Свещената крипта

27.

— Дръжте я! — заповяда Зек. Двама от мъжете хукнаха след отдалечаващата се американка.

Ванита се обърна към Коил.

— Повикай веднага хеликоптера.

— Сандъкът още не е готов — отвърна той. Махаджан и Тандон бяха зарязали подготовката му, за да защитят господаря и господарката си, когато започна стрелбата.

— Не ти говоря за сандъка. Аз искам да се махна от тук!

— Тя няма къде да отиде — рече Зек.

— Не ме интересува. Щом се кача в хеликоптера, тогава ще приберем сандъка. — Тя се обърна към вратата и махна на бодигардовете си да я последват.

Те погледнаха към Коил за инструкции, разкъсвани между противоречащите си команди.

— Чапал, върви с нея — каза той с леко раздразнение в гласа. — Дхирен, върви след доктор Уайлд. Зек, довърши опаковането на ведите и ги отнеси на терасата. — Махаджан изсумтя и се потътри след преследвачите на Нина. Тандон последва Ванита, а Зек махна на двама от хората си да продължат да подготвят сандъка за транспортиране.

Останалите наемници заобиколиха пленниците. Джирирал притискаше едва-едва раните от куршуми. Кръвта се просмукваше в разкъсаната му роба. Шанкарпа, замаян от удара в главата, се надигна — и го видя. Той извика нещо на хинди, опита се да се довлече до умиращия мъж, но двама от наемниците го ритнаха обратно на земята.

— Той му е баща! — възрази Еди. Лицето на Коил запази безизразното си изражение, но Зек отстъпи и кимна мълчаливо на наемниците си да отстъпят. После махна ботуша си от гърдите на Еди, но не свали пистолета.

Шанкарпа пропълзя ужасен до йогата.

— Татко! — изпъшка той и притисна ръка към гърдите на Джирилал в напразен опит да спре кървенето.

Джирилал изстена слабо при докосването.

— Джанардан? — прошепна той. От устата му излязоха кървави балончета.

Шанкарпа го хвана за ръката.

— Тук съм, татко. Тук съм!

— Ох, Джанардан… какво направих? Отнех живот. Как… как ще обясня това на Шива?

— Господарят Шива е воин — каза Шанкарпа отчаяно. — Той е водил много битки, убивал е много демони и зли хора. Не е грях да се биеш, за да защитиш… — Гласът му секна. — Да защитиш онези, които обичаш.

Очите на Джирилал се затвориха и по бузата му се стече сълза.

— Трябва… да намериш майка си. Кажи й… че съжалявам, ужасно съжалявам. Питай я дали може… да ми прости. Моля те. Моля те, сине… кажи, че ще го направиш.

Очите на Шанкарпа се напълниха със сълзи.

— Ще го направя, татко. Обещавам.

— Благо… — Йогата се сгърчи, от устата му бликна кръв. — Джанардан, ох… сине мой… — Той издаде приглушен стон, тялото му потрепери…

И застина.

Еди усети бучка в гърлото си, докато гледаше как съсипаният Шанкарпа бавно отпуска ръката на баща си. Изпълнен с гняв и мъка, той погледна към Коил и Зек. Индиецът въобще не се беше трогнал от гледката, но Зек изглеждаше смутен, почти виновен.

Зад тях Ванита стоеше на люлката, готова да бъде издърпана на хеликоптера. Сандъкът вече беше овързан с ремъци и двама наемници го носеха към терасата.

— Прамеш! — надвика тя шума от роторите. — Какво чакаш? Убий ги!

Коил кимна на Зек.

— Прави каквото ти казва.

— Приготви оръжията! — излая Зек. Наемниците насочиха пистолетите си към Еди, Шанкарпа и Кит. — Прицели се…

От дълбините на пещерата им отвърна друг вик:

— Боб Дилън!

Странният боен вик беше последван от силен трясък и серия от глухи потраквания, които звучаха все по-бързо и по-бързо…

Еди се досети какво е това и сграбчи Шанкарпа за ръката.

— Залегни!

Двамата паднаха на пода, Еди прикри Кит с тялото си и го притисна към стената на рампата — и около тях заваля дъжд от камъни.

Нина беше използвала експонатите в Криптата, за да се прикрие от преследвачите. Но тя знаеше, че не може да ги избягва вечно — трябваше да се изправи срещу тях.

В мига, когато тази мисъл се оформи в главата й, тя се озова през гигантското колело на сарватобхадра — метателната машина, която хвърляше камъни.

Също както всички останали бойни машини, и тя беше готова за действие.

Нина се хвърли върху ръчката за освобождаване на механизма и изкрещя „Боб Дилън“, за да предупреди Еди. Голямата тежест се спусна, веригата й затрака и заскърца. Колелото бързо набра скорост и закачените по него кожени прашки щръкнаха встрани от центробежната сила.

Докато машината се въртеше все по-бързо, в нея се задвижи още нещо и едно метално блокче се подаде през жлеба, който свързваше центъра на колелото с рамката му. Спусък — върху поддържащата рамка беше монтирано друго блокче. Когато въртящото се колело достигна максималната си скорост, те се удариха едно в друго…

И освободиха прашките.

Колелото беше монтирано върху ос, която беше наклонена на няколко градуса встрани от вертикала. Докато се въртеше, тя се люшкаше наляво-надясно — засипвайки пещерата със смъртоносен дъжд от камъни. Те прелитаха над рампата, съвсем близко до виманата на върха й… и падаха на пода пред входа.

Зек блъсна Коил настрани миг преди камъкът с размер на човешка глава да полети към тях и да се разбие на мястото, където Коил бе стоял миг преди това.

Останалите нямаха такъв късмет. Един от наемниците беше ударен в лицето и се разнесе силно хрущене на счупена кост. Друг отнесе удар в гърдите; бронежилетката не можеше да му помогне срещу силата на камъка, който заби острите краища на счупените му ребра право в сърцето. Останалите се разбягаха в търсене на прикритие.

Изправена пред застрашителния каменен дъжд, Ванита изкрещя на оператора на лебедката да я вдига по-бързо. Тандон отскочи встрани от пътя на падащите камъни. Единият от наемниците, които носеха сандъка, беше улучен в коляното, ставата му се счупи с ужасяващо пропукване, той залитна и падна през ръба на терасата. Хеликоптерът, индийски „Дхрув“, се издигна, повдигайки Ванита от терасата.

Сандъкът беше оставен близо до ръба и камъните продължаваха да се сипят покрай него.

Шанкарпа посочи с пръст към вътрешността на Криптата.

— Отивай! — извика той на Еди, скочи и хукна към вратата.

Еди изправи Кит и се шмугна в процепа между двете половини на рампата, влачейки агента на Интерпол след себе си.

— Трябва да намерим Нина — извика той, докато го дърпаше по тесния коридор. Пред себе си забеляза купчината черни ракети, край които гореше първият мангал. Все още никой не ги преследваше. Но объркването нямаше да трае дълго. Тъй като нямаше кой да го презареди, сарвато-бхадра беше ограничено до един-единствен залп.

Нина изостави бойната машина — камъните просто бяха прелетели над главите на тримата мъже, които я преследваха — и се затича още по-навътре.

Шанкарпа изтича през отворената врата. Един от наемниците стреля по него, но той вече беше изскочил навън. Забеляза сандъка, изоставен до разрушеното стълбище, но не можеше да направи нищо за него. Вместо това се затича колкото се може по-бързо покрай него…

И скочи.

Студеният вятър засвири в ушите му, докато летеше над пропастта, дълбока над двайсет метра…

Краката му достигнаха ръба на най-горната тераса. Той се движеше твърде бързо, за да спре отведнъж, блъсна се в стената и се строполи на заснежения под. Изправи се и побягна отново към един от сводестите отвори.

В долината отекна рев на двигател — хеликоптерът „Хюз 500“ се спускаше…

Шанкарпа се хвърли през отвора, а зад гърба му куршумите натрошиха древните статуи. Стрелбата спря, но бученето на ротора продължи да се чува със същата сила. Щурмовият хеликоптер го чакаше да се появи; стрелецът предположи, че стаята има само един изход.

Но грешеше. Шанкарпа потъна в мрака, изпълнен с желание за отмъщение.

Пазителите на Криптата на Шива щяха да изпълнят дълга си. Да се бият до последния човек.

Тракането на камъните заглъхна. Коил внимателно погледна иззад статуята, където го беше блъснал Зек, и поправи очилата си. Тримата пленници бяха изчезнали — но сандъкът все още беше отвън. Появи се празната люлка.

— Аз… мисля, че е по-добре първо аз да се кача — каза Коил на Зек. — Но веднага след това ми изпрати сандъка.

— Както желаете — каза Зек, прикривайки презрението си. — Когато го приемете на борда, да евакуирам ли останалите ми хора?

— Да. — Коил забърза към изхода.

Босненецът го последва.

— А Уайлд и Чейс?

Споменаването на имената им изпълни Коил с гняв.

— Намерете ги и ги убийте! — Той се успокои, рационалността взе връх. — Ако са все още живи, когато сандъкът се озове на борда на хеликоптера, ще се евакуираме и ще използваме ракети, за да затрупаме входа. — Двамата стигнаха до сандъка и Тандон. — Върви вътре — нареди той на бодигарда си. — Искам да убиеш Уайлд и Чейс.

Тандон се усмихна и се поклони.

— За мен ще бъде чест.

— Потегляме след пет минути. Тръгвай!

Тандон се изгуби в Криптата. Зек махна на хората си да го последват. Когато те се пръснаха, той започна да увива Коил в ремъците.

Еди подкрепяше Кит, докато двамата бързаха навътре, но агентът на Интерпол пъшкаше при всяка крачка.

— Не мога повече — произнесе той през стиснати зъби. — Остави ме, намери Нина…

— Не мога просто така да те зарежа — отвърна Еди. — Ако ние…

— Трябва! Само те бавя. Погледни там. — Той посочи с пръст към гондолата на балона. — Скрий ме вътре.

— Ако някой те намери, няма да се справиш сам.

Кит се усмихна насила.

— Мога да се грижа за себе си. Хайде, бързо!

Еди неохотно го поведе към двореца. Индиецът измъкна един меч от рамката, преди да се свие в ъгъла.

— А сега тръгвай!

— Ще се опитам да ги отклоня от теб — обеща Еди. Той излезе отвън и през непрекъснатото боботене на хеликоптерите дочу нещо.

Стъпки, които се приближаваха. Той побърза да се отдалечи от балона, прикривайки се зад една статуя. Надникна иззад нея и забеляза четирима наемници, които се приближаваха към позицията му. Трябваше да ги отдалечи от Кит; въпреки смелите думи на полицая, мечът не беше равностоен противник на пистолета.

Той погледна навътре в пещерата; блещукащата светлина от мангалите му разкри сенчеста пътечка между струпаните в Криптата съкровища. Тя беше тясна, но той се досети, че в другия си край се сливаше с една от по-широките.

Наемниците се приближаваха до балона. Еди взе една отрупана със скъпоценни камъни ваджра и хукна по пътечката, размахвайки церемониалното оръжие. Силното тракане привлече вниманието на наемниците и точно както се беше надявал, те хукнаха след него.

Но го последваха само тримата. Четвъртият се поколеба, след което се приближи с подозрение към гондолата с вдигнат пистолет.

Еди изруга под носа си, но продължи да тича и зави зад ъгъла, преди преследвачите му да получат възможност да стрелят. Но той чу други изстрели — от дълбините на пещерата.

Махаджан и другите наемници бяха намерили Нина.

Нина изпищя, когато куршумите надупчиха дървените гравюри зад гърба й и посипаха главата й с трески. Тя се наведе зад една статуя на крава. Голямото каменно животно я закри и стрелбата спря — но тя си беше спечелила само няколко секунди отсрочка, преди мъжете да я забележат отново.

Пред нея лежеше гигантският бодлив валяк на удгхатимата, единствените й маршрути за бягство бяха от двете му страни. Единият беше по-тесен, ограден от сложни гравирани фризове от тъмно дърво, а по-широкият маршрут минаваше покрай една още по-голяма статуя, този път на бик, който бе коленичил на четирите си крака, образувайки една биволска стена. Тя хукна по втория, оглеждайки се за изход в далечния му край…

Но такъв нямаше. Двете пътеки се събираха зад удгхатимата и свършваха пред серия гравирани фрезове. Тя би могла да се изкатери по тях, но наемниците щяха да я хванат, преди да успее да стигне до върха. Лесна мишена.

Паниката й се засили, тя се извърна и огледа по-тясната пътека. Там също не се виждаха удобни за криене места. Но от удгхатимата стърчеше една голяма ръчка, която в продължение на безброй векове бе задържала механизма на мястото му…

Махаджан стигна до ъгъла пръв. Белязаните му устни се разтеглиха в злобна усмивка и той тръгна по тясната пътека към нея. Двамата наемници изтичаха пред удгхатимата, за да й отрежат пътя за бягство.

Беше попаднала в капан.

Освен ако…

Нина сграбчи ръчката и се опита да я помръдне. Тя изскърца, клеясалите зъбни колела застъргаха едно в друго и изведнъж машината се разтресе и се освободи. Тежестите паднаха, веригата задрънка.

Валякът се завъртя.

Машината се наклони и малките колелца, монтирани в основата й, се задвижиха и я подкараха напред. Махаджан вдигна ръка, за да прикрие очите си от ситните камъчета и прахта, които се вдигнаха във въздуха щом от камъка щръкнаха дебелите метални колове.

Наемниците замръзнаха за миг по местата си, изненадани от внезапното раздвижване на обсадната машина с размери на автобус. Но този миг се оказа неочаквано дълъг. Един железен прът се стовари върху ръката на единия мъж и строши китката му с ужасяващ трясък. Другият изпищя и се опита да отскочи назад — но се оказа заклещен между удгхатимата и статуята на бика. Пролуката се затвори…

Писъците секнаха, заменени от няколко пльоквания. Върху валяка се появи голямо пурпурно петно. Удгхатимата продължи да се придвижва напред, докато не се блъсна в статуята и стърчащите метални колове не изкъртиха няколко каменни къса.

Единият гигантски рог на бика се отчупи и падна, унищожавайки част от фризовете. През дупката в стената Нина забеляза танцуващата светлина в един от петролните канали.

Тя се промъкна през тясната дупка. Някъде отзад Махаджан изрева и хукна подире й, разкъртвайки с голи ръце повредения фриз, за да разшири отвора.

Стиснал здраво меча, Кит чу нечии стъпки. Огънят в близкия мангал хвърляше меки отблясъци през богато украсения вход на гондолата; покрай него мина някаква сянка. Стъпките се отдалечиха…

След което изведнъж се забавиха. Спряха.

И се върнаха обратно.

Сянката отново се появи. Кит затаи дъх и се насили да се изправи на здравия си крак. Малкият дворец беше възбудил любопитството на наемника — от него щеше два излезе добро скривалище.

През отвора се подаде дулото на един картечен пистолет. Компактното оръжие имаше втора дръжка под дулото и ръката на наемника я стискаше здраво. Наемникът се накани да влезе вътре и да огледа отблизо…

В този миг Кит заби меча в ръката му.

Острието прониза кожата и мускулите и се заби между костите. Наемникът изпищя — а Кит завъртя меча на деветдесет градуса. Костите се раздалечиха с пукане и острието се освободи сред изблик на кръв. Воят на наемника премина в агонизиращ писък.

Но другата му ръка не изпускаше пистолета. Кит замахна отново с меча в отчаян опит да го избие, преди да е стрелял.

Древно и модерно оръжие се сблъскаха точно когато наемникът натисна спусъка. Първият куршум одраска Кит по гърдите, останалите надупчиха стената, а последните проблясъци от дулото подпалиха дървото и подгизналото от петрол платно в централния мангал.

Кит се хвърли към него. Двамата мъже се стовариха на земята в ъгъла, а пистолетът излетя от ръката на наемника и се плъзна към другия край на гондолата. Наемникът измъкна бойния си нож и го вдигна над главата си, за да го забие в гърдите на Кит…

Но Кит нанесе пръв своя удар. Мечът прониза бронежилетката и потъна в корема на наемника. Той нададе вой, олюля се и падна…

Право върху Кит, събаряйки го на земята. Болката в крака на индиеца беше толкова силна, че той едва не припадна.

Огънят в мангала се разгоря, блъвнаха гневни пламъци. През отвора на балона започна да навлиза горещ въздух, тъканите започнаха да се изпъват…

Еди се гмурна между двете грамадни статуи на индуски богове, над главата му затракаха куршуми. Оказа се, че е избрал грешния завой; озова се в задънен коридор между бойни машини и древни съкровища; връщането обратно му отне само три секунди, но те бяха достатъчни за преследвачите да го открият отново. И сега те скъсяваха разстоянието помежду им с настойчивостта на ловджийски хрътки.

Той изскочи от другия край на тясното пространство, прескачайки над слабите пламъчета в един от петролните канали. В единия му край гореше мангал, топлата светлина разкриваше друга удгхатима — а зад нея стоеше обсадна машина, също като онази, която бяха открили до входа, която можеше да се окаже отговорът на молитвите му.

Стига да успееше да стигне до нея. И стига тя все още да работеше.

Той хукна към дървената решетка. Зад него преследвачите му навлязоха в тесния проход.

Той подмина мангала, грамадния валяк…

Зад гърба му се разнесе вик „Ето го!“…

Той се хвърли на пода, претърколи се под дъжда от куршуми — и дръпна ръчката на машината.

Това беше сара-янтра — машината, която хвърля стрели.

Последва бърза серия от пропуквания, когато се задейства стрелящият механизъм за стоте стрели. Те полетяха със съскане по коридора, истинска вълна от островърха смърт, която отскачаше от метала, чупеше се в камъка — но проникваше дълбоко в човешката плът. Стрелбата спря, заменена от задавени писъци.

Еди се изправи. Не всички стрели в древното оръжие се бяха изстреляли, но той беше повече от доволен от крайния резултат. Три надупчени тела лежаха на пода, от тях стърчаха толкова много стрели, че ги правеха да приличат на бодливи прасета.

— Тъпанари такива — промърмори той, притича до тях и им събра пистолетите.

След като вече беше въоръжен, той можеше да потърси Нина и Кит. Но все пак наоколо имаше още наемници и ако извикаше името й, щеше да издаде позицията си. Вместо това реши да се върне назад при входа.

Нина се шмугна в сенките. Смяташе да се върне назад, за да намери Еди, но не можеше да намери пътя сред гъсто подредените съкровища. Оставаше й единствено да се придвижва опипом покрай стената, която водеше към дъното на пещерата.

А Махаджан вървеше след нея и с всяка своя гигантска крачка скъсяваше разстоянието помежду им.

Двама наемници притичаха пред Еди, докато той се приближаваше до изхода — и отнесоха по няколко куршума в главите си — англичанинът се целеше над бронежилетките. Наблизо се виждаше рампата, зад нея отворената врата… и Коил, който се издигаше над терасата.

Наемникът, който стоеше отвън, откри огън и Еди се хвърли зад рампата и му отвърна. Зек побърза да се прикрие, но другият наемник беше хванат на открито. Тъй като мишената му беше твърде надалеч, Еди беше принуден да се цели в средата на тялото, вместо да опита смъртоносен изстрел в главата, но куршумите му можеха да се справят дори с бронежилетка. Наемникът залитна, плъзна се по снега и падна от терасата. Две секунди по-късно отекващият му писък рязко секна.

Еди се затича към вратата. Той беше забелязал сандъка, готов да бъде издигнат на хеликоптера. Нина сигурно щеше да се ядоса, но разбиването му на парчета или събарянето му от терасата щеше да провали плановете на Коил…

Изведнъж получи ритник в гърба.

Тандон се беше спотаил зад рампата и когато Еди притича покрай нея, той скочи от повдигнатия й край. Ако Еди не се беше затичал към вратата, ритникът може би щеше да му счупи гръбнака. Но и така беше достатъчно силен, за да го събори на земята.

Той се претърколи, измъкна пистолета си — но Тандон го изрита от ръката му. Индиецът нанесе нов удар с бързината на кобра и ботушът му одраска бузата на Еди, но англичанинът съумя да се отмести.

Той сграбчи глезена на Тандон и се опита да го извие, но Тандон се превъртя в салто и измъкна крака си от хватката на Еди. Индиецът се приземи в идеална позиция и се завъртя, докато англичанинът тромаво се изправи.

Зек се прицели в Еди, но Тандон се хвърли към целта му, търсейки смъртоносната точка в гърдите на противника си. Само рефлексите на Еди — и дебелата подплата на якето му — го спасиха от парализиращия удар, който го улучи на няколко сантиметра от целта, но въпреки това усещането беше като от удар с чук в ребрата. Той изстена и се преви на две.

Тандон отново се завъртя и изрита Еди в главата. Този път кракът му не пропусна целта си. Челюстта на Еди изхрущя под тока на ботуша му и англичанинът изплю кръв. Той залитна замаяно към вратата. Зек го проследи, но не стреля — бодигардът на шефа му си искаше забавлението.

Нов ритник, който потъна в корема на Еди. Той се опита да си поеме дъх, едва не се строполи на земята — а Тандон нанесе нов удар, забивайки кокалчетата на пръстите си в гърлото му. Еди успя да вдигне ръката си тъкмо навреме, за да омекоти удара, но въпреки това болката беше пронизваща.

Той се запрепъва към стълбището и попадна в снежен вихър, причинен от хеликоптера, който се снижаваше, за да прибере сандъка. Еди сви юмруци, забравил всякакви мисли за саботаж. Тандон беше бърз, но ако успееше да го хване в подходящия момент, би могъл да забие с всичка сила юмрука си в носа му, да го заслепи от болка и да го блъсне от терасата. Естествено, оставаше му Зек, но всяко нещо с времето си…

Ръката на Тандон се стрелна към очите на Еди. Той вдигна наранената си ръка, за да отрази удара, след което замахна с всички сили, за да забие юмрука си в лицето на индиеца…

Но той обгърна юмрука му с длан и спря удара на косъм.

Преди да успее да реагира, Еди получи нов безмилостен ритник под пояса. Той залитна назад и се олюля на най-горното стъпало на разрушеното стълбище…

С жестока усмивка на лицето Тандон се стрелна към него, за да нанесе последния удар. Това не беше ритник или юмрук в лицето — а просто едно обидно мушване в гърдите.

Което обаче беше достатъчно, за да го прати надолу по стълбите.

Крещейки, Еди се затъркаля надолу по стъпалата — и когато стигна до края им, полетя към бездната.