Слушай, явно ще загубя всичките си пари и полицаите ме наричат престъпник. Кажи, че съм се обадил и ти си ме зарязала.

— Страхотна идея — просъска тя. — Нещастник! Ако отново се обадят от полицията, ще им дам всичко, което поискат.

— Съжалявам, Оливия, ще се омъжиш за някой по-подходящ за теб. Трябва да затварям.

— Къде си? — попита тя, изгаряйки от любопитство, въпреки всичко.

— В безопасност сме — каза той и затвори.

Оливия остана със слушалката в ръка, почти треперейки от ярост. „В безопасност сме.“ Бе дръзнал да й каже, че скъсва с нея по телефона, а после говореше за себе си и другата?

Оливия влезе в спалнята, която бе делила с Уил, и грабна куфара си „Луи Вюитон“. Щеше да вземе всички бижута, които й е подарил, до едно, кожите и вечерните рокли на известни дизайнери. В гардероба имаше тоалети, на стойност над двадесет хиляди долара. „Маноло“ и „Лубутен“ щеше да вземе със себе си, останалите щяха да й бъдат изпратени от проклетия му камериер. Трескаво опакова багажа си, натъпквайки толкова дрехи, колкото можеше да носи. Нямаше да остави нито една своя вещ, струваща над пет хиляди, в къщата на този мъж. Щеше да вземе дори малката си дамска чанта „Прада“. Щеше да събере багажа и да повика шибания му шофьор да я откара до собственото й, далеч по-скромно жилище — малък апартамент с една спалня в хубава част на Вилидж. После, по дяволите, щеше да поумува върху своето отмъщение.

Впрочем нима я бе грижа за него, помисли си тя с огорчение, докато хвърляше огърлица от смарагди в куфара, а след нея малко куфарче „Дуни енд Бърк“. Той си е загубил ума. Бе загубил всичките си пари. Оливия не искаше да бъде омъжена за неудачник.