Свещената крипта

7.

Франция

— Той каза ли нещо? — попита Нина.

— Засега нищо — отвърна Еди. Двамата разговаряха по телефона, тя от кабинета си в сградата на ООН в Ню Йорк, той от кабинета на Джиндал в главната квартира на Интерпол в Лион. Еди беше изморен от часовата разлика и от работата цял ден със следователите, но се надяваше, че затворникът, когото скоро щеше да види, ще бъде още по-изморен — и съответно щеше да е по-вероятно да изпусне някаква информация при следващия разпит. — Кит ще ме пусне да гледам следващия разпит, който започва след няколко минути.

— Кит?

— Джиндал. Накратко от Анкит.

В гласа и прозвуча закачлива нотка.

— О, вече сте на малки имена? Колко мило!

— Летяхме заедно осем часа, а и нали си ме познаваш, и осем минути не мога да си държа устата затворена. Ще го наблюдавам зад огледално стъкло, също като в полицейските сериали. Ще се опитат да му предложат сделка, за да издаде кой го е наел — пък да видим какво ще каже.

— Сделка. Господи… — В гласа и се промъкна гневна нотка. — Ще ми се да имаше някакъв друг начин.

— И на мен. Аз също не искам копелето да се измъкне на свобода. Но това може да е единственият начин да открием всичко, което е откраднал.

— Сигурно… — призна неохотно тя.

— Поне няма да се притесняваме, че ще открадне отново Кодекса. — Еди се обърна към Кит, който влезе в стаята и му махна с ръка да го последва. — Трябва да вървя — смятат да започват.

— Добре — отвърна Нина. — До скоро. Обичам те.

— И аз те обичам. Чао. — Той прекъсна линията и излезе след Кит от стаята. — Предполагам, че все още не се е пречупил, нали?

Индиецът поклати глава.

— Страхувам се, че не. Но нашите адвокати ще му направят предложение, което се надявам, че ще приеме. — Двамата стигнаха асансьорите и се изкачиха до седмия етаж на сградата на Интерпол. Стоманената врата се отвори веднага, щом пазачът потвърди легитимациите им и те влязоха в секцията за разпити.

Кит въведе Еди в тъмната стая. Една висока служителка около четирийсетте нагласяше видеокамерата.

— Еди, това е Рене Бушом — каза Кит. — Тя ще води разпита заедно с мен.

Еди се ръкува с нея.

— Доброто и лошо ченге, а?

— И двамата сме от добрите — отвърна тя с усмивка, докато подаваше една папка на Кит. — Това е споразумението — както вече го обсъдихме. От него се иска само да го подпише.

— Какво му предлагате?

— Ако свидетелства срещу работодателя си и ни върне непокътнати всички откраднати съкровища, ще получи намалена присъда и процес само в една страна — по негов избор. Тъй като китайците обявиха, че го чака смъртна присъда за кражбата на теракотените воини, а саудитците почти сигурно ще го екзекутират тайно, за да прикрият кражбата на Черния камък, според мен ще погледне благосклонно на предложението.

Еди погледна през стъклото към обитателя на стаята на разпити. Въпреки раните си и закопчаните с белезници ръце, Фернандес не му се стори особено притеснен. Дори изглеждаше самодоволен.

— Предполагам, че ще го разберем след минута.

Еди седна пред стъклото, а двамата полицаи влязоха в стаята за разпити, разкопчаха белезниците на Фернандес и седнаха срещу него на масата. Първа заговори французойката, обяснявайки му условията на сделката. Фернандес я изчака мълчаливо да приключи, изкривил устни в лека усмивка.

— Благодаря за предложението — каза най-накрая той, — а сега ще чуете и моето. В замяна на пълно освобождаване от преследване, подписано от всяка страна, в която се предполага — усмивката му се разшири, — че съм извършил престъпление, нова самоличност и включване в програмата за защита на свидетелите в страна по мой избор, аз ще ви кажа имената на хората, в които според мен — той вдигна театрално показалеца си, — се намират откраднатите съкровища. Докато не получа всичко това, няма какво да говорим.

— Наистина ли очакваш да ти осигурим пълен имунитет? — попита Кит.

— Както вече казах, няма какво да говорим. — Двамата полицаи му зададоха още няколко въпроса, но той им отвърна със самодоволно мълчание. След няколко безплодни минути те се отказаха и го закопчаха отново за стола, преди да се върнат в наблюдателната стая.

— Така — рече Кит, — не мина толкова добре, колкото се надявах.

Бушом въздъхна.

— Колко е арогантен! Как може да не разбира, че това е единственият му шанс?

Кит погледна Фернандес през огледалния прозорец.

— Сигурно се страхува много от работодателя си, за да предяви толкова високи изисквания в замяна на издаването му.

— Има ли вероятност Интерпол да ги изпълни? — попита Еди.

— Всъщност не зависи от нас. Зависи от това колко отчаяно искат държавите да си върнат откраднатите национални съкровища. Дори саудитците може да се съгласят, ако знаят, че така ще си върнат Черния камък без никой да разбере, че е бил откраднат.

Еди се загледа в затворника.

— Имам една идея — каза той най-накрая. — Но ще трябва да ме пуснете вътре. Сам.

— Не съм сигурна, че това е добра идея — отвърна със съмнение Бушом.

— С пръст няма да го пипна, ако това ви притеснява. Честна дума! — Той вдигна ръце. — Просто ще подходя от различен ъгъл. Може да реагира по-добре.

Кит също не изглеждаше убеден.

— Това не е точно стандартната процедура…

— И това не е стандартен случай. Хайде де, нека опитам. В най-лошия случай ще ми каже да се разкарам.

Двамата полицаи от Интерпол се спогледаха, след което Кит кимна.

— Добре. Но ние ще гледаме от тук.

— Ще се постарая кръвта да не оплиска стъклото и да ви пречи да гледате. Шегичка! — добави Еди, докато отваряше вратата.

Той влезе в съседната стая. Фернандес го погледна, разпозна го и в очите му проблесна интерес.

— Да, пак съм аз — каза Еди със студена усмивка. — Реших да отскоча да поговорим. Може и да довърша онова, което започнах в Сан Франциско. — Той удари с юмрук в дланта си и седна срещу испанеца в другия край на масата.

Фернандес погледна към огледалното стъкло.

— Това не е стандартна процедура на Интерпол.

— Не работя за Интерпол.

— А за кого работиш?

— Няма особено значение. Онова, което ме интересува е, ти за кого работиш. Разбираш ли, когато някой се опита да убие мен и жена ми, го приемам много лично. Не е твърде професионално, знам, но аз съм си емоционален тип. А на теб хич няма да ти хареса да ти се ядосам.

— Професионалист? — попита Фернандес, повдигайки вежда. — Ти не си ченге и не ми изглеждаш особено интелигентен, така че… наемник?

— Бивш. Отказах се.

Слаба усмивка.

— Човек никога не се отказва. Колкото и да се опитва, ако е роден боец, винаги се връща към работата. А аз мога да видя, че ти си роден боец. Как се казваш, между другото? Предпочитам да знам името на човека, който ме заплашва.

— Чейс. Еди Чейс.

Ново повдигане на веждата, този път при появата на спомен.

— Чейс… Алжир, нали? Преди около седем години? Взриви склада на Фекеш, търговеца на оръжие.

— Може и да съм го направил.

— И на самия Фекеш май не му провървя особено. Чух, че изгубил…

— Не съм дошъл да говорим за мен — прекъсна го рязко Еди, решавайки, че не е необходимо Интерпол да научават подробности от тази мисия, която, макар и оправдана, не беше особено законна. — Да поговорим за теб. И мъртвите ти другарчета. Особено Генади Скляр. Той заработваше добре в Зимбабве, нали?

Леко проблясване в очите на Фернандес показа, че не е особено доволен от факта, че Еди познава мъртвия му съдружник.

— Работил е на много места — каза презрително той, опитвайки се да прикрие фактите. — Това е част от работата, знаеш.

— Но предимно е работил в Зимбабве. Което означава, че си е намирал работа чрез Струтър. От доста време не съм го виждал, но сигурно ме помни. Така, аз не харесвам Хараре, градът е гнусна дупка, а Струтър е боклук, но ако пийнем по няколко чашки с него, сигурен съм, че бързо ще науча клюките. Кой къде е, какво прави… и за кого.

Фернандес очевидно беше започнал да се чувства неудобно.

— Всеки знае по нещичко — продължи да го притиска Еди, — и те ще ми разкажат неща, което някое ченге никога не би открило. Може от известно време да съм вън от бизнеса, но все още съм част от този свят — а светът е малък. Толкова много информация се носи наоколо… трябва просто да събера отделните късчета и ще разбера кой те е наел.

— Никой няма да ти го каже — настоя Фернандес, но над тънките му мустачки изби пот.

— Знам ли, мога да бъда много убедителен. — Той се наведе напред и го погледна твърдо. — Ако открия кой е шефът ти, тогава всички сделки, които Интерпол ти предлага, отиват директно в коша. Повече няма да си им нужен. И ти ще бъдеш прецакан, приятелче. Искаш ли процес в Китай? Или Саудитска Арабия? По дяволите, ти уби две ченгета в Калифорния — там все още прилагат смъртното наказание. — Той се изправи. — Ако бях на твое място, щях да се позамисля. Но гледай да е по-бързичко, че ме чака самолетът.

Той излезе и се върна в стаята за наблюдение. Двамата следователи го очакваха — и двамата изглеждаха впечатлени.

— Наистина ли можеш да намериш човека, наел Скляр в Зимбабве? — попита Кит.

— На теория — отвърна смутено Еди. — Само че няма да съм най-подходящият човек, който да отиде там, защото, ъъъ… Там ме чака смъртна присъда.

— Какво? — възкликна шокираната Бушом.

— Да. Преди известно време помогнах на едни хора, които бяха в списъка за очистване на правителството, да се измъкнат от страната. Проблемът беше, че и мен ме сложиха в този списък. Така че нямам никакво желание да се връщам там.

— Разбирам — рече Кит. — Да се надяваме, че няма да се наложи. — Той посочи затворника. — Фернандес като че ли обмисля думите ти.

— В такъв случай трябва да го оставим да се поизпоти — каза Бушом. — Много добра работа, господин Чейс. — Тя се обърна към Кит. — Ще уведомя директора. Изглеждате ми уморен — и двамата изглеждате изморени. Трябва да си починете.

— Денят беше дълъг — съгласи се Еди. Той погледна часовника си и установи, че минава девет вечерта. Той потисна една прозявка. — Мисля, че трябва да се прибирам в хотела.

— Ще ти покажа изхода — рече Кит. Тримата излязоха от стаята за наблюдение, двамата мъже се сбогуваха с Бушом и тръгнаха към асансьора.

Когато стигнаха до стоманената врата, вниманието им беше привлечено от униформената полицайка, която стоеше от другата страна. Еди предположи, че е индийка, черната и коса беше прибрана в стегнат кок. Като че ли имаше проблеми с приемането на идентификационната и карта. Охраната отвори вратата и тя премина, без да поглежда Еди или Кит. Що се отнася до тях, и двамата обърнаха глави след привлекателната, макар и адски сериозна жена.

— Хей — каза Кит, — ти си женен.

Еди закачливо сви рамене.

— Не могат да ме осъдят за гледане.

— Така ли щеше да говориш и ако Нина беше тук?

— Най-вероятно да. Забавно е да я дразня. — Те преминаха през вратата. — О, забравих якето си в кабинета ти.

— Няма проблем. — Кит натисна бутона, за да извика асансьора.

Фернандес вдигна глава, когато вратата се отвори и потисна изненадата си при вида на новодошлата.

— Не те очаквах толкова скоро.

Мадиракши Дагду го изгледа равнодушно със здравото си око.

— Каза ли им нещо?

Той изсумтя.

— Разбира се, че не! Не ми съобщиха нищо, което да заслужава вниманието ми. Не спираха да задават един и същи въпроси, да ми предлагат жалките си сделки.

— Които ти отхвърляше.

— Естествено. Иначе нямаше да седя тук, окован към стола, нали? А сега ме измъкни от тук.

Мадиракши кимна и застана зад него.

— Между другото — каза тя, преди да дойда тук, минах през съседната стая, за да проверя дали е празна. Видях една видеокамера.

В гласа му се промъкна безпокойство.

— И ти я изключи, надявам се? — попита той.

— Да. — Зад гърба му се разнесе всмукващ, влажен звук. — А след това… изгледах записа.

Фернандес изведнъж си припомни звука от апартамента във Флоренция.

— Не, чакай, аз само…

Гаротата се уви около гърлото му и жената дръпна силно.

Еди взе коженото си яке.

— В кой хотел ще ме настаниш?

— „Девил“, от другата страна на реката. Между другото, докато си тук, трябва да видиш Фестивала на светлината на площад „Теро“. Намира се само на няколко минути пеша от хотела. Много е впечатляващо.

— Зависи колко ще съм скапан, като стигна там. — Той облече якето си и се намръщи, когато схванатите му мускули запротестираха.

— Добре ли си, Еди? — попита Кит.

— Да, ще се оправя. Доста се понатъртих, това е.

Индиецът се ухили.

— Доста нови белези, които можеш да използваш, за да впечатляваш дамите.

— Моята дама вече е видяла всичките ми белези… — Той изведнъж се спря. Шегата беше активирала един спомен. Белег…

— Какво има?

— Жената, която мина през вратата, когато излизахме — тя имаше белег на лицето си.

Кит го погледна озадачено.

— Не съм забелязал.

— Не си я гледал в лицето. Но аз съм го виждал и преди… — Той се намръщи и се замисли — след което очите му се разшириха. — Сан Франциско! Мамка му, тя беше там малко преди нападението! Работи за семейство Коил!

— Прамеш Коил? — попита изненадан Кит. — От Кексия?

— Познаваш ли го?

— Всички в Индия го познават — той е нашият Бил Гейтс. Сигурен ли си, че е същата жена?

— Абсолютно — а сега за втори път се оказва на същото място, като Фернандес. — Изведнъж се досети. — Тя може би ще се опита да го освободи! Да вървим!

Те изтичаха от офиса и забързаха към асансьора. Еди натисна няколко пъти бутона, след което изгубил търпение, отвори вратата към стълбището и хукна нагоре. Кит го следваше по петите.

Седмият етаж. Двамата хукнаха към стоманената врата, предизвиквайки озадачени погледи от охраната. Ново дразнещо изчакване, докато проверят идентификационните им карти, след което се затичаха към стаята за разпит…

Жената определено беше минала от тук — но не за да освободи Фернандес. Той все още беше окован към стола си, но главата му висеше отпусната, устата му вече не беше изкривена в презрителна усмивка, а беше зейнала от ужас. Шията му беше прерязана почти от ухо до ухо, от дълбоката рана все още се стичаше тъмна кръв.

— Мамка му! — изпъшка Еди, стрелна се покрай изненадания Кит и хукна обратно към вратата. — Онази жена — тъмна коса, белег през едното око — къде отиде тя?

— Тръгна си малко преди да се върнете — отвърна объркано единият пазач. — Какво става?

— Тя току-що е удушила единия от шибаните ви затворници!

Кит се появи.

— Вдигнете тревога — затворете сградата! Никой да не излиза, докато не открием тази жена. Сега ни пуснете да минем!

— Да, сър! — Пазачът побърза да отвори вратата, след което грабва слушалката на телефона, за да вдигне тревога.

— Колко изхода има от тук? — попита Еди, докато бързаха по коридора.

— Главните изходи са от източната и западната страна, освен това има противопожарни изходи, подземен паркинг…

— Тя няма да се опита да се измъкне пеша. — Главната квартира на Интерпол се намираше близо до южния бряг на река Рона, а намиращото се наблизо езеро ограничаваше възможните маршрути за бягство. Те стигнаха до асансьорите; единият се намираше в сутерена. Еди отново удари с всичка сила по бутона за повикване, преди да се насочи към стълбището.

Когато се разнесе сирената, те бяха стигнали до третия етаж.

— Запечатване на сградата, запечатване на сградата — обяви мъжки глас по интеркома. — Охраната да запечата изходите. Целият персонал да остане по местата си. — Съобщението беше повторено на няколко езика, докато те продължаваха да се спускат по стълбището.

Стигнаха до сутерена. Еди отвори вратата с ритник — и видя един униформен мъж да лежи на пода пред асансьора в локва кръв. Кобурът му беше празен.

— Застреляла го е със собствения му пистолет — каза Еди, прикри се зад паркираните коли и махна на Кит да направи същото. — Накъде е изходът? — Кит му го посочи. — Добре, ти доведи още хора, а аз ще се опитам да я намеря.

— Внимавай, Еди — предупреди го Кит и тръгна към спешния телефон, който се намираше до асансьора.

— Защо си мислиш, че няма да внимавам? — Наведен ниско, той огледа паркинга за признаци на движение, преди да хукне към изхода. Някъде се затръшна врата, но ехото, което отекна в паркинга, му попречи да разбере къде се намира точно. Той се промъкна между редиците паркирани возила към бетонената рампа, която водеше навън. Раирани жълто-черни бариери блокираха и двете изходни платна.

Все още не се забелязваше никакво движение. Може би тя наистина се опитваше да се измъкне пеша, противно на всички очаквания…

— Еди! — извика Кит. — Охраната идва насам!

Думите му подтикнаха жената към действие. Един голям ситроен С6 се откъсна от мястото си и ускори към изхода — след което изведнъж зави към Еди.

Той се хвърли върху предния капак на едно рено клио, ситроенът откърти предната броня на по-малката кола и се блъсна в едната от бариерите. Предното стъкло се напука от удара, но ситроенът беше набрал достатъчно скорост, за да разбие бариерата и да излезе навън.

Еди хукна обратно към Кит. От асансьора излязоха трима въоръжени охранители.

— Трябва ни кола — каза им той. — Дайте ми ключове, бързо! — Единият от мъжете бръкна в джоба си. Еди грабна ключовете от ръката му и натисна бутона за дистанционно отключване. Няколко редици по-нататък проблеснаха светлини. Той хукна към колата, старичък, поочукан малък фолксваген поло — далеч от идеалния избор за преследване на голяма и мощна скъпа кола, но само с това разполагаше.

Еди запали двигателя и потегли. Кит вече беше дал заповеди на охранителите и тичаше към основната алея, махайки му с ръка. Еди натисна спирачката и хечбекът спря.

— Хайде, влизай!

— Нямам оръжие! — възрази Кит, когато англичанинът отново даде газ.

— Имаш телефон, нали? Обади се на лионската полиция и ги накарай да блокират пътя!

Колата стигна рампата и излезе от подземния гараж. Пътят се отдалечаваше от сградата на Интерпол и се вливаше в улицата откъм южната и страна. Еди натисна спирачките на кръстовището; не знаеше накъде да завие, докато не видя вдясно мигащи стопове — бягащият ситроен беше ударил друга кола. Той профуча покрай повредения автомобил и пое на югозапад, успоредно на реката. Подминаха един от мостовете на Рона, но нови сигнали за сблъсъци и хаос му подсказаха, че ситроенът е поел на юг.

Кит крещеше някакви инструкции на френски по телефона си.

— Пред нас има полицейски екип — докладва той. — Те ще й пресекат пътя.

Еди забеляза характерните вертикални стопове на френската кола на около стотина ярда напред. Ситроенът забърса странично друга кола, която се завъртя на пътя — Еди премина в платното за насрещно движение, за да избегне задръстването.

Една полицейска кола влетя в булеварда с включени светлини. Мадиракши рязко натисна спирачката, ситроенът поднесе и зави надясно, навлизайки в друга улица. Ченгетата го последваха, а Еди зави след тях. Сменяше предавките, опитвайки се да набере скорост колкото се може по-скоро. Полицейската кола пред него приближаваше ситроена.

Светнаха вертикалните стопове…

Полицейската кола се заби в задницата на ситроена. Пръсна се стъкло, багажникът на хечбека зейна отворен — но преследвачите му пострадаха много повече. Полицейската кола поднесе по пътя, блъсна се челно в един стълб и го огъна със силен трясък, който отекна по улицата. Кит измърмори нещо, което според Еди беше индийска ругатня.

Единият от стоповете на ситроена все още работеше — самотна червена светлина, която бързо се отдалечаваше от тях. Еди се впусна в преследване, надувайки клаксона. След дългите редици нагъсто построените блокове с примигващи свещички на прозорците следваше празно пространство. Бяха се върнали до реката. От другата и страна се виждаха високите небостъргачи, чиито многоцветни лампи ги осветяваха в различни цветове на дъгата.

Еди нямаше време да се наслади на гледката. Мадиракши се беше отправила към моста. Той се досети какъв е планът й: да изчезне в тълпата от туристи, които се бяха събрали за Фестивала на светлината.

Една полицейска кола се опита да блокира пътя й към моста. Тя не намали скоростта си, а се насочи към задницата на патрулката, блъсна я и я отхвърли от пътя си. Смачканата полицейска кола се завъртя по асфалта и се вряза в тротоара.

Кит отново изпъшка.

— Загиват хора — трябва да се откажем!

— Не, почакай! — Те бързо настигаха ситроена; втората катастрофа го беше повредила доста. — Скоростта й намалява. Пипнахме я!

Очуканият ситроен мина напряко през улицата от другата страна на моста и се качи на пешеходната пътека; хората отскачаха от пътя и. Без да сваля ръка от клаксона, Еди я последва в прохода, който се беше отворил в тълпата.

Пред тях се разкри голям площад; все повече туристи се стичаха към сърцето на глада. Мадиракши зави към тревните площи, събаряйки двама души по пътя си, но колата й вече издъхваше, над предния капак се издигаше пушек. Тя рязко натисна спирачката и ситроенът се плъзна по поляната сред дъжд от пръст и трева, заоравайки в събралата се тълпа. Над площада се разнесоха писъци.

Еди спря фолксвагена, изскочи навън и забеляза индийката да тича между шокираните зяпачи. Той хукна подире и, следван от Кит.

— Площад „Луи Прадел“, vitev2! — каза индийката по телефона, преди да извика „Полиция!“ и бясно да започне да размахва ръце пред хората да й направят път.

Нови разтревожени и възмутени викове подсказаха на Еди посоката, в която се движеше Мадиракши. Тясната улица, в която навлязоха, беше осветена от балдахин от лампички, които блещукаха като звезди. Събралата се тълпа от зяпачи пречеше на Еди да види целта. Ако тя изведнъж се спреше, той щеше да мине на три фута от нея и въобще нямаше да се усети…

Пред него се разнесе силен писък. Индийката беше съборила дете. Някакъв разгневен мъж се развика след нея и единствено полицейската униформа му попречи да направи нещо. Еди и Кит профучаха покрай него — но бащата сграбчи полицая от Интерпол и го дръпна назад. Няма униформа, няма задръжки. Мъжът го блъсна на земята и се накани да го ритне в лицето…

Еди заби юмрук в ченето на разгневения баща и го събори на земята. Падналото дете отново изпищя. Нямаше време за извинения. Той хвана ръката на Кит и му помогна да се изправи.

Къде беше убийцата? Еди си проправи път напред, улицата се вля в широко пространство — площад „Теро“. Дори и да имаше още викове от раздразнени туристи, те щяха да бъдат заглушени от карнавалния шум на Фестивала на светлината; площадът беше претъпкан с народ.

Еди примигна объркано при гледката, която се разкри пред очите му. Заобикалящите площада сгради изпълняваха ролята на гигантски екрани, които превръщаха града в калейдоскопична, почти психеделична експлозия от цветове. Картините се сменяха непрекъснато, в един миг подхождаха идеално на украсените фасади и придавайки на прозоречните рамки зашеметяващи сюрреалистични оттенъци, в следващия се завъртаха като грамадни анимирани герои, които танцуваха из тълпата.

На самия площад имаше още екрани. Към студеното нощно небе се издигаше спираловидна скулптура, обсипана с неонови светлини, които примигваха последователно, създавайки впечатлението, че тя се върти. До нея една сюрреалистична фигура — висок десет фута човек, направен от светлинни топчета с размера на грахче — представяше акробатични номера на висок пиедестал. Холограма; непрекъснатото пропукване на пресичащите се лазерни лъчи се чуваше ясно, въпреки бумтящата музика и шумът на тълпата.

Наблизо се чу едно силно жжжт и одобрителни викове. Еди видя пламъците, излизащи от устата на един огнегълтач. От Мадиракши нямаше и следа, а почти непрекъснато сменящите се светлини от огромните проекции правеха почти невъзможно намирането на когото и да било в тълпата.

— Виждаш ли я? — попита Кит като го настигна.

— Не. — Еди забеляза улука на съседната сграда и си проправи път към него. Изкачи се няколко фута, за да се огледа над заобикалящата го тълпа. Погледът му се плъзна по главите, в търсене на една…

Там! По-близо, отколкото очакваше — очевидно спектакълът също я беше забавил. Тя се поколеба на изхода от площада, преди да тръгне напреки по него, близо до огнегълтача. Еди я посочи, скочи долу и двамата с Кит започнаха да си проправят път към нея.

Някъде отпред една жена извика стреснато на френски. За миг тълпата пред Еди се раздели и той зърна полицейската униформа. Намираше се на двайсетина стъпки зад нея, дори по-малко. Ново жжжт и хората инстинктивно отскочиха от пътя на огъня, аплодирайки огнегълтача. Мадиракши смени посоката, гъстата тълпа блокираше пътя й.

Вече се намираше на една ръка разстояние…

Еди се хвърли към нея, пръстите му се вкопчиха в ръкава й, но тя се изтръгна. Той си проправи с лакти път през тълпата и се озова в празно пространство насред блъсканицата. Огнегълтачът, едър мъж, облечен в арабски дрехи, който беше приближил горящата факла почти до устата си, го погледна изненадано. Индийката изгледа Еди със здравото си око, протезата й проблесна безизразно.

На поставка близо до огнегълтача бяха подредени запалени факли — и пластмасов съд с парафин. Тя го хвърли по преследвачите си. Еди отскочи встрани, но бутилката се удари в ръката на по-младия мъж и я заля цялата.

Индийката хвърли факлите.

Разпиляното гориво пламна. Тълпата се разпищя и започна да се оттегля, хората се блъскаха и падаха, създавайки верижна реакция, след като други се спъваха в тях. Огънят се плъзна по земята. Кит отскочи от пътя му, но ръкавът му вече се беше запалил. Той се опита да свали дрехата си. Асистентът на огнегълтача се хвърли към пожарогасителя.

Мадиракши се възползва от паниката и се шмугна в тълпата. Еди хукна след нея.

Отпред проблесна неон, пронизителното комарово жужене на холографския екран ставаше все по-силно. Зад гърба си чу съскането на пожарогасителя. Кокът на Мадиракши се беше разхлабил по време на бягството й и дългата й черна коса се мяташе като конска опашка.

Еди я настигна, протегна ръка, сграбчи я за косата и дръпна. Жената изпищя и се обърна.

В ръката си държеше откраднатия пистолет…

Тя стреля, Еди се наведе, куршумът улучи мъжа зад гърба му и опръска околните с кръв.

Преди тя да успее да стреля отново, той скочи и заби рамо в корема й. Индийката залитна. Избитият от ръката й пистолет издрънча на паважа.

Еди се хвърли към падналото оръжие, пропусна го, хвърли се отново, забелязвайки, че някой тича към него, и се озова сред гора от тропащи крака. Някакъв мъж се спъна в него, стъпка ръката му. Еди извика и се опита да се изправи. Надмогвайки силната болка, осъзна, че е изгубил Мадиракши. Огледа се във всички посоки. Нямаше следа от полицейската униформа…

Изведнъж нещо се уви около врата му.

Еди инстинктивно подпъхна ръка точно преди индийката да стегне гаротата и пръстите му се притиснаха към адамовата му ябълка. Давейки се, той се опита да махне жицата, но тя се вряза болезнено в плътта му и се окървави. В гърба му се заби коляно. Той се опита да си поеме дъх, докато гаротата се впиваше все по-силно в гърлото му…

Над площада се разнесе вой на сирени, усилен от мегафон мъжки глас започна да дава заповеди. Лионската полиция запечатваше площад „Теро“.

Еди се изпъна.

— Няма изход! — изпъшка той. — Ако се предадеш сега, може и да не ти извадя второто око.

От другата й страна Кит също се възстановяваше. Погледът и се стрелна между двамата мъже, тя потърси възможен път за бягство — но не можа да открие такъв.

— Можем да сключим сделка — каза Кит. — Ако свидетелстваш срещу работодателя си, ние…

Тя не се интересуваше от сделки. Вместо това хукна към неоновата скулптура — и започна да се катери по нея.

— Мини от другата страна, отрежи й пътя! — каза Еди на Кит, но още тогава знаеше, че тя няма намерение да скача долу. Не спираше да се катери по стълбоподобната вътрешна рамка, въртящите се светлинни ефекти създаваха илюзията, че се носи нагоре. Какво правеше тя, по дяволите?

Досети се за отговора в мига, когато тя достигна островърхата куличка на върха. Тя нямаше намерение да слиза долу. Поне не жива.

— Не, чакай! — извика той…

Твърде късно.

Ръцете и се вкопчиха в кабелите.

Неонът проблесна и по земята се посипа дъжд от искри; през тялото й преминаха хиляди волтове. Хората се разпищяха. От тялото на Мадиракши започна да се вдига пушек, вибрациите разтърсиха цялата кула…

Нещо се скъса. С електрическо пропукване дисплеят угасна и жената полетя надолу.

За миг изглеждаше, че изкуственият човек се опитва да я хване… но той беше просто една илюзия. Докато падаше към холографския генератор, високоволтовите лазери се плъзнаха по гърба й, униформата и косата й пламнаха и горящият й труп се стовари с разперени ръце върху пиедестала. Операторът бързо изключи лазерите, но тялото продължи да гори, а издигащият се пушек се оцветяваше в различни оттенъци, докато преминаваше през лъчите на гигантските проекции.