Свещената крипта

3.

Сан Франциско

Изложбената зала „Халиуел“, която се намираше в Сивик сентър, беше обвита в дим и уличните лампи, които се виждаха през стъклената и фасада, имаха неясен, призрачен ореол. Само за един час прословутото променливо време на Сан Франциско беше преминало от ясно, макар и студено, в непрогледна мъгла.

На Нина и се искаше мъглата да беше паднала малко по-рано. Така кацането на „Еър форс едно“ щеше да се забави, принуждавайки президента Лио Коул да промени маршрута си. Тя беше сигурна, че официалното откриване на изложбата „Съкровищата на Атлантида“ беше най-маловажният от трите му ангажимента, преди да отлети към Далечния изток за предстоящата среща на Г-20 в Индия. Но сега той беше тук, придружаван от семейството си, политическия си антураж, пресаташетата и близо няколкостотин агенти от тайните служби, чиито безстрастни очи непрекъснато обхождаха залата.

Всички бяха произнесли речите си — първо Нина, след това кметът на Сан Франциско и най-накрая самият президент — и сега Роуън Шарп и Нина представяха лично експонатите на Коул и семейството му.

— А тук — каза тя, сочейки към една от витрините, — имаме артефакт, открит в храма на Посейдон: златен тризъбец.

Коул кимна одобрително.

— Оръжие от чисто злато. Предполагам, че техните производители на системи за защита не са се различавали особено от нашите! — От свитата му се разнесе подмазвачески смях.

Макар да знаеше, че президентът се шегува, Нина се изкуши да го поправи.

— Всъщност не е от чисто злато — ако беше, от него нямаше да има голяма полза като оръжие. Вътрешността му е от желязо, за по-голяма твърдост. Макар да има напълно церемониално предназначение, разбира се.

— Разбира се — потвърди учтиво Коул. — Ами това? — Той посочи към съседната витрина, в която се намираше голяма книга, дебела около осемнайсет инча и широка почти един фут. Тя беше разтворена и разкриваше най-необичайната си черта — страниците не бяха направени от хартия, а от листи червеникавозлатист метал, изпълнен със ситно изписан текст на древния език на атлантите.

— Наричаме го „Кодексът на Талънор“ — каза Нина. — От чисто финансова гледна точка това не е най-ценният артефакт, който АСН откри в Атлантида — макар и да е направен от златната сплав орейхалк, което го прави доста скъп. Но истинската му стойност се крие в съдържанието му.

— Талънор е велик изследовател от Атлантида — продължи Роуън. — При една от своите експедиции той посетил Южна Америка, а при друга обиколил Африка, прекосил Арабския полуостров и дори достигнал Индия. Кодексът е неговият дневник, в който описва всички места, които е посетил и хората, с които се е срещнал.

— Нашите учени в АСН работят върху превода на целия текст — добави Нина.

— Впечатляващо — каза Коул. Книгата беше подпряна на стойка; той заобиколи витрината, за да погледне корицата, върху която имаше изобразена просто една начупена линия, след което продължи нататък. — Това вече ми изглежда ценно.

Роуън кимна.

— Това буквално са диамантите на короната.

— Красиви са — каза Първата дама. — Колко струват?

— Трудно е да се каже — отвърна Нина, докато всички зяпаха предмета, скрит зад бронираното стъкло. Той представляваше богато украсена корона, направена от злато и орейхалк, със сребърен обков. Тя беше обсипана със скъпоценни камъни, които блещукаха изкусително под ярките лампи. — В чисто материално отношение, може би около три милиона долара. Но като културен артефакт, короната на владетеля на изчезнала цивилизация струва… кой знае? Тя е безценна.

— Тогава дано охраната ви е на нужното ниво — пошегува се президентът. Последва нов смях. — Това е наистина невероятна изложба, доктор Уайлд.

— Благодаря ви, господин президент. — Тя почувства облекчение. Може би притесненията и за високия бивш адвокат с квадратната челюст са били неоснователни…

— Хубаво е да се види, че всички средства, които американското правителство наля в АСН, най-после дават видим резултат — продължи той, помрачавайки оптимизма на Нина. — Намираме се в криза, все пак. Американският данъкоплатец трябва да научи, че парите му се харчат мъдро.

— Е, аз не съм американец, но си плащам данъците тук — каза Еди, приближавайки се до Нина, — и според мен АСН си заслужава парите. Най-вече защото прави разни полезни неща, за които повечето хора дори не научават, господин президент — добави той.

Хората от свитата на президента го изгледаха студено, а Коул му се усмихна; усмивката обаче не включваше очите му.

— Така е, господин Чейс. Между другото, радвам се, че най-после се срещнах с вас и доктор Уайлд. Предшественикът ми ви познаваше много добре.

— Надявам се, че, ъъъ, сме оправдали очакванията ви — каза Нина, усещайки как стомахът й се свива на топка. А протоколната усмивка в отговор на Коул само я притесни още повече.

Вместо това той се обърна към останалите.

— Страхотна изложба, нали? Отдайте дължимото на доктор Уайлд и АСН. — Последваха учтиви ръкопляскания. — А сега, за съжаление, трябва да замина за следващата ми среща — не трябва да оставяте скъпо платени адвокати да ви чакат на гладен стомах, защото това е сигурен начин да си навлечете процес.

Този път смехът на групичката прозвуча искрено — вицовете за адвокати винаги се харесваха. Агентите от тайните служби ги последваха към главния вход. Някой обяви на висок глас, че президентът си тръгва и останалите гости прекъснаха разговорите си, за да го изпратят с аплодисменти. Нина също се включи в тях, макар реакцията на Еди да беше просто бавно ръкопляскане.

— Не ми харесаха намеците му за АСН — каза загрижено Нина на съпруга си. — Смяташ ли, че ще ни ореже бюджета?

— Знае ли някой какво се върти в главата на един политик? Освен „Искам повече власт“?

— Уверявам ви, че въобще не е така — разнесе се нечий глас зад тях. Нина примигна, когато осъзна на кого принадлежи: Роджър Бойс, кмет на Сан Франциско.

— Сигурна съм, че така, господин кмете — отвърна тя. Беше се запознала с Бойс преди пристигането на президента и го познаваше единствено по репутацията му: последният от дългата поредица кандидати на демократите и по мнението на всички пример за политическа коректност. Придружаваха го група хора, за които Нина предположи, съдейки по облеклата им, които струваха повече от месечната и заплата, че са ВИП-персоните, които и бяха създали толкова проблеми предишния ден. — Еди просто се шегуваше. Нали?

— Аха — отвърна не особено убедено Еди.

— О, не съм се засегнал — отвърна безгрижно Бойс. — Това е част от работата ми. Няма да се задържите дълго на кметския пост, ако сте обидчив! Но хей, бих искал да благодаря на вас и на доктор Шарп за страхотната работа, която свършихте с тази изложба. Сигурен съм, че утре ще бъде голям хит, щом я отворите за посещение. Жалко, че не можете да останете тук по-дълго.

— Ако го направим, петнайсет други града може да се обидят — обади се Роуън. — Но според мен турнето започва страхотно.

— Че има ли по-добро място за началото му от Сан Франциско? — попита Бойс, махвайки с ръка към мъгливата улица, която се виждаше през прозореца. Нина едва се сдържа да не отговори „Ню Йорк“. — Успяхте ли да разгледате града ни?

— Не още — отвърна Еди. — Но ми се ще да го направя. Искам да се спусна с пълна скорост по криволичещите улички и да видя къде са се заснели всички онези страхотни улични преследвания — в „Булит“, „Скалата“…

— В Сан Франциско могат да се видят много други неща — изчурулика Нина, щом усети, че Бойс не е особено доволен да чуе, че градът му се приема просто като фон на холивудските блокбъстъри. — Ще посетим и наистина интересните места.

— Радвам се да го чуя. — Кметът се обърна към придружителите си. — Бих искал да се запознаете някои много специални гости.

Той ги представи: сред тях имаше лидери на либерални групи, предприемачи от Силиконовата долина и чуждестранни бизнесмени, ухажвани от кмета с надеждата да открият нови работни места в Калифорния и в частност в Сан Франциско.

— А това е Прамеш Коил и съпругата му Ванита — представи той последните двама. — Господин Коил притежава една от най-бързо разрастващите се технологични компании в Индия — и освен това е изобретател на търсачката „Кексия“.

— О! „Кексия, просто попитайте“, нали? — каза Нина, повтаряйки мотото от рекламите на интернет търсачката, докато се ръкуваше с него. На външен вик Коил изглеждаше абсолютно непретенциозен, закръгленото му лице беше гладко като морски камък, очите му се криеха зад очила с телени рамки и беше склонен към напълняване, което ушитият му по поръчка костюм „Неру“ не можеше да скрие. Въпреки че Нина не беше обула обувки с високи токчета, той беше съвсем малко по-висок от нея. Тя предположи, че е около четирийсетте. — Вие сте изобретили „Кексия“? Един приятел ми я препоръча — сега ползвам изключително нея.

— До две години ще станем най-използваната търсачка в света — отвърна сухо Коил. Английският му беше правилен, но със странен акцент, равен, почти механичен. — Радвам се да се запознаем, доктор Уайлд.

— Надявахме се, че ще можем да обсъдим изложените артефакти — каза Ванита. За разлика от съпруга си, тя имаше отличаващ се, мелодичен акцент, и беше наистина забележителна, облечена в традиционното индийско сари от изящна рисувана коприна и окичена с бижута, най-впечатляващи от които бяха големите златни обеци. Беше може би на същата възраст като Коил и безспорно красива, но по един странен, птичи начин, заради тънкия й, остър нос.

— Просто попитайте, както се казва! Двамата с доктор Шарп с удоволствие ще отговорим на всичките ви въпроси — отвърна Нина, обръщайки се към цялата група.

Както и очакваше, повечето въпроси бяха свързани с короната. Но семейство Коил се интересуваха повече от друг артефакт.

— Кодексът на Талънор — каза Коил, навеждайки се да погледне отблизо. — Каква част от него е преведена?

— Около деветдесет процента — отвърна Нина. — Доктор Шарп ръководи работата по превода. Последните десет процента са доста трудни, но познанията ни върху езика на атлантите се увеличават непрекъснато.

— Обмисляли ли сте прилагането на краудсорсинг1 — за ускоряване на процеса?

Нина беше изненадана то въпроса.

— Ъъъ, всъщност не. Не работим по този начин.

Той я погледна остро през очилата си.

— Пускането му в мрежата ще помогне повече от разпределянето му между няколко души. Освен това събирането на повече резултати ще намали вероятността от индивидуални грешки. Компанията ми би могла да осигури необходимия софтуер — на много поносима цена.

— Археологията изобщо не е като компютърните науки — отвърна Нина. — Освен това не желаем да разкриваме работата по превода заради информационната сигурност. Кодексът описва много места, посетени от Талънор, които са потенциален терен за важни археологически открития. Ако ги разкрием твърде рано, те могат да бъдат ограбени, преди да получим възможността да ги проучим.

— Но част от страниците вече са публикувани онлайн от АСН.

— Това е станало по решение на предшественичката ми, не мое — каза Нина с жлъч в гласа. — Щом ме назначиха за директор, веднага го отмених. Поставям науката на по-високо стъпало от рекламата.

— И двете са еднакво важни. Самата вие сте обществена фигура.

— Невинаги по мое желание, бъдете сигурен. Точно затова избрахме да покажем точно тези страници от Кодекса. — Нина посочи изписаните метални листи. — Картините по тях вече са били показвани в мрежата.

— Но точно тези страници привлякоха вниманието ми. — В механичния глас на Коил за пръв път се появи намек за емоция — вълнение — когато посочи с пръст долния край на втората страница. — Този текст тук — това не е езикът на атлантите, а е ведически санскрит. — Той погледна Нина. — Езикът на древна Индия.

— Да, знам. Бил е използван до около шестстотната година преди новата ера, след което е бил заменен от класическия санскрит, но никой не знае със сигурност колко продължително е бил използван преди това — всъщност не се е знаело досега. Атлантида е потънала около деветхилядната година преди новата ера, което означава, че езикът е съществувал отпреди това, щом Талънор се е сблъскал с него.

— Както и индийската цивилизация. — Коил обиколи витрината, за да разгледа добре импресията, покриваща дебелата корица на книгата. — Цивилизация, основана върху ученията на ведите… които и днес имат свои последователи. А това превръща индуизма в най-древната оцеляла религия. — На лицето му се изписа усмивка, която изглеждаше твърде не на място на безизразното му лице. — Което увеличава вероятността някое от направленията му да е единствената истинска религия, не мислите ли?

— Избягвам да се замесвам в религиозни дебати — отвърна твърдо Нина. Конфликтите между археологическите открития и догмата на няколко пъти едва не я бяха убили.

Коил почти залепи лицето си за стъклото на витрината, взирайки се упорито в начупената линия. Застаналият наблизо до Ванита Еди се изкуши да наруши мълчанието.

— Госпожо Коил — каза той, — как се запознахте със съпруга си? — Тя го погледна презрително, без желание да участва в салонни разговори. Той го прие като предизвикателство. — Кое в милиардера Прамеш Коил първоначално привлече вниманието ви?

Ванита оголи зъби в отговор на леката закачка.

— Да не би да ме мислите за някоя златотърсачка? — сопна му се тя.

— Не, нямах това предвид — побърза да отговори Еди. — Просто…

— Защитих доктората си по психология много преди Прамеш да създаде компанията си! Нима смятате, че само защото съм жена, аз съм просто някое пасивно, помощно допълнение към съпруга ми?

— Не, според мен Еди смята, че всички оценяват положително неговото, ъъъ, характерно чувство за хумор — намеси се бързо Нина. Кметът изглеждаше ужасен, че подобен гаф се е получил точно когато той е домакин. — Не е имал никакво намерение да ви обиди.

Еди кимна.

— Да. Когато наистина се опитвам да обидя някого, не се правя на ударен.

— Скъпи, въобще не ми помагаш — процеди Нина през зъби. Тя се обърна към Ванита. — И двамата се извиняваме за недоразумението.

Индийката стисна устни, но вместо нея отговори съпругът й.

— Приемаме извинението ви, доктор Уайлд. Да се върнем към Кодекса на Талънор. Сигурна ли сте, че АСН няма да приеме да използва софтуера ми, за да си помогне при превода?

Нина си помисли, че той не е просто гениален програмист, а и упорит търговец.

— Да, но ви благодаря за предложението. Както вече казах, достъп до пълния текст имат само няколко души, заради информационната сигурност.

— Не ме разбрахте правилно. Не ви предлагам да го давате на непознати. Не, предлагам ви услугите на Кексия.

— Не съм компютърен експерт — каза озадачен Роуън, — но не разбирам как пускането на текст в търсачка ще помогне за превода му.

— Кексия е много повече от търсачка. Това е система от аналитични алгоритми, изчислителен компютър. — Лицето на Коил отново възвърна безизразната си маска. — Когато използвате Кексия за намирането на някаква информация по дадена тема, вие виждате не списък, а „облак“ от взаимосвързани резултати, нали? Относителното значение на всеки резултат не зависи само от броя на връзките му с останалите уебстраници, както при някои по-посредствени търсачки. — Той погледна един от важните клечки от Силициевата долина, който се намръщи. — Кексия анализира всяка страница и намира връзки с други страници чрез дедуктивна логика, базирана върху профила на потребителя. Тези принципи могат да се приложат и върху превода. С колкото повече данни разполага, толкова по-добри са резултатите. Дайте и цялата информация, която имате за езика на атлантите и тя ще ви върне пълен и точен превод.

— Компютърен превод? — попита Еди. — Той винаги звучи като упътване за евтин дивиди плейър. „Слагайки вътрешността на диска в таблата…“

Коил настръхна при тази завоалирана обида на неговата технология.

— Кексия е много по-добра от това. — Той погледна Нина. — Тя дори би могла да превърне част от професията ви в отживелица. Няма нужда да хабите години наред в сглобяването на късчета данни, за да намерите някое археологическо място. Като Атлантида. — Той махна с ръка към изложените артефакти. — Колко време ви отне да намерите местоположението й? Години? Ако разполага със същите данни, софтуерът ми може да я открие за дни. Може би дори за часове. След това единственото, от което ще имате нужда, са здрави ръце за разкопките.

Сега пък Нина настръхна.

— Археологията не е просто събиране на данни — каза тя язвително. — Трябва ви широко познание в области, които на пръв поглед нямат връзка помежду си. Когато работих върху местоположението на Атлантида, не разполагах с всички факти, затова трябваше да запълвам празнотите въз основа на собствения ми опит — и интуиция. Компютърът не може да го направи.

— Позволете ни да не се съгласим с това — каза Ванина, заставайки до Коил. — Аз познавам мощта на софтуера на Прамеш. Той ще промени света.

— Значи, доктор Уайлд, вие твърдо не се интересувате от предложението ми? — попита Коил.

— Боя се, че не — отвърна Нина. — Ако не друго, той ще отнеме цялото забавление от работата ми.

Той сви рамене.

— Както желаете. Но аз съм сигурен, че Кодексът… — Към него се приближи една жена с мобилен телефон в ръка и той млъкна изведнъж. Тя беше индийка, облечена в официален костюм, по-скоро служителка, отколкото сътрудничка. Дългата и тъмна коса беше направена на такава прическа, че да прикрие, но без да скрива напълно, белега, който пресичаше лицето и от челото през дясното и око. — Какво има, Мадиракши?

— Обаждането, което очаквахте, господин Коил — каза жената.

— Моля да ме извините, но трябва да се обадя — каза Коил на Нина. Той отстъпи настрани, последван от Ванита и Мадиракши. — Да? Не, няма промяна. Както го обсъдихме, да.

— По дяволите, нямах никакви проблеми да чуя нейния глас — промърмори Еди, имайки предвид Ванита. — А мъжът й, бога ми, звучи така, сякаш е учил английския от електронен преводач.

— Всичко наред ли е, доктор Уайлд? — попита Бойс с лека тревога в гласа.

— Да. Просто малко недоразумение.

— Радвам се да го чуя!

Друг от официалните гости попита Нина нещо за Атлантида. Междувременно Коил приключи разговора си, двамата с Ванита се върнаха при групата, а асистентката му бързо се отдалечи. Еди я изпрати с поглед, установявайки, че след напускането на президентския антураж и агентите от тайните служби, залата изглежда далеч не толкова препълнена. В резултат на това разделението в социалната йерархия си личеше ясно: бодигардовете на Бойс и охраната на сградата се въртяха по ъглите на залата, а асистенти, секретари и служители кръжаха около центъра й, където се бяха събрали техните шефове. Жената, Мадиракши, се присъедини към трима индийци в най-отдалечения ъгъл. Единият от мъжете беше брадат гигант, който се извисяваше с поне една глава над останалите.

Еди погледна през един от високите прозорци, докато Нина продължаваше да обяснява. Пред сградата имаше площад, а от другата му страна се забелязваше мъгливата светлина на автомобилни фарове. Надяваше се на следващия ден времето да се оправи; какъв е смисълът да обикаля града, когато няма да може да го види…

Изведнъж застина, заставайки нащрек при усещането, че нещо не е съвсем наред. Фаровете се насочваха право към прозорците.

Но улицата минаваше покрай залата, а не срещу нея…

Фаровете продължиха да се движат.

Право срещу него.

— Господин кмет! — излая той към Бойс. — Повикайте охраната, има…

Стъклата избухнаха от под дъжд от куршуми.