Свещената крипта

13.

Някъде отдолу Еди чу тихо потропване: стъпките на пазача.

Които се приближаваха.

Какво ли се беше случило с Карима? Беше прекъснала по средата на изречението.

— Карима! — изсъска той. — Чуваш ли ме? Карима!

Лодката на речната полиция се приближи и лъчът на прожектора и се плъзна встрани.

— Повтарям — излая отново ченгето през мегафона си, — това е полицията на Ню Йорк! Покажете се!

Рад погледна Карима.

— Какво да правим? Ако се качат на борда…

— Забравете за това! — извика Мат. Макарата с оптичния кабел се развиваше на етапи. — Лодката им закачи кабела! Ако го скъса, ще изгубим връзката — и камерите отново ще се включат! — Той завъртя барабана, за да отпусне още кабел. Оптичното влакно беше силно и гъвкаво, но беше просто стъкло и при повече натиск щеше да се скъса. — Опитайте се да ги задържите, докато не го освободя!

Карима и Рад размениха нервни погледи, след което Карима отвори люка и свали слушалката с микрофона, преди да излезе на палубата. В лицето й блесна заслепяваща светлина. Въпреки яркия блясък, тя успя да различи голям катер, боядисан в синьо и бяло, който се поклащаше до тяхната лодка.

— Излезте, за да можем да ви видим, госпожице — заповяда ченгето.

— Проблем ли има? — извика тя, докато Рад излизаше зад нея. Хвърляйки един бърз поглед през люка, тя видя как Мат отчаяно върти макарата.

— Да, може да се каже. Хвърлянето на котва посред Ийст ривър не е много умен ход. — Двама полицаи се наканиха да прескочат на борда на по-малкия съд. Лъчите на прожекторите танцуваха върху двамата йорданци. — Така, прав ли съм, ако предположа, че вие двамата не сте американски граждани?

Стъпките приближаваха. Еди се насили да остане неподвижен като статуя, опитвайки се да сдържи дори дишането си.

Трак-трак-трак… трак… трак. Пазачът спря — почти под него.

Първият полицай скочи на борда и разлюля лодката. Той огледа Карима и Рад с очевидна подозрителност, след което погледна към тъмната кристална кула на Секретариата на ООН. Дори без да каже нищо, мислите му бяха пределно ясни: араби… небостъргач… терористи. Той плъзна ръка към кобура на колана си.

— Дано имате много добра причина да сте тук.

Яблонски сложи ръце на кръста си и се огледа. Никое от шкафчетата не беше отворено. Може би шумът беше причинен от нахлуването на вятър във вентилационната система или пък някой беше преместил нещо тежко на горния етаж.

Той тръгна са се връща на поста си, но изведнъж реши, че след като така и така е дошъл до тук, може да направи обиколка на архивите.

И тръгна към зоната за четене.

— Добре де, добре, идвам! — разнесе се глас от долу. Мат се измъкна през люка и погледна ченгето. — Какво става? Едва не прецакахте всичко!

Второто ченге скочи на борда зад партньора си.

— Прецакали ли, сър? Имате ли нещо против да ни кажете кой сте вие?

— Мат Трули — отвърна Мат, бъркайки в джоба си.

— Хей! — предупреди го първото ченге, което вече беше измъкнало пистолета от кобура си. — По-бавно.

Мат се намръщи.

— Леле! Просто си вадя личната карта! Работя за ООН. — Той махна с една ръка към кулата, а с другата им подаде документа. — В Организацията за океански изследвания. Тези двамата са мои асистенти.

— Това не е океан — посочи ченгето с пистолета.

— Това е воден път с приливи, който върши работа за нашите цели.

Второто ченге като че ли остана доволно от прегледа на личната му карта.

— И какви са те? — попита той, подавайки му я обратно.

— Изследване на замърсяването. Опитваме се да разберем колко навътре в реката се внасят океанските замърсители, носени от приливните течения. И без малко да съсипете оборудване за стотици хилядарки, когато лодката ви закачи контролния кабел!

Ченгето надникна през парапета.

— Какво оборудване?

— Пуснал съм роботизирана подводница, която да вземе проби от речното легло. Свързани сме чрез оптичен кабел — и трябваше да го развия докрай, за да не го скъсате!

— Защо работите толкова късно през нощта? — попита първото ченге, все още изпълнено с подозрения.

— Защото искаме да изследваме приливите. А сега е кулминационната точка на прилива.

Полицаят присви очи.

— И денем има приливи.

— Да, както и страшно много речен трафик! Дори само вие едва не ни довършихте; представяте ли си какво би било когато всички профучават покрай нас.

Второто ченге се наведе да огледа кабината. Каквото и да очакваше да види — кутии с експлозиви, чанти с наркотици — то въобще не отговаряше на компютърното оборудване, подредено върху масата. Полицаят се изправи.

— Още колко време ще останете тук?

— Зависи колко ще ми трябва да си взема пробите. Един час, може би по-малко.

— Хм. — Ченгето го изгледа, после се обърна и тръгна към катера, подбирайки колегата си. — Ще се върнем след четирийсет и пет минути. Добре ще е да сте приключили дотогава.

— Знаем ви кои сте — додаде злобно второто ченге, плъзвайки пистолета обратно в кобура си, докато се прехвърляше на патрулната лодка. С рев на двигателя катерът се отдалечи надолу по реката.

Тримата бързо се върнаха в кабината. Карима си сложи слушалките.

— Еди!

Еди чу как стъпките на пазача се отдалечават в посока към кабините — които щяха да се окажат празни.

Жужене в едното му ухо.

— Еди? Там ли си?

— Какво стана? — прошепна той.

— Полицейска лодка. Отидоха си, но ще се върнат пак.

— Това няма значение. Кажи ми какво правят пазачите.

Яблонски стигна до зоната за четене — и изненадано се спря. Там, където беше оставил Еди, бяха пръснати всякакви документи и папки, но човека го нямаше никакъв.

— Еди? — Никакъв отговор. Той се разходи по пътечките, но не видя никого. Намръщи се и се върна в кабината на охраната.

— Къде е той? — попита колегата си.

Вернио вдигна поглед от игричката.

— Какво?

— Еди. Къде отиде?

— В кабината за четене. Погледни. — Хаитянинът посочи мониторите.

Еди наистина си беше в кабината.

— Ха — рече Яблонски. — Сигурно съм го пропуснал. — Той седна на стола си, решавайки, че посетителят им сигурно е станал да се поразтъпче.

Точно в този момент Еди си мислеше, че би дал всичко, за да може да се разтъпче. Вече не чуваше никакви стъпки, но не смееше да помръдне, докато не се убедеше, че е чисто.

— Карима? Какво става?

— Току-що се върна на бюрото си — чу се накъсаният и глас.

— Време беше, мамка му. — Еди започна да се придвижва напред бавно и изключително внимателно. При преместването на тялото му се чу слабо тупване, но звукът не беше достатъчно силен, за да отекне. Той сграбчи вакуумната чаша и продължи да се придвижва напред по-устремно от преди.

Пропълзя останалото разстояние, като изминаваше всеки инч с пот на челото. Оставаха десет фута. Преградите вече се виждаха ясно. Шест фута. Три. Два. Само още малко…

Вакуумната чаша се озова върху единия от металните капаци.

— Слава богу — изпъшка той с пресъхнала уста и развърза резача от китката си. — Добре, започвам да режа. Питай Мат колко време ще отнеме.

— Иска да знае колко е дебел металът — отвърна Карима след миг.

— Не много. Милиметър може би. Плочите са около… осем инча дълги.

— Добре. Мат смята, че ще отидат около четири-пет минути за свалянето на всеки.

— След колко време ще се върне речният патрул?

— След около трийсет минути.

Еди прехапа устната си. Като се прибавеше и времето, необходимо да пропълзи и оставащата част от тръбата до сейфа, това означаваше, че щеше да разполага само с петнайсет минути, за да свърши всичко необходимо — а Зек му беше казал, че прототипиращия принтер се нуждае от осем минути, за да си свърши работата. Времето беше малко. Може би твърде малко.

Но той нямаше друг избор.

— Добре, включвам резача. — Върхът на уреда бързо се нажежи до червено.

Горещината се беше концентрирала върху малка площ, но той я усещаше. Уредът беше създаден за използване под вода, течността действаше като природен охладител. Тук, затворен в тясното пространство, горещият въздух нямаше откъде да излезе.

Еди притисна резача към мястото, където капакът беше заварен за горната част на тръбата. Металът започна да омеква. Разрезите трябваше да са точни. Ако оставеше стърчащ метал, самият той щеше да се пореже, когато пролазва оттам.

Работата беше болезнено бавна, прогресът се измерваше в милиметри. Но разрезът постепенно се разширяваше. Мина една минута и Еди беше стигнал почти до средата. Изчисленията на Мат като че ли се оказваха точни. Той продължи да работи.

За пръв път Яблонски завиждаше на играчката на колегата си. Той отново погледна към мониторите. Пътеките между архивите бяха празни, образите на екрана изглеждаха неподвижни почти като снимки; единствено часовите кодове му показваха, че се движат. Единственият признак на живот се забелязваше в зоната за четене. Каквото и да вършеше Еди за доктор Уайлд, то изглеждаше много интересно — след връщането си човекът не беше мръднал от мястото си.

Той се зачуди дали да не направи още една обиколка… но устоя. Оставаха му още три часа на пост — може пък малко да поудължи „вълнението“. Примерно с двайсетина минути.

След около минута капакът беше изцяло отделен от тавана. Еди се прехвърли на долната заварка. Тук се налагаше да работи по-внимателно; ако случайно прережеше тръбата, разтопеният метал щеше да покапе по окачения таван отдолу и щеше да се разгори пожар.

Това го принуди да работи по-бавно. Минаха повече от три минути, преди капакът най-после да се освободи. Преди да падне, Еди го хвана с палец и показалец, за да не вдигне шум.

— Ох, ох, мамка му! — изсъска той, остави внимателно нажеженото парче стомана и започна да си духа на пръстите. Огледа бързо тръбата; имаше няколко остри ръбове, но като че ли нямаше нищо, което да го нарани по-сериозно.

Той запълзя към втория капак. Този път процесът отне по-малко време, но накрая Еди се чувстваше така, сякаш е работил във фурна. Той свали и второто парче метал и погледна часовника си. Преодоляването на препятствията му беше струвало повече от десет минути, а му оставаше и да се добере до вентилационния отвор.

Той изключи резача.

— Минавам.

— Добре. — Гласът на Карима прозвуча по-напрегнато от преди. — Остават ни по-малко от двайсет минути, преди да се върнат полицаите. Ако ни накарат да се махнем от тук, ще трябва да прережем кабелите към камерите. Така че дотогава трябва да си излязъл от там!

— Изобщо не ме притесни… — Еди привърза отново резача към китката си, внимавайки да не опре нажеженото острие към кожата и пак протегна вакуумната чаша напред. Рутинното упражнение започна отново, по шест инча на всяко придърпване. Той премина през прорязаните отвори, усещайки как металът се забива в костюма — и изведнъж нещо поддаде.

— Мамка му!

— Какво има?

— Порязах се. — Той отново запълзя напред, като се опитваше да се повдига колкото е възможно. Този път като че ли нищо не се закачи. — Надявам се да е пострадал само костюмът, а не и аз. Не ми се ще да оставя някое зърно тук. — Надяваше се да чуе смях от другия край на линията, но Карима беше твърде разтревожена.

Вече се намираше над самия сейф. Точно пред него се виждаше следващото му препятствие. Пътят му беше блокиран от няколко вентилаторни перки, които вкарваха въздух в помещението.

— Така, стигнах до вентилаторите. Да видим сега…

Еди надигна глава, за да насочи лъча на фенерчето към съоръжението — и онова, което видя, въобще не му хареса.

— По дяволите! Болтовете, които придържат скарата на място, навлизат в рамката — не мога да стигна до тях. Ще трябва да режа отново. — Той отново развърза резача от китката си. Рамката, върху която бяха монтирани вентилаторите, беше прикрепена с болтове към тавана. Ако разрежеше вертикалните панти, може би щеше да плъзне цялото съоръжение встрани, към другия край на отдушника…

Еди се протегна към вентилаторите и разряза първо по-далечната панта. Рамката издрънча леко и клюмна настрани. Готово. Той повтори упражнението от другата страна…

Съоръжението се наклони, ръбът на решетката падна на два инча под отвора в отдушника. Проклятие! Вентилаторната система беше по-тежка, отколкото изглеждаше. Той забеляза, че кабелите за захранването на всеки вентилатор се събираха в един по-дебел кабел, който изчезваше в една дупка на пода на тръбата. В тавата му се оформи план: да пререже третата панта и да държи здраво кабела, докато прерязва последната, с надеждата, че ще успее да предотврати падането на тежкото съоръжение върху сензорния под на сейфа.

Започна да реже. През решетката се виждаше вътрешността на помещението, слабо осветена от аварийните светлини: още една предохранителна мярка, в случай че някой остане заключен вътре. Поне нямаше да му се налага да работи само на светлината от малкото фенерче…

Резачът посече и третата панта — и цялото вентилаторно съоръжение, решетка и перки, се откъсна от тавана.

Свободната ръка на Еди се стрелна напред и сграбчи дебелия кабел. Тежестта притисна болезнено лакътя му към ръба на отвора. Кабелът започна да се изплъзва от запотената му ръка. Той остави резача от другата страна на отвора и се вкопчи в кабела с другата си ръка…

Като без да иска бутна вакуумната чаша до ръба.

Ако паднеше на пода, алармата щеше да се включи…

Той чу тихото тупване…

Но вой на сирени не последва. Вместо това Еди чу бързо пърполене, наподобяващо пърхането на крилцата на молец. С изкривено от болка лице той се извъртя и погледна надолу. Съоръжението висеше на един инч над пода. Вакуумната чаша беше паднала върху единия вентилатор и се беше залепила за рамката, а въртящите се перки се удряха в нея.

— Какъв беше този шум? — попита разтревожено Карима.

— Моят фен клуб — изпъшка той, придърпвайки кабела нагоре. — Не ги ли чувате?

— Звучи по съвсем различен начин. — Дебелите стени на сейфа бяха заглушили звука.

Той продължи да издърпва рамката, докато тя не се залюля на два фута от пода. После завърза кабела на фльонга.

— Колко време ми остава?

— Тринайсет минути… но, Еди, полицаите могат да се върнат и преди това.

— Да, точно това исках да чуя, Карима. Добре, слизам.

Отблъсквайки кабела встрани, Еди пропълзя напред.

Отворът се намираше точно под него и това го улесняваше, но той не се спусна през него — още не. Вместо това се придвижи над отвора, продължавайки да дърпа товара си, после развърза ремъка от колана си, оставяйки го да виси през дупката, и чак тогава внимателно спусна крака в сейфа.

Вентилаторите се разлюляха и пърхащият звук се разнесе отново. Бюрото, върху което стоеше охранителният терминал, се намираше на около два фута встрани. Еди се залюля и се приземи с тропот върху него.

Беше вътре!

Наведе се, за да си вземе вакуумната чаша… и установи, че е прецакан!

Перките на вентилатора бяха разрязали синтетичната гума. Той я тества върху бюрото, но още преди да натисне, знаеше, че опитът е безполезен. През разреза се разнесе жалостиво изпъшкване. Не можеше да се създаде вакуум.

Което означаваше, че няма начин да се върне обратно през тръбата.

— Гръм и мълнии — прошепна той. Трябваше възможно най-бързо да намери начин за излизане от тук.

Но всяко нещо по реда си. Той се изправи, дръпна ремъка и бавно придърпа кутията към ръба. Тя падна — той я хвана, улавяйки и втория ремък, за който беше вързан пластмасовият контейнер. След като и двата обемни предмета бяха в ръцете му, той ги остави на бюрото и отвори кутията.

Вътре се намираше прототипиращият принтер. Еди го извади, затвори кутията, постави машината върху нея и изля гъстата течност в резервоара и. Щом го напълни, той включи машината и започна да проклина, когато тя влезе първо в тестов режим. Трийсет секунди изгубени. Най-накрая беше готова.

Той вкара мемори картата в слота и натисна бутона за старт.

В резервоара заблещукаха два лъча и там, където се пресичаха, течността се втвърдяваше. Лазерната глава бавно се придвижваше по дължина на машината. Под нея постепенно започна да се оформя смътна фигура. Ръка, безплътна и призрачна.

Двуизмерна. Прототипиращият принтер оформяше обекта пласт след пласт, лазерите постепенно се фокусираха, движейки се напред-назад. Всеки пласт беше дебел не повече от милиметър, така че за да се създаде нещо, достатъчно истинско, за да измами скенера, щеше да е необходимо доста време.

А времето не стигаше.

Еди огледа сейфа. Най-простия начин беше да включи алармата, като изпусне нещо на пода; пазачите щяха да отворят вратата, за да разследват. Но те бяха въоръжени, а той не беше, а и дори да успееше да се промъкне покрай тях, шансовете му да се измъкне от сградата въобще не бяха добри. Мъж, облечен с прилепнал водолазен костюм, който носи грамадна книга направена като че ли от злато, трудно можеше да не бъде забелязан.

Но какво друго му оставаше? Той погледна към дупката в тавана. В никакъв случай нямаше да успее да се измъкне през нея без вакуумната чаша.

Но имаше нещо друго, което би могъл да използва…

Докато Рад и Карима наблюдаваха мониторите, Мат се изкачи на палубата. Той погледна към сградата на ООН, надявайки се, че Еди ще успее да се справи, след което наведе поглед към реката. По това време на нощта водният трафик беше минимален, в далечината ясно се забелязваха светлините на другите морски съдове.

Той разпозна проблясването на един от тях.

Лодката на пристанищния патрул.

Намираше се на около миля далеч и не бързаше да стигне до тях. Но определено се изкачваше нагоре по реката. Мат скочи обратно в кабината.

— Имаме проблем!

— И той не е единственият — каза Рад и заби пръст в лаптопа.

На екрана единият от пазачите току-що се беше изправил.

— Ще ида да пообиколя — каза Яблонски. — Не позволявай на Марио да ти отвлича вниманието от мониторите.

Вернио махна презрително с ръка.

— Нищо няма да се случи — той почти не помръдва.

Яблонски погледна отново към екраните. Еди седеше до бюрото. Пазачът се насочи към зоната за четене… но после промени мнението си и реши първо да провери архивите. Щеше да нагледа англичанина в края на обиколката.

Която нямаше да продължи много дълго.