Свещената крипта

24.

— Спрете!

Заповедта не дойде от мъжа зад Нина. Тя се разнесе от дъното на долината и отекна в каменните стени. Нина погледна надолу и в подножието на разрушеното стълбище видя самотна фигура, облечена в проста оранжева роба.

Джирилал.

Водачът се поколеба: не нанесе фаталния удар… но също така не я дръпна назад. Той извика нещо на възрастния мъж; гласът му звучеше гневно, но в него се долавяха и нотки на уважение. Джирилал му отвърна подобаващо със заповеден глас, без намек за фалшивата му лудост.

Каквото и да му беше казал, то свърши работа. Водачът изръмжа раздразнено и отстъпи назад, дърпайки Нина със себе си. Без да сваля острието от гърлото й, той махна на останалите да отведат Еди и Кит по-далеч от ръба.

За нейна огромна изненада следващите му думи бяха на английски.

— Елате с мен — изръмжа той.

Пленниците бяха отведени в една от стаите, изсечени в планинския склон. Тя беше доста по-дълбока от останалите, които бе видяла Нина; коридор водеше от сводестия вход към голяма стая, чиито под беше покрит с животинска кожа. В нишите, изсечени в стените, горяха огньове, а пушекът излизаше през процепите на тавана.

Тя преброи поне дванайсет пазители. Всичките бяха мъже, от тийнейджъри до такива на средна възраст. Те носеха тъмносини роби и главите им бяха избръснати като на монаси. Но беше очевидно, че не бяха просто търсачи на духовно просветление. Те бяха воини, готови да защитават долината до смърт.

Други двама мъже въведоха Джирилал, отнасяйки се към него със смесица от презрение и уважение. Йогата се усмихна на Нина и започна да разговаря с водача; въодушевлението му рязко контрастираше на стоическото неодобрение на по-младия мъж.

— През цялото време е знаел за това — промърмори Еди. — И дори не си направи труда да ни предупреди.

— Напротив — отвърна Нина. — Той се опита по всякакъв начин да ни отблъсне от тук. Но не можеше да ни каже за тези хора, без да потвърди, че Криптата на Шива наистина съществува… което всъщност се опитваше по всякакъв начин да избегне.

— Но кои са те? — попита Кит. — И каква е връзката му с тях?

Джирилал ги погледна.

— Скоро ще отговоря на въпросите ви. Но първо трябва да ги убедя да не ви убиват, така че моля ви, бъдете търпеливи.

— Мисля, че можем да му дадем още малко време — каза Нина, оглеждайки нервно враждебните лица на хората, които ги заобикаляха.

Двамата мъже разговаряха няколко минути, преди лидерът, очевидно недоволен от намесата на Джирилал, да се изправи пред тримата. Той беше на около трийсет години, висок, с изпъкнали мускули.

— Аз съм Шанкарпа — каза той. — Твърдите, че сте дошли тук, за да защитите Криптата на Шива? — Английският му беше колеблив, неправилен.

— Да — отвърна Нина. — Аз съм Нина Уайлд, директор на Агенцията за световно наследство към ООН. — Лицето на Шанкарпа изразяваше пълно недоумение, докато Джирилал не му го преведе на хинди. — Работата ми е да откривам важни исторически места, които могат да бъдат показани на света — и да ги защитавам от крадци.

— Ние защитаваме Криптата от крадци — отвърна твърдо той.

— Да, вече го забелязахме — каза Еди. — Само че сте малко по-пъргави от средностатистическия полицай под наем.

Нина му изшътка.

— Ние не сме единствените, които търсят Криптата. Друга група хора искат да откраднат ведите на Шива. Те вече извършиха убийства, за да разберат къде се намира, ще убият и вас, ако се опитате да ги спрете.

Споменаването на ведите предизвика вълнение.

— От къде знаете за ведите на Шива? — попита настоятелно Шанкарпа.

— От един мъж на име Талънор. Той е посетил Кедарнат преди хиляди години — свещениците му разказали за Криптата и му показали ключа. — Тя посочи дубликата, който лежеше сред конфискуваните им принадлежности.

Той го взе и разгледа лицата на боговете на светлината от огньовете.

— Къде намерихте това? — Въпросът прозвуча обвинително, сякаш бяха откраднали негова лична собственост.

Нина реши да опрости обяснението.

— Талънор притиснал ключа към един златен лист — това е копие от отпечатъка.

— Копие? — Той удари по твърдата пластмаса. — Това не е истинския ключ?

— Не, това е… чакайте малко, истинският не е ли у вас?

— Той е бил изгубен преди много години — отвърна той намръщено.

— Задръж така — обади се Еди. — Искаш да кажеш, че вие пазите Криптата на Шива… но не можете да влезете вътре? — Той се изсмя саркастично. — От къде изобщо знаете, че вътре има нещо?

— Никой не може да влезе в Криптата без ключа — рече гневно Шанкарпа. — Вратите са затворени от хиляди години — и никой чужденец не е доживял да стигне до тях. До днес.

— Но сега имате дубликат, можете ли да ги отворите? — попита Нина.

По мрачното му лице премина сянка от срам.

— Тази тайна… също е изгубена.

— Е, това поне е един от начините да се запази мястото — обади се подигравателно Еди. — Но ако лошите го намерят, те просто ще взривят вратата.

— Ние ще защитим Криптата — настоя Шанкарпа. — Пазим я от времето, когато господарят Шива е оставил свещеното си имущество вътре.

— Но как е възможно да бъдете тук през цялото време? — попита Кит. — Тук няма растения за ядене, няма животни.

— Няма жени — додаде Еди. — Трябва да сте много силно вярващи, за да прекарате живота си тук горе.

— Такива са — каза Джирилал, облягайки се на тоягата си. — Пазителите идват от селата из планината — това е голямата ни тайна. — Шанкарпа каза нещо на хинди, ясна заповед да замълчи, но старецът поклати глава. — Не знаят всички, само малцината доверени хора. Ние — те наблюдават децата в своите селища, за да открият онези, които заслужават честта да защитават Криптата на Шива. Ако пожелаят, те се обучават от другите пазители и прекарват остатъка от живота си тук.

— Ти каза ние — отбеляза Еди. — И ти ли си един от тях?

— Бях. Но вече не съм.

— Защо? — попита Нина.

— Направих грешка. Мислех си, че постъпвам правилно, но… — Той въздъхна и тъжно поклати глава. — Нараних някого, когото обичах, отнех й най-важното за нея. Опитах се да намеря прошка, но не мисля, че някога ще я получа. Затова скитам между Кедарнат и Гаурикунд като един луд старец, пренебрегван… и обиждан.

— Това е твоето покаяние — осъзна Нина. — Но за какво?

Джирилал се обърна към Шанкарпа и сложи ръка на рамото му.

— Заради него, доктор Уайлд. Истинското име на Шанкарпа е Джанардан. Джанардан Митра. Той е мой син.

Навън се спусна нощ, бученето на бурята утихна. Джирирал беше успял да убеди Шанкарпа, че тримата посетители трябва да останат живи.

Поне засега. Непрекъснатите подозрителни погледи на пазителите, докато вечеряха, показваха, че те са все още на косъм от смъртта.

— От къде си намират храна? — попита Нина Джирилал.

— Когато се изкачвахме насам, видяхме няколко тераси, които може би някога са се използвали за земеделие, но не са били използвани от стотици години.

— Селата ги снабдяват — обясни йогата. — Няколко пъти годишно няколко пазители слизат в Кедарнат, облечени като поклонници, за да я вземат.

— Не бих нарекъл това пиршество — каза Еди, поглеждайки към купите с оскъдни порции зеленчуци и ориз. — Какво правите, ако ви свърши храната или времето е твърде лошо, за да слезете от планината?

— Господарят Шива ни дава сила, за да оцелеем — изръмжа Шанкарпа.

— Може би, но аз бих предпочел консерва с боб, пред каквато и да е вяра.

— Еди — предупреди го Нина. Последното, което им трябваше, беше да се опълчат на пазачите си. — Джирилал, ти каза, че си наранил някого, когото обичаш. Предполагам, че си имал предвид майката на Шанкарпа.

Той кимна.

— Вината беше моя. Смятах, че трябва да кажа на жена си за Криптата и че мога да й се доверя, че ще запази тайната. Би могла — тя е много по-добър човек от мен. Но грешката ми беше… — Той погледна към Шанкарпа. — Грешката ми беше, че разказах и на сина ни. Единственото ни дете. Той беше млад, упорит, смяташе, че да бъде цял живот воин на господаря Шива е по-добре, отколкото да живее в бедно село.

— Така си е — рече твърдо Шанкарпа. Английският му се беше поизгладил, самото му използване отключваше стари спомени. — Нима предпочиташ да разнасям на гръб туристи из планините за няколко рупии?

— Няма нищо срамно да служиш на другите — каза баща му, преди отново да се обърне към Нина. — Той взе решение. Когато навърши нужната възраст, аз се съгласих да се присъедини към пазителите. Той се отказа от всичко, за да служи на Шива и аз се радвам за него. Но има един човек, който не беше щастлив.

— Майка му — каза Нина.

Джирилал наведе глава.

— Да. Двамата не бяхме обсъждали нищо, докато решението не беше взето окончателно. Мислех си, че тя ще изпитва същото като мен, че ще бъде поласкана, че Джанардан е избран за такъв велик пост. Колко съм бъркал.

— Тя е изгубила сина си.

— Да. И ме намрази заради това. Аз й отнех най-ценното, без дори да се замисля. След това тя… тя повече не пожела да разговаря с мен. Напусна ме. — Той вдигна глава; Нина видя, че в очите му блестят сълзи. — Нараних я повече, отколкото можех да си представя. Затова се превърнах в това, което съм сега — отказах се от всичко, което имах благодарение на нея. Но това не беше достатъчно. Нищо не можеше да замени детето й. Търсех прошка… но така и не я намерих. Не я заслужавам.

Шанкарпа не помръдна от мястото си.

— Тя така и не разбра както означава да служиш на Шива. Тя беше слаба.

— Не говори така за нея! — сопна му се Джирилал. Останалите пазители се изненадаха, че той се осмели да се опълчи на водача им и дори самият Шанкарпа се стресна от гнева в гласа на стареца. Йогата си пое дълбоко дъх и продължи да говори по-тихо: — Съжалявам. Нямах намерение да викам. Ти направи своя избор, аз също. Разликата е, че… ти не съжаляваш.

— Не, не съжалявам — Тъмните му очи се преместиха към Нина, Еди и Кит. — Какво да правим с вас, а? Баща ми смята, че може да ви се вярва. Но защо да ви вярвам?

— Пазенето на тайни е част от нашата работа — каза Нина. — Спряхме катастрофа, която би убила милиарди хора, и го запазихме в тайна, за да предотвратим глобална паника.

— А този тип Коил и жена му — добави Еди, — те са намисли да причинят катастрофа и са повече от готови да се доберат до онова, което се крие зад онази статуя.

— Ако семейство Коил не се сдобият с ведите на Шива, те няма да могат да осъществят плана си.

— Ако това е волята на Шива — каза Шанкарпа, — кои сме ние, да му попречим?

— Но това не е волята на Шива — отвърна Нина. — Това е волята на семейство Коил — а те със сигурност не са богове. Те не искат да унищожат света, за да може той да се прероди. Те просто искат пари и власт за себе си. Съмнявам се, че Шива би одобрил това.

Той кимна.

— Ако ми казвате истината за тези хора, какво бихме могли да направим, за да ги спрем?

— Нищо — каза Еди. — Ако те намерят това място, първо ще докарат наемници с хеликоптер. Много наемници. С много оръжия.

Шанкарпа се облегна назад и обмисли думите им, преди да се обърне на хинди към другарите си. Дискусията продължи известно време.

— Какво казват? — попита Нина Кит.

— Решават дали могат да ни се доверят и, ако казваме истината за семейство Коил, какво биха могли да направят, за да ги спрат. — Той се заслуша неспокойно в разговора им.

— Освен това все още има разногласия по въпроса дали да ни убият. Някои от тях настояват много упорито за това.

Нина забеляза, че мъжът, когото беше ударила с пушката, има грозен лилав оток на гърлото си и я гледа злобно.

— Да, това го разбрах. Добре, че всъщност не успяхме да убием никой от тях.

Джирилал се наведе към тях и снижи глас.

— Мисля, че ще ви оставят живи.

— Как може да си сигурен?

— Той ми е син. Трябва да вярвам, че ще постъпи правилно.

Еди продължи да наблюдава дискусията. Никоя от фракциите не изглеждаше особено привързана към идеята да ги оставят живи.

— Надявам се, че си бил много по-добър баща, отколкото си признаваш…

Минаха няколко минути, преди Шанкарпа да вземе решение, надвиквайки няколко от по-гласовитите си опоненти.

— Ако ви оставим да живеете — каза той на Нина, — с какво ще ни се отплатите?

— Първото нещо ще бъде да разкажем на индийското правителство и Обединените нации за това място. То ще остане в тайна — заяви тя, забелязвайки, че той реагира твърде резервирано. — Няма да го обявяваме пред света. Но щом ООН знае за Криптата, значи ще можем да я защитим.

Шанкарпа не изглеждаше особено убеден.

— Какво друго?

— Ако ни позволите, ще се опитаме да я отворим. — Тя посочи към дубликата на ключа.

Той се засмя недоверчиво.

— Искаш пазителите на Криптата на Шива да ти помогнат да отвориш вратата?!

— Единственото, което семейство Коил искат, са ведите на Шива. Можем да ги отнесем на някое сигурно място. Ако не са тук — и те го разберат — няма защо да идват. Всички останали съкровища в Криптата ще бъдат спасени.

— И защо смятате, че трябва да предадем свещените думи на господаря Шива на вас, а не на онзи човек Коил?

— Защото семейство Коил искат да ги използват, за да получат власт. А аз искам да ги покажа на целия свят — каза тя предизвикателно. — Всички ще могат да прочетат думите на Шива. Нали той точно това е искал?

— Тя казва истината — добави Джирилал. — Прочута е с това. Дори в Кедарнат.

— Аз мога да ви помогна — настоя Нина. — Стига да ми позволите.

Шанкарпа се замисли дълбоко.

— Ще ти… позволя да отвориш Криптата — каза най-накрая той. — Утре, щом изгрее слънцето.

— А ако не успеем да влезем? — попита Еди.

Шанкарпа се подсмихна.

— Тогава ще умрете.

Еди смушка Нина.

— Въобще няма да те притискам, любов моя.

— Боже, много ти благодаря!

— Ако другите дойдат, ние ще защитим Криптата, както винаги сме правили — каза Шанкарпа. — И то не само с мечовете ни. — Пистолетът на Еди лежеше сред вещите им; пазителите явно познаваха достатъчно добре огнестрелните оръжия, защото бяха махнали пълнителя и барабана.

— Един пистолет няма да бъде достатъчен — каза Нина.

— Може би имаме повече. Но ако отворите Криптата, може да не се наложи да ги използваме. — Той даде някаква заповед. Няколко мъже се изправиха и обградиха пленниците. — Те ще ви отведат в стаята, където ще спите. — Той се усмихна студено. — Приятно прекарване.

За разлика от предишния ден късчето небе, което се виждаше над стените на каньона, имаше наситен син цвят. Натрупалият сняг блестеше в златисто под слънчевата светлина. Но топлите лъчи не проникваха до дълбините на тесния каньон; дори гигантската статуя на Шива бе потънала във вечна сянка.

Придружавани от Шанкарпа и Джирилал и ескортирани от половината пазители, Нина, Еди и Кит започнаха мъчителното изкачване към широкия перваз в нозете на Шива. Нина носеше дубликата на ключа със себе си, както и някои археологически инструменти, но нямаше представа каква ще е ползата от тях. Тя предполагаше, че ключалката няма да е от типа, който може лесно да се отвори с шперц.

Макар мястото да беше сенчесто, до него проникваше достатъчно светлина, за да може добре да огледа вратата. Ключалката беше далеч по-сложна, отколкото Нина беше предполагала. Кръгла дупка в центъра за ключа, пет големи кръга, разположени около нея във формата на цвете — а в периферията им бяха разположени няколко по-малки, общо двайсет на брой, като всяко колело „майка“ споделяше по едно от малките си със своите съседи там, където се докосваха.

Но това не беше най-сложното. Всяко малко колело беше разделено на три части: две секции с форма на око, чиито външни стени съвпадаха с очертанията на големия диск, и трета между тях, с формата на пясъчен часовник, която запълваше остатъка от кръга. По ръбовете на всяко „око“ имаше изписани по десет думи на ведически санскрит, а по краищата на пясъчния часовник — други пет. Трийсет думи на диск, двайсет диска… общо шестстотин думи.

И някак си те трябваше да ги подредят в правилната комбинация. А каква беше тя, Нина нямаше никаква представа.

Тя протегна ръка към единия от големите дискове и след мълчаливо кимване от страна на Шанкарпа, го завъртя. Под повърхността затракаха метал и камък, някаква вътрешна система го повдигна — заедно с малките дискове, които носеше — и го прехвърли в следващата му позиция. Чрез завъртането на по-малките дискове на сто и осемдесет градуса, а след това и въртенето на големите колела, те можеха да си разменят всяко „око“ и да го преместват до всяка част от ключалката. Всичко това беше изключително сложно, но също така и невероятно умно измислен образец на древна технология.

— Мисля, че разбрах какво трябва да се направи — обяви тя.

— Много се радвам — отвърна Еди озадачено. — Аз нищо не мога да разбера. Направо ми се замая главата.

— Всъщност не е чак толкова сложно. — Тя постави ключа в дупката в средата, като изображенията на боговете останаха навън. — Виждаш ли? Пет богини, пет малки колела и пет големи. Предполага се, че трябва да намериш правилното положение на колелата, за да отвориш ключалката. Просто трябва да разберем каква е правилната комбинация от тези думи.

— О, това ли е? Фасулска работа.

— Колко комбинации има? — попита Кит.

— Да видим. Шестстотин думи, значи е шестстотин факториел.

Шанкарпа пристъпи по-близо, оглеждайки механизма в нова светлина.

— Какво означава това?

— Факториелът ли? Това е броят възможни комбинации от определен брой предмети. Ако имаш четири, факториелът ще бъде четири по три по две по едно — двайсет и четири. Пет ще бъде пет по четири по три и така нататък — сто и двайсет.

Веждите на Еди се сбърчиха, докато се опитваше — и веднага се провали — да изчисли поредицата от пъзела.

— Значи шестстотин по петстотин деветдесет и девет по петстотин деветдесет и осем… Боже, не мога и първото да сметна, без да ме заболи глава.

Нина смяташе на ум далеч по-добре.

— Шестстотин по петстотин и деветдесет и девет прави триста петдесет и девет хиляди и четиристотин. Като го умножим по петстотин деветдесет и осем, получаваме, ъъъ… — Тя се намръщи при мисълта за числата, които бързо нарастваха до такава степен, че да не можеше да ги пресметне на ум. — Чакайте малко, сега ще ги напиша.

Тя извади тетрадка и химикал от раницата си. Но не след дълго беше принудена да признае поражението си.

— Добре. Да го представим по следния начин. Ако да речем има трилион…

— Има трилион комбинации? — прекъсна я Еди. — По дяволите!

— Не съм свършила. Ако кажеш трилион, трилион, трилион, трилион и продължиш да го повтаряш повече от сто пъти, толкова са различните комбинации. Ако опитваш по една комбинация на всяка секунда в продължение на пет милиарда години, преди слънцето да избухне и да унищожи планетата, няма да си успял да изпробваш и един процент от тях.

— Това си е доста убийствен начин да отвориш една врата.

Тя леко се усмихна.

— Щом и на теб ти се струва убийствено, значи работата е зле.

— Все пак не разполагаме с пет милиарда години. Трябва да има по-бърз начин.

— Прав си. Който е построил Криптата, едва ли е направил ключалката толкова сложна, че дори защитниците й да не могат да я отворят. — Тя погледна Шапкарпа. — Някога опитвали ли сте?

— Неколцина опитаха — отвърна той, — но без ключа тайната й е изгубена.

Тя методично огледа диаграмата от застъпващи се колела, след което застана пред центъра и огледа ключалката.

— Значи ключът наистина е ключ.

— Пфу — рече Еди. — Не може да е просто съвпадение това, че лицата на богините върху ключа се подреждат на една линия с колелата. Те са указание. Може би не трябва цялата диаграма да се подрежда в определена конфигурация, а е достатъчно всяка богиня да отговаря на определена дума. Какво означават думите?

Джирилал прокара пръст по едно от малките колела, разчитайки древния текст.

— Най-различни неща. „Луна, водопад, тъга, куче, пътуване, неуязвим, непознат, жълто…“

— Те са абсолютно произволни — рече Кит. — Може би трябва да ги подредим в изречение?

— Съмнявам се, че Шива е използвал за ключалката на Криптата си игра на асоциации. Трябва да е нещо по-просто, нещо свързано с богините… — Изведнъж Нина се досети за очевидния въпрос: — Кои са богините?

Шанкара ги изброи, сочейки ги с пръст:

— Парвати; Ума; Дурга; Кали; Шакги.

— Съпругите на Шива. А ако трябва да ги опишеш с една дума — продължи Нина, изпълвайки се с въодушевление — намираш ли я на някое от колелата?

— Дурга е неуязвимата майка — воин — каза Джирилал.

Шанкарпа едва не изблъска баща си встрани и наведе към колелата.

— Думите! Трябва да намерим правилните думи!

— Но Талънор не го е разбрал добре — осъзна Нина. — Написаното в Кодекса е сбъркано, недоразбрано; не ви трябва „любовта на Шива“, за да отворите Криптата. Става въпрос за „любовите“ или „любимите“ — съпругите на Шива! Ако не знаете историите им, никога няма да откриете правилната комбинация. — Тя бързо отгърна тетрадката си на чист лист. — Трябва да знаем думите — всичките.

— Шестстотин думи? — рече Еди. — Това ще отнеме доста време.

— Среща ли имаш? — Тя взе химикала си и започна да записва думите, които Джирилал й диктуваше.

— Плъх.

— Плъх — повтори Нина и записа думата.

— Ъъъ… прах.

— Прах. — Трийсет минути по-късно в тетрадката й бяха вписани малко повече от половината думи. Монотонността на работата беше заличила първоначалното въодушевление, повечето пазители седяха замислено в краката на статуята, в очакване двамата с Джирилал да приключат работата си. Кит се беше изгърбил, увит в дебелото си палто, и дремеше, а Еди крачеше нетърпеливо напред-назад. Дори Шанкарпа, който наблюдаваше работата на баща си, показваше признаци на отегчение.

— Усмихващ се.

— Усмихващ се.

— Ъъъ… нека помисля — рече Джирилал, поставил показалеца си върху една от думите. — Някакъв вид птица. Би могло да е „ястреб“ или пък…

— Хеликоптер — каза Еди.

Нина го погледна.

— Не мисля, че би могло да е точно това, Еди.

— Не, искам да кажа, че чувам хеликоптер. Чуй.

Тя се ослуша, а Шанкарпа извика на останалите да пазят тишина. Долавяше се слабо боботене, характерно за движението на роторни перки.

— Аз пък си мислех, че се притесняваш за слуха си — прошепна тя на Еди.

— Прецакани са високите честоти. Ниските не са проблем. Все още. А и хеликоптерите не са от най-тихите машини.

— Дали е Коил? — попита Кит и се изправи.

Нина се вглеждаше с тревога в синьото късче небе над каньона. Имаше някакъв минимален шанс, че появата на хеликоптера над скритата долина е просто съвпадение… но тя не би се осмелила да заложи и един долар на това.

Шумът се приближаваше, отекваше в стените на каньона. Над боботенето на перките се извиси воят на двигателя. Върху една от огрените от слънцето скали падна сянка, която бързо изчезна. Воят на двигателя затихна.

Нина и Еди размениха облекчени погледи…

Но звукът отново се усили. Хеликоптерът се връщаше.

— Прикрийте се! — извика Еди и махна с ръка на пазителите да се скрият в сенките. Приближаващото боботене беше по-силно, летателният апарат се снижаваше.

Върху скалите отново се появи сянка, която се движеше по-бавно. Хеликоптерът увисна над главите им. От надвисналите скали се посипа фин снежец.

Еди наблюдаваше как кристалният прах се премести от едната страна на терасата към другата.

— Те кръжат над нас — каза той. — Опитват се да разгледат по-добре долината. — Пристъпи напред и погледна към надвисналите скали. — Виждам ги — връщат се! Всички да се прикрият!

Той отстъпи назад, а хеликоптерът отново се появи, този път над другия край на долината. Летателният апарат беше цивилен, боядисан в червено и бяло, с доста издут корпус, който наподобяваше дебела птица с къс клюн в полет. Моделът не беше познат на Еди, което означаваше, че е бил произведен след напускането му на SAS; разпознаването на летателните апарати беше част от военното му обучение.

Едно нещо обаче беше сигурно. Хеликоптерът беше на Коил. Отстрани се виждаше логото на Кексия.

Машината се зарея над каньона. През страничния прозорец Еди зърна нечие лице, слънчевите лъчи се отразиха от лещите на фотоапарат. Хеликоптерът се скри зад надвисналите скали, събаряйки нов пласт сняг, след което воят на двигателите се засили и машината се отдалечи на юг.

Нина изтича на върха на стълбището, но летателният апарат вече беше изчезнал.

— Дали са видели статуята?

— Дори и да не са, те ще разполагат със снимки — рече мрачно Еди. — Няколко минути обработка с фотошоп и всичко ще се види достатъчно ясно. И тогава…

— Ще се върнат. С подкрепления. — Нина забърза към вратата. — Нямаме много време — каза тя на Шанкарпа. — Трябва да разгадаем ключалката по най-бързия начин.

Джирилал започна да чете по-бързо, а Нина записваше всяка нова дума в тетрадката. Останалото успяха да преведат за двайсетина минути.

— Така — рече тя, преглеждайки страниците, — имаме пет богини и шестстотин възможни думи, които ги описват. Да махнем излишните.

Работата беше трудна. Шанкарпа обясни на останалите какво трябва да се направи, но всички имаха леко различаващи се представи за богините. Към всяка една можеха да се приложат няколко думи; за Кали, например, подхождаха описанията „черна“, „смърт“, „ужасяваща“, „спасение“, „ярост“ и „неконтролируема“, а за останалите четири жени списъкът беше също тъй разнообразен.

Нина записа различните комбинации на отделни страници, откъсна ги от тетрадката и ги подреди на земята пред вратата.

— Така, да започваме — каза тя. — Еди, след колко време смяташ, че ще се върне хеликоптерът?

— Зависи къде отива и дали Коил е готов за тръгване или тепърва трябва да сформира екип.

— Ако лети от Делхи — каза Кит, — ще му трябва около час. А това би било логичното място, където да събере хората си.

— Значи трябва да започнем с опитите — каза Нина. — Така, всяка богиня има няколко думи, които я описват добре. Но кои я описват най-добре? Когато мислите за Кали, например, коя дума първо се появява в ума ви?

— Смърт — отвърна веднага Еди.

— Казваш го само заради „Индиана Джоунс и Храмът на обречените“.

— Не, той е прав — обади се Шанкарпа. — Кали е богинята на смъртта, унищожителката на злото.

— Унищожителката на егото — поправи го Джирилал. — Тя е като майка, която вижда кога децата й таят зло в себе си — и го премахва. Ако се изправиш пред Кали и не си чист, ако се страхуваш от нея, защото си направил нещо, което заслужава наказание… тя ще те унищожи.

— Добре, че майка ми не беше толкова строга — каза Еди.

— Значи думата, която представлява Кали, е „смърт“ — каза Нина. — Добре, значи трябва да завъртим частта с думата „смърт“ така, че да се изравни с Кали. Да видим…

Тя завъртя съответното голямо колело, което от своя страна задвижи по-малкия диск, който делеше с второто голямо колело. „Окото“ на диска се обърна към новия носител; две завъртания срещу часовниковата стрелка го свързаха с третото голямо колело и след още едно завъртане, той се озова до ключа. Нина го завъртя така, че думата да съвпадне с богинята. За миг настъпи почти комично мълчание, докато събралите се хора го гледаха със затаен дъх, но нищо не се случи.

— Като че ли всички се надявахме, че ще чуем едно силно „щрак“ — каза Нина. — Какви са другите думи?

Продължилият няколко минути дебат завърши с консенсус. Парвати беше представена с думата „любов“. Макар че Ума породи доста спорове дали тя, Парвати или Шакти най-точно съответстват на термина, богинята най-накрая бе избрана за превъплъщение на „майчинството“. Самата Шакти бе отражение на „женствеността“ — макар че Джирилал отбеляза с усмивка, че думата може да се преведе и като „сексуалност“. И най-накрая Дурга, безстрашната жена — воин, беше определена като „неуязвима“.

След като вече бяха поставили съответстващата на Кали дума на мястото й, оставаше само да подредят и останалите. Нина отстъпи назад, озадачена от поредицата завъртания, които трябваше да се направят, за да може всяка дума да заеме полагащото й се място. Задачата напомняше доста на кубчето на Рубик — без предварително изчисление преместването на една от думите до мястото й щеше да размести останалите.

Но тя беше сигурна, че ще се справи.

Снегът от избраните думи беше почистен; оставаше само да завъртят колелата до правилната позиция и да нагласят малките дискове така, че съответната дума да съвпадне с богинята си. Докато работеше, Нина осъзна, че всъщност дори й е забавно. Шанкарпа и останалите пазители не се държаха по-добре с нея, освен това над главите им всеки момент можеха да се появят боботещи хеликоптери, натоварени с въоръжени мъже, но настоящото предизвикателство си беше чисто интелектуално.

След пет минути поредното завъртане постави и последното колело на мястото му.

— Така, почти сме готови! — каза тя. След като и петте колела бяха на мястото си, оставаше само да подреди отделните думи. Срещу Кали вече стоеше думата „смърт“ и Нина завъртя един по един и останалите дискове. Шакти, Ума, Дурга… и най-накрая Парвати.

Всички отново затаиха дъх.

И отново нищо не се случи.

— Гръм и мълнии — промърмори тя.

Еди я погледна изненадано, след което се приближи, за да огледа останалата част от вратата, осъзнавайки, че сега пазителите го наблюдават още по-недоверчиво от преди. — Няма ли дръжка, която да натиснем?

— Това е всичко — каза Шанкарпа.

— Опитай друга комбинация — предложи Кит нетърпеливо и нервно погледна към мъжете, които ги бяха наобиколили. — Шакти трябва да е с „майчинство“, не Ума.

— Според мен няма значение — промърмори замислено Нина.

Те пропускаха нещо. Но какво?

Шанкарпа прекъсна размислите й, като я отблъсна от вратата.

— Ти се провали.

— Чакай малко, приятел — каза Еди, пристъпвайки към водача — но към него веднага се насочиха няколко остри меча. — Много я бива в тези неща, но невинаги се получава от първия път. Веднъж без малко да падна в яма, пълна с шипове, само защото тя не може да различи ляво от дясно.

— Чудесен начин да ме представиш като компетентна пред въоръжени с мечове мъже — промърмори Нина.

Останалите пазители заплашваха Кит с оръжията си. По заповед на Шанкарпа те изблъскаха тримата посетители към ръба на терасата. Джирилал възрази, но синът му ядосано го отряза.

— Ако ни убиеш, ще бъдеш прецакан, когато хората на Коил се върнат — изръмжа Еди.

— Ще се справи с тях, както се оправихме с вас — обеща Шанкарпа. — Шива ще ни защити.

— Шива — прошепна Нина. Това беше ключът! Нещо в Шива беше привличало вниманието й през цялото време, докато работеше върху ключалката. — Шива е! Знам как да отворя вратата!

Шанкарпа я погледна снизходително.

— Освен това сигурно знаеш как да полетиш от тази тераса. Само това ще успее да те спаси.

— Не, не, погледни! — Тя посочи към статуята, която се извисяваше над тях. — Погледни към Шива! Виж главата му!

Увереността в гласа й го разколеба. Той протегна ръка, за да възпре останалите, и погледна към колосалната фигура.

— Какво има?

— Не виждаш ли? — попита отчаяно Нина. — Тя е наклонена на една страна!

— И какво от това?

— Значи ключът е в неправилна позиция! Поставих го така, че главата на Шива да сочи нагоре, защото… ами защото автоматично се поставя така! Но всъщност трябва да бъде поставен паралелно със статуята. — Тя им показа, като завъртя въображаемия обект в ръцете си. — Думите са подредени правилно, но на погрешните места. Ако завъртите ключа така, че главата на Шива да съвпадне с главата на статуята, всички богини ще се преместят с една позиция. И тогава ще трябва да нагласим думите!

Погледът на Шанкарпа прескачаше от нея към статуята.

— Наистина ли вярваш в това? Или просто се опитваш да спасиш живота си?

— Ами и двете! Но мисля, че съм права — знам, че съм права. Ако греша, винаги можеш да ни хвърлиш от ръба.

Еди вдигна показалеца си.

— Нина, скъпа? Забрави ли, че след като вече сме женени, трябва заедно да взимаме важните решения?

— Аз също искам да се дистанцирам от тази забележка — побърза да обяви Кит.

— Права съм — настоя тя. — Шанкарпа, поне ми позволи да опитам. Може да се наложи да изчакаш само пет минути, преди да ни убиеш — но пък от друга страна, след пет минути може да влезеш в Криптата на Шива!

— Послушай я — добави Джирилал. — Така е правилно.

Шанкарпа погледна раздразнено баща си, но се съгласи.

— Не се проваляй — каза той рязко на Нина.

— Да, наистина — обади се Еди, докато пазителите ги отвеждаха обратно до вратата.

— Няма — увери го Нина. Тя махна дубликата от централния отвор и го пъхна отново… но завъртян с една пета встрани. Тя погледна към статуята. Безизразните каменни очи на Шива се взираха в нея, а леката усмивка на устните му я окуражи да продължи.

Въртенето на колелата за намирането на новите позиции на богините вече ставаше напълно механично и отне само няколко минути. Тя завъртя всеки по-малък диск така, че думите да заемат правилното си място. Любов, майчинство, неуязвимост, женственост…

Смърт.

Последната дума зае мястото си. Тишина…

Щрак.

Нещо зад колелата се раздвижи, освободено след безброй векове. Разнесоха се нови щракания, по-силни, после тракането на верига…

И вдигайки прах, вратите бавно се отвориха навътре.

Разнесоха се възклицания на благоговение, някои от пазителите паднаха на колене, за да благодарят на Шива. Шанкарпа гледаше изненадано с широко отворени очи. Вратите се отвориха със скърцане докрай.

— И така, сине мой — каза тихо Джирилал, — сега ще се извиниш ли на доктор Уайлд?

Очите му се присвиха.

— Първо да видим какво има вътре — какво сме се заклели да пазим. — Той се поколеба, след което изрече неохотно: — Елате с мен, доктор Уайлд.

Изпълнена с благоговение, Нина го последва към вътрешността на Криптата на Шива.