Свещената крипта

9.

Индия

Когато се събуди, Нина установи, че се намира в дворец.

Беше очаквала самолет или килия, но лежеше в легло с балдахин и копринени чаршафи, в просторна стая, украсена с цветни фрески по стените и тавана. Стилът на сводестите врати и прозорци беше отличително — почти шаблонно — индийски.

Царуваше странното усещане за изкуственост, сякаш се намираше в хотел с индийска тематика, а не в оригинален замък. Тя отиде до прозореца със спуснати щори, през които се промъкваше ярката дневна светлина. Макар и да очакваше, че ще бъде заключен, тя се опита да го отвори и се изненада, когато щорите се разделиха и пред очите й се разкриха просторни поляни и градини. Виждаха се и други части от сградата; това наистина беше дворец, чиито колонади и бели стени бяха увенчани с куполи. Но въпреки това наоколо витаеше твърде чистото, твърде идеално усещане за тематичен парк-дубликат.

— Доктор Уайлд — разнесе се зад гърба и гласът на Коил. — Добро утро.

Стаята се беше променила, част от стената тихо се беше плъзнала встрани, разкривайки гигантски екран. От него я гледаше безизразното лице на индиеца. Тя осъзна, че се намира под наблюдение, под монитора блещукаха обективите на камери.

— Господин Коил — каза остро тя. — Наблюдавали сте ме как спя, така ли? Не знаех, че сте натрупали богатството си чрез уебкамери.

Той не обърна внимание на заяждането.

— В стаята има сензори за движение. Компютрите в къщата ме уведомиха веднага, щом се събудихте. Добре дошли в дома ми.

— Да, толкова се радвам, че съм тук. — Ако сарказмът и имаше физическа форма, досега да беше взривил екрана. — Къде точно се намирам?

— В имението ми, източно от Бангалор. В него са комбинирани стиловете на дворците Мисор, Коудиар и Лакшми Нивас, осъвременени с модерни архитектурни елементи. И оборудвани с най-съвременната технология, разбира се.

— Ами да, разбира се. Значи възнамерявате да ми изнасяте лекции от екрана като Големия брат или…

— Може би ще пожелаете да се „освежите“, както обичате да казвате вие, американците, преди да ви докарат при нас?

— Да ме докарат? — повдигна вежди Нина. — Колко всъщност е голямо това място?

— Основната сграда има сто шейсет и пет стаи, разположени на пет етажа — каза Коил, приемайки буквално въпроса й. — Но в момента ние не се намираме в двореца, а в убежището.

— Убежище ли? За какво?

По безизразното му лице пробяга лека усмивка.

— За тигри.

След като Нина взе душ, Тандон я отведе от стаята. Заведе я до асансьора, който ги свали в грамаден подземен гараж под двореца. В помещението бяха паркирани десетки коли, от триколки Бенц Моторваген от деветнайсети век до чисто новия блестящ в златист цвят суперавтомобил на Макларън. Това беше една странно изглеждаща сбирка — малко британско Мини се кипреше до обемист Кадилак от 1959 година, рекордьорът Бугати Вейрон се беше изгърбил до дребната Тата Нано. Изглежда, някой аспект от дизайна на всяко превозно средство го правеше достойно за присъствие в колекцията на милиардера.

Колата, до която я отведе Тандон обаче, беше много по-невзрачна от блестящите експонати: малка електрическа количка за голф. Те се изкачиха по една стръмна рампа и излязоха на открито, следвайки трилентовата алея. На около миля и половина на север от двореца се намираше грамадна територия, оградена от високи бетонени стени, увенчани с бодлива тел. Покрай ограденото място преминаваше писта и дългата черна лента показа на Нина докъде се простират границите на имението на Коил. Самолетът стоеше пред хангара, а открехнатите врати разкриваха малък, странно изглеждащ летателен апарат. Матовият му пепеляво-сив корпус, с перка в задната част, изглеждаше твърде тесен, за да носи някакви хора, дори и пилота му. Постепенно корпусът на самолета го скри от погледа им.

До стената се издигаше двуетажна сграда, архитектурен близнак на двореца. Тандон я отведе до втория етаж. Убежището се простираше зад стъклена стена. Преобладаваха разлистени дървета, през които се виждаше открито пространство с трева и храсти. В центъра на ограденото пространство се виждаше езеро, по чиято повърхност блещукаха слънчевите лъчи.

— Доктор Уайлд — обади се Коил от единия край на голямата стая. Магнатът седеше пред контролна станция, загледан в множеството монитори пред себе си. Най-големият показваше изглед от горните клони на дърветата. До него стоеше Ванита, наведена над контролния панел, и изглеждаше напрегната и загрижена — макар че погледът, който хвърли към Нина, беше абсолютно пренебрежителен. Немият гигант и зъбатият дребосък чакаха наблизо, без да свалят поглед от новодошлата. — Добре дошла в убежището.

— Впечатляващо — каза Нина. — Сигурно много харесвате тигрите.

— Те са великолепни животни — каза Ванита със страстна нотка в гласа. — А бракониерите ги избиват. През последните няколко години тигрите в двата най-големи резервата в страната бяха избити до крак.

— Затова си направихте ваш резерват?

Тя се усмихна студено.

— Всеки ловец, който се опита да нарами моите тигри, ще съжалява за това.

Високоговорителят пропука и се разнесе глас:

— Станция три готова.

Коил потвърди, че е разбрал. На един от по-малките екрани се появи нова картина.

— Приближете се да видите, доктор Уайлд. Може да ви стане интересно.

Нина не можа да пребори любопитството си. Тигрите бяха любимите й животни в детските й години, макар че единственият път, когато ги беше видяла на живо, беше в зоопарка в Бронкс. Комбинацията от лъскава красота и могъщество впечатляваха много деца и от двата пола; и както изглеждаше, Ванита беше запазила това възхищение и в зряла възраст.

На екрана се появи нисък бетонен бункер, отчасти прикрит от растителността. Над него се виждаше клетка с отворена горна част — в която стоеше коза, завързана за стълб. През говорителя се чуваше слабото и блеене.

— Какво правите?

— Едната от тигриците нарани лапата си — каза Ванита. — Трябва да я примамим в клетката, за да може ветеринарите да я излекуват.

— Имаме три тигъра, два женски и един мъжки — добави Коил. — Те се придържат към териториите си, затова разполагаме с няколко станции, свързани с тунели, през които можем да влизаме в убежището и да им осигуряваме жива плячка.

Нина погледна със съчувствие козата.

— Съжалявам, Били.

Милиардерът се обърна към контролния панел. Образът на основния монитор се промени с движението на камерата. Нина видя, че тя виси във въздуха и бавно се спуска към откритото място. Коил натисна един бутон и координатният кръст замръзна в центъра на екрана.

— Свалете клетката.

През говорителя се разнесе тракане на метал и клетката се свлече на земята, оставяйки козата на металната платформа. Ванита показа един от маркерите с дългия си, лакиран в червено нокът.

— Приближава се! Прамеш, искам да гледам!

Коил послушно си поигра с бутоните. Камерата се изви наляво и се наведе надолу, показвайки група храсти в покрайнините на открития терен.

— Всеки тигър има имплантирано проследяващо устройство — обясни той на Нина. — Можем да определяме местонахождението им с точност до един метър. Тази тигрица ще се появи в полезрението ни… сега.

В първия момент Нина не видя нищо. След това забеляза леко движение в храстите — и внезапно онова, което смяташе за игра на светлосенки, прие грациозна, но смъртоносна форма.

Бенгалски тигър, сто и четирийсет килограма мускули, зъби и нокти, висок почти метър и дълъг над два метра. Макар и с наранена лапа, животното се движеше тихо и устремено.

— Обикновено не връзваме козата — обясни Коил, докато Нина гледаше, неспособна да отклони поглед от спектакъла. — Искаме животните ни да запазят ловните си инстинкти.

— Дръпни дрона назад — рязко рече Ванита. — Ако го чуе, може да се изплаши.

— Виманата4 се намира на осем метра от там. Звукът на роторите не се чува на шест метра от нея. — Но тя му хвърли остър поглед и камерата бързо се издигна нагоре.

Козата най-накрая забеляза опасността. Блеейки ужасено, тя се опита да избяга, но въжето я принуди да спре рязко. Тигърът веднага реагира, черно-оранжевата фурия се стрелна към празното място по-бързо, отколкото успяваше да реагира камерата на Коил. Когато най-после успя да навакса, тигърът вече беше достигнал плячката си, повали я с един удар и заби зъбите си в гърлото на злочестото чифтокопитно животно. Кръвта й оплиска сивия бетон. Макар и смъртоносно ранена, козата продължаваше да се бори; тигърът замахна с лапа, ноктите му разпраха корема й и вътрешностите й се разпиляха по земята. Нина затвори очи.

Коил завъртя джойстика. Дронът се спусна надолу, мерникът му се съсредоточи върху тялото на тигъра.

— Не я наранявай! — предупреди го Ванита.

— Няма, любов моя — отвърна Коил, а в равния му глас прозвуча леко нетърпелива нотка. Камерата се приближи още повече.

Тигърът погледна нагоре, привлечен от тихия звук…

Коил дръпна спусъка на един от джойстиковете. През говорителя се чу тихо шляп и образът се завъртя. Когато картината отново се успокои, тигърът беше пуснал козата и се опитваше да избяга обратно в джунглата — но измина само няколко ярда, преди да се строполи на земята. От хълбока му стърчеше сребриста стрела.

— Готово — докладва Коил в слушалката. — Вкарайте я вътре. — Платформата, която се виждаше на по-малкия монитор, се спусна към земята. След кратка пауза се издигна отново и се появиха няколко мъже, облечени с бели престилки, които предпазливо пристъпиха към падналия хищник.

— Добре ли е тя? — попита настоятелно Ванита. Единият от мъжете опипа тялото на тигрицата, след което вдигна палец към обикалящата ги камера.

— Всичко ще бъде наред — увери я Коил. Той натисна някакъв бутон. На големия екран проблеснаха думите „Автоматично връщане“, камерата се залюля и се издигна над върховете на дърветата. — А сега, доктор Уайлд — каза той и се изправи, — вече можем да поговорим. Подозирам, че от това няма да има смисъл, но Кексия даде дванайсет процента вероятност, че бих могъл да ви убедя да работите с мен.

Нина сви рамене.

— Изглежда, прогнозите ви имат тринайсет процента вероятност за грешка, но щом сте решили…

Както се беше случило и по-рано, Коил не можа да разбере подтекста и прие думите и буквално.

— Всъщност по-малко от пет процента. Но вие може би се чудите защо искаме да се сдобием с Кодекса на Талънор?

— Подобни мисли ми минаха през главата.

— Господин Зек ми изпрати копия от всички проучвания и преводи на АСН, които откри в апартамента ви. Те потвърждават всичко, на което се бях надявал — че Кодексът съдържа информация, необходима за разкриване на местоположението на Криптата на Шива.

— Значи смятате, че тя съществува?

— Съществува, както е съществувал и самият Шива. — Забелязвайки скептичното изражение на лицето и, той продължи: — Изненадана сте, че компютърен милиардер също може да бъде вярващ? Това е Индия, доктор Уайлд. Боговете са навсякъде около нас, важна част от живота ни, също като водата. Двамата с Ванита сме вирашиваисти — „героите на Шива“. Следването на Шива ни донесе голямо богатство и могъщество и ние искаме да изкажем благодарността си, като изпълним плана за света на могъщия ни господар.

— Какъв план? — попита Нина, но разговорът им беше прекъснат от жужащ звук. През прозореца в стаята влетя някаква сребристо черна летяща машина, широка около шейсет сантиметра и малко по-дълга. Тя имаше триъгълна форма, а в цилиндричните кожуси във всеки ъгъл съдържаха бързо въртящи се ротори. — Какво е това?

— Една от моите вимани — така се наричат летящите машини, използвани от боговете в древен индуски епос. Описвани са като летящи колесници, механични птици, дори летящи дворци… продукт на велика цивилизация, изгубена във времето. — Малкият летателен съд се отправи към единия от ъглите на стаята, повъртя се там и бавно се снижи към земята. Когато жуженето на двигателите спря, Коил отиде при дрона, следван от Нина — и тримата му бодигардове.

Тя видя, че нещото, което виси отдолу, е пушка за стрелички, над която се забелязваха лещите на камерата.

— Значи така сте упоили тигъра? Готина малка играчка.

— Оръжието имаше конвенционален спусък, дърпан посредством механизъм, който се подаваше през корема на дрона. В магазина имаше още две стрелички, които се изстрелваха чрез малка бутилка със сгъстен въздух.

Тя се наведе по-близо. Количеството транквилизант, което бе необходимо, за да повали толкова голям звяр като тигъра, беше потенциално опасно и за човек. Само ако успееше да достигне спусъка…

— Ванита си има нейните любимци, аз си имам моите. Израснах под излитащите самолети на летището в Бангалор и като малък смятах, че големите самолети са виманите, за които ми разказваше баща ми, когато четеше Ведите и Махабхарата. Всъщност исках да стана инженер, да строя самолети, но след това открих компютрите. — Коил забележимо се оживи, когато спомена любимия си предмет. — Но все още ме интересуват. Притежавам голям дял в един от индийските производители на въздушни военни съдове и сам проектирах този дрон. Постигането на високо съотношение тяга — тегло при малка рамка беше…

— Прамеш — изфуча жена му откъм контролната станция, — щом се налага да говориш с нея, поне се постарай да не се отклоняваш от темата.

Лицето на Коил си възвърна предишното безизразно изражение.

— Но да, Криптата на Шива. Аз вярвам, че съществува и освен това вярвам, че в нея се крие начинът за израстването на света до следващия етап на съществуване — думи на самия Шива, мъдростта на един бог. — Нина го изгледа продължително. — Вие не ми вярвате.

— Струва ми се… невероятно. Меко казано.

— Защо? В собствените ви преводи се казва, че свещениците са показали на Талънор каменни плочи от Криптата. Ведите на Шива, думите на Бога.

— Което не означава, че са изсечени от самия Шива.

— Не казвам, че са. Важното е, какво казват… и кога са били направени. Доктор Уайлд, чувала ли сте за югите?

— Накарахте ме да си размърдам паметта, така че да — това са циклите на живота в индуистката митология.

— Правилно. В настоящия цикъл има четири етапа: Сатя-юга, Трета-юга, Двапара-юга и най-накрая Кали-юга. Кали-юга е последната, най-изродена част от цикъла, далеч от златната епоха на Сатя-юга. Освен това е югата, в която се намира светът в момента.

— Но това се среща практически във всяка религия — каза Нина. — Настоящето винаги е най-лошото време, а в миналото нещата винаги са били по-добре. Или става въпрос за носталгия, или за „доказателство“, че светът се е принизил до греховност и упадък — и единственият начин да се спаси от това е чрез съответния фундаментализъм, предпочитан от проповедника.

— Но в случая на индуизма всичко това е истина. Светът затъва все повече в мрака, докато Шива не сложи край на цикъла.

— Чрез унищожение.

— Така може да започне новият цикъл. Нова Сатя-юга, време на просветление и блаженство. И ведите на Шива ще помогнат това да се случи.

— Как?

Той пренебрегна въпроса и.

— Кодексът на Талънор доказва, че ведите на Шива са съществували по времето на Атлантида, около деветхилядната година преди новата ера, нали?

— Точно така.

— Тогава сигурно са написани през някоя по-ранна юга — най-късно през Двапара-юга. Индуисткият календар е много стар, а ние знаем точната дата, която е започнала Кали-югата: 3102 пр.н.е. По-точно двайсет и трети януари по грегорианския календар. И тъй като думите, написани във ведите на Шива, са от по-ранна юга, те са по определение по-чисти, по-просветени от всичко, създадено в покварената Кали-юга. Те ще поставят крайъгълния камък на новата епоха, когато тя започне — когато аз поставя началото й.

— О, значи вече се мислите за Шива? — попита слисаната Нина.

— Не, просто осъществявам завета му. Но до края на цикъла трябва да притежавам ведите на Шива. Те са ключът към спасяването на човечеството. Без учението на Шива от едно по-просветено време, светът ще изпадне отново в поквара и всичко, което съм постигнал, ще бъде напразно. За да открия ведите на Шива, трябва да намеря Криптата на Шива и да вляза в нея — а за да го направя, ми трябва Кодексът на Талънор.

— Но нали имате преводите? Защо ви е нужен самият Кодекс?

— Заради ключа, доктор Уайлд. Ключът, който свещениците показали на Талънор — ключът, изобразен на корицата на Кодекса. Изображението ще ми помогне да направя дубликат. Който ще използвам, за да отворя Криптата.

— Ще ви е нужно нещо повече от ключ — посочи тя. — Свещениците казали на Талънор, че „само онези, които познават любовта на Шива“ могат да го използват.

— Но аз познавам любовта на Шива — каза Коил. — Цял живот съм я познавал. Шива не се интересува от кастите. И двамата със съпругата ми сме далити — кастата „от черния списък“, както ги нарича правителството… или „осквернените“, както най-вероятно ги знаете на Запад. Най-нисшата каста, потискани и презирани единствено заради това, че са се родили и заради професиите на предците им отпреди векове. — В гласа му се усети горчивина. — Дори днес Ванита и аз страдаме от предразсъдъците — и то от хора, чиито бизнеси, чиито животи бихме могли да купим и продадем просто ей така.

— Аха, значи всичко, което правите, е заради страданията на кастата ви, така ли? — попита подигравателно Нина.

— Донякъде — отвърна Коил, отново приемайки буквално думите й. — Аз вярвам в даването на власт на онеправданите, независимо дали чрез достъпа до информация, или чрез някои по-директни мерки.

Тя махна с ръка към тримата бодигардове.

— Като им плащаш да ти вършат мръсната работа?

— Някои проблеми не могат да се решат просто чрез обсъждане. Като Урбано Фернандес, който би сключил сделка с Интерпол, ако Мадиракши не го беше накарала да замълчи. — Мъжът без език изгъргори нещо, Коил отговори на хинди. — Горката Мадиракши. Тя беше вярна служителка.

— Да, Еди ми разказа колко е лоялна. Предпочела да се самоубие пред това да бъде арестувана.

— Тя беше много добра в работата си. Окото й било избодено от някакъв пияница, който я сбъркал с проститутка. Двамата с Ванита разбрахме за нея от благотворителната ни организация и платихме за пластична операция, след това използвахме Кексия, за да открием нападателя й. Той се превърна в тестов обект за нея… тайното ни оръжие, ако може така да се каже.

— Вие сте истински хуманист — рече Нина. Тя изгледа тримата мъже. — Имате си боливудски Брус Ли — каза тя за Тандон, който изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото раздразнен от обидата. — Какви са историите на тези двамата?

— Дхирен Махаджан — каза Коил, посочвайки брадатия гигант, след което пръстът му прескочи към мъжа с изпилените зъби, — и Нахари Сингх. Нахари участваше в незаконни улични боеве, но не по свой избор — беше принуден заради дълговете на семейството си. Не беше от най-големите бойци, затова собствениците му, му осигурили предимство.

Сингх я дари с акулска усмивка.

— Значи работодателят ти няма нужда да ти осигурява зъболекарски услуги, а?

— Изборът е бил негов. Понякога осакатяването може да се окаже полезно. Както сама разбрахте. — Нина разтърка раздразнено превързаната си ръка. — Колкото до Дхирен, той работеше за един гангстер, но се сближил твърде много с приятелката му. Едно древно наказание, което се прилагало от брамините, най-висшата каста, било поставянето на нажежен пирон в устата на грешниците. Гангстерът решил, че няма да е зле да възроди традицията.

Нина погледна слисано брадатия мъж.

— Господи! Да разбирам ли, че гангстерът, „собствениците“… вече ги няма?

— Да, те преминаха в следващия кръг на съществуване. Но Дхирен и Нахари, и Шапал са просто мои служители — и също като мен и Ванита са служители на Шива. Вярата ми в него ме направи такъв, какъвто съм сега. И сега съм готов да му се отплатя, като отведа човечеството в следващия цикъл. — Той пристъпи към дрона. — И така, доктор Уайлд. След като вече знаете намеренията ми, аз искам да ви попитам: ще ми помогнете ли да намеря Криптата на Шива?

Нина скръсти ръце на гърдите си.

— Заради вас загина мой приятел, както и много други хора. Наистина ли вярвате, че ще се съглася да ви помогна доброволно?

— Всъщност не. — Раменете му леко помръднаха. — Все пак дванайсет процента е твърде малък шанс. Но бях длъжен да опитам.

Ванита му извика:

— Слизам долу в лечебницата, за да наблюдавам операцията. — Тя тръгна към изхода, следвана от двамата си осакатени бодигардове.

— Ще се видим в двореца — каза Коил и се обърна, за да я изпрати с поглед…

Заставайки точно пред дрона, Нина се хвърли към машината. Тя хвана спусъка на пистолета със стреличките и го натисна. Оръжието подскочи в ръката и след силен удар от освобождаването на сгъстения газ, стоманената стреличка излетя от дулото…

И спря на един инч от гърдите на Коил. Бърз като светкавица, Тандон протегна ръка и я хвана.

Коил отскочи от мястото си с ококорени очи, а Тандон пусна стреличката в краката му.

— Това… беше много глупаво от ваша страна, доктор Уайлд — каза той, възвръщайки хладнокръвието си.

Реакцията на Ванита беше много по-емоционална. Тя се втурна към Нина, изкрещявайки: „Дръжте я!“ на придружителите си. Нина се опита да се измъкне от тях, но бързо беше притисната в ъгъла. Грамадният брадат мъж я сграбчи и изви ръцете й зад гърба. Тя се опита да го срита с токчетата си в пищяла, но той изви ръцете й още повече. Раменните й стави изпукаха болезнено, прогонвайки от главата й всякакви мисли за съпротива.

Ванита пристъпи към нея, протегна ръката си и заговори на хинди. Острозъбият мъж се приближи до нея. За миг Нина се уплаши, че отново ще получи заповед да я ухапе, но вместо това той бръкна в джоба си и постави нещо в ръката на Ванита.

Щрак. Предметът беше автоматичен нож; от дръжката му изскочи блестящо острие, дълго четири инча. Ванита злобно се протегна към косата на Нина, сграбчи дясното и ухо и опря острието в него. Нина замръзна.

— Единствената причина още да си жива, е за да контролираме съпруга ти — изсъска Ванита. Тя плъзна острието по ушната мида на Нина, достатъчно силно, за да разреже кожата. Нина изпъшка от болка. — Но ако още веднъж направиш нещо такова…

Ножът рязко се върна назад. Нина изпищя, когато острието се вряза в ухото и…

— Ще те накълцам на парчета — завърши Ванина и отстъпи назад. — Шапал, ела с мен. — Тя върна окървавения нож на собственика му и хвърляйки един последен, изпълнен с омраза поглед към Нина, се устреми надменно навън, следвана от Тандон.

— Откачена кучка такава! — извика Нина след нея, усещайки как кръвта се стича по врата й.

Коил огледа раната и заинтригувано, сякаш проучваше лабораторен екземпляр.

— Нахари, погрижи се за това — нареди той. По-дребният от двамата бодигардове се ухили презрително на Нина, разкривайки острите си зъби, и отиде да донесе аптечка. — Дхирен, освободи я.

Гигантът пусна извитите й ръце. Тя притисна длан към ухото си и се намръщи при болката, която усети, щом го натисна. Ножът беше проникнал достатъчно надълбоко, за да разреже хрущяла.

— Боже Господи! — проплака тя. — Шибана психопатка!

— Надявам се това да ви научи да не ни подценявате — каза Коил. — Не правете грешката да ме мислите просто за някакъв обикновен компютърджия. — Думата прозвуча странно, произнесена с безизразния му глас. — Аз израснах в беден квартал. Преборих се за всеки сантиметър от пътя си до тук. И ще направя каквото е необходимо, за да постигна целите си.

Сингх се върна с една аптечка и се приготви да сложи лепенки на ухото на Нина, но тя ги грабна от ръцете му.

— Сама ще се оправя — сопна му се тя. Докато се занимаваше с опаковката, тя погледна към Коил. — А какви са всъщност целите ви? Какво смятате да правите, щом намерите ведите на Шива?

Той не отговори, а махна с ръка на бодигардовете си да изведат Нина от стаята.